Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Сън с флейта
Немски разказвачи от XX век - Оригинално заглавие
- Der Anfang von etwas, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Последна корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Сън с флейта. Антология
Немски разказвачи от XX век
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
ISBN-10: 954-304-270-5
ISBN-13: 978-954-304-270-8
Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)
Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)
История
- — Добавяне
Хари Хопе слезе трудно по кея. Издал напред тяло, хванал в една ръка картонен куфар, а в другата — завързана кутия, той се бореше с напора на снежната буря, започнала още в здрача на онази предновогодишна утрин. Откъм складовете, откъм блестящо мокрите планини от въглища лъхаше студ; ледени блокове плуваха в черната вода на реката, кръжаха във водовъртежите, блъскаха се и се разбиваха в зида. Поривистият вятър връхлиташе над тях, вдигаше вълнички и къдреше откритите пространства на водата сред носещите се ледени блокове. Хопе се появи под вихъра на снежната буря, отначало като видение, измъчено подобие на самия себе си; появи се върху външния край на кея, напрегнат, с наведена глава под ударите на вятъра, който сякаш искаше да откъсне ръцете му с багажа и притискаше палтото към тялото, заслиза неудържим към зелената митническа барака. Едва когато застана на завет пред бараката, за първи път вдигна очи и се взря в сивото лице на един мъж, който беше облегнал рамо на бараката и го наблюдаваше. Беше старец с мръсно яке, с огромни обувки на краката; на гърба му висеше сплескана раница, от която се подаваше зидарски нивелир. В ръцете си държеше синкаво блестящ трион, омотан по средата с парчета от чувал. Стоеше, без да помръдва, движеше само покрития с белези остатък от показалеца си, плъзгаше го по синкаво блестящата лента на триона. Хопе остави куфара и завързаната кутия, изтръска снега покрай врата си, изтупа обущата си о дървената барака и се приближи към човека с триона, който го наблюдаваше внимателно и недоверчиво. Застанал на завет, Хопе видя пътя, който бе изминал, погледна надолу към плуващите ледени блокове и към реката: снегът падаше косо, като зад опънати телове на бяла решетка скриваше другия бряг, корабостроителницата, голия насип, а щом вятърът заблъскаше решетката, снегът се разлетяваше във вихър, сякаш експлозия го изхвърляше нагоре и го връщаше обратно към водата. Докато лицето му беше обърнато към реката, Хопе крадешком погледна към стареца, който стоеше там недоверчив и неподвижен и само леко прокарваше остатъка от показалеца си по триона.
— Мръсен ден — каза Хопе и се обърна тъй, че почти докосна стареца, огледа го за миг и после заговори в сивото му лице: — Корабът ми е заминал, беше тук на котва, на този кей… Не може да са тръгнали отдавна. Той е кораб-фар, бяхме на ремонт в корабостроителницата.
Човекът с триона мълчеше, лицето му не трепна, без да помръдва, той остана облегнат о стената на бараката.
— Тук беше закотвен — каза Хопе и посочи мръсния кей, — беше завързан на това място. Навярно сте го видели, не може да са отплували отдавна.
— Не — каза старецът, — не.
Той преглътна, поклати глава така, сякаш никога нищо не е виждал, а дори и да е видял, не беше склонен в този миг или пък изобщо някога да признае. Сега показалецът му лежеше кротко върху лентата на триона, погледът му се откъсна от Хопе и се отправи към реката, откъдето през снежната виелица като откъслечни стенания до тях долитаха призивните сигнали на някаква моторница. Самата моторница не се виждаше.
— Не може да са тръгнали отдавна — рече Хопе.
Старецът мълчеше, безучастно загледан над него, повдигна равнодушно рамене, втренчи очи в кръжащите ледени блокове, които изглеждаха млечносини, бяха гладко измити по краищата, а в средата носеха вкоравени буци сняг, парчета дърво или смачкани консервени кутии.
— Няма никакъв смисъл — каза Хопе и почувства, че го е казал на себе си, — не си струва да чакам. Те скоро ще пристигнат на мястото. Отивам си в къщи.
Взе си куфара и завързаната кутия, погледна още веднъж надолу към реката, кимна към гърба на неподвижно застаналия старец и тръгна. Мина между складовете, после по една прорязана от релси площадка и пое нагоре по стръмна улица, където мръсни деца играеха някаква безшумна игра: мълчаливо и гневно те изчакаха, докато той отмине. Под заслона на един изронен зид стигна до края на стръмната улица, пресече ветровити градински площи, стигна до един подлез на метрото и сви в една улица, която се състоеше само от бараки, кръчми и, естествено, отоплени вариетета. Над една стена със съскане прелетя бомбичка-жабка, остана да мъждука за миг на земята, после внезапно заподскача с безразборни слаби експлозии и се озова върху трамвайните релси.
Хопе се спря, обърна се, погледна нерешително към черния подлез за метрото, към набитата жена с дългото палто, която продаваше вестници на едно сгъваемо столче пред входа, и докато гледаше назад, си помисли: „Тя ще го узнае много скоро…“ Пред него смътно се появи лицето на Ане, лице, бяло и пухкаво като хляб, излъчващо само чистота и упрек; мислеше за нея, чуваше гласа й, все същия обвинителен тон, който превръщаше всяко изречение в морна заповед, мислеше за въздишките на досада в движенията й, когато почистваше трохите от неговия край на масата или измиташе цигарената пепел от стола; мислеше си за нейния поглед, в който се таеше ранното разочарование от брака, и още докато си припомняше това, забеляза, че върви нататък по улицата с бараките и кръчмите.
Откъм града се чуваха далечни глухи гърмежи, оръдейни изстрели, които прозвучаваха сподавено в снежната виелица; Хопе се сепваше всеки път. Насреща му се зададе стара, силно гримирана жена; в едната си ръка носеше шише с мляко, а в другата — охранено жълто куче; тя го погледна със заплашителен израз на лицето, той отстъпи встрани и тя сви зад него в един вход. Мина край някакви заравнени развалини и стигна почти до края на улицата, срещаше умърлушени лица, лица, изпълнени с очакване, вдъхваше задушливата миризма на вряща лой, която долиташе от ветровитите бараки. Зад него някаква ракета се стрелна косо във въздуха, издигна се с неистов вой и се пръсна; улицата на бараките и кръчмите вече оповестяваше настъпващата Нова година.
Хопе погледна кутията си, тя бе потъмняла от влагата, картонът се беше размекнал от долната страна, връвта прерязваше пръстите му. Бавно мина встрани, тръгна към един мокър железен парапет и заслиза по циментовите стъпала на една приземна кръчма, „Тя ще го узнае много скоро — помисли си той. — А щом Ане узнае, че съм изпуснал кораба, ще изкара мен виновен и ще престане да ми говори, както майка й е преставала да говори с нея, когато е искала да я накаже. За нея мълчанието никога не е било нещо друго, освен наказание. Много скоро ще направи това…“ Остави кутията, натисна набраздената дръжка на вратата и почувства как дръжката леко и безшумно поддаде, а щом я пусна, вратата се отвори. Пред една кафява плъстена завеса, точно пред него, стоеше мъж с каскет, чието лице бе осеяно със сини точки като от сачми. Двамата изненадано се погледнаха, после мъжът мина край него и по циментовите стълби се изкачи на улицата. Хопе дръпна завесата и влезе в кръчмата, пристъпи в полутъмното помещение, изпълнено с топъл, сладникав мирис; подът бе посипан със стърготини, масите бяха грубо рендосани и проблясваха матово в здрача. Кръчмарят, огромен мъж в сив пуловер, стоеше зад тезгяха, сякаш залостен там за цял живот — сега той вдигна глава от вестника си, огледа обувките на Хопе, палтото и багажа му, после се усмихна:
— Лош ден — рече той.
— Да — отвърна Хопе.
Седна край една рендосана маса. Над него с втренчени червеникави очи лениво плуваше из цигарения дим препарирана риба-трион — въртеше се леко върху скрибуцащи телове. По тавана преминаваше мъждива следа от сажди, минаваше косо през помещението и изчезваше зад зачервения кюнец на едно кюмбе. Масата до печката беше заета; там седяха мъж и жена: те изпитателно загледаха Хопе, само за няколко секунди, после заприказваха шепнешком.
— Паула — викна кръчмарят, без да вдига очи от вестника.
Зад една завеса се обади женски глас, изтрака капак на тенджера, отекнаха забързани стъпки, чу се тиха ругатня; завесата гневно се отмести и иззад тезгяха излезе една жена — млада, с черен пуловер, с бяла престилка и плаха усмивка. Пристъпи усмихната към Хопе, притисна тяло о ръба на масата му, почака и изведнъж усмивката изчезна от лицето й, замени я лека уплаха, която я накара неволно да отстъпи.
— Хари — каза тя, — о, Хари.
— Да — отвърна той и погледна покрай нея в някакво рекламно огледало, където се появи размазано лицето му с пепеляворусата коса, с полегато високо чело, с дълбоко хлътналите очи, обрамчено от златните букви на една реклама за ракия. Взираше се равнодушно в умореното си лице — беше още младо, зачервено от студа навън, на брадичката бе лепнато късче хартия, закриващо порязаното при бръснене.
— Знаеше ли, че съм тук? — попита Паула.
— Не — рече той, — не знаех. Случайно влязох тук. Изпуснах кораба си тази сутрин.
— Пътувал си по море?
— Не, бях на кораб-фар, само вахта. Стояхме на котва край Миненцвангсвег, при подвижните пясъци.
— А сега?
— Сега нищо — рече той. — Бяхме на ремонт в дока, а те заминали много рано или пък аз съм дошъл късно на кея.
— Сега работя тук — каза тя, — оттогава. Трябваше да започна нещо.
Той кимна, погледна бледото й лице, малката й уста с извърнати устни, напомнящи устните на закръглените гробищни ангелчета. Черната й коса беше гладко причесана, на шията си, по която не се виждаше нито една бръчка, тя носеше тънко герданче.
— Какво ще вземеш? — запита тя.
— Ракия — каза той, — една малка ракия и бульон.
— Бульонът не струва — извика мъжът, който седеше на масата до печката и поклати предупредително глава. Беше пиян. Очите му приличаха на изпъкнали копчета, а рязко стесняващото се лице без брадичка му придаваше вид на плъх.
— Е? — попита Паула.
— И двете — каза Хопе.
Тя се обърна, плъзна строг поглед към дребния пиян мъж и се скри зад завесата.
Опушените стени на кръчмата бяха покрити с фотографии, те опасваха в две редици цялото помещение. И сега Хопе откри, че това са снимки на прочути борци в свободен стил: вторачени, с прибрани брадички и свити юмруци, те гледаха от стените към масите, с мрачна враждебност преценяваха всеки, който седеше там. Дребният пиян мъж наблюдаваше как Хопе разглежда редиците снимки и викна презрително:
— Трици, нямат нищо в главите си, освен трици, а пък бицепсите им са напомпани с въздух. Попитай Хенриета, момчето ми, тя знае.
— Дръж си устата — каза Хенриета.
Тя с въздишка се изправи до него — едра жена с мазна кожа, дебела, с печално младо лице. Облечена бе в износено кожено палто, което я обгръщаше като проскубана козина. Месестите й пръсти се впиваха в дланите, вратната й артерия пулсираше. Тя отметна гъстата си, повехнала коса, повдигна краищата на палтото си и отпи една глътка.
— Е, къде е твоят Янкел Бубеску? — изкряска дребният мъж до нея. — Нали щеше да се върне? От три години го чакаш. И какво? Какво сега? Може би някой е изкарал въздуха от бицепса му, а и от мозъка му? Може би твоята „пантера от Пшемисъл“ се е превърнала в стара велосипедна гума?
— Той ще се върне — каза Хенриета тихо.
Дребният пиян мъж с очи като копчета се разсмя.
— Защо — викна той, — защо пък мислиш, че ще се върне?
— Защото е най-изисканият мъж на света. Никога досега в тоя град не е имало по-благороден мъж от Бубеску, никой не може да се мери с него.
— Страхопъзльо беше той, а в главата си нямаше нищо друго, освен трици. Накара те да го чакаш три години, а годинките си отлетяха, фют — няма ги вече.
Кръчмарят спокойно вдигна очи от вестника си, поглед на дребния мъж и рече:
— Бубеску беше изискан мъж, в този локал друго не може да се говори за него.
— Такъв ви е локалът — каза дребният мъж и свирна тънко и пронизително като плъх.
— Ти себе си гледай — каза Хенриета.
Завесата зад тезгяха се раздвижи, изду се, излезе Паула, отиде със смутена усмивка до масата на Хопе, сложи пред него купичка димящ бульон, чаша ракия и докато сервираше, каза — Хопе знаеше, че го бе премислила още зад завесата:
— Аз се омъжвам, Хари.
Той не отговори, вдигна чашата, кимна й, после отпи; напрегнат, отметна глава назад, пусна алкохола да потече по болящите го кътници, глътна и потрепера.
— Пак ли зъбите? — попита тя.
— Отказах се — рече той, — изглеждат много добре, но всичките се клатят. Накрая ще ми остане само езикът, за да си ближа раните.
— Лечението не ти ли помогна тогава?
— Никакво лечение не ни помага вече — каза Хопе. — Просто трябва да ни направят наново, да подменят всичко.
Това, което ни липсва, е едно ново начало.
— Ти си ужасен, Хари.
Тя предпазливо седна на стола до него, видя багажа му до крака на масата, загледа го как разбърква бульона, как извади фидето и нарязания зеленчук и после мъчително, със затворени очи засърба бульона, издаде напред устни и пое хладен въздух. Всяка глътка го облекчаваше.
— А ти, Хари — запита го тя, — женен ли си?
— Почти — каза той.
— Какво значи да си почти женен?
— Значи всичко, което можеш да си помислиш.
— Не трябваше да идваш, Хари.
— Веднага си тръгвам.
— Няма нужда да си тръгваш, защото аз съм тук. Това не би променило нищо.
— Тогава донеси ми още една ракия — рече той.
Паула стана, наведе се, вдигна кутията, безмълвно я занесе до кюмбето и я постави така, че почернялото от влага дъно да бъде обърнато към печката, в която огънят пращеше и пукаше. Хопе я наблюдаваше с крайчеца на очите си, разбъркваше бульона и си мислеше: „Значи дотук, а сега всичко отначало, както на времето.“
Паула застана зад тезгяха, наля чашата му и когато той я погледна в лицето, тя се усмихна; после донесе пълната чаша, взе празната от масата и колебливо поостана до стола му, пъхнала ръка под чистата, избеляла от пране престилка.
— Трябва да поговорим — каза той.
— Не може, тук не.
— Тогава по-късно, само да е днес.
Тя не отговори. Обърна се и с празната чаша изчезна зад завесата, която за миг се изду и пак се отпусна. В кръчмата влезе премръзнало момиче с връзка вестници; носеше вълнени чорапи и кафяви ръкавици, на които бяха отрязани палецът и показалецът; повъртя се плахо из кръчмата, приклекна за реверанс пред кръчмаря, сложи един вестник на тезгяха и излезе, съпроводено само от шляпащия звук, който издаваха шушоните му.
Хопе отпи, наклони глава и пусна алкохолът да потече по зъбите му, когато дребният пиян мъж в ъгъла до печката се изправи и викна:
— Как се казваш? Откъде идеш всъщност?
Измъкна се от мястото си и залитайки, дойде до масата на Хопе, издърпа един стол и седна, като го загледа с недоверчив интерес. Лицето му без брадичка се сведе ниско над масата. Кракът му ритна картонения куфар на Хопе.
— Ама че скапан куфар — каза той, — с него ли смяташ да заминеш?
— Смятах.
— И сега какво?
— Сега нищо, оставам тук.
— Не си струва да останеш тук. На някой параход ли работиш?
— Да.
— Е? Защо не си на парахода си?
Той удари рибата-трион, тя се завъртя, задвижи се със скрибуцане върху теловете, люшка се известно време и накрая спря.
— Да не си изпуснал парахода си? — запита той и когато Хопе замълча, добави: — Не бързай да се радваш, момчето ми, познавах мнозина, които искаха да сменят парахода и си мислеха, че животът е пред тях. Само не бързай да се радваш.
Отстъпи от масата и като се опираше върху облегалките на столовете и ръбовете на масите, тръгна към ъгъла до печката, където съхнеше кутията на Хопе. Погледна пренебрежително кутията, без да се държи никъде, тялото му се люлееше напред-назад, накланяше се встрани, сякаш всеки миг можеше да захлупи лице върху горещата печка, но все пак не падна, всяко люшкане, всяко движение, което го теглеше надолу, той парираше с рязко противоположно движение и ето че внезапно ритна с десния си крак омекналото дъно на кутията — върхът на обувката му проби картона, кутията се блъсна с трясък в печката, а от силата на собствения си удар дребният пиян мъж политна назад към тезгяха. Когато се блъсна с гръб в тезгяха, една огромна ръка се протегна покрай крановете за бирата, спонтанно, сякаш не принадлежеше на ничие тяло, сграбчи горния край на якето и вдигна здраво дребния мъж; тогава Хопе видя сянката на друга ръка, която бързо разсече въздуха и с ръба на дланта улучи мястото между шията и ключицата. Дребният пиян мъж гледаше учудено, с невярващи очи. Усмихваше се слисано и тази усмивка остана на лицето му, когато ръката, която го държеше здраво, рязко го отхвърли. Той се завъртя веднъж около себе си и се строполи върху една маса.
— Съжалявам — рече кръчмарят, — видях го твърде късно.
— Кутията вече си бе изпяла песента — отвърна Хопе.
— Дай на Луди моя коняк — каза Хенриета.
Протегна чашата с коняка през масата, кръчмарят я взе, отнесе я бавно към тихо стенещия човек, който лежеше с лице върху плота на масата. Хопе помогна на кръчмаря да обърне главата на Луди и да му даде да изпие коняка.
— Добър човек е — рече кръчмарят. — Само че днес има лош ден.
— Да го заведа ли у дома му?
— Неговият дом е тук.
Паула отмести завесата и уплашено загледа дребния мъж. Лицето му бе разкривено, клепачите — не съвсем затворени. Тънка струя слюнка течеше от устата му. Адамовата ябълка подскачаше задавено по жълтеникавата му шия. Хопе усети как пръстите на Паула обхванаха китката му, ужасът й се изразяваше в нарастващия натиск на пръстите й.
— О боже, Хари — каза тя.
— Той е добре — рече Хари, — поне не е по-зле, отколкото може да бъде човек в неговото положение. Сега ще дойде на себе си.
Кръчмарят вдигна дребния мъж, погали изпитите му страни, помириса го и доволен, го пусна обратно на масата. Без да каже дума, той се върна при вестника си зад тезгяха.
— Смяната ми ще дойде скоро — каза Паула тихо.
— Толкова по-добре.
— Ще отидем ли някъде тогава?
— Сигурно. Където искаш.
— Радвам се, Хари.
— Да.
Вратата на кръчмата се отвори, те не чуха, почувстваха го само по нахлулата въздушна струя, някаква малка мръсна ръка се провря през плъстената завеса, нищо друго, освен една ръка, която бързо хвърли на пода две-три яркозелени книжни топчета, бомбички, които експлодираха с виолетов пламък. Паула се запромъква към вратата, но преди да стигне до завесата, вратата се затръшна със смях и те чуха бягащи стъпки вън по стълбите.
Паула се върна.
— Ужасно е — каза тя.
— Днес е последният ден на годината — отвърна Хопе.
— Но защо трябва да гърмят?
— Понеже днес е позволено.
— Вече трябва да вървя.
— Ще чакам — каза той.
Дребният мъж с лице на плъх се раздвижи на масата, първо вдигна клепачи и запремигва, после се изправи и учудено се усмихна на всички. Разтърка си шията. Избърса с ръкав устата си. Нежно погали рибата-трион, наруга я приятелски.
— Добре ли се чувстваш? — попита Хенриета.
— Много добре, Хенриета. Да направим ли една игричка?
— Готово.
— И нито дума повече против Янкел Бубеску — каза той. — В него имаше нещо.
Отидоха при един игрален автомат, закачен до стъклената витрина. Във витрината имаше цигари, желирани котлети, гарнирани с краставички, нарязана пушена змиорка, чиято кожица бе почнала да се къдри, ролки дропсови бонбони и пакети тютюн. Те запускаха дребни монети в отвора на автомата, натискаха надолу една ръчка, докато щракнеше; бляскавите циферблати се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато вече не можеше да се различи нито цифра, нито разделителна линия; тогава тя рязко натискаше едно копче, въртенето на диска постепенно намаляваше, спираше с щракване и в този миг пламваше една лампичка; а понякога, когато шумът на автомата стихваше, когато тишината сякаш означаваше вече загуба и подкана за ново залагане, с предизвикателно закъснение прозвучаваше звън, дрънчене на последователни тласъци и през отвора с козирката автоматът изплюваше обратно няколко гроша. Хопе ги наблюдаваше как играят, чуваше как щрака ръчката, чуваше отекващия звук на отскачащите стоманени пружини, бръмченето на въртящите се кръгове и реши да поиграе. Но преди още да стане, кръчмарят вдигна глава, озърна се, и понеже срещна само погледа на Хопе, му каза от тезгяха:
— Това е тъкмо за ден като днешния.
— Кое? Какво е станало?
— Каквото пише тук — каза кръчмарят. — Оттатък край устието блъснали някакъв кораб, пак тези панамци, с един от техните танкери; ударили го точно в средата и го потопили, никой не се спасил.
— Кога е станало това?
— Пише го в днешния вестник, случило се е тази сутрин сред снежната виелица, в мрака. Бил е кораб-фар, един от старите резервни кораби, отивал на постоянното си място. Даден е и списъкът на загиналите — целият екипаж, всичките единадесет души.
— Единадесет? — попита Хопе.
— Имената им са напечатани. Измъкнали двама, но те умрели на борда на този панамец.
Хопе се изправи, отиде до тезгяха, взе мълчаливо вестника и се обърна — първото, което видя, беше снимката на своя кораб: високата фарова кула по средата, двете мачти с вантите, скъсания бушприт, който правеше кораба-фар да прилича на разнебитен платноход, а по средата на бордовата стена различи името, изписано с големи букви, източени чак до ватерлинията, и прочете: „Лунд II“. Стоеше и гледаше втренчено вестника. Погали с пръсти снимката, видя как корабът спокойно се поклаща на дългата котвена верига, помисли си: „Бродерсен, стария Тис…“, видя как лъчът на фара кръжи равномерно в нощта, чу как Йоргенсен вика откъм въдицата за скумрии на кърмата, как ледените блокове се блъскат в борда там долу…
— Има ли нещо? — попита кръчмарят.
— Нищо — каза Хопе.
Остави вестника на тезгяха, погледна напечатаните с получер шрифт имена на загиналите, прочете: „Хари Х., 32-годишен, женен…“, и не продължи по-нататък. Бутна вестника към кръчмаря, вестникът се плъзна и падна в една бирена локва, намокри се, появи се петно. Кръчмарят бързо го вдигна, размаха го насам-натам и поклати глава. Хопе се върна на масата си, седна, извади от джоба си смачкан пакет цигари, измъкна една цигара, потъркаля я върху плота на масата и пак я пъхна в пакета. Помисли си: „… трябва да купя вестник, старата при подлеза за метрото няма да има да ми развали, десет пфенига, да го прочета сам…“ Вдигна картонения куфар на масата, щракна една след друга ключалките и сведе глава зад вдигнатия капак. Пръстите му заопипваха вътрешните стени на куфара, завряха се под завързаното на кръст съдържание: синия пуловер, плетената шапка, гладката и студена мушамена торбичка с приборите за бръснене; Хопе измъкна мушамената торбичка, сложи я на един стол, после затвори куфара и го остави под масата. Седеше неподвижен в полумрака на кръчмата.
— Ей — каза дребният пиян мъж, — какво има? Какво ще кажеш за една игричка?
— Сега трябва да си вървя — каза Хопе.
— Значи няма?
— Може би по-късно.
Плати на кръчмаря, пъхна мушамената торбичка в джоба на палтото си и донесе кутията си от ъгъла край печката: бързо нагласи скъсания картон върху дупката, почука дъното и взе куфара и кутията в едната си ръка.
— Пак ще се върна — каза той.
Кръчмарят кимна.
Навън един мустакат инвалид посипваше сгурия върху циментовите стъпала на кръчмата. Хопе почака, наблюдаваше как поривът на вятъра грабва сгурията от лопатата на малки струи, слушаше скърцащите стъпки на инвалида, който, без да му обръща внимание, продължаваше старателно да сипе. И докато чакаше, усети как от студения въздух го заболяха оголените му венци. Последната лопата сгурия се посипа върху обущата на Хопе, инвалидът се обърна, хвърли лопатата в кофата от мармалад и със скърцане се изкачи по стъпалата. Хопе тръгна след него. Когато стигна горе, чу името си: на вратата стоеше Паула, свита и настръхнала от студа. Тя бързо се качи по стълбата, остана едно стъпало под него и го изгледа.
— Отиваш ли си вече? — попита тя.
— Ще се върна.
— Кога?
— Веднага, Паула. Влез си вътре.
— Трябва да говоря с теб, Хари.
— Знам. Няма да се бавя.
Той тръгна обратно по улицата, по която бе дошъл, мина край бараки и кръчми, край младежки заведения — жалки вариетета, пред които сега стояха напети портиери със златни галони, напъхали едрите си длани в ръкавици. Продължи нататък покрай коли с малки колела — стари циркови фургони, където се продаваха книжки с любовни съвети и кренвирши, покрай увисналата шатра на борците кечисти, клатена от вятъра, и стигна до подлеза за метрото. Даде монета на набитата вестникарка, измъкна един вестник изпод брезента, с който бе застлано сгъваемото столче, и се прислони зад някаква бетонна стена. Разтвори вестника. Потърси снимката на своя кораб и докато търсеше, имаше чувството, че всички минувачи го гледат, че всички лица надничат иззад яките на топлите дрехи, недоверчиви, сковани от тайни подозрения и догадки. Хопе сгъна отново вестника и го пъхна във вътрешния си джоб. През ветровитите градински площи стигна до стръмната улица, мина под черни от влагата дървета, край големи храсти, опасващи двете страни на пътя, и вече бе стигнал до изронения зид, когато насреща му се изпречиха две деца.
— Трябва да ни помогнеш — каза едно момче.
— Нямам време — отвърна Хопе.
— Играем на топка.
— Тогава продължавайте да играете.
— Не можем — рече момчето, — Руди го няма. След последната игра изчезна. Търсим го вече два часа, но никой не може да го намери.
— Случва се — каза Хопе и отмести мръсните деца.
Тръгна надолу по улицата и стигна до кея, после пак застана на завет до зелената митническа барака. Мъжът с триона бе изчезнал. Хопе остави багажа си, облегна рамо о стената на бараката и извади вестника. И прочете всичко отново; видя още веднъж потъмнялата снимка на своя кораб, окастрения бушприт, който винаги му напомняше отрязан рог на риба-меч… чу гласовете им, гласа на Бродерсен, гласа на Йоргенсен… проследи кръжащия лъч над зелено проблясващата вода… сенките на изникващите в нощта кораби… там, при подвижните пясъци, закотвени на дълга верига край Миненцвангсвег… четеше и четеше: „Хари Х., 32-годишен, женен“. Помисли си за Ане, каза си: „Сега Еверс ще седи при нея с изгладените си панталони и топлото си съчувствие, ще й съобщи внимателно, че мъжът й, един от най-добрите ни моряци, е станал жертва на злополука; началникът на кантората, Еверс, с прискърбие, което му отива, прискърбие с мярка, ще заяви: «Да, мъжът ви беше сред най-добрите и ние ще помогнем, където трябва да се помогне, ще почетем паметта му»“.
Хопе погледна към реката — вятър и сняг, загледа надолу към плуващите ледени блокове, смачка вестника и го хвърли в реката. Запали цигара. И като пушеше облегнат на бараката без прозорци, изведнъж се озърна, излезе от заслона и огледа кея, взря се в прозорчетата на складовете, стоеше и слушаше острия звук на далечен трамвай; после се върна, вдигна без колебание кутията и я пусна близо до кея между ледените блокове: до слуха му стигна глух плясък, сякаш чу дълбока доволна въздишка. Спокойно хвана картонения куфар, замахна с него назад, като че беше диск, изхвърли ръка покрай хълбока си и с широко движение запрати куфара в реката. Куфарът улучи един леден блок, закачи го и се плъзна в откритата вода. Не потъна. Напои се с вода и се понесе надолу по реката, заклещен между ледените блокове. Хопе почака, докато куфарът и кутията изчезнаха зад бялата снежна решетка, после хвърли угарката си и бавно пое през снежната виелица нагоре към града.
1958