Крис Бънч
Кралят-демон (8)

8.
Иригон

За малко нямаше да забележа двете лица, надникнали иззад храста, но очите на един войник, като очите на ловец, са обучени да улавят всяко движение. Мъжете бяха брадати, с грубо ощавени конични кожени шапки. Цъкнах с език и дремещият в седлото Карджан се сепна и се събуди. Помислих ги за ловци, но реакцията им подсказа друго. Допреди миг бяха там, а в следващия — листакът между храстите беше празен.

Сръгах Лукан през храстите и нагоре по полегатия склон, докато ескортът ми се окопитваше със закъснение. Двамата тичаха презглава, от дърво на дърво, към ниското хълмче. Бяха въоръжени, единият с лък, другият — с късо копие за мушкане. На кръста на единия блесна ножницата на сабя. Никой не лови нищо, дори тигър, със сабя.

Карджан ме настигна.

— След тях! — отсякох, сритахме конете в галоп и извадихме сабите. Изпращяха клони и се снишихме над конските вратове. Догонвахме ги, вече на по-малко от трийсет разтега, когато двамата се пъхнаха в шубраците. Дръпнах юздите на Лукан, смъкнах се от седлото и се хвърлих след тях. Може би бях безразсъден, но се съмнявах, че са стръв за засада.

Горичката беше израсла от едната страна на хълма, напукана сива скала, издигаща се почти стръмно. Нищо. Двамата бяха изчезнали. Карджан беше до мен, с извадено оръжие. Кимнах му наляво и Карджан се плъзна натам. Не ни трябваха заповеди или приказки — двамата много пъти бяхме преследвали въоръжени мъже и уменията ни се бяха превърнали в чист рефлекс. Разровихме горичката и около нея, но не намерихме нищо. Изкатерихме се на върха на скалата. През това време останалите Червени пики ни бяха настигнали и помагаха.

Никой не намери нищо — нито мъжете, нито стъпките им, нито една следа от това, че някой изобщо е стъпвал по тази земя. Чух, че някой изшепна: „Магия“. Можеше и това да е. Или двамата просто познаваха терена и си имаха път за бягство, по който не оставаха следи.

Качихме се отново на конете и се върнахме на пътя. След около час стигнахме до река Пенали. Бяхме само на няколко мили от Иригон. Иригон и Маран.

 

 

Иригон се издигаше като железен юмрук сред земите, които Аграмонте владееха от поколения. Беше построен като бойно укрепление на скалите над река Пенали, подсигуряваща две от страните на замъка. Беше на пет етажа и покривът му бе укрепен с крепостни зъбери. По покрива бяха останали каменните огнища и железните казани за врящото масло, използвано от владетелите на Иригон като последно средство в примитивните времена. Имаше две четириъгълни кули откъм реката и по една голяма кръгла на всяка страна на сградата към сушата. Пред една от тях се простираше зелен парк, а недалече от другата се виждаха стопански пристройки и конюшни.

Иригон беше даден на Маран след кончината на баща й, което формално означаваше, че е и мой. Но никога не съм се чувствал приятно сред или близо до тези мрачни каменни стени и след като си го помислих, се зачудих дали не е глупава ревността ми към богатството на Маран, много по-голямо дори от товиетските богатства, дадени ми от император Тенедос и неговото демонче.

Реших, че не е. Твърде ясна сметка си давах за огромната мощ, натрупана от Аграмонте през вековете, твърде много дадени от Айрису чужди права бяха присвоили с небрежна арогантност. Бях забелязал как селяните гледат господарите си — двамата братя на Маран и по-дребните, но все пак властни членове на голямата фамилия: с едва прикриван страх и омраза. Само към Маран се отнасяха с искрено уважение — макар и боязливо според мен, сякаш очакваха и тя да стане като другите.

Винаги се чувствах малко изнервен в Иригон, но още по-лошо беше, докато баща й беше жив, и почти толкова лошо, когато на гости идваха братята й, Праен и Мамин. За щастие, те си имаха свои имения на малко повече от един ден път и рядко пребиваваха във фамилния замък.

Веднъж се бях замислил дали чувстват този мрачен отклик на жестоката тирания, но реших, че съм пълен глупак. Двамата изобщо не се интересуваха от нищо, освен от собствените си желания. Много бързо разбрах защо Маран беше избягала в Никиас. Мъжете Аграмонте, както и повечето други провинциални благородници, които познавах, не бяха глупави, но не проявяваха интерес към нищо, което не ги засяга пряко. Жените и децата им възприемаха това отношение като основен житейски принцип.

След като разбрах, че двамата братя са твърди като камък, осъзнах очевидното: те не харесваха Иригон, защото бе една влажна, мрачна и потискаща крепост, от която би се получил чудесен затвор. Като нови собственици на Иригон, полагаше ни се да се настаним в господарските жилища, но гледахме с ужас на тази перспектива. Маран казваше, че щяло да е нечестиво, а аз — че безбройните поколения Аграмонте ще надничат над раменете ни и ще цъкат стъписани, щом видят, че двамата с Маран обичаме да се забавляваме по най-необичайни начини.

Настанихме се в една кула откъм реката. Каменните й стени бяха дебели цели дванадесет стъпки и в зидовете не можеше да се види нито една желязна греда или скоба. Според мълвата тези кули бяха построени с помощта на чародейство и от най-опитните каменоделци в Нуманция. Стаите бяха старомодни, малки и с високи тавани. Прозорците бяха сводести. Наредихме да свалят старото безцветно и грапаво стъкло и да го сменят с двукрили прозорци, съоръжени с хитроумни лостчета, за да се отварят по-лесно.

За жилищни стаи си избрахме горните етажи, а по-долните бяха за кухнята, която щеше да топли сградата, за складове и малка оръжейна. Зидарите събориха вътрешните стени — оставиха само подпорните сводове — и превърнаха над двадесетте малки като в зайчарник камерки в просторни стаи. Поръчахме да вдигнат лъжливи дървени стени и широкото една педя пространство между тях и камъка беше запълнено с вълна. Това на всички им се стори странно, но аз реших, че след като вълната около тялото ми пази топлина, защо да не прави същото около една стая? Оказах се прав, особено след като облицовахме камините със стомана, за да отразява топлината.

Повечето от тези неща се правеха, докато отсъствах по имперски мисии, тъй че винаги очаквах нещо ново, когато се връщах в Иригон.

Бях открил, че мога да се радвам на Иригон два пъти в годината — когато суровите зимни бури връхлитаха и дърветата се тресяха и покланяха на уютния ни дом; и за втори път в най-кротките, най-знойни дни на Жаркото време, когато бях благодарен, че изпепеляващото слънце не може да проникне през камъка.

Още една промяна бе направила Иригон по-поносим за живеене: Аграмонте продължаваха да властват с помощта на бича и тоягата, което си беше тяхно право, макар че според мълвата се прилагаха и много по-сурови методи, недопустими от законите на имперския двор. Изобщо не се съмнявах в тези истории, въпреки че нямах доказателства, тъй като суровото провинциално правосъдие все още беше нещо обичайно в Нуманция, особено в райони, където древната благородническа каста представляваше единственият блюстител на закона. Казахме си, че нещата трябва да се променят, че на никого не е позволено да бие друг, освен когато се защитава, премахнахме всички ярко оцветени бамбукови пръти, които се бяха използвали като символи на власт, и най-безцеремонно прогонвахме онези, които не вярваха, че говорим сериозно.

Ратаите и селяните, които смятаха, че сме глупави и че могат да се възползват от това, биваха прогонвани също толкова бързо. В някои отношения това се оказваше по-сурово наказание от десетина удара с камшик, защото на мили околовръст не можеха да се намерят други работодатели освен Аграмонте. Понякога се чудех дали не трябваше да оставим установената система да действа от само себе си и на два пъти Маран ми се беше сопнала за това, въпреки че тя също подкрепяше промените. Но аз съм си това, което съм, и не мога да търпя някой, който смята, че насилието е нещо, което му се полага по право само защото е по-голям или е с по-високо положение в живота и се чувства над закона.

Много отдавна, когато за първи път бях видял картина, изобразяваща Иригон, се бях чудил колко ли хора са нужни на един владетел, за да се поддържа добре такова имение. Вече го знаех съвсем точно: 347, от градинарите и кухненските метачки, стражите, музикантите, момичето, чието единствено задължение беше да подбира и подрежда цветята в замъка, до двамата мълчаливи мъже, които се движеха от стая на стая и поддържаха камините, без дори някой да им кимне в знак на признателност. Знаех го много добре, защото им плащах два пъти в годината. Двамата с Маран се ползвахме от услугите на четирима банкери, работещи по цял ден, за да управляват парите ни. Веднъж си бях помислил да попитам колко пари харчим за определено време, но си дадох сметка, че сърцето ми може да не се справи с напрежението. Освен това, както ми каза Маран, никой, колкото и да е разточителен, не може да изяде богатството на Аграмонте, тъй че защо да се притеснявам?

Така се рееха мислите ми, докато яздехме към Иригон. Бяхме двадесет и четирима: моя милост, ясновидката Синаит и двайсет и един души от набързо възстановените ми Червени пиконосци под командата на легат Сегали. Капитан Ласта, който обикновено пътуваше с мен, беше останал в Никиас, за да сформира Червените пиконосци до пълен състав. С нас беше и Карджан, разбира се. Бях решил да изпробвам нова тактика и сега той поглеждаше намръщено нашивките си на командир на ескадрон; аз пък бях изпълнен с твърдото намерение рано или късно да го направя полкови командир. Решен бях да спечеля тази битка на воли, продължила вече над девет години. Тайно се опасявах, че едва ли ще спечеля точно този пореден рунд.

Зад групата ни трополяха трите фургона, натоварени с документите. Потръпвах от мисълта колко не обичам да се занимавам с бумаги и проучвания. Но този път нещата можеше да се окажат по-различни, защото опитах с магия. Бях накарал ясновидката Синаит да приготви заклинание, като използва късчета от материала, който трябваше да проуча. Чародейството представляваше разширена версия на стандартното ни „Заклинание за разбиране“. Вече можех да чета и на шестте езика в Майсир, и по-важното — можех да говоря на деветнадесет от близо четиридесетте диалекта, използвани в огромното кралство. Нямаше да ми е нужен преводач, ако опасенията на императора за предстояща война се окажеха верни.

Скитащият ми ум бързо се върна към реалността, защото най-сетне излязохме на дългата права отсечка, водеща към замъка, и видях на стълбището загърната в дълго наметало фигура, която можеше да е само скъпата ми Маран.

 

 

Много, много бавно се върнах от звездите.

— С изкуствен фалос?! Велики богове на Нуманция, откъде си го научила това?

Маран ме погледна през рамо. И двамата бяхме плувнали в пот въпреки бушуващата навън зима.

— Никога няма да ти кажа. Ще кажа само, че ти си се научил да си упражняваш някои мускули, докато ме нямаше… и аз правех същото.

— По-добре ми кажи. Или ще се побъркам от ревност.

— О, добре. Амиел, при последното си гостуване, донесе със себе си разни… устройства. Едното беше мехур, който надуваш и го слагаш където си ти сега, и се опитваш да му изпомпиш въздуха с мускулите си. Каза, че трябвало да се прави по двайсет пъти на ден. Нямаше какво друго да правя, след като тя си отиде, тъй че се упражнявах… Харесва ли ти?

— Мм — потърках брадичка във врата й и леко я ухапах. — Определено смятам, че контеса Калведон ти влияе възхитително лошо.

— И още как — прошепна Маран. — И още как.

 

 

На другия ден потърсих главния ни управител, за да разбера кои можеше да са били двамата мъже с кожените шапки. Управителят Вакомаги беше нашарен с белези от многобройни свади негодник, един от малкото старши слуги, останали от времето на бащата на Маран. Но Маран отбеляза, че бил изключително справедлив в жестокостта си и че работел поне толкова здраво, колкото подчинените му слуги, особено по време на жътвата и сенокоса. Затова предложи да го задържим и аз се съгласих.

Самия мен ме споходи доста гадната мисъл, че не е лошо да имаш подръка един удобен виновник, човек, когото всички да винят за всяко необходимо зло, вместо вежливия и добронамерен господар. След тази мисъл се зачудих дали не започвам да се променям, дали не започвам да разсъждавам като закоравелите и жестоки властници, които така презирах.

Попитах Вакомаги кои може да са били онези двамата в храстите.

— Ние туканка им викаме Отчаяните, макар че с тях има и жени, и младоци. Може да са петдесетина, а и повече.

— Кои са те?

— Някои са изгонени от именията. Други са скитащи разбойници. Някои просто са без земя, скиторят по пътищата и напразно се надяват някой да ги наеме на истинска работа, или поне за нещо бързо като жътва и таквоз. Чувал съм даже, че… — гласът му заглъхна и той се заозърта боязливо.

— Продължавай.

— Че някои може да са товиети — добави той тихо. — Така поне чух. Като онез, дето ги изтрепахме с императора.

— Тук?! В земите на Аграмонте?

— Така приказват — продължи Вакомаги. — Разбира се, никой не говори за тях открито. Не и пред мене поне.

— Убили ли са някого?

— С удушване ли? Като онез, дето чух, че го правят с жълти въжета? Не, сър. Поне засега. Но някои изчезват по пътищата. Не и някоя важна особа, поне засега де. Някой и друг амбулант, дето не се връща повече тъдява, или хорица, дето са толкова прости, че тръгват по пътищата без оръжие или охрана. Но вие няма какво да се тревожите. Отчаяните са толкова изпаднали, че не стават даже и за товиети.

Той се изплю и продължи:

— Като че ли стават все повече и повече всяка година, тая напаст. Някой ден ще трябва да ги подгоним като лисиците и язовците. Да ги пометем оттука, а тия, дето нямат ум в главата да побегнат, да ги изколим и избесим. Не се тревожете, милорд. Аграмонте знаят как да се оправят с таквиз като тях. Както казва името, окаяници са, смачкани са като житен клас под кравешко говно — с което въпросът беше приключил за Вакомаги.

Но не и за мен. Виждал бях твърде много „отчаяни“ мъже да се вдигат и да удрят здраво с мечове, ножове, тояги и камъни, за да мога да разкарам лесно от ума си тези несретници.

Замислих се защо ставаха все повече всяка година, както каза Вакомаги. Под властта на императора времената бяха станали за всички много по-добри, отколкото под Властта на Десетимата, нали? А товиетите според Кутулу имаха по-малко влияние отпреди.

„Отчаяни“ тук, а в други места из кралството трябваше да потушавам всевъзможни бунтове. Какво ставаше в Нуманция?

Нямах отговори, нито дори въпроси. Затова зарязах проблема.

 

 

Започнах проучванията си с надеждата, че изобщо няма да ми се наложи да използвам наученото.

Майсир бе древна монархия, символът й беше дракон с две лъвски глави, черен на жълт фон. Населението му наброяваше, по приблизителни изчисления, тъй като кралството не беше изцяло проучено дори от владетелите му, 150 милиона. Това правеше с 25 милиона повече от Нуманция, но моята страна беше по-гъсто населена. Майсир покриваше, пак по приблизителни сметки, над 6 милиона квадратни мили. Нуманция, която преди смятах за невъобразимо огромна, беше не повече от милион квадратни мили.

Нуманция се простираше малко под екватора в умерените райони, а Майсир стигаше от южния район с умерен климат до арктическия. Най-отличителният му белег бяха огромните пустини, които наричаха „свеби“ — пустеещи земи, чийто терен сезонно се променяше от лед и кал до прах и отново кал.

Земята, както прочетох, наистина беше огромна, толкова голяма, че според един пътешественик очите го заболявали, докато се мъчел да види хоризонта, и това го карало да се свива от страх като мишле, подгонено от орел. Имаше планини, много по-високи от всичко в Кайт, езера, които човек може да вземе за морета, и реки, чийто отсрещен бряг не може да се види, и земеделски райони, големи колкото нашите провинции.

Пътуването през страната представлявало истински кошмар. Извън големите градове пътищата били черни или изобщо не съществували. Големите реки нямаше да помогнат на армията ни, тъй като плавателните течаха от запад на изток, пресичайки страната.

Столицата на Майсир беше Джарра, на триста левги южно от границата, скрита в пазвите на гора Белая, защитена на запад от свебите, а на север от огромните блата Киот. Имаше и още няколко големи града, не всички от които известни на нас, но никой — голям колкото Джарра.

Огромните размери на Майсир също така затрудняваха връзките между двете столици. Можеше да се изпращат кодирани съобщения по хелиограф на юг до Ренан на нашата граница. След това продължаваха по куриер с тежък ескорт през прохода Сулем и през Кайт. На границата между Кайт и Майсир съобщенията се предаваха на граничните стражи на Майсир, негаретите, и по-нататък се пренасяха през Дивите земи, докато не се предадат на обикновени куриери, които ги отнасяха до Джарра.

Кралят на Майсир се казваше Байран и беше смятан за добър владетел, поне според майсирските стандарти. Някои описания на хилядагодишната история на фамилията му бяха по-скандални и от най-нецензурната улична преса.

„Единственият избор за майсиреца е между клупа и камшика“ — гласеше една поговорка. Някои от предците на Байран надминаваха по кръвожадност и най-демоничните легендарни същества. Един се оскърбил, след като някаква провинция, през която минавал, не му отдала достатъчно почести, накарал магьосниците си да вдигнат от пъкъла демони и им заповядал да убият всеки мъж, на когото се натъкнат. Но това не го задоволило, а изпратил още по-ужасни кошмари срещу жените в областта. Към децата, които не умрели от глад, се отнесъл по-милостиво: армията получила задачата да ги излови и да ги продаде на робските пазари. Накрая провинцията получила друго име и била заселена с хора, насила прехвърлени от друга провинция.

Друга история, на която ми беше доста трудно да повярвам, разказваше за кралица, която била ненаситна в похотта си. Големи главоболия си създала, докато избере сто мъже, най-красивите и с най-добро телосложение от цялата армия. Накарала ги да спят с нея непрекъснато в продължение на цяла седмица, след което заповядала всички да бъдат върнати на Колелото, защото „никой, който е изпитал такава наслада като тях, не би пожелал да продължи да живее на този свят“.

Байран, за разлика от тях, управляваше добре и благоразумно, макар и сурово. Във всеки случай не можах да прочета за някакви ужаси, които да е извършил досега. Придворните благородници не бяха по-добри, отколкото можеше да се очаква, но Байран, изглежда, си беше подбрал съветниците и приятелите повече заради способностите им, отколкото заради покварата, за разлика от баща му.

Чудно ми беше как е могъл Майсир да просъществува толкова дълго с такива злодеи на трона. Един философ, прекарал десет години в Майсир като учител на кралските деца, предлагаше обяснение, което не съм много сигурен дали разбрах, или разбирам и сега: „Общо взето в Майсир съществуват две класи — пишеше той. — Класата на управляващите и класата на управляваните. Управляваните не притежават никакви права и дори аристокрацията, в различните й рангове, няма повече права, отколкото кралят може да й отстъпи временно. Никому не е позволено да се издига над положението, което има по рождение. Животът не е нищо повече от борба за власт, защото животът може да продължи само с власт. Цялата власт принадлежи на, и следователно може да бъде дарена, от краля. Никой не би могъл и да сънува, че може да обвини самия крал за несправедливостите в обществото, тъй като за всички е очевидно, че той говори с одобрението на боговете.“

На друго място същият автор пишеше: „Макар привидно двете страни да имат една и съща религия, тази привидна еднаквост е пълна заблуда. За нуманцийците се казва, че са прекалено търпеливи, добронамерени, чувстват, че нашите незабележими благодеяния, също както греховете ни, ще бъдат възнаградени или наказани, щом се върнем на Колелото. Ако в Нуманция това е вяра, то в Майсир е мания. За тях наградите идват само след смъртта, когато човек бива съден от Сайонджи. Всички други удоволствия трябва да се грабят бързо и най-безсъвестно. Поради това е редно да набиеш с камшик селяка, защото греховете му в предишния живот явно са били ужасни, иначе нямало да се прероди като селяк. На един благородник, от друга страна, не само му е позволено, но бива окуражаван да си угажда на всякакви капризи като награда за предишния си благочестив живот. Ако върши грях, такъв е животът и той ще бъде наказан в следващия живот. Майсирците не само почитат боговете по-ревностно и от най-фанатичния нуманцийски монах, но също така са построили огромни храмове и имат култове към пълчища полубожества, неизвестни на нас. Магиката им, също като религията им, е мрачна и посветена на смъртта, и доколкото беше възможно, избягвах техните чародеи.“

Магьосничеството се смяташе за една от главните опори на държавата им. Млади мъже и жени, показващи признаци за таланта, се забелязваха рано и се обучаваха в изолирани училища. След това си избираха, или им избираха, назначения. Майсирските магьосници като че ли бяха организирани като войници. Най-сходното, с което ние разполагахме, Братството, не беше нищо повече от общество за взаимопомощ. Главният магьосник на Майсир беше някаква тайнствена фигура, наречена по ирония азаз, или „майсторът на церемонии“. Неизвестно беше кой е той, дори името му, да не говорим за могъществото му.

Колкото до самата армия, сведенията за нея бяха доста противоречиви. Войската им беше два пъти по-голяма от нашата. Но това не беше повод за сериозно безпокойство. Повечето части не можеше да се преназначават на нови места, тъй като от тях се искаше да пазят мира в районите на гарнизоните или да бранят границите. Имаше легенди, че в тъмното минало Майсир бил завладяван от страни на запад и изток, държави все още непознати за Нуманция, и майсирците смъртно се бояха от нови техни нахлувания.

Кавалерията и гвардейските полкове бяха елитни и се командваха от благородници, но бяха малко и обикновено се използваха като парадни части в големите градове. Смяташе се, че пехотата се командва зле и че зле поддържаните им войници, към които се отнасяха нечовешки, са пълен боклук. Офицерите бяха слабо образовани, неспособни на кой знае каква стратегия освен масирана фронтална атака. В сражение майсирците можеха да се бият храбро, но също толкова лесно — да побегнат или да се предадат.

Това много ме озадачи.

Бойната им магия беше друга загадка. Майсир от десетилетия не беше водил мащабна война, тъй че информацията беше полулегендарна. Но имаше най-ужасни истории, подсказващи, че маговете им могат да призовават тъмни сили, поне толкова могъщи, колкото подвластните на император Тенедос.

Имаше една голяма разлика между Майсир и Нуманция. Ние наемахме войниците си срещу заплата, с обещания за злато, за плячка и слава. Майсирците прилагаха задължителния набор. Всеки мъж дължеше на своя крал десет години служба и можеше да бъде призован или не под знамената, с всички други на неговата възраст, според нуждите на краля. Понякога отслужваше пълния срок, друг път ги обучаваха набързо и ги освобождаваха. Това не се правеше редовно, защото според анализаторите системата беше неизпълнима, предвид огромните размери на страната, бавните комуникации, възможната корупция и прочие. Отново се удивих.

Продължих да чета — за градовете на страната, строени от камък и дърво, с пищните им цветове; за пикантната им храна; за страстната им музика; дори малко от тяхната поезия и приказки.

Исках да отида там, да науча повече за тази удивителна страна… но не като воин, защото докато четях, тръпки полазваха по гърба ми. Майсир можеше да се окаже гибелта за Нуманция.

 

 

Друга причина да се заравям в книгите и донесенията беше Маран. Нещо ужасно не беше наред. С мен, с нея, с брака ни — не знаех. Не знаех дори как да задам въпросите, или как да ги задам по подходящия начин. Няколко пъти я попитах дали е щастлива, дали всичко е наред. Отвръщаше ми, че е толкова щастлива, колкото би могло да се очаква.

Спяхме в едно легло и все още се любехме, телата ни се виеха и сплитаха трескаво, сякаш търсеха нещо изгубено.

Забелязах начина, по който ме гледа, особено когато мислеше, че не обръщам внимание. Нямаше я онази мекота и нежност, имаше по-скоро хладна напрегнатост, сякаш оглеждаше човек, когото току-що е срещнала, и се мъчи да реши дали е приятел, или враг.

Имах чувството, че между мен и жената, която обичах, се издига стъклена стена. Търсех отчаяно отговор, но не го намирах.

 

 

Зимата си отиваше и последният годишен сезон, Времето на росите, почти беше настъпил, когато в Иригон в тръс влязоха ездачите. Бяха десетима, с резервни коне, облечени в тъмноземлистото и с кепета в убито зелено на разузнавачите на Йонджи. Офицерът им, млад мъж с мургава кожа и ястребово лице, явно роден недалече от Пограничните земи, отдаде чест, представи се като капитан Сендрака и ми връчи запечатан с три печата плик. Поканих го с останалите вътре, но той поклати глава.

— Не, трибуне. Имаме заповеди. И ми беше наредено да ви подканя да отворите плика веднага.

Можеше да идва само от един човек. Скъсах плика и ситният дъжд покапа по единственото листче вътре. На листчето на ръка беше написано:

Ела веднага.

Щом го прочетох, хартията се накъдри и задимя, пуснах я в калта и тя изгоря и се разпиля на пепел.

— По пътя оставяхме резервни коне, сър. За връщането. Вие ще сте готов след…

— Ще сме готови след час — намеси се гласът на Маран. — За Никиас, нали?

— Да, лейди, искам да кажа, баронесо, но не се спомена за…

— Има ли някаква причина съпругата на един трибун да не тръгне с мъжа си?

Капитан Сендрака увехна пред погледа, с който знаех, че са го удостоили.

— Не, баронесо. Не, но… но ще яздим бързо. И, хм, не знам дали една дама… — гласът му заглъхна.

За малко щях да се разсмея. На капитана тепърва му предстоеше да промени мнението си за женската издръжливост. Обърнах се. Очите на Маран задържаха моите. За миг долових в тях онзи хладно преценяващ поглед, който толкова мразех. После омекнаха.

— Мога ли да дойда с теб, Дамастес? Моля те!

— Разбира се.

След половин час тръгнахме от Иригон, по заповед на императора.