Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nord contre Sud, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (17 юни 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Жул Верн, СЕВЕР ПРОТИВ ЮГ

Преведе от френски БОРИС МИНДОВ

БИБЛИОТЕЧНО ОФОРМЛЕНИЕ — СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ДОБРИНКА САВОВА-ГАБРОВСКА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

ФРЕНСКА. ПЪРВО ИЗДАНИЕ. 1986. Цена: 1.75 лв.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ №1, СОФИЯ ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

 

Jules Verne, NORD CONTRE SUD

Librairie Hachette, Paris, 1966

История

  1. — Добавяне

XIV. ЗЕРМА ДЕЙСТВУВА

Колкото и да умееха да се владеят, Тексаровци не можаха да се сдържат пред Зерма. Може да се каже, че от детинство сега за пръв път трето лице ги виждаше заедно. И това лице беше техен смъртен враг. Така че първият им подтик беше да се нахвърлят върху Зерма, да я убият, за да запазят тайната на двойствения си живот…

Ала детето се бе изправило в прегръдките й и протягайки ръце, викаше:

— Страх ме е!… Страх ме е!

По знак на двамата братя Скуамбо се втурна внезапно към метиската, улови я за рамото, изблъска я обратно в стаята й и вратата се затвори зад нея.

После Скуамбо се върна при братята. Държането му показваше, че е готов да се подчини на всяка тяхна заповед. Ала тази неочаквана сцена ги бе смутила повече, отколкото бихме могли да си представим, като имаме предвид колко бяха дръзки и необуздани. Те като че се съветваха с поглед.

В това време Зерма сложи момиченцето на тревната постеля и се тръшна в единия ъгъл на стаята. Хладнокръвието й се бе възвърнало. Тя се приближи до вратата, за да чуе какво ще се говори сега. Навярно само след миг съдбата й щеше да бъде решена. Но братя Тексар и Скуамбо бяха излезли от вигвама и думите им не стигаха вече до ушите на Зерма.

Ето какъв разговор се завърза между тях:

— Зерма трябва да умре!

— Трябва! Ако успее да избяга или пък федералистите успеят да я освободят, тогава сме загубени! Затова по-добре да умре!

— Веднага! — откликна Скуамбо.

И тръгна към вигвама с нож в ръка, но единият от братята го спря.

— Да почакаме — каза той. — Винаги ще имаме време да се отървем от Зерма, но сега тя ни е нужна да се грижи за детето, докато й намерим заместничка. Преди това да се опитаме да направим равносметка на положението. Отряд северняци се движи в този момент през кипарисовата гора по нареждане на Дюпон. Е, нека ние да изследваме първо околностите на острова и езерото. Нищо не показва, че този отряд, който се спуска към юг, ще се насочи насам. Ако дойде, ще имаме време да избягаме. Ако ли пък не дойде, ще останем тук и ще го пуснем да навлезе в пущинаците на Флорида. Там той ще бъде във властта ни, защото ще имаме време да съберем по-голямата част от милицията, която броди из този край. Вместо да бягаме, ние ще го гоним, и то с многобройни сили. Лесно ще можем да му отрежем пътя за отстъпление и ако някои моряци са успели да се спасят от клането при Кисими, сега нито един няма да се отърве!

При сегашните обстоятелства очевидно това беше най-доброто решение. Голям брой южняци се намираха тогава в този край и само чакаха случай да нанесат удар на федералистите. Когато единият от братята и другарите му извършеха разузнаване, щяха да решат дали да останат на остров Карнерал, или да се оттеглят към областта около нос Сейбъл. Това щеше да се уточни още на другия ден. Що се отнася до Зерма, какъвто и да бъдеше резултатът от разузнаването, щяха да възложат на Скуамбо да я накара да млъкне, като й нанесе удар с кинжал.

— Колкото до детето — добави единият от братята, — в наш интерес е да запазим живота му. То не е могло да разбере това, което е разбрала Зерма, и може да ни послужи за откуп, в случай че попаднем в ръцете на Хауик. За да откупи дъщеря си, Джеймз Бърбанк ще приеме всички условия, които решим да му наложим — не само да гарантира нашата безнаказаност, но и да плати поисканата от нас сума за освобождаването на детето му.

— Ако Зерма умре — обади се индианецът, — няма ли опасност да умре и малката?

— Не, защото има кой да се грижи за нея — отвърна единият от братята. — Аз лесно ще намеря индианка, която да замести метиската.

— Добре! Най-важното е да обезвредим Зерма!

— Каквото и да се случи, тя скоро няма да е жива!

Така завърши разговорът между двамата братя и Зерма чу как те се върнаха във вигвама.

Каква нощ прекара нещастната жена! Тя знаеше, че е обречена, но дори не мислеше за себе си. Малко се безпокоеше за участта си, тъй като беше винаги готова да даде живота си за своите господари. Безпокоеше се повече за Ди, изложена на грубостите на тези безмилостни хора. Дори и да имаха интерес детето да остане живо, нямаше ли то да загине, когато Зерма не ще бъде вече тук, за да се грижи за него?

Тази мисъл — мисълта да избяга, преди Тексар да я е разделил от детето — я преследваше упорито, така да се каже, като несъзнателна натрапчива идея.

През цялата тая безкрайна нощ метиската мислеше само как да изпълни плана си. От разговора между другото тя бе запомнила, че на следващия ден единият от братята Тексар и другарите му ще отидат да изследват местността около езерото. При това разузнаване, разбира се, трябваше да имат предвид, че ако срещнат федералния отряд, ще се наложи да му окажат съпротива. Затова Тексар възнамеряваше да вземе със себе си не само всичките си слуги, но и сподвижниците, доведени от брат му. А той сигурно щеше да остане на острова не само за да пази вигвама, но и за да не бъде разпознат. Тъкмо тогава Зерма ще се опита да избяга. Може би ще успее да намери някакво оръжие, което няма да се поколебае да употреби в случай на нужда.

Нощта изтече. Зерма напразно се бе мъчила да долови нещо от всички шумове, които се чуваха на острова, все с мисълта, че отрядът на капитан Хауик може да пристигне, за да залови Тексар.

Няколко минути преди изгрев момиченцето, малко отпочинало, се събуди. Зерма му даде няколко глътки вода, за да се освежи. После го притисна до гърдите си и го погледна така, сякаш вече никога нямаше да го види. Ако в този момент някой влезеше, за да ги раздели, тя щеше да се бори свирепо като див звяр, на който искат да отнемат малките.

— Какво ти става, добра ми Зерма? — запита детето.

— Нищо… нищо! — промърмори метиската.

— А мама… кога ще я видим?

— Скоро… — отговори Зерма. — Може би още днес!… Да, миличкото ми!… Надявам се днес да бъдем далеч оттук…

— А тези хора, които видях нощес?

— Добре ли ги разгледа? — попита Зерма.

— Да… и ми се сториха страшни!

— Но добре ги видя, нали?… Забеляза ли колко си приличаха?

— Да, Зерма!

— Е, тогава запомни това, за да кажеш на баща си и на батко си, че те са двама братя… чуваш ли, двамата братя Тексар, и толкова си приличат, че човек не може да ги различи един от друг!

— И ти също ще го кажеш, нали? — запита момиченцето.

— Да, ще го кажа!… Но ако не бъда там, не бива да забравяш…

— А защо няма да бъдеш там? — попита детето, обвивайки с малките си ръце шията на метиската, сякаш за да се притисне по-здраво до нея.

— Ще бъда, миличкото ми, ще бъда!… А сега слушай. Ако тръгнем… ще имаме да извървим дълъг път… затова ще трябва да съберем сили!… Аз ще ти приготвя закуската…

— А за тебе?

— Аз ядох, докато ти спеше, и вече не съм гладна! Истината е, че във възбуденото състояние, в което се намираше, Зерма не би могла да сложи в устата си нито хапка. След като закуси, детето легна отново на тревната си постеля.

Тогава Зерма се намести до една пролука на изплетената от тръстики стена в ъгъла на стаята. Цял час тя непрекъснато наблюдава оттам това, което ставаше навън, защото то беше от огромно значение за нея.

Приготовленията за заминаване бяха вече в ход. Единият от братята — само единият — ръководеше сформирането на отряда, който щеше да води през кипарисовата гора. Другият, когото никой не бе видял, сигурно се криеше или във вигвама, или в някое кътче на острова.

Така поне помисли Зерма, знаейки колко старателно забулваха те тайната на своя живот. Дори си каза, че вероятно този, който остане на острова, ще има грижата да наблюдава детето и нея.

И както ще видим след малко, Зерма не се лъжеше.

В това време привържениците и робите на Тексар, на брой петдесетина души, събрани пред вигвама, чакаха заповедта на главатаря си, за да тръгнат на път.

Беше около девет часа сутринта, когато отрядът се приготви да се придвижи до края на гората. Това отне доста време, тъй като лодката можеше да вземе наведнъж само пет-шест души. Зерма видя как се спущаха на малки групи, а после се изкачваха на отсрещния бряг. Ала през тръстиковата стена самият проток не се забелязваше, тъй като беше разположен твърде ниско от острова.

Тексар, който бе останал последен, изчезна на свой ред, следван от едно от кучетата, което щеше да използува при разузнаването. По знак на господаря си другият копой се върна при вигвама, сякаш бе назначен за единствен страж при входа му.

След малко Зерма забеляза, че Тексар вече се изкачва на противоположния бряг и се спира за малко да престрои отряда си. След това всички, начело със Скуамбо, придружен от кучето, изчезнаха зад гигантските тръстики под първите дървета на гората. Навярно един от негрите бе откарал лодката обратно, за да не може никой да се прехвърли на острова. Ала метиската не можа да го види и помисли, че той е продължил покрай бреговете на протока.

Тя не се колебаеше вече.

Ди току-що се бе събудила. Измършавялото й телце едва се забелязваше под дрешките й, протъркани от толкова несгоди.

— Ела, миличкото ми — каза Зерма.

— Къде? — запита детето.

— Там… в гората!… Може би там ще намерим баща ти… батко ти!… Не се ли страхуваш?…

— Щом съм с теб, никога! — отговори момиченцето. Тогава метиската открехна предпазливо вратата на стаята си.

Тъй като не бе чула никакъв шум от съседната стая, тя предположи, че Тексар вече не е във вигвама.

И наистина там нямаше никого.

Най-напред Зерма потърси някакво оръжие, с което бе решила да си послужи срещу всеки, който се опиташе да я спре. На масата имаше един голям нож, каквито индианците използуват за лов. Метиската го грабна и го скри под дрехата си. Взе също малко сушено месо, за да осигури прехраната им за няколко дни.

Сега трябваше да се измъкне от вигвама. Зерма погледна през дупките на стената по посока на протока. Никакво живо същество не се мяркаше в тази част от острова, нямаше го дори едното куче, което бе оставено да пази жилището.

Успокоена, метиската се опита да отвори външната врата.

Тази врата, заключена отвън, не помръдна.

Зерма се върна веднага с детето в стаята си. Оставаше й само едно: да използува дупката, вече полупробита в стената на вигвама.

Тази работа не беше трудна. Метиската си послужи с ножа, за да разреже преплетените тръстики на колибата, и извърши това колкото можеше по-безшумно.

Копоят, който не бе тръгнал подир Тексар, не се мяркаше никъде. Но дали нямаше да се появи, когато Зерма излезеше навън, да се завтече, да се нахвърли върху нея и момиченцето? Все едно да срещнеш тигър!

Ала не биваше да се колебае повече. Затова, когато най-после проби отвърстието, Зерма притегли детето към себе си в силна прегръдка. Момиченцето й отвърна с горещи целувки. То бе разбрало: трябваше да се бяга, да се бяга през този отвор.

Зерма се провря през пролуката. После се огледа наляво и надясно, ослуша се. Никакъв шум не се чуваше. Тогава в отвора на дупката се показа малката Ди.

В този момент се раздаде лай. Все още много далечен, той като че ли идеше от западната част на острова. Зерма сграбчи детето. Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се чувствува в относителна безопасност едва когато изчезнеше зад тръстиките на другия бряг.

Но трябваше да премине разстоянието от стотина крачки, което делеше вигвама от протока, а това беше най-опасният момент от бягството. Рискуваше да бъде забелязана или от Тексар, или от останалия на острова роб.

За щастие вдясно от вигвама, чак до брега на протока, само на няколко ярда от мястото, където трябваше да се намира лодката, се простираше гъсталак от дървовидни растения, примесени с тръстика.

Зерма реши да се впусне през тази гъста растителност — мисъл, която веднага приведе в изпълнение. Високите растения се разтвориха, за да сторят път на двете бегълки, и листата отново се сключиха зад тях. Кучешкият лай вече не се чуваше.

Това провиране през гъсталака не мина без трудности. Трябваше да се промъкват между гъстите храсти. Скоро дрехите на Зерма се изпокъсаха, ръцете й се разкървавиха. Но по-важно беше да пази детето да не бъде одраскано от тези дълги бодли. Храбрата метиска с нищо нямаше да издаде, че тези убождания й причиняват болка. Ала въпреки всичките й старания момиченцето получи нЯколко драскотини по ръцете. Но Ди не издаде нито един вик, нито един стон.

Въпреки че разстоянието, което трябваше да се измине, беше сравнително малко — не повече от шейсетина ярда, — все пак бе нужен половин час, за да се стигне до протока.

Тогава Зерма се спря и погледна през тръстиките към вигвама, а после — към гората.

Под високите дървета на острова нямаше никого. На другия бряг нищо не показваше присъствието на Тексар и другарите му, които в този момент сигурно бяха на две-три мили по-навътре. Те щяха да се върнат след не по-малко от няколко часа, ако не срещнеха северняците.

Ала Зерма не можеше да повярва, че са я оставили сама във вигвама. Изключено беше също оня от Тексаровци, който бе пристигнал предишния ден с привържениците си, да е напуснал острова през нощта и кучето да е тръгнало с него. Пък и нали метиската бе чула лай — доказателство, че копоят се навърта още из гората? Тя можеше всеки момент да види кучето или господаря му. Ако побърза, дали няма да успее да се добере до кипарисовата гора?

Сигурно си спомняте, че докато Зерма наблюдаваше придвижването на другарите на испанеца, тя не можа да забележи лодката в момента, когато минаваше през протока, скрит от високите и гъсти тръстики.

Но Зерма не се съмняваше, че някой от робите е върнал обратно тази лодка. Това беше от значение за безопасността на вигвама, в случай че войниците на капитан Хауик успееха да заобиколят южняците.

Но ако лодката бе останала на другия бряг, ако бяха сметнали за по-благоразумно да не я връщат обратно, за да могат Тексар и хората му по-бързо да се доберат до острова, в случай че федералистите ги подгонеха, как щеше метиската да се прехвърли на другия бряг? Дали нямаше да се наложи да бяга през гората на острова? И да чака там, докато испанецът тръгне да търси ново убежище в дебрите на Евърглейдс? Но ако Тексар реши да стори това, щеше да направи всичко възможно, за да вземе отново в плен Зерма и детето. Така че оставаше само едно: да използува лодката, за да прекоси протока.

Зерма трябваше да измине само пет-шест ярда, за да се провре между тръстиките. Когато стигна на това място, тя се спря…

Лодката беше на отсрещния бряг.