Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (1)

Пролог

Кънектикът, август 1993 година

Толкова дълго живях сама, че ми е почти невъзможно да си представя живота с друг човек. Тъкмо това иска от мен Ричард. Да живея с него.

Когато снощи ме помоли да се омъжа за него, отговорих му, че е невъзможно. Не се стресна, а храбро предложи просто да заживеем заедно — нещо като пробен брак, без задължения и обвързване от моя страна.

— Ще се възползвам от всяка възможност, Мал — каза ми с кисела усмивка, без да откъсва тъмните си, тревожни очи от моите.

Но и утрото не донесе промяна в решението ми от вечерта — компромисното предложение също бе неприемливо. Честно казано, плашат ме последствията от близостта с друго човешко същество. Ежедневният физически контакт, а не сексуалните преживявания. Емоционалната връзка, която преплита личностите на двама души дотолкова, че ги прави част едно от цяло. Не е по силите ми, напълно съм убедена, и затова, колкото повече размишлявам, толкова по-ясно разбирам собствената си реакция на предложението на Ричард.

Страхувам се. Страхувам се да се обвържа… или привържа… може би дори да се влюбя в него, ако допуснем, че все още съм способна на толкова силни чувства. Страхът ме бе парализирал не от дни, а от няколко години. Наясно съм с положението, затова си бях създала и такъв живот — сам човек, по-безопасно е. Бях изграждала стената около себе си тухла по тухла, опирайки се на работата и на кариерата си. През тези няколко години работата беше моя крепост, чрез нея получавах всичко, което исках от живота, тя бе островът на моето доброволно, защитно отшелничество.

Някога имах всичко, което една жена би могла да пожелае. Загубих го.

Съдбоносната зима на 1988-а. С нея дойде болката от разяждащата мъка, която днес, пет години по-късно, е все още непоносима. И все пак оцелях. Успях да изплувам на повърхността от отчаянието, въпреки че това ми струваше дори желанието да живея. Но оцелях. Някак.

Научих се да живея сама и свикнах да не деля ежедневието си с другиго, както някога.

Ричард иска точно това от мен — да влезе в живота ми и да получи част от самата мен. Той е добър човек. Не познавам по-добър и всяка жена на земята би се радвала на късмета да живее с него. Но аз просто не съм всяка жена. Белезите от раните ми са много и душата ми е накърнена неизлечимо. Такова поне е моето убеждение. Напълно си давам сметка, че не аз съм жената, която той заслужава — всеотдайна и без тежкото бреме на своето минало.

За емоционално осакатен човек като мен най-лесно би било да каже категорично „не“, което би отблъснало Ричард Марксън завинаги. Нещо, което снощи не ми се удаде. Какво ме възпря? Самият Ричард, разбира се. Може и да е по мой си начин, но не съм безчувствена към него, а напоследък той бе станал опора за мен. Може би повече, отколкото съм склонна да си призная.

Ричард се появи в живота ми съвсем случайно — преди около година, скоро след като нае къща, близо до моята, в безметежността на Северозападен Кънектикът, до границата с Масачузетс. Винаги съм сравнявала възвишенията в западната част на Кънектикът с царството Божие и затова се стреснах, когато той се изрази по същия начин, за да опише впечатленията си от несравнимата красота на тази част от света.

Харесах Ричард в момента, когато пристъпи прага на къщата ми. В зимната нощ, вечеряйки с него в кухнята, бях убедена, че приятелката ми Сара Томас е събудила интереса на Ричард. Няколко седмици по-късно недвусмислено ми бе показано, че аз съм обекта на вниманието му, човекът, когото иска по-добре да опознае.

Наложи му се доста да потърпи, преди предпазливо да бъде допуснат до едно ъгълче от моята същност. Останалата част обаче съзнателно държах неразбулена. Така, че смайването ми от снощното му предложение е напълно основателно. Обещах да му дам отговор днес.

Погледът ми попадна на първата страница на „Ню Йорк Таймс“ върху бюрото ми и се спря на датата — 9 август 1993. Питах се дали ще си спомни тази дата по-късно — деня, в който го отблъснах. Както аз си спомних толкова много дати, — жалони по пътеката на моя живот, които събуждаха безброй спомени.

Импулсивно, в желанието си да приключа с тази история, протегнах ръка към телефона, но почти веднага я отпуснах. Нямаше смисъл да звъня в апартамента му в Манхатън — и без това не можех точно да формулирам онова, което знаех, че трябва да кажа. А и не исках да го наранявам. Налагаше се да бъда дипломатична.

Ядосах се на себе си. С въздишка бутнах стола си назад и станах, за да включа климатичната инсталация. Утринта бе необичайно влажна и въздухът в кабинета ми в задната част на къщата ме притискаше. Кожата ми беше овлажняла от пот и внезапно почувствах задушаващ пристъп на клаустрофобия.

Седнах отново зад бюрото и се загледах в пространството. Мисълта ми се върна към Ричард. Снощи той ми бе казал, че съм прекалено млада да се обричам на самотно съществование. В думите му сигурно има истина. Все пак аз съм само на тридесет и осем, макар да има дни, когато се чувствам като старица на осемдесет, ако не и на повече, заради онова, което ми се бе случило. Без съмнение хората са безучастни и егоистични, студенината и безразличието са им присъщи. Знаех какво е зло и, разбира се, какво е добро. Е, има и добри хора на този свят, способни да проявят доброта, загриженост и съчувствие. Но не са много, а и те невинаги могат да помогнат и да ти дадат онова, което се нуждаеш. Общо взето, всеки е сам с болките и проблемите си. Звучи ми цинично, но това е цената на помъдряването, способността да се защитаваш сам и да разчиташ на себе си. Такава съм сега.

Преди няколко седмици роптаех срещу злите хора на тая земя и Ричард, както винаги, ме слушаше внимателно. Почувствах, че ще се разплача след края на тирадата си, а той седна до мен на дивана и просто стисна ръката ми в своята. Помълчахме, после той каза тихо:

— Не се опитвай да вникнеш в природата на злото или да го анализираш, Мал. Злото засегна живота ти в много по-голяма степен, отколкото на повечето хора. Не бих могъл да върна спокойствието ти с думи след ада, през който си преминала. Не са думите, които стоплят. Само искам да знаеш, че съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Винаги ще му бъда благодарна, не само задето даде израз на чувствата си точно в този ден, но и защото не ме засипа с безсмислените изтъркани фрази, които добронамерените хора използват, когато се сблъскват с чуждата болка, отчаяние или ярост. Признавам и възхищението си от Ричард Марксън. Напълно порядъчен човек, почтен и състрадателен — качества, особено важни за мен. Въпреки че не се бе женил, животът му не беше преминал безбурно, знам го със сигурност. Разликата във възрастта ни е една година, но ме поразява готовността му да се обвърже задълго. Да приеме взаимоотношения с всичките им проявления. Ами аз? Двойствена, несигурна, уплашена и вечно нащрек, носена от приливите и отливите на мъчно разрешими проблеми, тази сутрин се почувствах напълно безпомощна да се съсредоточа и мисля ясно за настоящето си.

Стиснах очи и се наведох напред, отпускайки главата си върху бюрото. В същия момент осъзнах, че се хлъзгам по спиралата на паниката. Изобщо не си представях как ще се обадя на Ричард, за да удържа на обещанието си. Нямах какво да му кажа, нямах отговор.

Няколко секунди по-късно острият звън на телефона ме накара да подскоча в стола.

— Ало?

— Малъри?

— Да?

— Аз съм. Ричард.

— Знам.

— Мал, налага се да замина. Имам задача.

Съобщението беше изненадващо.

— Не идва ли малко внезапно задачата ти?

— Преди малко ми я възложиха. Списанието ме изпраща в Босна. Заминавам веднага. Тази авантюра с участието на Обединените нации и НАТО се очертава като катастрофа. Така че ще…

— Но ти обикновено не се занимаваш с такива неща, нали? — прекъснах го. — Искам да кажа, не пишеш репортажи за военни действия.

— Няма да ми се наложи и в случая. Не точно. Ще споделям мислите си, породени от всевъзможните коментари за онази касапница, за размотаването на западните лидери и безразличието на целия свят към човешкото страдание — замълча за момент и после измърмори: — Както преди шейсет години в нацистка Германия… — гласът му постепенно заглъхна.

— Що за ужас?! — възкликнах. — Изглежда, изобщо не сме се цивилизовали от десети век насам. Нищо не се е променило, нищо не сме научили. Човекът си е останал животно. Зло.

— Знам, Мал — каза той с едва доловима въздишка. Направих усилие да говоря с по-спокоен тон.

— Значи заминаваш днес?

— Тръгвам за летището след час-два — отвърна той и след кратка пауза добави: — Мал.

— Да, Ричард?

— Готова ли си с отговора си?

Беше мой ред да замълча. Изкашлях се и някак си успях да произнеса:

— Не, не съм. Съжалявам, Ричард, имам нужда от време. Казах ти, че… — не можах да довърша.

Ричард остана безмълвен.

Аз стоях в очакване, стиснала слушалката, чудейки се как ли ще понесе почти изречения отказ.

— Може би, когато се върна от Босна, ще ме зарадваш с това, което искам да чуя — сега гласът му звучеше твърдо. — Ще ме зарадваш, нали?

— Кога ще се върнеш? — пропуснах въпроса му покрай ушите си.

— След седмица до десет дни.

— Пази се, Ричард. Там, където отиваш, е опасно.

От другата страна се чу лек, безгрижен смях. Вече ми беше познат.

— Няма да стана прицел на случаен куршум, ако от това се опасяваш. Не ми е писано.

— Просто се пази, каквото и да ти е писано.

— Така и ще направя. И ти се пази, Мал. Доскоро — затвори, преди да успея да му отговоря.

Малко след това излязох в градината и поех по застланата с камъни пътека, през моравите, ширнали се зад къщата, и с бърза стъпка стигнах до хребета, който се извисяваше над моето имение, и долината отвъд него. Хълмове, тъмнозелени от разкошни дървета, закриляха тази долина през суровите зимни месеци. Двете къщички, сгушени в самия й край, толкова беззащитни срещу лошото време, сега излъчваха примамлива гостоприемност с боядисаните си в бяло дъсчени покриви и ярките цветове на градините.

Преместих поглед по-наблизо. Коне пасяха в ливадата, на чиято най-висока точка бях застанала. Вляво от тях, допълваха пасторалната сцена старите обори, наскоро боядисани в тъмночервено. Вдясно от поляната, неподвижната повърхност на езерото, проблясваше под слънчевите лъчи. Безбройни восъчнобели и бледорозови лилии се носеха по него, а сред тях се разхождаха семейство лебеди, подредено в нишка.

Отправих поглед към великолепните розови храсти, обсипани с цвят, после към овощната ми градина и белите колове на оградата й, към калейдоскопа от най-жизнерадостни цветове на многогодишните растения. Красива, хранителна, богата на живот земя — всичко избуяваше върху нея.

Небето. Ослепително, пронизващо синьо. Пухкави облачета, плуващи по него. Зашеметяващо. Премигнах, заслепена, няколко пъти, преди да осъзная, че плача.

Докато сълзите се стичаха по бузите ми, си спомних думите на Ричард: „Няма да стана прицел на някой случаен куршум.“ Бе го казал едва ли не с пренебрежение.

Потреперих в знойната жега. Никой не знае какво го очаква, помислих си, — каква е съдбата му. За мен тази банална мисъл съдържаше повече, отколкото за когото и да било другиго.

Времето се върна назад. Пет години.

Пристъпих в миналото. Лятото на 1988 година. Лято, вдълбало своя спомен в душата ми.