Илзе Айхингер
Огледална история

Щом някой избутва леглото ти от залата, щом видиш, че небето позеленява и щом поискаш да спестиш надгробното слово на викария, то е време да се надигнеш, тихо, както децата се надигат сутрин от постелята, когато през щорите на прозорците заблещука светлина; да се надигнеш скришом, за да не те забележи сестрата, и — бързо!

Но той, викарият, вече е започнал, долавяш гласа му — млад, усърден и неудържим, — ето, чуваш го да говори. Нека бъде така! Нека хубавите му думи потънат в сивотата на дъжда! Гробът ти е отворен. Нека прибързаната му увереност угасне, та да й се помогне. Щом го оставяш да говори, в края той вече няма да знае дали е започнал. И понеже не знае, дава знак на носачите. А те не питат много и измъкват обратно ковчега ти. Вдигат венеца от капака и го връщат на младия мъж, застанал отстрани с наведена глава. Младият мъж поема венеца си и объркано заглажда с ръка лентите му. За миг повдига чело и дъждът напръсква страните му с няколко сълзи. После погребалното шествие тръгва обратно край гробищните зидове. В грозната малка църквица отново запалват свещите, а викарият произнася заупокойната молитва, за да можеш да живееш. Той стиска силно ръката на младия мъж и в смущението си му пожелава „много щастие“. Това е неговото първо погребение и той се изчервява до уши. И преди още да е поправил грешката си, младият мъж също изчезва. Какво можеш да сториш, щом на опечаления си пожелал „много щастие“? Нищо друго не ти остава, освен да съживиш покойника и да го изпратиш обратно у дома му.

Сега катафалката с ковчега ти се катери обратно по дългата улица. Вляво и вдясно се извисяват здания, а по прозорците им има жълти нарциси — цветята, от които сплитат венци, — но ти не можеш да сториш нищо срещу това. Деца притискат личица към стъклата на затворените прозорци. Вали, но все пак някое от тях изтичва през вратата. То увисва отзад на катафалката, прогонват го и то остава назад. Детето вдига ръце над очите си и гледа подире ви със злоба. Ами къде другаде да се повози, щом живее на гробищната улица?

На кръстовището катафалката ти изчаква зелена светлина. Вали по-слабо. Капки танцуват по покрива на колата. Отдалеч достига дъх на сено. Улиците са чисто измити, а небето спуска длани над покривите. От учтивост катафалката върви малко зад трамвая. На тротоара две момчета се обзалагат кой ще премине по-напред. Момчето, заложило на трамвая, ще изгуби. Ти би могла да му кажеш предварително, но заради едно обзалагане още никой не се е вдигал от ковчега си!

Имай търпение. Нали е ранно лято? Утрото бавно се стапя. Пристигате навреме. Преди още да се е стъмнило и децата да са изчезнали от тротоарите, катафалката свива в двора на болницата; заедно с нея през входа се шмугва и една лунна ивица. После идват мъжете и вдигат ковчега ти. А катафалката весело си отива.

Те вкарват ковчега през страничния вход и го понасят през двора към моргата. Там празният постамент те очаква — черен, висок, полегат; поставят ковчега отгоре и отново го отварят. Един от тях ругае, понеже пироните са заковани много здраво. Тази проклета педантичност!

Малко по-късно пристига младият мъж и носи венеца — вече бе крайно време! Мъжете оправят лентите на венеца и го поставят най-отпред: можеш да бъдеш спокойна — венецът стои добре. До следващия ден увехналите цветя ще станат отново свежи и ще се затворят в пъпки. През нощта оставаш сама, с кръст между дланите. Също и през деня ще имаш достатъчно спокойствие. След това дълго вече няма да имаш възможност да лежиш толкова тихо.

На другия ден при теб отново идва младият мъж. И понеже не вали дъжд, за да го дари със сълзи, той само гледа втренчено пред себе си и мачка в ръка каскета си. Едва преди да поставят ковчега обратно на носилката, той закрива лице с длани. Плаче. Ти няма да останеш повече в моргата. Защо плаче той? Капакът на ковчега е открехнат, ранно утро е. Весело цвърчат врабчета. Не знаят, че е забранено да се будят мъртвите. Младият мъж се отдалечава с внимателни стъпки, сякаш стъпва между чаши. Вятърът е хладен и улисан в играта си като малко дете.

Внасят те в болничната сграда и те качват по стълбището. Изваждат те от ковчега. Леглото ти е току-що оправено. Младият мъж е забил поглед през прозореца надолу към двора, там два гълъба се гонят в любовната си игра и гукат високо. Той потръпва и се извръща.

Ето, вече си сложена отново в леглото. И отново са превързали брадичката ти, а това те прави така неузнаваема! Мъжът закрещява и се хвърля към тебе. Другите кротко го отвеждат настрана. „Пазете тишина“ — гласят табелите по стените, болниците са претъпкани, мъртвите не бива да се будят преждевременно.

Откъм пристанището долита рев на корабни сирени. Дали известяват заминаване, или пристигане? Кой знае? Тихо! Пазете тишина! Не будете мъртвите преди време, мъртвите спят леко. Но корабните сирени продължават да реват. Скоро ще трябва да свалят превръзката от главата ти — искат, или не. После ще те изкъпят и ще сменят бельото ти, а някой бързо ще се наведе над сърцето ти, бързо, докато все още си мъртва. Не остава много време и за това са виновни корабите. Постепенно утрото притъмнява. Някой повдига клепачите ти и вижда бялото на очите ти. И престават с приказките си, че най-после си намерила покой; слава богу, думите умират на устните им! Но потърпи още! Ето, те вече си отиват. Никой не иска да стане свидетел, защото дори днес изгарят на клада за подобно нещо.

Оставят те сама. Тъй сама те оставят, че ти отваряш очи и виждаш зеленото небе; тъй сама те оставят, че започваш да дишаш — тежко, дълбоко и хрипкаво, сякаш котвена верига се спуска във водата. Ти се изправяш и викаш името на майка си. Колко е зелено небето!

— Бълнуването свършва — прошепва някакъв глас над тебе, — започва агонията!

Ах, какво знаят те!

Върви сега! Мигът вече е настъпил! Наоколо няма никого. Върви, преди да са се завърнали, преди шепотът им отново да се е усилил, изтичай надолу по стълбището, покрай портиера и през утрото, което се превръща в нощ. В мрака птиците пищят, сякаш болките ти ликуват. Иди си вкъщи! И легни отново в леглото, макар че то непоносимо скърца, а постелите са събрани накуп. Там ще оздравееш по-скоро. Там само три дни ще се бунтуваш срещу себе си и до насита ще пиеш от зеленото небе; там само три дни ще отказваш супата, която ти носи жената от горния етаж, а на четвъртия ще я приемеш.

А на седмия ден, отреден за почивка, на седмия ще излезеш от къщи. Болките те подгонват, но ти, разбира се, ще намериш пътя. Най-напред наляво, после надясно и пак наляво, напряко през пристанищните улици, които са толкова бедни, че могат да водят само към морето. Поне младият мъж да бе наблизо, но сега него го няма — в ковчега ти изглеждаше много по-хубава! Сега лицето ти е изкривено от страдание, болките престанаха да ликуват. Сега, докато тичаш, по челото ти отново има пот, не, там в ковчега ти беше по-хубава!

На улицата деца играят на топчета. Ти се втурваш към тях, втурваш се, сякаш се връщаш към нещо изгубено, ала никое от тях не е твоето дете. Та как може твоето дете да е сред тях, когато бързаш при старицата, дето живее до кръчмата? Нали цялото пристанище знае с какво тя си изкарва пари за ракията?

Тя вече е на вратата. Вратата е отворена и старицата ти подава мръсната си ръка. Тук всичко е мръсно. На комина са окачени жълти цветя, същите, от които сплитат венци, пак същите! А старицата се разтапя от любезност. — И тук стълбите скърцат. А корабните сирени реват, където и да идеш, те навсякъде реват. Болките те разкъсват, но ти не бива да викаш. Корабните сирени могат да реват, но ти не бива да викаш. Дай на старицата парите за ракията! Едва след като й дадеш парите, тя ще запуши устата ти с двете си ръце. Старицата е съвсем трезва от изпитата ракия. Тя не сънува неродени деца. Невинните малки мъртъвци не се осмеляват да я обадят на светиите, дори грешниците не се осмеляват. Но ти, ти се осмеляваш!

— Съживи детето ми!

Никоя още не е искала това от старицата. Но ти го искаш. Огледалото ти дава сила! Помътнялото огледало, изцапано от мухи, те кара да искаш това, което още никоя не е искала.

— Съживи го, иначе ще накъсам жълтите ти цветя, ще издера очите ти, ще разтворя прозорците ти и ще викам из цялата улица, за да чуе нещо, което отдавна й е известно, ще крещя…

И тогава старицата се изплашва. И в страха си изпълнява молбата ти, там, в помътнялото огледало. Не знае какво прави, но в помътнялото огледало тя успява. Страхът става ужасен и най-после болките отново ликуват. Преди да закрещиш, ти си припомняш люлчината песен „Спи, детенце, спи!“. Преди да закрещиш, огледалото те хвърля надолу по тъмната стълба и те кара да вървиш, да тичаш. Не тичай толкова бързо!

По-добре вдигни поглед, защото там долу до оградата, при празното място за строеж, можеш да налетиш на един мъж, на един млад мъж, който мачка в ръка каскета си. По това ще го познаеш. Същият, който за последен път бе мачкал каскета си край твоя ковчег — но ето го и него! Стои облегнат на оградата, сякаш никога не се е помръдвал от мястото си. Ти се хвърляш в обятията му. По лицето му пак няма сълзи, дай му от своите. И се сбогувай с него, преди да си се вкопчила в ръката му. Сбогувай се! Ти няма да забравиш, макар той да го забрави: в началото хората си казват „сбогом“. Преди двама да тръгнат заедно, трябва завинаги да се разделят до оградата три празното място за строеж.

После тръгвате. Има един път, който извежда покрай въглищните складове към морето. Мълчите. Ти чакаш първата дума — оставяш я на него, за да не остане на тебе последната. Какво ли ще каже той? По-бързо, преди да сте достигнали морето, което прави хората безразсъдни! Какво казва той? Коя е първата дума? Нима е толкова трудна, че го кара да се запъва и да свежда поглед? Или може би купищата въглища, извисяващи се над оградата, хвърлят сенки под очите му и го заслепяват с чернотата си? Първата дума — най-после той я казва — е името на една улица. Така се нарича улицата, където живее старицата. Възможно ли е това? Преди още да си му споменала, че очакваш дете, той ти говори за старицата; преди да е казал, че те обича, той ти назовава улицата? Успокой се! Той не знае, че ти вече си ходила там; дори не би ти повярвал, той не знае нищо за огледалото. Едва е произнесъл думата, и вече я е забравил. В огледалото всичко се казва, за да бъде забравено. Така ти едва си промълвила, че очакваш дете, и вече нищо не помниш. Огледалото обръща всичко наопаки. Купищата въглища се отдалечават от вас, ето ви на морския бряг, а на границата, до която стига погледът ви, виждате белите лодки с платна, огънати като въпросителни. Мълчите, морето попива думите от устните ви, морето поглъща всичко, което искате още да си кажете. Оттогава нататък много пъти ще се изкачвате по брега с чувството, че слизате, ще се прибирате по домовете си, сякаш ги напускате, ще излизате от тях, като че се връщате.

Какво шепнат тези хора в бели престилки?

— Това е агонията!

Нека си приказват!

Един ден небето ще стане съвсем бледо, толкова бледо, че бледнината му ще блести. Нима има друг блясък освен този на бледността?

Същия ден в помътнялото огледало ще се отрази Обречената къща. „Обречена“ наричат къща, която ще бъде разрушена, наричат я „обречена“, защото не намират по-точна дума. Това не трябва да ви плаши. Сега небето е съвсем бледо. И както небето в своята бледнина, така и къщата очаква блаженство в края на обречеността. От много смях лесно се стига до плач. Ти плака достатъчно. Свали венеца от главата си. Сега скоро ще можеш да разпуснеш и плитките си — всичко е в огледалото. А зад всичко, което правите, се простира зеленото море. Когато напуснете къщата, то ще бъде пред вас. Щом скочите от изкъртените прозорци, вече ще сте забравили. В огледалото всичко се прави, за да бъде простено.

Оттук Нататък той те уговаря да идете в къщата. Но в разпалеността си вие се отдалечавате от това място, а също и от морето. Не се обръщате и Обречената къща остава далеч зад вас. Крачите нагоре по реката, а срещу вас тече собственото ви вълнение и изтича надолу към морето. Скоро настойчивостта му отслабва. А и ти вече не си склонна, двамата ставате все по-плахи. Това е отливът, който морето изтегля от всички брегове. Дори реките спадат по време на отлив. А на отсрещния бряг най-сетне отново се виждат само върховете на дърветата наместо короните. Под тях спят бели дъсчени покриви.

Внимавай, сега той скоро ще заговори за бъдещето, за многото деца и за дългия живот, а страните му ще горят от възбуда. Те ще запалят и твоите. Ще спорите дали да имате синове или дъщери, а ти ще предпочиташ синове. Той ще настоява покривът на къщата ви да е от керемиди, а ти ще искаш… Но вече сте отминали твърде далеч нагоре по реката. Обзема ви страх. Дъсчените покриви на отсрещния бряг са изчезнали, там се простират само ливади и влажни пасбища. А тук? Внимавайте да не объркате пътя. Притъмнява — тъй безизразно, както само утрото притъмнява. Бъдещето остава зад вас. Бъдещето е път покрай реката надолу към ливадите. Върнете се!

Какво ще стане сега?

Три дни по-късно той вече не се решава да обгърне рамото ти с ръка. След още три дни те пита за името, а и ти за неговото. Сега не знаете нищо друго за себе си освен имената. Пък и за повече не питате. Така е по-добре. Не сте ли вече загадка един за друг?

Ето че отново крачите мълчаливо. Ако сега той задава някакъв въпрос, то е дали ще вали. Кой може да знае? Ставате си все по-чужди. Отдавна сте престанали да говорите за бъдещето. Виждате се вече съвсем рядко, но все още не сте си напълно чужди. Почакайте, имайте търпение. Един ден и това ще стане. И един ден той ти е вече толкова чужд, че в някаква тъмна улица пред една разтворена врата ти го обикваш. Всичко с времето си. Твоето време е настъпило!

— Няма да трае дълго — мълвят онези над тебе. — Това е вече краят!

Какво знаят те? Нима всичко не започва едва сега?

Настъпва денят, когато го виждаш за първи път. И той те вижда. За първи път, това значи — за последен. Но не се страхувайте! Не е нужно да си казвате сбогом, отдавна сте го сторили. Колко е хубаво, че вече сте си го казали!

После идва и онзи есенен ден, изпълнен с очакване всички плодове да се превърнат обратно в цвят. Това е есента с белите изпарения и със сенките, пръснати като стъклени късчета под краката ти, в които би могла да се нараниш или спънеш, когато са те пратили на пазара за ябълки, и ти се спъваш и падаш, изпълнена от радост и надежда. Някакъв млад мъж се притичва на помощ. Той небрежно е заметнал сакото си през рамо, усмихва се, мачка каскета си и не знае какво да каже. Но вие сте много весели в тази последна светлина на деня. Ти му благодариш и отмяташ глава, а забодените ти плитки се разплитат и разпиляват.

— Ах — казва той, — нима още не ходиш на училище?

След това се обръща и си тръгва, като подсвирква някаква мелодия. Така се разделяте, без дори още веднъж да се погледнете, напълно без болка и без да съзнавате, че това е раздяла.

Сега отново можеш да играеш с братчетата си и да се разхождате по брега на реката, по крайречния път под елите, а на отсрещния бряг между върховете на дърветата, както винаги, са белите дъсчени покриви. Какво ли ще ти донесе бъдещето? Синове не. Донесло ти е братя, плитки, за да танцуват по раменете ти, и топки, за да излитат от ръцете ти. Не му се сърди — бъдещето ти е донесло най-хубавото, което съществува. Училището може да започне.

Все още си доста голяма, все още през голямото междучасие трябва да маршируваш в редица из училищния двор, да шепнеш на ухо, да се изчервяваш и да се смееш с ръка пред устата. Но почакай още една година и отново ще можеш да лудуваш на воля, да протягаш ръце към клоните, надвиснали над зидовете. Вече си изучила чуждите езици, ала не ще се отървеш само с това. Много по-трудно е да усвоиш собствения си език. А пък още по-мъчно ще се научиш да четеш и да пишеш, ала най-трудното е да забравиш всичко. И ако на първия изпит трябва да знаеш всичко, на последния не бива да си спомняш вече нищо. Ще издържиш ли на това? Ще бъдеш ли достатъчно послушна? Ако вече си обзета от нужния страх, за да приемаш всичко безропотно, и това ще мине благополучно. Най-сетне захвърляш синята шапка, каквато носят всички ученици, и се разделяш с училището. Пак е есен. Цветовете отдавна вече са се превърнали в пъпки, пъпките в нищо, а нищото — отново в плодове. Навсякъде малки деца, които като теб са издържали последния си изпит, се прибират по домовете си. Всички вие вече нищо не си спомняте. Ти си отиваш вкъщи, баща ти те очаква, а братчетата крещят с все сили и те дърпат за косите. Ти ги усмиряваш и утешаваш баща си.

Скоро идва лятото с дългите си дни. Скоро майка ти умира. Ти и твоят баща, вие двамата, я докарвате от гробищата. Три дни тя лежи сред пращящите свещи, както ти някога. Духнете свещите, преди да се е разбудила! Но ето че майка ти усеща миризмата на восък, повдига се на ръце и тихо ви укорява за разточителството. После се изправя и се преоблича.

Добре, че майка ти умря, иначе едва ли щеше да се справиш сама с братчетата си. Но тя е вече между вас. Сега за всичко се грижи тя, а също те научава как да си играеш по-хубаво; човек никога не успява да се наиграе! Това е много трудно изкуство. Но все пак то не е най-трудното.

Най-трудното си остава да забравиш да говориш и да отвикнеш да ходиш — да фъфлиш безпомощно и да пълзиш по земята, та накрая да те повият в пелени. Най-трудното си остава да изтърпиш всички нежности и само да кокориш очи. Имай търпение! Скоро всичко ще свърши — бог е определил деня, в който ще бъдеш съвсем слаба.

Това е денят на твоето раждане. Ти се появяваш на света, отваряш очи и отново ги затваряш от силната светлина. Светлината затопля всички части на тялото ти, ти мърдаш на слънцето, ти си тук, ти живееш. Баща ти се привежда над тебе.

— Това е краят… — казват онези над тебе. — Тя е мъртва.

Тихо! Нека си приказват!