Шерил Удс
Чудото на любовта (10)

Десета глава

Бяха необходими почти три седмици, докато склони Джени да излязат отново. Тя бе изпълнена с недоверие относно мотивите му. Без съмнение бе почувствала възбудата му, докато я държеше в прегръдките си на стадиона. Ако бяха някъде другаде, сигурно нямаше да се отърве толкова лесно. Поне щеше да я целуне така, както той искаше, дълбоко, страстно и убедително.

— Хей, това е борба на живот и смърт! — опита се той с шега да преодолее съпротивата й. Беше забелязал, че сериозните изявления не й допадат. — Какво толкова — един кратък следобед! Сигурен съм, че ще се сдържиш да не ме нападаш или съблазняваш през това време.

— Опасната не съм аз — напомни му тя учтиво.

— Добре де, сложи ми белезници — предложи Франк.

— Мисля, че няма да е необходимо — разсмя се Джени.

Франк усети слаб намек за съгласие.

— Колебаеш ли се? Кажи какво да направя! Да напиша клетва, подписана с кръв? Да извикам Карин за свидетел? Тя веднага ще долети и ще застане на твоя страна. Много й харесва да ме ядосва. Твърди, че съм се бъркал в личния й живот и съм го превърнал в ад.

— Как? Сигурно с прекалената си загриженост!

— Е, може би мъничко — отговори разкаяно Франк. — Умира от желание да ми го върне. Но ти само кажи и веднага ще я поканя.

— Не, не — отговори накрая Джени. — Мисля, че ти вярвам.

— Вярата ти е просто изумителна!

— Не бързай. Още не съм свършила. Ще се съглася, но само ако аз определя какво ще правим. Нещо свързано с терапията.

Франк се намуси, но кимна.

— Съгласен съм на всичко. И какво по-точно?

— Ще видим — отговори Джени. В очите й проблеснаха дяволити пламъчета. — Неделя следобед, в три. Ще мина да те взема.

Франк беше толкова объркан от закачливия й поглед, така омаян от вероятните възможности, които му даваше този обещан следобед, че напълно забрави за традиционната неделна вечеря у майка си.

Същата вечер тя се обади, за да му напомни, както правеше всъщност, всяка седмица и той ядосано съобщи:

— Няма да дойда този път, мамо. Имам важна среща.

— Важна среща ли? — повтори майка му. — Ами ще я вземеш и нея. Няма проблеми.

— Напротив, има. Тя вече състави плана.

— Какъв план?

— И аз не знам. Ще бъде изненада.

— Тогава и ти ще я изненадаш, като й кажеш, че идвате у нас. Става дума за Джени, нали?

— Да.

— Чудесно! Значи в четири, както винаги! — и затвори, преди той да успее да обели и дума. Може би все пак Джени ще се съгласи, помисли си Франк. Макар перспективата да я изложи на масираната атака от страна на роднините си, беше доста заплашителна. Та тя нямаше никаква представа на какво са способни Тим и останалите! Най-вероятно ще си тръгне преди десерта и няма да му проговори до края на живота си.

Не бяха минали и пет минути, когато телефонът иззвъня отново.

— Франк?

По неочакваното сърцебиене позна, че е Джени, макар гласът й да беше променен. Подобна нотка на несигурност долавяше единствено, когато му говореше за техните отношения.

— Здравей. Какво има, да не се отмяташ?

— И аз не зная. Току-що ми се обади майка ти с най-странното предложение, което съм чувала досега.

Франк затаи дъх. Представи си, как майка му не е оставила никакви шансове на Джени.

— И какво искаше? — попита, макар да беше сигурен във възможностите на госпожа Чеймбърс да вземе инициативата в свои ръце.

— Каза, че ме кани в неделя. Лично. Нещо като семейна вечеря. Май не вярваше, че ти ще ми предадеш поканата й.

— Майка ми е много проницателна жена.

— Франк, струва ми се, че твоето семейство има неточна представа за нас двамата.

— Съмнявам се. На мен пък ми се струва, че те работят целенасочено и упорито в една насока.

— Каква? — усети тревога в гласа й.

— Няма значение — отвърна бързо той. — Ти какво й каза?

— Че съм поласкана. Но, Франк, аз изобщо не съм поласкана — всяка дума беше изречена ясно и отчетливо.

— Тогава няма да ходим. Аз вече й казах, че си имаме планове.

— И аз се опитах — въздъхна Джени. — Но тя не приема отказ. Тогава се съгласих. Тази жена е родена за борсата. Ще спечели милиони.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш. Да спориш с нея е все едно да се опитваш да пробиеш стена с главата си. Не е необходимо да ходим, няма значение какво си й казала. Аз ще имам грижата да я уведомя. Не искам да се чувстваш неудобно — каза Франк, макар че му се щеше да види реакцията й, когато неговото семейство й засвидетелства своята нескрита симпатия.

Сега, като знаеше, че е на нейна страна, тя сякаш се поколеба.

— Всички ли ще са там?

— Всички. Тези Неделни вечери бяха компромисът, когато започнахме да се отделяме от къщи. Просто се заклехме, че веднъж седмично ще бъдем заедно.

— Тогава ти не трябва да отсъстваш. Ще отложим излизането за друг път.

Франк се хвана за първото нещо, което му дойде наум.

— Ти какво, искаш всички да помислят, че си отложила срещата ни, защото си се уплашила от тях?

— Изобщо не се страхувам. Просто не искам да решат, че между нас има нещо сериозно.

— Може би вече е късно — прекъсна я той. — Те всички знаят за моите чувства. Ако не дойдеш, мога да ти гарантирам, че всеки един поотделно ще те посети, за да ти разкаже какъв славен момък съм аз. Те не са нахалници. Просто ние сме си такива, прекалено загрижени един за друг.

Джени мълча доста дълго, преди да отговори.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да изслушам шест отделни пледоарии в твоя полза?

— Седем. Забрави майка ми. Тя е истинска тигрица. Може направо да те унищожи.

— Плашиш ли ме? — разсмя се Джени.

— Нищо подобно, скъпа. Говоря истината.

— А може би си струва да си остана у дома и да видя кой ще дотърчи да хвали неповторимите ти качества.

— Ти вече знаеш част от тях. Така де, повечето. Ще бъда щастлив да ти разкрия и останалите, когато си готова.

— Не се съмнявам. Добре, забрави за изненадата. Ще вечеряме с твоето семейство. Но те предупреждавам. Ако някой спомене дори шепнешком думата годеж или сватба, направо те давам в ръцете на Отис.

— Не ме е страх. Той е на моя страна.

— Надявах се, че поне това не знаеш.

— До неделя.

Франк остана сам с мислите си. Търсеше възможностите, които му предоставяше тази непредвидена вечеря с една необикновена смесица от жизнерадостен оптимизъм и дълбок, отчайващ страх. Обединените усилия на цялото семейство Чеймбърс или щяха да спечелят Джени, или щяха да я отблъснат завинаги.

 

 

Джени стоеше с Франк пред малкия непретенциозен дом на Чеймбърсови. Стомахът й бе свит на топка. Къщата беше боядисана в бяло с червени кантове. Съчетанието на цветовете напомняше за нещо много интимно, семейно, старомодно, но имаше и съвсем лек намек за закачлива дързост. Франк като че ли олицетворяваше всичко това, макар че едва ли го съзнаваше.

Без съмнение той я беше ухажвал през последните седмици, налагайки свенливо и бавно темпо, за да я успокои страховете й. Но въпреки предпазливостта му, тя долавяше стаеното му желание. Бе дълбоко трогната от вниманието му, но запази безопасната дистанция между себе и мъжа, който така искрено й предлагаше сърцето си.

Дойде тук, примамена от любопитство и копнеж. Цяла вечност бе изминала откакто за последен път бе почувствала неповторимата топлина на семейното огнище. Никога не беше си представяла, че може да принадлежи към някоя толкова тясно свързана и шумна фамилия като Чеймбърс. Не беше в състояние да се противопостави на желанието да прекара един следобед заобиколена от смях, обич и разбирателство. Може би това беше единственият й шанс. Все едно, че бе повярвала на любовта на Франк и му бе обещала взаимност. Въпреки че никога нямаше да му го признае, тя се беше отдала на тези, колкото съблазнителни, толкова и забранени мечти.

— Защо трепериш? — събуди я той от хубавия сън. — Изплаши ли се?

— Не, разбира се.

— Значи си по-смела от мен.

Тя се разсмя и забрави страховете си.

— Но това е твоето семейство! — напомни му тя.

— Сама си прави изводите. Не мислиш ли, че ще бъде по-безопасно, ако отидем да скачаме с парашути?

— Никак. Умирам от нетърпение да видя защо на силен мъж като теб му треперят гащите от страх.

— Ами да влизаме тогава.

Преди да направят и крачка, вратата се отвори и на прага застана госпожа Чеймбърс. Беше облечена в семпла синя рокля с бяла дантелена якичка, а на лицето й грееше сияйна усмивка. Тя протегна ръце към Джени и я прегърна.

— Добре дошла, влизай. Чакахме те. Всички са тук.

По пътя към всекидневната Франк се наведе и прошепна:

— Предупредих те. Никога не са идвали навреме за вечеря. Днес явно горят от нетърпение.

Майка му го чу и се обади.

— Сигурно знаят, че готвя задушено.

— Мамо, ти всяка неделя правиш задушено.

— Не е вярно. Миналата седмица ядохте пиле.

— С вкус на задушено.

— И аз мисля така — потвърди Тим и надникна от всекидневната. — Освен това изглеждаше също като задушено. Сигурно заради морковите и лукчетата, с които обикновено покриваш месото.

Госпожа Чеймбърс ги изгледа с негодувание.

— Тъй, тъй. За вас двамата няма да има дори разхладително.

— О, пак ли само разхладително за пиене? Няма ли нещо по-сериозно? — присъедини се към братята си и Питър.

Майка му се закани с пръст.

— За наказание ти ще подредиш масата. Сега, Джени, върви във всекидневната. Там са Даниел, Кевин и Джеърд. Не им позволявай да се съюзят срещу теб. Ако започнат да ти досаждат, можеш да се скриеш при мен в кухнята.

Джени се разсмя.

— Мисля, че още отсега предпочитам кухнята. Мога ли да дойда? Обичам да помагам.

Очите на Франк се разшириха от изненада.

— Погрешен ход — предупреди той. — Тя ще се опита да измъкне информация от теб. Нищо не остава скрито-покрито за нея. Целта й е да узнае какви са намеренията ти.

Госпожа Чеймбърс потупа Джени по рамото.

— Не го слушай. Можеш да дойдеш. А вие останалите — успокойте топката. — Думите бяха същите, които Джени бе употребила преди седмица в работилницата. Едва сега разбра защо Тим я оприличаваше на майка си.

Тя се надяваше, че в кухнята ще бъде в безопасност. Далеч от изпитателните погледи на братята, далеч от надеждите на Франк и очакванията на останалите. И за пръв път, откакто дойде, тя наистина се почувства в безопасност. За пръв път й беше хубаво, заобиколена от аромата на задушено месо, канела и печени кифлички.

— С какво да помогна? — запита тя майката на Франк.

— Просто седни ей там и ми говори.

Госпожа Чеймбърс даде на Питър кутията с приборите и го изпрати във всекидневната. Взе една торба с фасул, седна срещу Джени и започна да го чисти.

— Често ли се виждате с Франк?

— Да, често, в болницата — отговори Джени, като се опита да разбере дали въпросът е невинен, или е началото на инквизицията. Тя също взе шепа фасул колкото да прави нещо с ръцете си.

— Още един пациент, така ли?

— О, не, не съвсем. Имам предвид… О, боже… — Джени попадна направо в капана, който госпожа Чеймбърс така ловко й бе поставила.

— Франк е хубав мъж.

— Да.

— Още от малък пое много отговорности върху себе си.

— И това зная.

— Виж само кухнята. Той се постара да я напра ви удобна за мен. Сложи нови шкафове и тези красиви плочки.

— Много е хубава — каза честно Джени. Остъклените шкафове освежаваха кухнята и я правеха просторна. Белите плочки на пода и единият ред червени на стената придаваха жизнерадостно, весело настроение. Кътът за хранене беше също комбинация от бяло дърво и червена дамаска.

— И това ли го е правил той?

Госпожа Чеймбърс се усмихна гордо.

— Ами да. А тук беше килер. Той изби стената и кухнята стана два пъти по-голяма. Колко мъже ще се сетят за подобно нещо!

Джени се възхищаваше и на допълненията, които явно бяха дело на госпожа Чеймбърс — картините на стените, ярките кърпи за съдове. Но майката на Франк държеше да изтъкне заслугите на сина си. В случай че Джени не е схванала намека, тя добави:

— От него ще излезе чудесен съпруг.

— Госпожо Чеймбърс, аз и Франк сме само приятели. Наистина.

— Това е чудесно начало.

— Начало на какво?

— Двамата с мъжа ми също започнахме като приятели. Много по-разумно от всички глупости, които правят младите днес. Първо в леглото, после брак и накрая развод, защото не си допадали по характер. Нещата трябва да се правят бавно, всяко по реда си, за да стават добре. А вие двамата имате време, няма закъде да бързате.

Сякаш голямата кухня се стовари върху главата на Джени.

— Но.

— Разбира се — продължи госпожа Чеймбърс, без да й даде възможност да възрази. — Винаги съм смятала, че есента е чудесно време за сватба. Църквата може да се украси с хризантеми. А Карин ще изглежда чудесно в златистожълта рокля, каквито непрекъснато рекламират по модните списания.

— Карин ли?

— Ами да, ти може да си имаш приятелки, но винаги съм мислила, че някой от семейството на младоженеца трябва да стои до булката. Не е ли така?

— На теория — да — отвърна Джени, а в същност се чудеше, как да намери някакъв учтив повод да се измъкне от кухнята. Или най-добре да намери яма, пълна с усойници и да се хвърли в нея. Ако останеше още малко тук, беше изложена на опасността да бъде омъжена, без сама да усети. Тя несъзнателно трошеше фасула в ръцете си на малки парченца.

Врата на кухнята се отвори със замах.

— Е, какво става тук? Опознахте ли се? — запита Франк.

— О, да — отговори майка му. — Точно говорехме за сватбата.

Франк погледна изумено Джени.

— Чия сватба?

— Вашата, разбира се — отвърна госпожа Чеймбърс с гръб към тях, без да забележи паниката в очите на Джени.

— Мамо!

Тя се обърна и размаха лъжицата.

— Какво лошо има да покажеш на момичето, че ще бъде добре дошло в семейството!

Загриженият поглед на Франк подсказа на Джини, че е бледа като платно.

— Добре ли се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна тя зловещо.

— Може би искаш да дойдеш с мен във всекидневната?

— Да, с удоволствие.

Госпожа Чеймбърс ги проследи с одобрителна усмивка.

— Вървете, вървете, ние с Джени ще имаме много време да си поприказваме.

Джени едва не изплака, като излязоха от кухнята.

— Аз те предупредих — Франк се опита да я прегърне, но тя отблъсна ръката му.

— Весело ти беше, нали? Страхотен номер! Остави майка си да свърши черната работа.

— За какво говориш?

— Ами жената ми направи предложение от твое име.

Лицето му се разведри.

— И ти какво й отговори?

— Че тя не искаше отговор. Тя смята отговора за сигурен.

Джени знаеше, че гласът й трепери, знаеше, че опитите й да прикрие с шега раздразнението си са неуспешни. Случи се точно това, от което се страхуваше. Цялото семейство Чеймбърс щеше да седи на масата, вперило погледи в нея, в очакване на предложение. И тя ще не ще, трябваше да търпи.

Защо? — помисли си Джени неочаквано. Защо всъщност не постави нещата на мястото им? Франк може да не го очаква, но ще бъде по-добре, вместо да позволи на недоразумението да излезе напълно извън контрол. Все пак трябваше да си признае, че малка част от нея искаше играта да продължи. И за да бъде съвсем честна пред себе си, беше й приятно да седи в кухнята и да се чувства като бъдеща снаха!

Да, разбира се. ДА! И какво толкова лошо имаше? Сватбата нямаше да се състои, но защо да не си позволи за няколко минути или дори часове да поживее с илюзията, че е госпожа Франк Чеймбърс!

Джени крадешком погледна към него и видя, че се е умислил. Сякаш инстинктивно усещаше, че в момента тя води вътрешна война и претегля всички „за“ и „против“. Но преди да вземе окончателно решение да остане или да си върви, госпожа Чеймбърс просто й отне възможността под носа. Започна да сервира масата и в следващия миг Джени седеше до нея и всички сплетоха ръце за молитва. А когато госпожа Чеймбърс благодари на Бога, че най-големият й син си е намерил такава хубава и умна жена, Франк стисна ръката й ободрително. Тя едва задържа напиращите сълзи и се опита да възпре връхлитащата като порой надежда.

На връщане Франк се чудеше на промяната, която настъпи у Джени по време на вечерята. От боязлива и несигурна, тя постепенно прие ролята си на годеница. Въпреки че когато влезе в кухнята, той искаше да удуши майка си, сега й беше благодарен. След няколко символични протеста, Джени като че ли възприе идеята. А към края на вечерта вече се закачаше с братята му, победи всички на „Монопол“ и обеща да дойде и следващата неделя. Той не беше съвсем сигурен какво става с нея, но нямаше никакво намерение да се оплаква.

— Приятно ли ти беше? — запита, след като тя седна до него в колата със затворени очи и доволна усмивка.

— Беше чудесно!

— Свързано ли е поне мъничко с мен?

Тя премигна и го погледна сънено.

— Разбира се, защо?

— Защото преди няколко часа ти настояваше твърдо да определим границите на нашите отношения в рамките на работата и приятелството. А след тази вечеря, струва ми се, поне седем души в този град мислят, че с теб сме сгодени. Аз съм единият от тях.

Джени въздъхна.

— Не съм казвала подобно нещо, нали?

— Не си, но знаеш, че мнението на всички беше такова и ти не направи нищо да ги разубедиш. Защо?

Джени прехапа долната си устна и сякаш се затрудни с отговора.

— Мисля, че го направих, защото ми хареса да си пофантазирам. Извинявай.

— Но фантазията би могла да се превърне в реалност, Джени! Аз те обичам. И ти го знаеш. Искам да се ожениш за мен. — Той спря колата до бордюра и докосна нежно лицето й, което, кой знае защо, беше мокро от неочаквани сълзи. — Обичам те!

Пръстите й преминаха по лицето му, по устните му. Дъхът му спря от нежната милувка.

— О, Франк, ако…

— Никакви „ако“ — прекъсна я сърдито той. — Всичко, което трябва да кажеш, е „да“. Съвсем кратка думичка. Защо ти е толкова трудно?

— Нали знаеш защо. — Тихият й глас бе изпълнен с болка и мъка.

— Тогава ела с мен у дома и ми позволи да ти покажа, че няма нищо, абсолютно нищо, което може да застане на пътя ни.

Очите на Джени сияеха, а гласът й трепереше, когато след дълго мълчание тя отговори.

— Добре. Ще дойда.

Той отново погали лицето й и сърцето му заблъска лудо в гърдите. Очакването се разля по вените му горещо, сладко, непоносимо. Имаше смътното усещане, че с нея става същото.

— Няма да съжаляваш — увери я той, сякаш да вдъхне сигурност и на двамата. — Никога няма да съжаляваш.