Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9


На

Кюо-Ю Лян

и

Ръс Галън

които ми помогнаха много,

и най-вече на

Ли’л Карън

kraljat_mag_karta.png

1.
Изгнание

Кралят-маг, ясновидецът Лайш Тенедос е мъртъв. Тази сутрин куриерският катер донесе вестта и управителят на затвора обяви празничен ден.

Предполагам, че не трябва да го наричам така, а по-скоро „затворник Тенедос“, както и аз самият не съм вече Дамастес а̀ Симабю, не съм вече Дамастес Хубавеца, както ме наричаха някои в копринените павилиони на Никиас, не съм вече Първи трибун а̀ Симабю, барон Дамастес Газки, а просто „затворник Дамастес“.

Разбрах какви новини носи корабчето още преди да пристане — от ярките цветове на платната и радостните викове на пазачите ми, щом разчетоха сигналите.

Твърдят, че императорът починал от естествена смърт, че сърцето му спряло да бие. Може би. Но е било достатъчно само някой враг между пазачите да му стъкми едно заклинание, да пъхне малко отрова под постелката или да уреди едно най-обикновено падане по време на дългите му разходки по брега, каквито правя и аз, втренчен в сивия хоризонт с така и не сбъдващата се надежда да зърна, макар и за миг, великата страна Нуманция, която той доведе до величие и след това срути до основи.

Сержант Парак, началникът на моето отделение охрана, човек, към когото се привързах още в първата година на пленничеството ми, ми каза, че вярвал на официалната версия, но че в гроба го била пратила не болест, а по-скоро носталгията на изгнаничеството. Разбито сърце, би подхвърлил някой романтик.

Само че го каза много тихо, и то след като се увери, че няма кой да го подслуша. Не вървеше някак тъмничар да проявява и най-малката топлота към своя затворник, нито към каузата, на която затворникът се е заклел да служи до смъртта си.

По време на обеда забелязах, че офицерите от гарнизона ме гледат. Знаех какво си мислят: колко още ще се разреши и на мен да поживея?

Допускам, че съм единственият трибун, останал от великата армия на император Тенедос освен Ерни, който ни предаде, и Линърджис, който, както разбрах, успял да избяга в странство. Единственият друг оцелял от висок ранг може да е Йонджи, само че той отдавна се скри по чукарите на Пограничните земи.

Сигурно и мен ще ме сполети някой подходящ „нещастен случай“ или болест.

Все ми е едно.

Видял съм и съм извършил толкова, колкото може да се позволи на един човек. Извоювал съм си пътя с меч през бойните полета, в които конят ми е шляпал до глезените в кръв.

Обиквал съм два пъти и веднъж ми измениха. Двете, които обичах, вече са мъртви, както е мъртва и онази част от мен, която обичаше.

Предвождал съм армии от хиляди и хиляди мъже, които отвръщаха с възторжени викове на бойния ми призив и по моя заповед се втурваха на сигурна смърт, за да се върнат на Колелото.

Виждал съм великите градове на Майсир и Нуманция, от Кальо до джунглата на Пограничните земи, да лумват в пожари, пожари, които лично съм заповядвал да се запалят.

Виждал съм бойни поля, раздирани от демони, призовани от най-зли и могъщи магьосници, демони, които с появата си разбиват колоните връхлитаща конница, разкъсват с нокти отрядите копиеносци или ги карат да се разбягат с крясъци, обезумели от ужас.

Ял съм от златни блюда, сред коприни и галеща ухото музика.

Това е едната страна.

Ето я другата:

Напускал съм залитайки и плувнал в кръв бойното поле и съм повръщал, взрян в знамената ни — отъпкани и съдрани от триумфиращия враг.

Вадил съм полуизгорял картоф от тлеещия огън и съм го дъвкал — най-добрата и единствена храна за цяла седмица.

Пищял съм върху нара, докато вещицата мърмори под нос баенето си и маже с мехлеми раните ми, а после цели седмици съм молил смъртта да ме утеши в палатката на лазарета.

А не съм стар. Нямам и четиридесет още. Всичко това мина за по-малко от петнайсет години.

Петнайсет години, с няколко там месеца повече или по-малко, откакто за първи път срещнах прорицателя-чародей Тенедос пред лицето на смъртта в един убийствен планински проход сред планините на Пограничните земи.

Петнайсет години, през които яздех зад императора, негов пръв адютант, командир на конницата, след това — трибун, като се придържах стриктно към девиза на моята фамилия: „Държим на верността“ — макар сега да знам, че верността е била споделяна само от един от нас.

Ние с него бяхме единствените двама в началото — и в края.

Враговете ни щяха да кажат, че сме били трима:

Лайш Тенедос.

Аз.

И Смъртта — тъмната проява на великата богиня Сайонджи, Създателката и Унищожителката, с ухиления череп зад гънките на сивата й гугла, с вдигнатите високо два меча, с цвилещия й бял кон, кипнал от жажда да връхлети.

А вече сме само двама.

Аз и Смъртта.

Моята сетна приятелка.