Джина Уилкинс
Ново начало (2)

Втора глава

Бе съботен ден в началото на май — прекрасен, топъл, благоуханен. Анджи не беше на работа. Какъв лукс!

Посвети сутринта на обичайното седмично почистване, като старателно избърса праха от мебелите и десетките декоративни фигурки, които близо година вече си стояха точно така, както баба й Нийл ги беше оставила преди смъртта си. Най-хубавите детски спомени на Анджи бяха от редките й гостувания при родителите на майка й, които не разполагаха с излишни пари, ала винаги я даряваха с цялата си любов. Наследената от тях къщичка бе малка, имаше нужда от ремонт, изобщо не можеше да се нарече разкошна, но Анджи бе доволна, особено сега, когато заплатата в „Уейктек“ й позволяваше да отделя по нещо настрана.

Първия месец в Бирмингам бе прекарала в отчаяни опити да си намери работа, наблюдавайки с ужас как се топят нищожните й средства, оцелели след процеса срещу баща й. Като начало трябваше да плати просрочените сметки и да си набави по-семпло облекло вместо пищните тоалети, бутиковите костюми и спортните дрехи, които остави в Бостън. Гордееше се с новия си гардероб. Макар не тъй стилни и скъпи, тези тоалети бяха купени от самата нея с чисти, честно спечелени пари.

Доходните, но тъмни делови контакти на баща й бяха осигурявали охолен живот, ала Анджи не изпитваше никаква благодарност. Той излежаваше присъдата си в затвора, леконравните й лицемерни „приятели“ отдавна я бяха зарязали и тя бе съвсем сама. Бе преживяла унизителното разследване, подозирана в умишлено съучастничество в съмнителните сделки на баща си по простата причина, че след дипломирането си пет години бе работила като негова секретарка.

Тя потрепери. Секретарка. Формално оправдание за огромната заплата, която й плащаше. А в действителност тя само регистрираше ангажиментите му за деня и играеше ролята на домакиня в множеството приеми, които според него бяха задължителни за хора с тяхното социално положение.

Цялото им имущество бе продадено, за да се платят глобите и данъците, умело заобикаляни от Нолан години наред. Всичките й покупки от нейната „заплата“, всичките скъпоценни подаръци, с които я бе отрупвал. Всичко! Но тя успя, по дяволите. Въпреки вечните намеци на баща си, че не би се справила сама без неговите напътствия или без помощта на някой от онези безнравствени млади мъже — кандидати за ръката й. Видя ли сега, татко?

Усети как се разнежва, докато бършеше сребърната рамка със снимката на своите баба и дядо, която откакто Анджи помнеше, все си стоеше на една малка кафява масичка. Те биха вярвали в нея, размишляваше тя, вглеждайки се в строгите черти на лицата им. Макар починал отдавна, в спомените й нейният дядо бе трудолюбив, мълчалив и честен човек, който с еднаква жар цитираше откъси от Библията и разказваше басните на Езоп. Вечно готов да те насърчи с някоя мъдрост.

Баба й — обект на нейното най-искрено обожание — бе нежна, любяща и весела жена, макар да не бе успяла да преодолее разочарованието си от майката на Анджи, която предпочела разкоша пред любовта. На младини красивата поразглезена Маргарет заминала да търси звездния си час, ала накрая се омъжила за човек с големи амбиции и остър ум, който й обещал всичко и впоследствие й го осигурявал без оглед на методите и средствата.

Анджи често се чудеше дали в своя кратък живот, приключил преди десет години, Маргарет изобщо е подозирала, че сделките на Нолан понякога пренебрегват закона. Самата тя изпитваше вина, задето увлечена в самодоволното си безгрижие, бе останала сляпа за очевидни неща до самото му арестуване. Все още скърбяща за баба си, починала месец преди ареста, Анджи бе направила равносметка на своя живот през онези драматични месеци на съдебния процес. Горчива равносметка! И ето я сега тук, решена да се утвърди, да си докаже, че е повече от една разглезена кукла от хайлайфа.

— Как искам да си тук, бабо — прошепна тя на миловидния лик от снимката. — Толкова ми липсваш.

Понякога самотата я потискаше. Но как да търси приятели, преди да се е убедила, че е способна на приятелство — на истинско приятелство? Не като плоските игрички на нейното обкръжение в Бостън, като уж почтената надпревара кой ще бъде най-елегантен, най-остроумен, най-популярен. Та тя не знаеше какво е да бъдеш приятел, да не говорим за по-трайните чувства… като любовта например.

Някой звънна на вратата и Анджи изненадано остави снимката. Кой ли можеше да бъде? Вярно, вече пет месеца бе в Бирмингам, ала нямаше такива познати, които биха дошли без предупреждение. Чудно, защо ли се сети за Рис, докато прекосяваше стаята, за да отвори. И защо ли се задъха?

Не беше разочарована, като видя пред вратата малко луничаво момченце на около седем години с миниатюрно черно-бяло котенце в поизцапаните си ръце. Детето живееше в съседната къща — беше го виждала да играе по тротоарите на техния тих, далеч не аристократичен квартал.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Момчето се усмихна лъчезарно, откривайки няколко празнини от липсващи зъби в устата си.

— Котката ми има котенца и мама каза да ги раздам. Това е последното. Дали ще искате да го вземете, госпожо?

— О, аз…

— Много е послушно, госпожо — увери я детето, ококорило сините си очи, за да е по-убедително. — Не е нужно да излиза, ако му сложите някоя стара кутия, а пък ще ви прави компания. Ваксинирано е и е съвсем здравичко. Нищо няма да ви струва… само да го храните. Вярно, женско е и ще трябва да го оперират. Моята котка ще я оперират утре. За да не ражда повече. Иначе, мама каза, че ще я изхвърли.

„Ще ви прави компания“ отекна в съзнанието й сред стремителния поток от думи. Анджи погледна мяукащото коте.

— Ами…

Предчувствайки успеха, момчето доби още по-невинно изражение и протегна котенцето към Анджи.

— Искате ли да го гушнете? Много е мекичко.

Преди да се е опомнила, тя вече държеше крехкото животинче. Опря го до бузата си и се усмихна на доволното му мъркане.

— Как се казва?

— Няма име. Вие ще му измислите. На мен ми харесва Норка.

— Норка — повтори замислено Анджи. Необичайно име за една котка. Както и ненадейното предложение да стане нейна стопанка. — А ти как се казваш?

— Мики.

— Е, Мики, благодаря ти за котенцето. Ще се грижа добре за него. А ти можеш да му идваш на гости, когато пожелаеш — импулсивно добави тя.

Кръглото личице на Мики се озари от широка усмивка.

— Ура! Благодаря, госпожо. Мама ще е доволна, че за един ден съм раздал и четирите котета. Трябва да тръгвам. Довиждане.

Анджи затвори вратата и удивено се вгледа в новата си придобивка. Първата ми приятелка, помисли си тя с усмивка. После отнесе Норка в спалнята си, за да й прави компания, докато се преоблича за излизане. Трябваше да купи някои котешки принадлежности.

Рано сутринта в понеделник Анджи остави чантата си на бюрото и се усмихна, щом изтупа няколко котешки косъма от тъмната си пола. Домъчня й, дето трябваше да остави Норка сама, макар че се бе погрижила кутията, храната, водата, мекото легълце и любимите й играчки да са леснодостъпни. Приятно бе да знае, че има кой да я посрещне след тежкия работен ден.

Навярно тази мисъл я накара усмихнато да вдигне очи, щом някой потропа на отворената й врата. Усмивката тутакси изчезна от лицето й при вида на Дарла и Гей, застанали, видимо смутени, на прага. Червенокосата Гей от компютърния отдел попита:

— Може ли да поговорим с вас, госпожице Сент Клер?

Въпреки желанието си да откаже, Анджи кимна.

— Да, разбира се. Заповядайте.

Най-напред влезе тъмнокосата Дарла, следвана плътно от Гей. Позакръглената машинописка си пое дълбоко въздух, изтъквайки своя внушителен бюст.

— Госпожице Сент Клер, ние с Гей сме много разстроени от онова, което чухте в петък по обяд. Думите ни бяха непристойни и ние искрено съжаляваме за случилото се.

Анджи кимна безстрастно.

— Смятайте, че съм го забравила.

— Не е само това — поклати глава Гей. — Знаем, че ви обидихме. И се чувстваме ужасно.

— Не сте… — започна машинално Анджи, после замълча. — Всъщност да, обидихте ме — призна тя. — Но вие просто говорехте каквото мислите.

Дарла прехапа виновно устни, в големите й кафяви очи се четеше явна симпатия към несвойствената проява на чувства от страна на Анджи.

— То е, защото не сме имали възможност да ви опознаем, госпожице Сент Клер. Думите ни бяха непростими, но… ние… просто бъбрехме. Дрънкахме глупости… нали разбирате.

Разбираше, естествено. Колко пъти заедно със своите „приятели“ бе подхвърляла подобни подигравателни одумки за чужда сметка?

— Разбирам. Няма защо да се тревожите.

Гей заговори отново:

— Днес ще обядваме в новия италиански ресторант. Искате ли да дойдете с нас, госпожице Сент Клер?

В първия момент Анджи бе готова любезно да отклони поканата. Но всъщност искаше да приеме, по дяволите. Бе й омръзнало да обядва сама, да бъде вечно сама. Ако Рис откажеше да я пусне, щеше да му каже, че и тя има право на обедна почивка като всички останали.

— С удоволствие. Благодаря за поканата. И предпочитам да ме наричате Анджи.

Двете изглеждаха, смаяни от отговора й, ала побързаха да я уверят, че ще се радват на нейната компания. Уговориха се да я чакат долу в дванайсет часа и се върнаха на работните си места, оставяйки я да се усмихва доста смутено. Нужен им е бил кураж, за да дойдат при нея, размишляваше Анджи, спомняйки си злостните клюки, които бе дочула неведнъж след арестуването на баща си. Никой от тъй наречените й приятели, заловени да шушукат, не бе дошъл да се извини, какво остава да опита да заглади нещата, като я покани на обяд. Опетненото име на баща й я бе направило нежелана гостенка сред „елита“.

Очевидно двете млади работещи жени, които току-що бяха излезли от стаята, й, превъзхождаха по характер и душевна чистота всичките й надменни лицемерни познати от миналото.

Но дали щяха да имат същото желание да се сприятелят с нея, ако знаеха за баща й?

 

 

Бе минал около месец от първото посещение на Дарла и Гей, когато някой отново се появи на вратата й. Беше петък.

— Моля да ме извините, госпожице Сент Клер.

Анджи вдигна очи от отрупаното си бюро.

— Какво има, Джун?

Секретарката на Рис, с куп документи в ръце, започна отново да се извинява:

— Простете за безпокойството, но дали случайно не знаете къде е господин Уейкфийлд? Минава единайсет, а него още го няма. Не помня да ми е казвал, че ще закъснее.

Анджи сбърчи вежди. Беше забелязала, че Рис нито веднъж не я бе повикал, обикновено го правеше по десетина пъти всяка сутрин, реши че е твърде зает.

— Не е ли дошъл още?

— Не. А тези документи трябва да се подпишат.

— Но вчера той каза, че днес от сутринта ще работи по лондонската сделка. И аз очаквах да ме повика всеки момент.

— Какво да ви кажа… — сви рамене Джун. — Никога досега не го е правил. А аз вече шест години работя при него.

Анджи работеше от пет месеца, ала знаеше не по-зле от Джун, че Рис нямаше навик да отсъства от службата, без поне да се е обадил по телефона. Хиляди възможни причини й минаха през ума, и все неприятни. Със свито сърце тя посегна към телефона и набра домашния му номер.

Вслушвайки се напрегнато в ответния сигнал, Анджи си каза, че безпокойството й е прекалено. Щеше да бъде доста конфузно, ако отсреща се обадеше нечий задъхан женски глас и се окажеше, че шефът й си е дал почивка заради малко плътска наслада. Естествено, тази мисъл силно я разстрои само защото твърде много уважаваше Рис като бизнесмен и не искаше да повярва, че може да бъде толкова безотговорен.

След петото иззвъняване отново я обзе тревога. Ами ако той не беше в състояние да се обади? Ако бе пострадал или…

— Кой е?

Троснатото изръмжаване я накара облекчено да отпусне рамене.

— Слава Богу! — възкликна неволно тя.

Последва пауза и след това:

— Госпожице Сент Клер? Колко е ча… О, по дяволите!

Гласът му бе пресипнал.

— Да не сте болен, господин Уейкфийлд? — попита загрижено Анджи. Той се изкашля мъчително.

— Така изглежда — изсумтя Рис, сякаш изненадан, че обикновените човешки слабости не са му чужди. — По дяволите!

— Събудих ли ви?

— Да. Цяла нощ не можах да заспя и сигурно… — задави го нов пристъп на кашлица, последван от цветиста ругатня.

Потискайки усмивката си и непонятния изблик на нежност от представата за нейния деспотичен шеф, отпуснат в леглото, рошав, с подпухнали очи, изгарян от треска, Анджи стисна слушалката още по-силно.

— Мога ли с нещо да помогна? — попита тя.

И дочу раздвижване в другия край на линията.

— Не. Идвам след… — гласът му секна и нещо изтрополя. — По дяволите!

— Господин Уейкфийлд? Как сте?

— Зле — кратко отвърна той.

— Тогава се върнете в леглото. И изобщо не помисляйте да идвате днес. Как да се свържа с вашия лекар?

— Няма нужда от лекар. Но трябва да дойда. Документите по лондонската сделка трябва да се подпишат днес. И…

— Аз ще ви ги донеса — прекъсна го Анджи. — Заедно с най-неотложните задачи за днес. Останалото може да почака, докато оздравеете.

Той въздъхна.

— Добре — съгласи се неохотно. — Вземете от Джун резервния ключ и влезте направо. Донесете и папката „Пъркинс“, и…

Записвайки най-неотложните, според него, задачи, Анджи своеволно реши да пропусне някои от тях. Щеше да го разгневи, както винаги. Но нали е болен? Компанията нямаше да се разпадне за ден-два, докато шефът възстанови силите си.

— Ще бъда при вас след половин час — обеща тя.

— След петнайсет минути — нареди той, точно преди Анджи да затвори телефона.

Тя се обърна към Джун:

— Господин Уейкфийлд е болен. Трябва да му занеса няколко папки, за да работи по тях у дома.

— Болен ли? — повтори Джун. — Какво му е?

— Навярно грип.

Вечно стриктната секретарка се подсмихна.

— Шефът сигурно е вбесен — подметна тя, оставяйки купчината документи върху бюрото на Анджи. — Сразен от най-обикновена настинка. Кой би повярвал, че ще дръзне да го атакува вирус?

Анджи не можа да сдържи смеха си. Джун я изгледа, приятно изненадана. И леко се изчерви. Анджи сведе поглед и започна да подрежда папките.

— Благодаря, Джун. Това е всичко.

— Да, госпожице Сент Клер — тутакси откликна Джун, този път с нова, дружелюбна нотка в гласа, която не убегна на Анджи.

Младата жена въздъхна, щом отново остана сама. Не постъпваше добре, като се държеше хладно и резервирано с хората. Въпреки онзи първи, общо взето мъчителен, обяд, когато се бе опитала да поддържа разговора, без да разказва за себе си. Гей и Дарла още на два пъти я бяха канили да обядва с тях. За съжаление и двата пъти се бе наложило да им откаже, защото Рис не й оставяше свободна минута — освен колкото да отскочи за сандвич до бюфета на долния етаж. Ала те изглежда не бяха се отказали и винаги, щом минаваха по коридора, й се обаждаха.

Мики се отбиваше понякога следобед уж да види вече порасналото коте, но главно заради лакомствата, с които Анджи го гощаваше. А тя усещаше как все по-трудно устоява на обаянието на своя шеф, макар да успяваше да държи настрана останалите мъже в „Уейктек“. Как стана така, че когато търсеше приятели, нямаше никого, а сега, когато искаше да бъде сама, започваше да се сближава с хората?

И като поклащаше глава, смаяна от обратите в своя живот, тя влезе в кабинета на Рис да вземе документите, които й бе поръчал.

 

 

С папките под мишница — е, не чак всичките, които Рис бе поръчал — Анджи спря пред вратата му, преди да използва ключа, даден й от Джун. За първи път виждаше дома му — просторна, малко неугледна, съвременна постройка в изискан квартал, недалеч от по-непретенциозния район, в който живееше тя. Имаше нещо твърде интимно в това да отключи и да влезе, ала не искаше да го безпокои, като позвъни. Пое дълбоко въздух и натисна дръжката.

Рис очевидно бе пестелив по отношение на обзавеждането, отсъди тя веднага, щом прекрачи прага. Макар и висококачествена, мебелировката бе обикновена, функционална и включваше само най-необходимото. Имаше няколко картини, ала бяха окачени без оглед на стил и съразмерност. Липсваха каквито и да било декоративни фигурки, фотографии и други вещи за спомен.

Мислите я върнаха в един палат в Бостън, декориран от най-изтъкнатите дизайнери, пребоядисван и пренареждан всяка година. С оригинали на старите майстори, преспапиета от чисто сребро и кристални полилеи. Детската й стая с метрите везана коприна и рафтовете с кукли.

Сети се за къщичката на баба си с изобилието от порцеланови фигурки, бонбониери и покривчици. Нащърбеното глинено куче в антрето, обикновените порцеланови чинии във вехтия шкаф в кухнята, евтината репродукция на „Последната вечеря“ в трапезарията. Кувертюрите, съшити от различни парчета плат, плетените на една кука покривки — все дело на баба й. Цветните рисунки, които Анджи й беше изпращала години наред, грижливо подредени в блокчето върху пианото, редом с многобройните й снимки на различна възраст. Не би заменила сегашния си дом дори за най-луксозната и най-скъпа къща в Бирмингам… или където и да било другаде.

И като се озърна несигурно, Анджи тръгна по стълбите, приемайки, че спалнята на Рис е на горния етаж. Спалнята на Рис. Тя преглътна с усилие.

Първата врата вдясно на горната площадка бе отворена. Тя надникна. Оскъдното обзавеждане се състоеше от легло, гардероб, нощно шкафче с лампа, будилник и телефон, както и стол, на чиято облегалка бе окачено сакото на Рис, което бе носил вчера. Имаше една-единствена картина — доста потискащ пейзаж на разбушувана морска стихия. Проснат на леглото, Рис спеше дълбоко.

Тя мина на пръсти по мекия бежов килим и застана до леглото, вглеждайки се в своя шеф. Изглеждаше точно както си го бе представяла — рошав, зачервен от високата температура, небръснат. Макар да бе подготвена да го завари в този вид действителността я постресна. Беше толкова различен от безцеремонния недостъпен мъж в службата. Като всеки болен и самотен човек. Рис, естествено, категорично би отхвърлил съчувствието й, което тя неволно изпита.

По цвета на хлътналите му страни личеше, че гори от треска. Дали беше взел нещо за снижаване на температурата? Тя протегна ръка, после рязко я отдръпна и отново бавно посегна към него, обезпокоена за състоянието му. Той спеше дълбоко. Навярно нямаше да се събуди, ако тя…

Едва докоснала го, Анджи почувства остра болка в китката си от желязната му хватка.

— Ох!

Без да я пуска, приклещил дланта й о слепоочието си, Рис я пронизваше с тъмносивите си, леко помътнели очи.

— Какво правите?

— Имате висока температура — отговори възможно най-спокойно тя. — Премерихте ли я?

— Не.

— А взехте ли някакво лекарство? Аспирин?

— Не.

— Бихте ли ме пуснали? — попита тактично тя. — Ще ми изкълчите ръката.

Той моментално я пусна.

— Извинявайте. Не съм свикнал да ме пипат, когато спя.

— В такъв случай, вие ме извинете, задето ви стреснах. Как се чувствате?

— Отвратително — процеди през зъби той с видимо нетърпение.

Тя с усилие се владееше.

— Гърлото ви възпалено ли е? Боли ли ви главата? Или нещо друго?

— И гърлото ми е възпалено, и главата ме боли. Всичко ме боли. Това ли искахте да чуете? — троснато отвърна той, като се приповдигна на лакът. Чаршафът се смъкна до кръста му. Анджи едва не изпусна своя товар от папки.

Рис Уейкфийлд криеше стройно и мускулесто тяло под онези тъмни строго официални костюми.

Широкият му гръден кош имаше приятен загар и стегната мускулатура на атлет. За разлика от гъстата посребрена коса, космите по гърдите му бяха тъмни и продължаваха в тънка ивица някъде под чаршафа. Тя подсъзнателно проследи тази ивица по-надолу и почувства как краката й се подкосяват.

— Вие… — тя млъкна, изкашля се и вдигна очи към лицето му, зървайки странното мимолетно изражение, което той побърза да скрие. — По-добре легнете. Къде има термометър?

— В банята. Но…

Анджи не му остави време да спори. Сложи отчетите на леглото, обърна се и тръгна към банята, имаше нужда от няколко минути, за да си възвърне самообладанието.

Рис кашляше, когато тя влезе с термометър и шишенце аспирин в ръка, съвършено спокойна. Кашлицата му бе дълбока и навярно болезнена, ала Рис изглежда не й обръщаше внимание, приковал поглед в документите.

— Къде е папката „Пъркинс“? — попита той, щом успя да си поеме дъх.

— На бюрото в кабинета ви — отвърна Анджи, невъзмутимо тръскайки термометъра. — В нея няма нищо неотложно, което да не може да почака до понеделник.

— По дяволите, аз… — той инстинктивно стисна устни, щом термометърът се оказа в устата му. Изгледа я гневно и го измъкна. — Не си донесла и отчета по сделката „Сан Хуан“.

— Не, не съм. Няма какво повече да се работи по нея — тя взе термометъра и отново го сложи в устата му.

Той отново го измъкна.

— Как така няма какво повече да се работи по нея?

— Аз направих необходимото. А ако не оставите термометъра в устата си, ще се наложи да ви премеря температурата по друг, по-неприличен начин — заплаши го тя забравила за миг сдържаната дискретност, която бе възприела в ролята на негова асистентка. Прозвуча досущ като предишната Анджи, помисли си тя с болезнена тръпка, в очакване Рис да я уволни начаса.

Изненада се, след като той не направи нищо подобно, а само съсредоточено и продължително я изгледа, после бавно постави термометъра в устата си. Тя благоразумно пропусна да изрази задоволство от неговите действия.

— Ще ви донеса нещо разхладително — измърмори Анджи, без да среща погледа му, и се насочи към вратата. — Трябва да пиете много течности. Заради грипа.

Кухнята на Рис бе оборудвана строго функционално и очевидно се използваше единствено при необходимост. В хладилника му имаше дълготрайни безалкохолни напитки — личеше, че Рис предпочита газираните плодови сокове от портокал, ягоди и грозде — кана с портокалов сок, няколко литра прясно мляко, пет-шест яйца, масло и къпинов конфитюр. Това беше всичко. Тя му наля пълна чаша от портокаловия сок, като реши първо да го попита дали е гладен и тогава да му приготви закуска от оскъдните провизии.

Когато се върна в спалнята, термометърът бе все още в устата му, видимо забравен, защото Рис бе абсолютно погълнат от служебните материали. Анджи постави чашата на нощното шкафче и взе термометъра.

— Трябва ми химикалка — заяви той в мига, в който усети устата си свободна.

— Момент — разсеяно отвърна тя, взирайки се в миниатюрните деления на скалата. Най-сетне откри края на живачния стълб и се намръщи на отчетената температура. — Температурата ви е трийсет и девет градуса и осем десети.

Той почти не й обърна внимание.

— Ще взема един аспирин. Къде е химикалката?

Анджи въздъхна, даде му два аспирина с портокаловия сок и зарови из чантата си за химикалка.

— Сигурен ли сте, че не искате да повикам лекар? — попита тя, докато му я подаваше. С едно негово изсумтяване въпросът бе изчерпан. — А няма ли да хапнете нещо? Мога да ви приготвя яйца и препечени филии.

— Не съм гладен — той закашля отново.

— Имате ли някакъв сироп за кашлица?

— Не.

— Ще отида до аптеката да купя. Гърдите ще ви заболят, ако продължавате да кашляте така. Искате ли нещо друго?

— Папката „Пъркинс“ — моментално отговори той.

Тя си взе чантата, оставяйки забележката без коментар.

— Ще се върна след малко.

Той я хвана за китката, точно преди да тръгне. Пръстите му изгаряха кожата й, но това се дължеше на високата температура, рече си тя. Вдигна очи и видя, че Рис съвсем слабо й се усмихва и потръпна отново.

— Благодаря — тихо каза той.

Анджи едва не се задави.

— Няма защо, господин Уейкфийлд — преднамерено добави официалното обръщение, за да изтъкне — и на себе си, и на него — че отношенията им са чисто професионални.

Рис я пусна и тя се насочи към вратата, но отново й се наложи да спре.

— Госпожице Сент Клер.

— Да, господине.

Усмивката бе изчезнала, само пламъчето в сивите му очи бе трудно за разгадаване.

— Един съвет. Никога не отправяйте закани, ако не сте в състояние да ги изпълните.

Дали щеше да й напомни за термометъра, зачуди се Анджи. И вместо просто да кимне и да си излезе, за втори път в този ден забрави сдържаната дискретност.

— Винаги съм в състояние да ги изпълня — отчетливо изрече тя. И излезе, удивена от собствената си дързост.