Джина Уилкинс
Гениално хрумване (10)

Десета глава

— Добро утро, Малори.

Изненадана от жизнерадостния поздрав, тя вдигна глава. Тъкмо беше прибрала чантичката си в чекмеджето на бюрото и се готвеше да започне работния ден.

— Добро утро, Елиът.

Широко усмихнат, той тръгна бавно към бюрото й.

— Добре ли прекара уикенда?

— Ами да, благодаря. А ти? — попита тя учтиво, въпреки че бе като зашеметена.

Когато се разделиха в петък следобед, той бе във височайше неразположение на духа, явно породено от телефонния й разговор с Дейвид. Толкова лъчезарен не го бе виждала от седмици. Какво ставаше?

— Много добре. Тези листове, струпани върху бюрото ти, са бележки, които искам да напечаташ за сесията на мозъчния тръст следващата седмица.

— Започвам веднага.

— Между другото, прегледах календара ти, за да видя какви са ангажиментите ми за идната седмица и забелязах, че за петък вечер има предвидено парти. За мен ли се отнася, или за теб?

Не можеше да повярва на ушите си, погледна първо календара, после Елиът.

— За мен. Просто едно от редовните събирания с приятелите ми.

— Имаш ли кавалер? — попита той със зле прикрит интерес.

Изненадана от личния въпрос, тя отговори искрено:

— Ами, не. Нямам планове да ходя с когото и да било.

Той се усмихна ослепително.

— Ще ми позволиш ли да те заведа?

Тя преглътна и без да откъсне поглед от него, се запита дали не сънува, че е понеделник сутрин в кабинета си и разговаря с някакъв непознат в тялото на Елиът.

— Ти? — успя да отрони.

— Аз — кимна той. — Знаеш какво имам предвид. Среща.

— Но, Елиът…

Той неочаквано тръгна към вратата.

— Добре. Ще чакам с нетърпение. По-добре да се хващам за работа. Един милион неща трябва да се свършат до следващата седмица.

Като разбра, че е останала да гледа след него със зяпнала уста, Малори стисна челюсти и поклати глава, за да се опомни. После се ощипа по ръката. Силно.

— Будна съм. Може би Елиът спи.

Не я ли бе поканил току-що на среща? И то на парти с нейните приятели? Невъзможно. Той мразеше партита и не си падаше чак толкова по приятелите й. Освен това й бе заявил без заобикалки, че отсега нататък ще ги свързва само професията. Явно нещо не бе разбрала.

— О, Малори?

— Да, Елиът?

— Какъв е поводът за събирането? Този път бих искал да бъда облечен подходящо.

— Нищо специално, просто обичайното събиране в петък вечер. Но, Елиът…

— Това ме интересуваше. Ако имаш въпроси за текста, който трябва да напечаташ, питай. Аз ще бъда в ямата — усмихна се той и изчезна в кабинета си.

За втори път Малори остана с отворена уста. Накрая се изправи и тръгна към малкия килер, където държеше кафеварката.

— Кафе — промърмори тя. — Имам нужда от кафе. Много силно кафе.

В стаята си Елиът продължаваше да се усмихва пред компютъра. Беше забавно, реши той. През изминалата седмица Малори непрекъснато го тормозеше с непостоянните си настроения. Сега и той ще й сервира същото, при това напълно заслужено. Може би тази седмица щеше да се окаже интересна, дори забавна.

— Елиът, трябва да побързаш, иначе ще закъснееш за лекцията — напомни Малори на шефа си два дни по-късно, като го откри погълнат от новата компютърна програма, която разработваше. Тя държеше куфарчето му, готова да му го подаде и да го избута през вратата, защото знаеше колко трудно е да привлече вниманието му, когато е ангажиран от проектите си.

Той нетърпеливо откъсна поглед от монитора и отново се втренчи в него.

— Да, добре, само една минутка.

Тя прекоси кабинета му с решителни стъпки и спря на сантиметри от него.

— Елиът, нямаш дори минутка. Трябва да тръгнеш веднага. Ще работиш върху това, когато се върнеш.

— Малори, аз…

В гласа му все още се долавяше нетърпение. Той се обърна към нея, но думите замряха на устните му, когато погледът му попадна върху дълбокото деколте на златистия й пуловер.

Притеснена, Малори се размърда тревожно и прочисти гърло.

— Елиът, трябва да тръгваш. Сега! — додаде тя категорично и му подаде куфарчето с надеждата, че не е забелязал руменината, плъзнала от шията към лицето й.

През последните два дни непрекъснато й правеше този номер. Гледаше я както в онзи прекрасен миг, когато я зърна на вратата на банята в къщата на баба си и дядо си.

Всеки път, когато я погледнеше така, тялото й инстинктивно реагираше. Напълно откъснал се от компютъра, Елиът кимна бавно.

— Добре, тръгвам.

Стана, взе куфарчето и я остави без дъх, като прокара пръсти по деколтето.

— Хубав пуловер — отбеляза той с дрезгав глас и подхвърли, че ще се върне веднага след като свърши лекцията му в университета.

Малори успя да измънка нещо в отговор, но й трябваха пет минути, за да убеди краката си да я послушат и да я отведат в кабинета й.

Десет минути по-късно тя почти се самоуспокои, че съвсем случайно се облича в най-хубавите си дрехи, все пак подходящи за офиса. Веднага след това си зададе въпроса какво да облече утре. Спря се мислено на дантелена блуза, на която шефът й едва ли щеше да устои.

Щом осъзна какво всъщност прави, тя зарови лице в дланите си и простена, убедена, че напълно е загубила разсъдъка си.

 

 

— Между другото — на Елиът изведнъж му хрумна нещо и той спря да й диктува, — направи ли резервациите?

Смутена от внезапната смяна на темата, Малори вдигна поглед от бележника и се обърна към стола до бюрото си, където седеше Елиът.

— Резервации ли?

— Аха, за Калифорния. Ще ни трябват два двупосочни билета и, естествено, апартамент в хотела. Името и телефонния номер ще намериш в папката.

— Елиът, това означава ли, че очакваш да дойда с теб в Калифорния? — попита Малори без заобикалки.

Той за пръв път намекваше за това. Тъкмо бе решила, че ще трябва да се грижи за офиса по време на отсъствието му. Елиът се намръщи.

— Ами, разбира се, че очаквам да дойдеш. Ти си моя секретарка. Всички си водят секретари… Е, почти всички. Сибил винаги идваше с мен.

— Но какво ще правя там?

— Много неща. Ще водиш бележки по време на заседания и ще ги печаташ всяка вечер. Ще ти диктувам докладите си. Ще отговаряш на телефонни обаждания и на писмата, които получавам като член на мозъчния тръст. Ще се грижиш за…

— Добре, стана ми ясно — прекъсна го Малори.

Тя стисна молива някак неуверено. Една седмица в Калифорния с Елиът, помисли си, разкъсвана между очакването и страха.

Щяха ли да успеят да прекарат толкова време заедно, без да се поддадат отново на желанието? Щяха ли да съживят страстта, която бяха открили в Чикаго? Ако се любеха отново, Елиът щеше ли пак да се затвори в себе си, както миналия път? Това наистина би я унищожило.

И все пак, какво друго би могла да стори? Тя беше негова секретарка. Част от служебните й задължения бе да го съпровожда при такива командировки. Би могла да напусне и да го остави да си намери друга с достатъчно кураж да си върши работата или да замине с него.

Знаеше, че не би могла да напусне. Значи трябваше да замине в Калифорния с него. Можеше само да направи всичко възможно да стои далеч от леглото му и да не го допуска в своето, докато бяха там.

Тогава изведнъж й хрумна, че може би няма да е нужно чак да заключва вратата си. Възможно беше той изобщо да не се опита да я прелъсти.

Изведнъж се сети за Петра. Привлекателната, невероятно умна, страстна Петра, която щеше веднага да се възползва от възможността да бъде с него отново. Не можеше да допусне, че някоя жена би го отблъснала, след като е имала интимна връзка с него.

Изражението й стана решително. Непременно ще отиде с него в Калифорния. И ще направи всичко възможно, за да го държи на безопасно разстояние от бившата му любовница, която всъщност не му подхождаше. Петра не би могла да го направи щастлив. Малори не можеше да стои безучастно и да гледа как той се чувства нещастен с една жена, която няма достатъчно чувствителност и прозорливост, за да забележи, че в него има още много други неща, достойни за възхищение, освен коефициента за интелигентност.

Ако се провалеше, ако те двамата с Петра възобновяха връзката си в Калифорния, то тогава Малори съвсем безшумно, обмислено и целенасочено щеше да се хвърли от най-близката скала.

— Малори? — Елиът я наблюдаваше странно, докато се опитваше да привлече вниманието й. — Проблеми ли имаш?

Тя се почуди смутено какви ли емоции са се изписали на лицето й през изминалите няколко минути.

— Не, Елиът — увери го хладно, — нямам проблеми. Ти каза, че имаме нужда от апартамент?

— Да, две спални и всекидневна. Ще използваме всекидневната за временен офис. Персоналът на хотела е запознат с обичайните ми изисквания.

— Добре — тя задържа молива си над бележника. — Готов ли си да завършиш писмото?

Елиът продължаваше да я гледа втренчено, но при този рязък въпрос, кимна и сведе очи.

— Прочети го дотук — нареди той.

 

 

Малори опита да овладее ръцете си, докато връзваше огромната черна панделка в края на плитката си. Не й беше лесно, защото знаеше, че всеки момент звънецът ще пропее и ще обяви пристигането на Елиът. Все още не знаеше защо той пожела да я заведе на партито и какво се криеше зад непринуденото му поведение през последните няколко дни. Представа нямаше какво всъщност искаше от нея още от деня, в който се върнаха от Чикаго. Но за нищо на света не би пренебрегнала възможността да прекара една вечер с него.

Отстъпи и се огледа за последен път. Тънката чернобяла блуза подхождаше на късата клоширана пола. Украшенията й — пластмасови и доста едри — бяха също чернобели. Обувките й бяха черни, без ток. Не е блестящо, но не е и лошо, реши тя. Сибил, разбира се, никога не би се облякла така. Нито пък Петра.

Не, не трябваше да мисли по този начин. Тя беше Малори и нямаше да се опитва да бъде друга, дори за да впечатли Елиът.

В този миг на вратата се позвъни. Малори преглътна, погледна се в огледалото за последен път и й се прииска да бе облякла нещо малко по-изискано.

Избърса влажните си длани в полата, отвори вратата и ахна изненадано при вида на мъжа, който й се усмихваше. Той беше със сиви джинси и пуловер. Тъмночервената му коса бе приятно разрошена от лекия вечерен вятър. Елиът изглеждаше млад и небрежно-елегантен. Нямаше нищо общо със строгия, резервиран професор, който я бе придружил на миналото парти. Дори когато понечи да го поздрави, й се наложи да овладее непреодолимия импулс да се хвърли в обятията му.

— Елиът, изглеждаш… страхотно.

Лицето му радостно грейна.

— Благодаря. Харесваш ли дрехите ми? Купих ги днес.

— Ходил си на пазар? Сам?

— Да — заяви той гордо. — Но трябва да си призная, че една приятна продавачка много ми помогна — той се усмихна още по-широко и дръпна единия крачол на джинсите нагоре. — Виж това.

Тя не можа да сдържи смеха си като видя чорапите, които подхождаха идеално на пуловера.

— Чудесен ансамбъл.

— Ансамбъл? И продавачката така го нарече. Мислиш ли, че този път приятелите ти ще ме харесат?

Въпросът я хвана неподготвена. Неувереността, която се криеше зад думите, я накара да се замисли, преди да отговори. Току-що бе уверила сама себе си, че не би могла да се промени, за да се хареса на Елиът. Дали той не се опитваше да се промени, за да я впечатли. Мисълта беше ласкателна, но безполезна. Отношенията между двама души никога не биха могли да бъдат трайни, ако един от тях се опитва да възприеме роля, която просто не беше истинска.

— Елиът, наистина изглеждаш прекрасно, но не беше нужно да си правиш такъв труд само за да се харесаш на приятелите ми. Повярвай, аз винаги те харесвам — каза му тя нежно.

— Благодаря ти, Малори — той я погали по бузата. — Много мило, че го каза. Но аз исках да си купя нещо ново. Беше ми приятно да отида на пазар за пръв път от години и дрехите ми харесват. Иначе съм си все същият Елиът Фрейзър — непохватен гений.

Тя сбърчи носле.

— Непохватен, как не! Започвам да си мисля, че това беше само номер, за да предизвикаш съчувствието ми. Много оригинална идея.

Той се подсмихна, отвори вратата и направи път на младата жена.

— Значи съм разкрит, така ли? — пошегува се и я прегърна небрежно през кръста.

Горчивото удоволствие от подновеното им приятелство заседна като буца някъде в гърдите й, но Малори се постара да му отговори също така шеговито.

— Измамник такъв. Колко жени си прилъгал да ти дават уроци по танци и кормуване само за да имаш предлог да флиртуваш с тях?

— О, безброй. Между другото — добави той и й отвори вратата на корвета, — много си хубава тази вечер. Почти колкото мен.

Тя се засмя, а той се ухили самодоволно.

Ако Малори беше изненадана от външния вид и поведението на Елиът тази вечер, то нейните приятели останаха шокирани.

— Сигурна ли си, че това е същият мъж, с когото беше миналия път? — попита шепнешком едно момиче, докато Елиът разсмиваше компанията с анекдоти за разсеяни професори.

— Не, вече в нищо не съм сигурна — отвърна Малори и присви очи, като забеляза нимфоманката Синди полека-лека да си пробива път към Елиът. — Извини ме, Ан.

Тя се шмугна в тълпата и застана до него, забелязвайки с неудоволствие, че Синди я беше изпреварила.

— Радвам се да ви видя отново, професоре — мъркаше тя със сатенен глас и дългият й маникюр блесна върху ръката му. — Помниш ли ме?

— О, да — отвърна той спокойно и се усмихна на стройната брюнетка. — Как си, Синди?

Малори стисна зъби. Разбира се, че ще я помни! Кой мъж би я забравил?

— Чувствам, че имам късмет тази вечер — отвърна Синди на любезния му въпрос, а черните й очи подканящо проблеснаха. — Помниш ли какво ми обеща? Каза ми, че може да ме целунеш някой път, ако имам късмет.

Тези, които си спомниха шегата от миналото парти, захихикаха. Няколко души погледнаха Малори, за да видят как ще реагира на очевидния флирт, а тя се опита да овладее желанието си да изскубе миглите на другата жена косъм по косъм.

Елиът замислено вдигна вежди.

— Искаш да ти покажа как целувам? — запита той и накара Малори да се запита тревожно кой го бе научил на този възбуждащ, плътен глас.

Синди стрелна Малори с поглед и отново се обърна към Елиът.

— Ще ми направите ли демонстрация, професоре?

В този момент Малори реши да се откаже от скубането на мигли и да се насочи към блестящите устни на Синди. Ако Елиът наистина я целунеше, тя щеше… щеше, ами щеше да се нахвърли върху нея.

И тогава чу Елиът да казва присмехулно.

— Добре, Синди. Ще стане.

Никой не очакваше следващия му ход, най-малко Малори.

Преди да успее да реагира, тя попадна в прегръдките му и устните й бяха завладени изцяло от неговите. Всички избухнаха в одобрителен смях, който се сля със странното свистене в главата й, което се бе превърнало в обичаен акомпанимент на целувките му. Тялото й реагира бурно. Целувката вероятно продължи по-малко от минута, но сякаш измина цяла вечност, преди Елиът да вдигне глава с лукава усмивка и да се обърне към Синди.

— Научи ли нещо?

Синди се нацупи добродушно и въздъхна.

— Не точно такава демонстрация имах предвид.

— Съжалявам, по-добра не мога да направя — Елиът се обърна към Малори, която стоеше като ударена от гръм до него. — Ще танцуваш ли с мен?

Да танцува ли? Изглежда можеше. Нали? Но първо трябваше да си припомни как се ходи. Тя прочисти гърло.

— Разбира се.

— Отпусни се — подкани я Елиът след няколко минути, докато се движеха бавно под звуците на страстна мелодия. — Много си напрегната.

Нарочно й напомняше за честите забележки от подобен характер, които му бе правила по време на уроците по танци. Малори въздъхна, отпусна глава назад и се втренчи в него.

— Елиът, какво правиш?

Той въпросително повдигна вежди.

— Танцувам с теб. Забавлявам се.

— О, така ли? — намръщи се тя. — Или само…

— Наистина ми е приятно. Помниш ли какво ти казах на празненството на дядо и баба? Ти ме научи да се забавлявам.

Тя си спомняше много неща от онази нощ прекалено добре.

— Вече не знам какво става. Една седмица си недостъпен и резервиран, а следващата си дружелюбен и закачлив. Не знам какво да очаквам от теб.

— И аз бих могъл да кажа същото за теб.

Тя прехапа устни. Знаеше, че е прав.

— Аз…

Песента свърши. Елиът се отдръпна, без да откъсва поглед от младата жена.

— Не мисля, че това е най-подходящото място за този разговор. А ти?

Тя поклати глава.

— Не.

— Ще си поговорим по-късно — обеща той.

Започна нова песен. Беше същият луд рок, който тя бе избрала за последния им урок по танци. Той се ухили и й подаде ръка.

— Нашата песен, скъпа.

Неспособна да устои на усмивката му, тя сложи ръка в неговата.

— Не можем да я пропуснем.

 

 

Елиът спря корвета пред входа на Малори и изключи двигателя.

— Прекарах чудесно тази вечер.

— Аз също — призна тя.

— Беше права, знаеш ли?

— За какво?

— Не е толкова трудно да водиш светски разговор. Просто трябва да говориш, без да казваш нищо.

Малори се засмя и кимна.

— В общи линии — да.

Той замислено наведе глава.

— С твоите приятели никога ли не си говорите за сериозни неща? Например за политика, актуални събития, такива работи?

— Разбира се, че говорим. Но в по-спокойна обстановка, когато се събираме на вечеря у някой. Сигурно ще ти хареса. Въпреки че не всички са така добре информирани като теб.

Тя нито за момент не допусна, че Елиът няма да може да установи контакт с приятелите й. Всъщност някои от тях заемаха доста впечатляващи служби. Не че очакваше Елиът да ги възприеме по-сериозно от нея самата. Както и тя, той се интересуваше повече от човека, отколкото от поста му. Това беше едно от многото неща, които харесваше в него. Може би те двамата имаха много повече общи черти, отколкото допускаше. Само ако…

— Малори, не можем да продължаваме така.

Обърна се към него. Устата й пресъхна. Ще я уволни ли? Ще я изгони ли? Ще й каже ли, че не иска да я вижда повече?

— Какво… какво имаш предвид?

— Това, което казах. Повече не можем да продължаваме така. Избягвахме се един друг през изминалите три седмици й се опитвахме да забравим какво се случи в Чикаго. Убеждавахме сами себе си, че не трябваше да се случи и не трябва да се повтаря. Ако наистина те познавам така добре, както си мисля, ти не си убедена в нашите логични доводи и решения също като мен. Греша ли, или и ти се чувстваше така ужасно, както и аз?

Вероятно би могла да го излъже, ако не беше доловила уязвимостта, която се криеше зад този въпрос. Вероятно би могла да му отвърне, че при нея всичко е било наред и спомените за онази нощ не са я спохождали изобщо. И може би щеше да го накара да повярва.

— Едва ли си се чувствал по-зле от мен.

— Малори — той се обърна към нея, хвана я за раменете и се опита да я види ясно на оскъдната светлина, която проникваше в колата, — никога не съм желал жена по-силно от теб. Никога не съм изпитвал подобни чувства към жена. Прекарах толкова безсънни нощи. Желаех те толкова силно, че цялото тяло ме болеше. Спомнях си как се чувствах, когато беше до мен, в прегръдките ми, в леглото.

Малори простена.

— Казваш, че сме прекалено различни, за да бъдем заедно и че се страхуваш да не те нараня. Разбирам страховете ти, защото те са и мои. Не знам как бих го понесъл, ако се окаже, че след като беше с мен, си решила, че не мога да те направя щастлива. Или още по-лошо, да ме напуснеш заради някой друг. Полудях, когато излезе с онзи мъж миналия петък. Не смятах да ти го казвам — додаде той доста глуповато, — но прекарах цял час пред дома ти, докато се прибереш, готов да му размажа носа, ако се осмели да остане при теб.

Очите й се разшириха. Сърцето й заби по-силно, изпълнено с надежда и… паника.

— Не е за вярване!

— Да. Не се гордея с това, но, по дяволите, Малори, не мога да се овладея! Понякога дори не мога да се позная. Какво направи с мен? Не мога да разбера. И все пак…

— И все пак? — прошепна тя тревожно.

— И все пак сам не зная дали съм бил истински жив, преди ти да се появиш в живота ми. Не съм знаел колко безсмислено е било съществуванието ми, преди ти да дойдеш и да го изпълниш със смях и изненади. И с това.

Устните им се сляха. Опиянена от желание, забравила всичко друго, Малори се притисна до него. Ръцете й ненаситно галеха тялото му, така приятно близко, така отчаяно обичано. Тя почувства тръпката, който премина през него, когато ръката й спря на бедрото му и после бавно се плъзна нагоре.

Името й се изплъзна от устните му и той я притисна върху седалката, но изведнъж се отдръпна и изохка болезнено.

— Елиът, какво има?

Той се усмихна насила.

— Лостът за скоростите за малко да ме кастрира. Мисля, че открих основния недостатък на спортните коли. Много е трудно да се любиш в тях. Особено ако си над метър и деветдесет.

Тя навлажни устни и го погледна в очите.

— Винаги можем да влезем вкъщи. Леглото ми е голямо.

— Не — въздъхна той.

— Не? — повтори тя недоумяващо. Наистина ли смяташе да спре сега? Сега, когато цялото й тяло тръпнеше в очакване?

— Не — повтори той, този път по-твърдо. — Не и докато ти все още се съмняваш. Съмняваш се, нали?

— Елиът, аз…

— Малори, желая те. Знаеш колко силно те желая. Но искам да бъда сигурен, че и за двама ни това означава нещо повече. Че нашите чувства са истински, трайни и по-силни от каквито и да било твои съмнения как ние двамата не можем да бъдем щастливи. Не знам как ще успея да те убедя, че имаме много повече общи черти, отколкото предполагаш, но…

— Калифорния.

Стреснат от неочакваната намеса, Елиът замълча и се начумери.

— Какво?

— Калифорния — повтори тя ясно.

— Не разбирам.

— Ти ми показа, че се справяш чудесно в моя свят, нещо, в което не съм се съмнявала нито за минута. Ти явно се забавлява тази вечер, което доста ме изненада. Сега трябва да видим дали аз ще мога да живея в твоя.

— Ами приема в университета? Там беше чудесна. Работиш с мен всеки ден и се справяш отлично. Да не говорим, че омагьоса семейството ми в Чикаго. Как можеш да кажеш, че не знаеш дали ще те приемат в моя свят?

Не знаеше как да му обясни опасенията си за Калифорния. Страхуваше се от гениалните му колеги повече, отколкото от всичко друго, което бе заставало между тях. Ако някой би могъл да го наведе на мисълта, че двамата са различни, то това бяха именно колегите му. Точно сега не искаше да споменава Петра. Не знаеше какво да каже и затова замълча.

Той въздъхна.

— Добре. Ще почакаме, докато се върнем от Калифорния. Макар да не мисля, че нещо ще се промени.

— Така ще бъде най-добре — успя да изрече тя, въпреки че й се искаше да го завлече насила в апартамента си и да го върже за леглото. — Ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Не ме изолирай повече. Не мога да го понеса.

— Обещавам — той нежно докосна бузата й. — Ще те изпратя до вратата.

— Добре.

На вратата я целуна леко и сдържано. Тъкмо да поеме обратно към колата, когато Малори подхвърли импулсивно:

— Елиът, ако това те интересува, на срещата с Дейвид бях много нещастна, въпреки че той ми е приятел. Непрекъснато си мислех за теб. Исках да бъда с теб.

Той я целуна страстно.

— Знаеш отлично как да ме измъчваш. Но ти благодаря. За мен беше важно да го зная. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя побърза да затвори вратата след себе си, преди някой от двамата да е казал още нещо.