Фридрих Дюренмат
Стареца

Тъй мощно се носеха танковите части по хълмовете, че всяка съпротива стана невъзможна. Въпреки това мъжете се биеха, сякаш вярваха в чудо. Разделени на отряди, те се окопаха в земята. Някои се предадоха, повечето паднаха и само малцина избягаха в горите. Накрая битката приключи тъй внезапно, както понякога спират бурите. Останалите живи хвърлиха оръжието и с вдигнати ръце тръгнаха към врага. Ужас скова хората. Чуждите войници плъзнаха из страната като скакалци. Завзеха старите градове. С тежки стъпки крачеха по уличките, а щом се свечереше, прогонваха хората по къщите. През селата се движеха тежки бронирани коли, често прегазваха колибите и те рухваха върху тях, понеже в селата още не беше стихнала съпротивата. Това бе отпор, който тлееше тайно в присвитите очи на момчетата, в предпазливите движения на старците, в стъпките на жените. Тази съпротива отравяше въздуха и чужденците дишаха сякаш в страна, в която е настъпил мор. От горите изникваха мъже ту единично, ту на отряди и изчезваха отново в непристъпните лесове, където никой чужденец не се осмеляваше да ги последва. Още нямаше сблъсъци с врага, но хората започнаха да намират мъртви техните сътрудници. После избухна въстанието. Младежи и старци се хвърлиха със стари пушки срещу врага, а той като отърсен от кошмар нанесе удар; виждаха се жени да нападат с вили и коси. Битката продължи едно денонощие, после въстанието бе потушено. Обградиха селата, събраха жителите и ги покосиха с картечници. Опожарените гори осветяваха нощите седмици наред.

После настъпи тишина като в гроб, когато пръстта покрие ковчега. Хората крачеха с вдигнати глави, сякаш нищо не се бе случило. Погребаха мъртвите си. Селянинът се върна към плуга си, занаятчията — в работилницата. Но дълбоко в душите им се зараждаше нещо мощно, което дотогава не познаваха: омразата. Тя ги обсеби докрай, изпълни ги с огнена сила и обагри живота им. Това не бе дива и несдържана ненавист, устремена към прибързани действия, за да просъществува; това бе омраза, умееща да чака с години, и тя тихо се напластяваше в тях, но не на повърхността, а в глъбините, слята с цялото им същество, без потребност от изход навън, затова пък пронизваща душите като меч, ала не за да ги унищожи, а за да ги закали с жарта си. Но както светлината на онези звезди, които се движат в безкрайни далечини, намира пътя към нас, така и тази омраза намери пътя към една личност съвсем в дъното на нещата, някъде в неосветеното пространство, невидима като повечето обитатели на бездната; за тази личност те не знаеха нищо определено, а само това, че от нея произлизат всички ужаси на пъкъла, които трябваше да изтърпят; и омразата на потиснатите се насочи с такава мощ към тази личност, която наричаха Стареца, че чуждите войници им станаха безразлични и често им изглеждаха жалки. С инстинкта на омразата усещаха, че тези хора, на вид еднакви в своите униформи, стоманени каски и къси тежки ботуши, не ги измъчват от жестокост, а защото са изцяло под властта на Стареца. Тези войници постъпваха като безропотни инструменти, лишени от свобода, надежда, смисъл и страст, изгубени в чужда страна, сред хора, презиращи нахлулия в страната им чужденец, както се презират оръдия за изтезания или както смятат палача за човек без чест. Над всички тегнеше огромна принуда, потиснати и потисници бяха оковани заедно като роби в галера, а законът, който ги управляваше, бе властта на Стареца. Хората бяха озлобени един срещу друг, всяка човечност помежду им бе изчезнала и колкото повече растеше омразата сред народа, толкова по-жестоки ставаха чуждите войници. Измъчваха жени и деца, за да не чувстват страданията, на които сами бяха подложени. Всичко бе необходимост, както в учебниците по математика. Вражеската армия представляваше огромна сложна машина, която притискаше и смазваше страната, но все някъде се намираше мозъкът, който я управляваше и преследваше с нея своите цели, човек от плът и кръв, когото можеха да мразят от все сърце, а това беше Стареца — за него се осмеляваха да говорят само шепнешком, и то в тесен кръг. Никой не беше го виждал, никога не чуваха гласа му, дори не знаеха името му; жестоките наказателни разпоредби, които трябваше да търпят, носеха подписите на равнодушни генерали, но те се подчиняваха на Стареца, макар да нямаха никаква представа за него и навярно си въобразяваха, че действат по собствена воля.

Това, че потиснатите знаеха за Стареца и го мразеха, представляваше тяхната тайна сила, с която превъзхождаха враговете. Чуждите войници не мразеха Стареца, те не знаеха нищо за него, така както винтчетата на една машина не знаят нищо за човека, на когото служат; те не мразеха и народа, когото потискаха, но чувстваха, че той става все по-могъщ в омразата си, насочена към нещо непознато им, но сигурно тайно свързано с тях. Виждаха, че народът се отнася към тях с все по-голямо презрение и ставаха все по-жестоки и по-безпомощни. Не разбираха какво вършат и защо са сред тези чужди хора, които изпитваха такава убийствена и упорита омраза. Над тях витаеше нещо, на което служеха като животни, дресирани за едно или друго. Така живееха като призраци, които бродят през дългите зимни нощи.

Над всички обаче — над чуждите войници, селяните и хората в старите градове — денонощно кръжаха гигантски сребърни птици, подчинени пряко на Стареца, както смяташе народът. Кръжаха много високо, така че съвсем рядко се долавяше бръмченето на моторите им. От време на време се спускаха като лешояди от своите висини, за да хвърлят смъртоносния си товар над селата, които лумваха в червени пламъци под тях, или над собствени колони, неизпълнили достатъчно бързо заповедите.

Накрая обаче омразата на потиснатите се нажежи до онази степен, когато дори слаби хора стават способни да извършат чудеса; така на една млада жена бе отредено да намери онзи, когото мразеше повече от всичко на света. Не знаем как се добра до него. Можем само да предполагаме, че прекомерната омраза дарява с ясновидство и прави хората неуязвими. Стигна до него, без никой да й попречи. Намери го сам в малка старовремска зала, чиито прозорци бяха широко разтворени, а през тях нахлуваше слънчевата светлина и цвърченето на птиците; по стените личаха стари книги и бюстове на философи. Нищо не беше изключително и не подсказваше, че в тази зала ще бъде той, и все пак тя го позна. Седеше приведен над голяма карта, огромен и неподвижен. Погледна я спокойно, положи ръка върху едно куче, легнало в краката му. Нищо в този поглед не я заплашваше, но не съдържаше и въпроса откъде е дошла. Тя се спря и разбра, че е изгубила играта. Но въпреки това измъкна револвера от диплите на дрехите си и го насочи към Стареца. Той дори не се усмихна. Гледаше равнодушно към жената, а накрая, когато проумя, протегна леко ръка, както постъпваме с деца, наумили си да ни подарят нещо. Тя се приближи и положи револвера в дланта му, която кротко го обгърна и бавно го остави на масата. Всички тези движения бяха съвсем безшумни и в тях имаше нещо детинско, но и ужасно безсмислено и незначително. После той сведе поглед и се взря в картата, сякаш вече бе забравил целия случай. Тя понечи да избяга, но тогава Стареца заговори:

— Дошли сте да ме убиете — каза той. — Това, което искате да сторите, е напълно безполезно. Няма нищо по-маловажно от смъртта. — Говореше бавно, а гласът му беше звучен, но той сякаш не придаваше на думите си никакво значение. — Откъде сте? — попита после, без да отмества поглед от картата, а когато тя назова името на града, последва дълга пауза, в която той усърдно затърси по картата и накрая каза, че този град би трябвало да е разрушен, понеже е отбелязан с червен кръст. После млъкна и започна да тегли дълги линии по картата, надлъж и нашир. Това бяха плътни, странни линии, с чудновати криви и своеобразна симетрия, които принуждават окото да ги следва, но неминуемо объркват разсъдъка. Тя стоеше на няколко метра от него и гледаше как той като тъмна грамада се свежда над картата. Стоеше в светлината на залязващото слънце, която покриваше Стареца с меко злато. Той не обръщаше внимание нито на слънцето, нито на жената, която искаше да го убие, но не успя. Витаеше в пустотата, там, където вече няма човешки отношения и отговорност към другите. Не мразеше хората, не ги презираше, не ги забелязваше и жената усети, че навярно тук се крие тайният извор на неговата власт. Така стоеше пред него като осъдена, неспособна да го мрази, и чакаше смъртта да дойде от неговата ръка. Тогава обаче жената разбра, че той е забравил за нея и деянието й, че може да си тръгне, когато поиска, но също, че това е неговото отмъщение, по-унищожително от смъртта. Бавно се запъти към вратата. И тогава черното куче в краката му силно залая. Тя се извърна назад към Стареца, а той вдигна поглед. Ръката му взе револвера, с който тя искаше да го убие. После видя оръжието в разтворената му длан, което й се поднасяше. Така с нечовешки и безкрайно оскърбителен жест той хвърли мост над бездната помежду им и разкри съкровената същност на своята власт, която в последна сметка трябваше да се самоунищожи като всичко на този свят, чиято същност е абсурдна. Гледаше го в очите, обърнати към нея без присмех и без омраза, но и без доброта; те дори не подозираха, че той й връщаше всичко, което й бе отнел — нейната омраза и силата да го убие. Спокойно пое оръжието от ръката му, а когато стреля, почувства онази омраза, която хората понякога питаят към бога. Той успя грижливо да положи на масата молива, с който чертаеше по картата, после обаче бавно се свлече като посечен престарял свещен дъб, а кучето спокойно облиза лицето и ръцете на мъртвия, без да обърне и най-малко внимание на жената.