Мартин Валзер
Новото жилище

Женени бяхме отдавна, имахме и дете, дъщеря. И ето, един ден Герда, жена ми, заяви:

— Лека-полека почва да ме хваща яд на баща ти, че не те е пратил да изучиш нещо друго, освен да поправяш велосипеди.

Е, аз съм весел човек и свивам устни най-вече, за да си подсвирквам. Но когато чух жена ми да говори така, устните ми сами се извиха по необичаен за мен начин и от тях излезе свистене, каквото никога още не бях чувал. Спомних си, че подобно свистене издаваха падащите снаряди във филмите, които обичам да гледам в съботни дни. Но тъй като тези ситуации мога да понасям единствено като зрител — настанен в удобно кресло най-малко на десетия ред, та и по-назад, аз се извърнах и се помъчих да забравя думите на жена си.

Ала това не ми се удаде, не можах да ги забравя, защото още на другия ден Герда каза:

— Да знаеш само как се срамувам от хората! — А очите й блеснаха, сякаш ме погледна през тесни, добре обшити илици на ново палто.

Сега обаче трябва най-старателно да изложа развитието на нещата, ако искам да бъда добре разбран! А пък аз го искам, защото оттогава на плещите ми започна да се трупа вина, която вече ме смазва.

С жена ми се запознахме в киното. Да, така започна всичко. Една събота. Четиринайсети ред. На екрана един широкоплещест мъжага с тропически шлем летеше ниско над джунглата в малък самолет. Накрая той все пак успя да изтръгне бялата жена от жилестите лапи на чернокожия дивак, който тъкмо се канеше да я замъкне в тръстиковата колиба. Когато мъжагата със самолета и широките плещи притисна жената до гърдите си, а дивакът се загърчи в локвата от собствената си кръв, изтичаща от огнестрелната рана, и напразно извърташе оскъдното бяло на очите си към унесената в прегръдка двойка чистоплътни европейци — аз облекчено въздъхнах, изпухтях, и случайно погледнах надясно, а седящото там момиче в този миг също въздъхна и погледна наляво, където седях аз.

В събота винаги обличах хубавия си костюм. Тънкият ми врат стърчеше над яката, а блестящата вратовръзка приятно и пленително се спускаше върху гърдите ми. Така се запознахме. И дори се оженихме.

— Как ли ще я караме с шестдесет и пет марки седмично? — попитах аз тогава съвсем предпазливо, като виждах колко нежни са ръцете й.

Тя направо ми забрани такива въпроси и се обиждаше всеки път, когато си позволявах подобни разсъждения. В работилницата оставах да работя извънредно, а вечер се занимавах с изобретения, за които човечеството скоро щеше да чуе. По-точно казано, това бе желание на Герда — всяка вечер да стоя приведен над закрепения върху дъската за гладене лист и да чертая нови проекти. Заради нея нахвърлях върху хубавата хартия всевъзможни линии. Ала скоро се захванах да майсторя неща от ламарина, тел и подобни добре познати ми материали. Огъвах, извивах, нижех и създавах разни чудновати изделия, а Герда ме наблюдаваше строго, накрая доволно се усмихваше и казваше:

— Ще пиша на родителите си, за да им докажа най-сетне, че дъщеря им е попаднала в ръцете на мъж, напълно достоен за тях.

Тогава не обръщах много-много внимание на тези приказки. Едва днес проумявам значението им.

Уви, изобретенията ми не получиха подобаваща оценка от съвременниците ми. Бях конструирал звънец за велосипед, свързан със задната спирачка. Отхвърлиха го, понеже разни всезнаещи специалисти намериха, че е твърде късно да се звъни, след като е натисната спирачката. Звънецът, твърдяха тези господа, трябва да направи спирането излишно, само така е оправдано използването му в ускоряващото се все повече движение по пътищата. Е, добре. Не желаех да споря. Възлагах надежди на бъдещите поколения и продължавах да си подсвирквам. Подтикван от Герда, с течение на времето все пак успях да патентовам четири изобретения. Наистина признавам, че патентоването ми изглеждаше почти излишно при вида на моите изобретения.

Сега Герда настояваше да сложим на пътната врата табелка, където под името ми да стои чуждата дума „инженер“. Аз не позволявах.

— Ех, когато изобретенията ми спечелят признание, тогава може — отвръщах аз.

Така живеехме на първо време с приходите от моя труд в работилницата и бяхме доволни — аз повече, Герда по-малко. Но ето че се помина чичото на Герда, стар ерген, прекарал дните си в най-изискания квартал на града. С какво друго се е занимавал, не ми беше известно. Докато беше жив, Герда понякога му ходеше на гости и сега наследи апартамента му. Това бе за нас голям успех! Като изразих искреното си съчувствие на съседите, аз напуснах нашата сякаш още по-обедняла улица. А пък Герда дори не намери време да се сбогува с тях.

Когато се нанесохме във владенията на покойния чичо, нито веднъж не се блъснахме повече в оскъдните си мебели. Бяхме ги разпределили равномерно по всичките шест стаи и след като се поразходихме за първи път из апартамента, установихме, че тези коварни зали просто са погълнали мебелите ни. Тук-там откривахме по някой самотен стол, но затова трябваше да се приближим съвсем и да го опипаме с ръка. Все пак бяхме страшно горди с огромното жилище, което не ни струваше нищо, понеже бе изцяло собственост на милия чичо. Сега всяка сутрин закусвахме на големия балкон и махахме с ръка за поздрав към другите балкони — редом с нас, над нас и под нас, — залепени за грамадните тихи сгради. Бяхме радостни и желаехме да поддържаме добри отношения със съседите. Ала наоколо седяха хора, които не се помръдваха. Колкото и да се взирах, никога не видях някой да махне с ръка, да кимне с глава или пък да отвори уста. Сутрин новите ни съседи се измъкваха от стаите си и излизаха по балконите. Но движенията им бяха тъй бавни — ако това изобщо бяха движения, — че просто не можеше да се забележат. Е, добре, казвах си, от самолет не се вижда. Тези хора изглеждаха със стотици години по-стари от пъргавите, винаги готови да подадат ръка за поздрав и вечно забързани хорица, които населяваха старата ни улица. Тези тук навярно се страхуваха да не би при някое по-рязко движение да загубят и малкото си устойчивост и да се разпаднат на купчинка бяло брашно. Докато закусваха, те седяха вдървени и сериозни. Сякаш от всяка уста към чинията водеше невидима тръба. Предполагах, че по такава система от тръби скъпоценната храна достига до вътрешностите им. След закуската сякаш с натискането на някакво копче те заедно със столовете си изчезваха обратно в стаите. Няколко минути по-късно от градинките пред къщите безшумно изпълзяваха огромни автомобили, в които зад изпънатите шофьори седяха, облегнати в дъното и отново неподвижни, среброкосите господа, на чиито глави някой междувременно бе наложил високи цилиндри. Жените на тези господа се измъкваха по-късно също така безшумно, но в по-малки автомобили. Едва тогава из улицата се разнасяше слаб шум: подрънкваха крехки съдини и бръмчаха моторите на удобни домакински уреди.

Ако се случеше да изкарам своя велосипед тъкмо в мига, когато някоя от тези мощни коли поемаше пътя си, винаги усещах полъх на безкраен студ, от който кожата ми настръхваше и в най-жаркия летен ден, а свирукането ми внезапно замръзваше на устните. Но само за миг, после отново се съвземах и заподсвирквах така, че безмълвната улица страхливо зазвънтяваше.

През цялото това време не се замислях много за тази улица. Имахме си жилище, не трябваше да плащаме наем за него, макар да бе толкова голямо, че нерядко се налагаше дълго да обикалям и опипвам, докато открия Герда, сгушена под някоя огромна стена. Какво ме бе грижа, че улицата често изглеждаше замръзнала? Нима аз бях прогонил птичките от градинките пред къщите? Това бяха сторили онези, които бяха изкоренили всички дървета и храсти, а на тяхно място бяха издигнали чугунени украшения. Наистина изкусно изработени, но без всякакъв живот. Тук-там бяха посадили растения-джуджета, жалки подобия на истинските, тъжно напомнящи за гора и действителни дървета. Нима тези така сдържани във всяко отношение хора се страхуваха от дърветата с естествена големина? Или се бояха, че напролет облаците от цветен прашец ще раздразнят чувствителните им лигавици или ще предизвикат бунт в грижливо охраняваните им вътрешности?

В началото смятах това за каприз, но сега мисля, че е някаква болест, която още няма име. Докато го смятах за каприз, казвах си, че хората тук са мръднали поради особените условия на живот. Мислех си: те може би не знаят, че човек наистина умее да се движи, без непременно да си счупи ръката или врата. Затова сутрин често излизах на балкона и правех кратка гимнастика. Не някакви опасни упражнения или главоломна акробатика, о не, това и на мен ми е противно. Само едно-две протягания на свеж въздух, малко разиграване на ставите и сегиз-тогиз някое детско раздвижване на мускулите. Мислех си: въпреки че старците наоколо не ме поглеждат — това съвсем не е и нужно, — ако очите им още можеха изобщо да виждат, то моите скромни движения все пак трябваше да впръснат искрица живот в зениците им; а може би щях да успея да раздвижа тези зеници още веднъж, преди да угаснат. Може би ледът в погледите ще се стопи, това ще се предаде на вратовете, главите ще започнат да се извръщат, после и раменете, и по всички балкони наоколо ще започне танц, който по-късно ще доведе до едно истинско ръкостискане. Така си мечтаех, но — напразно. Продължавах своите упражнения и сигурно ме забелязаха. Защото сякаш задвижени от един-едничък мощен мотор, старците наоколо се отвърнаха от мен. Бавно, едва забележимо завъртени около оста си, всички те обърнаха гръб на нашия балкон. А когато започнах да си подсвирквам, заизвивах устни както никога дотогава и заместих, дори надминах всички прокудени птички, моите странни съседи изчезваха в стаите си така незабележимо, както охлювите се прибират в твърдите си черупки, щом се подразнят чувствителните им рогца. Как можех да разбера тези съседи? Из улиците, които познавах, бе съвсем друго. Там хората се срещаха вечер пред къщите, надничаха си през прозорците, ако пък някой се изплюеше в поставената на корниза саксия, най-много да замърморят жените и да решат помежду си как да накажат мъжете. А тук? По всички балкони все едни и същи неразличими лица от дремещ гипс и мъртъв варовик.

Разбира се, Герда забелязваше как оставахме все по-изолирани и сами. Тя си бе по цял ден вкъщи и узнаваше неща, които аз само предугаждах. Стана и по-различна отпреди. По-рано докато закусвахме на балкона, тя така звънко се смееше, че гласът й отекваше надалече. Разказвах ли нещо, тя пляскаше с ръце, а движенията й, когато се суетеше около масата, бяха сръчни и пъргави. Сега вече тя не се смееше. От време на време само повдигаше вежди, но много бавно и предпазливо, сякаш вършеше нещо забранено. Звучното пляскане на ръцете й се бе ограничило до едва забележимо потропване с кутрето по покривката на масата. А и масата тя слагаше само в стаята, после бавно я изтикваше на балкона като някой тежко болен и внимателно стъпваше подире й. Забрани ми да подсвирквам, а избухнех ли в звучен смях, поглеждаше ме неодобрително. Всеки ден ми даваше нови наставления как да бутам велосипеда до вратата, как да я отварям и затварям. Така карахме до деня, в който се стигна до изреченията, отбелязани неслучайно от мен в началото на моя разказ. Ония изречения, в които тя направо заяви, че професията ми нищо не струва. Каза това, без да движи устни. Очите й съвсем бяха изгубили блясъка си. Думите й, пълни с неодобрение и упрек, бяха тъй тежки, че проглушиха ушите ми и аз потънах в тъпа безчувственост. Започнах все по-дълбоко да се замислям и да свиря все по-мрачни мелодии. Постепенно разбрах, че Герда се е заразила от онази болест, за която още не бях намерил име. Колкото повече я наблюдавах, толкова по-ясно проумявах, че никога няма да успея да я излекувам. Без да забележа, през стените се бе промъкнала онази парализа и бе завладяла Герда с присъщата за заболяването упорита мудност. Опитвах се да я раздвижа, да накарам устните й да се засмеят, но болестта вече се бе вкоренила дълбоко и нея. Герда не ми позволяваше да кажа нищо. Всяка моя дума приемаше като обида, като непристойно държане. И непрекъснато трябваше да чувам, че постъпките ми са типични за един монтьор на велосипеди.

— О! — казвах само, обръщах се и започвах да си подсвирквам наум.

Накрая направих последен опит: помъчих се сам да се заразя от тази болест. Каквито и странности да забелязвах — а те от ден на ден ставаха все повече, аз й подражавах във всичко. Движех се тъй бавно, че често по цял ден крайниците ми изтръпваха и ме сърбяха до полуда. За всяко изминато разстояние употребявах тройно повече време, отколкото ако вървях нормално. Мерех скоростта си с хронометър и забележех ли, че съм се движел непристойно бързо, връщах се и изминавах разстоянието повторно. Закуската често се протакаше до обяд, така че на работа отивах едва следобед. От само себе си се разбира, че загубих мястото си в работилницата и за това не може да се упрекне майсторът.

— Добре че баща ти не доживя да види срама ти — рече ми той.

— Аз съм женен човек — многозначително отвърнах напосоки и си тръгнах.

Вече по цели дни седях вкъщи и като призрачен охлюв пълзях покрай огромните стени. Станах още по-бавен, ала не и по-спокоен. Всичко, което потисках в себе си, с всеки изминат ден се натрупваше все повече, все по-смразяващо и почти ме задушаваше. Герда ме наблюдаваше и одобрително помръдваше лявото си ухо. Според нейните разбирания това беше почти необуздан израз на чувствата й. Ето защо по бледите й бузи преминаваше лека розовина — белег на срам.

Така продължи, докато една сутрин вече не можах да издържам. Беше топъл пролетен ден. Седяхме вдървени на балкона, сякаш бяхме снежни човеци, останали от зимата. Герда наливаше чай и изля малко от врящата течност върху ръката си. На кожата й се изду мехур, но тя само едва повдигна лявата си вежда на по-малко от милиметър. Болката обаче, която несъмнено я измъчваше, я накара да извърне очите си нагоре, тъй че виждах само бялото им. Гледката не бе приятна, но аз неволно се разсмях. За първи път от толкова време. И този отначало напълно безобиден смях сякаш даде сигнал за бунт на цялото ми тяло, по нервите ми премина разтърсваща тръпка, мускулите ми подскочиха, ръцете запляскаха, а от устата ми рукна неудържим смях, който на нови и нови вълни рязко и пронизително отекна сред мъртвата тишина на улицата. Герда се смрази. Съседите на цели семейства заизчезваха по стаите си. А пък аз рипнах и извиках:

— Вървете по дяволите!

После се втурнах надолу по стълбището и спрях своя бяг едва когато зърнах първите хора, които отиваха на работа макар и с горестни лица, но с бодри движения.

Накратко казано: аз отново се трудя в моята работилница. Вечерта минах още няколко пъти по онази безжизнена улица. По балконите пак стояха като истукани същите хора. Всяко лице като другите. Сред тях вече не можех да позная Герда.

През идните дни ще прибера дъщеря си. Смятам, че тя едва ли ще липсва на Герда. Детето е твърде палаво и само ще причинява неприятности на Герда и на цялата улица. А може би тя дори няма да забележи, когато тайно се промъкна в апартамента и взема детето. Защото вече имах впечатлението, че откак не живея на тази улица, всеобщата вцепененост там страшно се е засилила. Ако аз по някакъв начин съм нарушавал техния покой, сега вече нямаше никакви пречки за окончателното им вкаменяване.

А тъкмо от това исках да спася дъщеря си.

Но ако и тя, като порасне, също започне да ми поставя прекомерни изисквания, ще се опитам да й докажа, че на този свят не съществува причина да се стремя да бъда нещо друго, а не монтьор на велосипеди. Всичко останало, ще й кажа, е грешно и нездравословно надничане в чужди прозорци. И ако тя не иска да разбере, че е хубаво да има баща, който е придобил известна сръчност в поправянето и на най-развалените велосипеди, тогава вече мога да я върна на онзи балкон и да я сложа до мумията на майка й. Дори няма да кажа „Вървете по дяволите!“, а ще напусна балкона, къщата, градинката и улицата пак така бързо, както някога, когато не можех да сдържа в гърдите си този вик.