Фридрих Дюренмат
Изображението на Сизиф

Тази зима случаят ме отведе в едно село на френска Швейцария, но самотното време, което прекарах там, се е запазило в паметта ми само като някакъв сън. Наистина, ясно виждам белите, нагънати като едри вълни хълмове, но малобройните къщурки призрачно са се скупчили в грамада от стълбища, коридори и неприветливи помещения, из които аз възбудено снова. От онези загубени седмици само едно преживяване остана загнездено в душата ми тъй, както пред очите ни дълго още се мержелее светло петно, когато внезапно погледнем слънцето. Тогава от разкривената стълба, която се губеше някъде в мрака, надникнах през един полузамръзнал прозорец в ярко осветена стая, където всичко се разиграваше ясно, но съвсем безшумно. Така всяка подробност се съхрани в съзнанието ми и дори бих могъл да назова цветовете на дрехите, които децата носеха тогава; особено добре си спомням огненочервеното, извезано със злато жакетче на едно русо момиче. На кръглата маса децата редяха голяма къща от карти за игра и беше странно да се следят извънредно предпазливите им движения. Но после, когато постройката беше вече завършена, те почнаха да я развалят. Ала не я разрушиха с бърз замах, както очаквах, а като вземаха внимателно всяка карта, докато след големи усилия, съответстващи точно на онези, с които беше направена, къщата от карти изчезна. Странната случка ми напомни за гибелта на един човек, живял дълго преди това. Защото, докато скришом гледах към децата, струваше ми се, сякаш зад спокойната картина, която ми се представяше в стаята, припламва втора, по-мрачна и по-странна от първата, но някак сродна с нея — отначало мъглява, после все по-ясна. И както чрез тайнствени заклинания се призовава някой покойник, така, подбудено от играта на децата, съзнанието ми възпроизведе оня клетник, за когото тъй дълго не се осмелявах да мисля — ала не страшно, а притъпено от здрача на спомена, но с ясни очертания, защото неговата същност внезапно ми се разкри от картината. Както настъпващият ден понякога първо ни показва контурите на хоризонта, а после отделните предмети, така у мен изплуваха различните черти на този човек.

Също тъй се събудиха и тъмните предположения, оформили се около личността му. Идва ми наум, че лежащите тогава на масата карти ми припомниха за слуха, който му приписваше някаква тайна страст към играта. Дълго гледах на това като на легенда, изтъкала се около този странен човек заедно с много други, без да подозирам ужасната ирония, която го обгръщаше. Тогава ме бе подвело обстоятелството, че той се заобикаляше с неща, неподвластни на мига, но неговите думи трябваше да ме предупредят, понеже често обичаше да казва, че разбирал от изкуство повече от всички нас, защото бил обречен на мига и можел да го съзерцава тъй спокойно, както ние — звездите. Днес също ми се струва важно, че дори името му ми е убягнало, но мисля, спомням си, че студентите го наричаха Червеното палто. Как е получил това име — ако някога го е носел, — ми е изчезнало от ума, но навярно известна роля тук е изиграло предпочитанието му към червения цвят.

Но както често се случва при хората, обладаващи голяма власт над другите, и неговата се коренеше в скрито престъпление, на което той дължеше огромното си състояние — за него чувахме баснословни неща. Такива престъпления рядко се извършват от лична злост, те са необходимо оръдие за онези хора и с тяхна помощ те се вмъкват в обществото, което е затворено за тях.

Но престъплението на Червеното палто беше странно като всичко, което той предприемаше; странен беше и начинът, по който пропадна, ала тук не мога да премълча, че ми е трудно да възстановя в съзнанието си без празноти външните събития, довели до неговия провал. Може би това е заложено в същината на спомена — неща, които сме преживели във времето, той представя пред очите ни само външно и извън времето, тъй че ни обзема чувство на несигурност, понеже долавяме тайно несъответствие между нашия спомен и действително случилото се. Също така никога не си спомняме с еднаква яснота всички епизоди от едно събитие — някои от тях остават скрити в непроницаем мрак, други заблестяват извънредно ярко, ето защо твърде често грешим в последователността на отделните моменти, като ги подреждаме по степента на яркост и така неволно се отклоняваме от действителността. Също тъй в призрачна светлина ми се яви и онази нощ, в която за първи път почувствах силата на Маелстрома^[1], увличащ Червеното палто в бездната.

Тогава към края на есента се събрахме у един от най-богатите и най-нещастни хора на нашия град, който само преди няколко години умря в страшна немотия. Виждам ясно как с лекаря, който по онова време се грижеше за мен през дългата ми болест, влизам в малката съседна стая, чиито стени заглушаваха шума на празненството до някаква тайнствена музика. Също тъй ми се струва, че тогава водехме твърде обстоен разговор, отговарящ на характера на моя партньор, при който се стараех да опровергая някакво постоянно повтаряно възражение, заключаващо се в особено твърдение, което вече съм забравил. Това беше уморителен, диалог, движещ се в безнадежден кръг. Замълчахме едва когато съзряхме една картина, висяща на стената в тежка рамка, върху която на малка площ прочетох името на холандеца Йеронимус Босх. С голямо удивление разгледахме малката картина, която бе нарисувана върху дърво и изобразяваше преизподнята с нейните най-ужасни и най-тайни мъчения, тревожна поради странното разположение на червения цвят. Струваше ми се, че се взирам в разжарено огнено море, чиито пламъци образуват безброй нови и нови форми, и едва след известно време схванах законите, които навярно лежаха в основата на картината. Преди всичко ме сепна обстоятелството, че погледът ми, насочен от похватите на загадъчния живописец, постоянно се връщаше към: някакъв гол човек, който, почти скрит от неизброимото множество на измъчваните, търкаляше огромна скала нагоре по един хълм, извисяващ се застрашително в задния план сред море от тъмночервена кръв. Това можеше да бъде само Сизиф — според преданието най-хитрият измежду хората. Проумях, че тук е заложен центърът на тежестта в картината, около който всичко кръжеше като около слънце. В същото време обаче у мен се надигна чувството, че картината на стария майстор пресъздава съдбата на Червеното палто като в йероглифно писмо, но тогава не бях в състояние да го дешифрирам. Може би алените петна в картината събудиха това подозрение, което се разрасна до пълна увереност, когато Червеното палто пристъпи в стаята заедно с домакина, един банкер. Те влязоха, без да говорят, не бяха маскирани, както повечето, а носеха вечерно облекло и крачеха със съвършената невъзмутимост на двама светски мъже — очите им обаче гледаха втренчено. Разбрах, че между двамата се е случило нещо ужасно, което щеше да ги направи смъртни врагове и по някаква неизвестна за мен причина бе свързано с картината.

Но всичко трая само няколко мига. Банкерът се върна в залата с доктора, а Червеното палто ме въвлече в странен и неясен разговор за Сизиф, разкриващ все повече ония застрашителни области, в които духът обикновено блуждае с неохота; а и под думите му сякаш се разгаряше фанатизмът, който срещаме у хора, решени да пожертват света за идеята си. Макар че в съзнанието ми са се запазили само откъслеци от нашия разговор, все пак си спомням — тогава бях убеден от думите му, че към тази стара картина, от която през целия разговор той не откъсна очи, го тласнала силна и особена любов. Само бегло си припомням някои загатвания за тайнствени паралели, които можели да се доловят между Сизифовото мъчение и същността на преизподнята. После той заговори подигравателно за иронията, присъща на адските мъки, която сякаш пародирала вината на низвергнатия, тъй че мъчението му по ужасен начин се удвоявало.

Останалата част от разговора ми е убегнала като тежък сън, дори вече не зная как сме се разделили; от празненството, продължило до късно сутринта, си спомням само няколко наподобяващи домашни духове маски в черно и искрящо жълто, които тогава носеха танцьорките.

След това, принуден от болестта си да се прибера рано вкъщи, много преди края на празненството поех заедно с доктора през гъстата мъгла, която от време на време проблясваше белезникаво; също бяха нарушени пространствените отношения и ние се движехме като в изба, където тайно сме проникнали. Чувството за непосредствена опасност се засилваше от факта, че пред нас постоянно се виждаха очертанията на някакъв човек, когото упорито се опитвахме да настигнем, понеже предполагахме, че е Червеното палто, а към него докторът отдавна проявяваше все по-нарастващ интерес. Но намерението ни всеки път се проваляше от това, че фигурата се държеше по-различно, отколкото очаквахме в онзи миг, ето защо постоянно изпадахме в страшно заблуждение. Докато продължавахме да вървим така и боязливо да се взираме в крачещия пред нас човек, който ту почти изчезваше, ту внезапно отново се озоваваше осезаемо близо, докторът заразказва за Червеното палто — съвсем тихо, като човек, боящ се да не го чуят. Главните моменти в неговия разказ произтичаха от обстоятелството, че Червеното палто правел многократни опити да придобие картината в свое владение — както докторът научил, — но всякога претърпявал провал пред банкера, който отхвърлял и най-добрите предложения. С това докторът свързваше предположението си, което първоначално не обоснова по-подробно, като заяви, че Червеното палто щял да прибегне до всички средства и нямало да се спре дори пред престъпление, за да се сдобие с изображението на Сизиф. Опитах се да го успокоя и си спомням, че изпитвах известен яд, защото всеки разговор с доктора вземаше все същия обрат към неустановеното, тъй като той никога не се позоваваше на реални неща, а винаги се впускаше в тъмни предположения и догадки като по незнайни потайни пътища.

Докторът, за когото все още мисля с най-голяма благодарност, притежаваше виртуозната способност да открива съмнителното във всяко явление и обичаше да посочва нещата само тогава, когато вече се движеха към пропастта. Така той ме обезоръжи главно с аргумента, че преди години Червеното палто вече е притежавал картината и я продал за огромна сума, след като я бил купил от някакъв вехтошар за няколко жълтици; също тъй имало основания да се смята, че преди това е бил много беден. Преди да се оттегля в жилището си, докторът, който ме бе изпратил до дома, отбеляза с усмивка — а днес тя все повече и повече ми се струва подигравателна, — че не бивало да пренебрегвам един слух, претендиращ да хвърля известна светлина в тъмното минало на Червеното палто. Говорело се, че на младини той бил живописец с немалък талант и не било изключено печалбата, която добил от старата картина, да е станала за него причина да изостави изкуството; имало някои признаци, които потвърждавали такова едно схващане.

Тъй завърши този разговор — с мрачни предзнаменования, още повече че един сериозен обрат на болестта ме задържа за по-дълго в стаята. Ето защо приписвам на тогавашния си съвсем затворен начин на живот обстоятелството, че толкова време за мен остана в тайна жестоката борба за притежаването на картината, разиграла се между Червеното палто — тогава вече достигнал шестдесетгодишна възраст — и банкера. А и докторът, за да не ме тревожи, дълго я премълчаваше.

Това било борба между двама противници, предпочитащи да действат на скрито, където цари всякакъв произвол. Битката била продължителна и предпазлива, фантастична само поради факта, че се водела за притежанието на една картина, битка с най-фини и най-тайни оръжия, в която всяка атака и всяко отстъпление били предмет на безконечни размишления, а всяка стъпка можела да донесе гибел — борба, разиграваща се сред вечния сумрак на кантори, в преддверията на министерства и в зле отоплени бюра, в помещения, където човек се осмелява само да шепне, там, дето се извършват ония неща, за които до нас само понякога достигат неточни сведения, както за всички събития, решаващи се под повърхността на живота и едва докосващи лицата на онези, които взимат в тях най-пагубно участие. Освен това те били равностойни противници, ако имаме предвид крайната решителност, залегнала в основата на тая борба, но Червеното палто имал предимството на първия ход, което при подобни положения често е от първостепенно значение. Също тъй в този призрачен дуел му се падала ролята на нападателя, докато банкерът се виждал винаги притиснат в защита и при това с неудобството, че действията му се диктували от суетата, която не му позволявала да се откаже от картината и тъй да се спаси, а пък демоничната алчност на Червеното палто към картината произтичала от някаква тъмна сила, кореняща се в самото зло и затова способна да действа с несломима мощ. Така този двубой между един едър индустриалец и една голяма банка, който хвърлял един срещу друг все повече тръстове и най-сетне довел до икономическа катастрофа, се проточил много години, подобно на коварна болест, носеща смърт, и дълго победата оставала ничия. Но постепенно огромният капитал на банкера се стопил, понеже Червеното палто постъпвал като ония шахматисти, които не се плашат и от най-големите загуби, щом чрез тях могат да постигнат мъничко предимство, и като пожертвал цялото си състояние, успял да съсипе това на банкера и да придобие картината в своя власт.

Какво е било основанието му да се обърне към мене, не се осмелявам да гадая, но не мога да кажа, че поканата му ме свари неподготвен — посрещнах я по-скоро като нещо неминуемо.

Беше едно от последните ми излизания из нашия град, малко преди да се наложи да го напусна (поради обстоятелства, които ще обясня по-късно). Вече бях минал по дългите улици на покрайнините, през работническите квартали, които ми изглеждаха като изпълнени със странни зъбери древни местности, с дълбоки оврази и геометрични сенки, ясно очертани върху асфалта. Беше късна нощ, само неколцина пияни се клатушкаха още наоколо, ревейки диви песни, а някъде ставаше бой с полицията. Ето че стигнах до къщата му долу край реката, заобиколена от крайбрежни храсталаци, малки семейни градинки и издигащи се възходящо в широк полукръг блокове за даване под наем — дълга сграда с различни покриви, първоначално състояща се от четири пристроени, нееднакво високи здания, чиито междинни стени бяха съборени, а прозорците им блестяха на лунната светлина. Главният портал бе широко разтворен и това ме обезпокои, още повече че трябваше да се покатеря по купчина преобърнати саксии с растения, за да стигна до него, но вътре на първо време не намерих онова безредие, което бях очаквал. Крачех из огромни помещения, осветен само от луната, чиито лъчи мъждиво проникваха през стъклата; струваше ми се, че по стените висят картини с неизмерима стойност и вдъхвах уханието на редки цветя; през сребристия мрак обаче навред съзирах бележките на секвеститорите, налепени по всички предмети. Докато напредвах пипнешком — електрическият ток явно бе прекъснат, защото неведнъж напразно опитвах да включа осветлението, — проумях същността на лабиринта, таящ в утробата си мига на най-големия ужас, който се подготвя от постепенното, равномерно засилване на страха и настъпва тогава, когато непосредствено след някой внезапен завой се натъкваме на косматия минотавър. Скоро обаче по-нататъшното ми придвижване се затрудни. Бях стигнал до части от сградата, където имаше само малки прозорци с решетки, поставени високо горе; прибавяше се и това, че тук килимите бяха навити, а мебелите — разместени. Ето защо сред този нарастващ безпорядък скоро вече не знаех къде съм. Струваше ми се, че на няколко пъти се връщам в една и съща стая. Завиках, та да ме забележат, но никой не отговори, веднъж само ми се счу далечен смях. Най-после намерих пътя, като се изкачих по една вита стълба. Влязох в нещо като таван, голям сайвант — доколкото си спомням — с греди надлъж и нашир, подпиращи покрива, с различни подове, нееднакво високи и поради това свързани с железни неподвижни стълби. И тук домопритежателят бе устроил всичко скъпо и чрез умели приспособления бе го направил удобно за живеене, макар че не можех да схвана смисъла на един такъв таван. Сетне от дъното, откъм една огнеупорна стена, към мен проблесна някакво червено сияние. С мъка се катерех по разни стълби и после слизах по други. Никъде не се виждаха прозорци, тъй че освен огъня от камината нямаше друга светлина; но и тя беше неравномерна — ту лумваше тъй силно, че всички предмети в помещението ясно се открояваха: талпи, греди, мебели, а по стените и тавана сенките танцуваха като дивашки фигури, ту почти угасваше, тъй че се озовавах в дълбок мрак някъде на подовете или стълбите в това необозримо пространство. Все повече се приближавах до светлината на огъня. Като се покачих по една разбъркана купчина от съборени стелажи с дебели томове, стигнах до камината. Край нея седеше стар, грохнал човек с изпокъсани, мръсни дрехи, които му бяха прекалено широки, небръснат, някакъв клошар, както изглеждаше, с озарен от сиянието на пламъците гладък череп — внушаващо ужас видение, в което едва постепенно разпознах Червеното палто. На коленете си държеше картината на холандеца, в която бе вперил неподвижни очи и на чиято рамка също бе залепена бележка. Поздравих и доста дълго след това той вдигна поглед. Изглежда, че в началото не ме позна; също тъй не знаех беше ли пиян, защото по пода се търкаляха няколко празни бутилки. Най-сетне той заприказва с дрезгав глас, но не си спомням какво говореше. Може би думите, които фъфлеше, са били подигравателни и са оповестили гибелта му, загубата на имотите му, на фабриките и тръстовете му, или пък необходимостта да напусне къщата и нашия град. Но онова, което последва, аз проумях едва когато зърнах децата в стаята да редят своята къща от карти за игра и също тъй мъчително да я развалят. С мършавата си старческа ръка той нетърпеливо плесна дясното си бедро.

— Ето че седя тук с мръсните дрехи от моята младост — изведнъж викна той гневно, — с дрехите на моята бедност. Мразя тези дрехи и тази бедност, мразя нечистотията, измъкнах се от нея и сега отново затънах в това лепкаво тресавище.

Той запокити насреща ми една бутилка, която се разби някъде в дъното зад мен, понеже отскочих встрани. Поуспокои се и ме загледа с необикновени, сякаш пробождащи очи.

— Може ли от нищо да се направи нещо? — запита той дебнещо, на което аз поклатих недоверчиво глава. Той тъжно кимна. — Имаш право, момко, имаш право! — После откъсна картината от рамката и я хвърли в огъня.

— Какво вършите! — викнах ужасено и се спуснах да измъкна картината от пламъците. — Изгаряте Босх!

Но той ме отхвърли назад с такава сила, каквато не очаквах от този старец.

— Картината не е истинска — разсмя се той. — Трябваше да знаеш това, докторът го знае отдавна, той винаги знае всичко отдавна.

Камината се разгоря опасно и ни заля с трепкащото си пурпурно сияние.

— Вие самият сте я фалшифицирали — рекох тихо, — затова искахте отново да я притежавате. Той ме погледна заплашително.

— За да направя от нищо нещо — каза той. — С парите, които спечелих от тази картина, натрупах състоянието си, беше хубаво състояние, достолепно състояние, и ако тази картина бе преминала отново в мое владение, щях да създам от нищо нещо. Каква точна сметка в този окаян свят!

После пак се втренчи в огъня, седеше там в раздърпаните си, мръсни дрехи, беден, както някога, безпаметен — някакъв сив просяк, неподвижен и немощен.

— От нищо нещо — шепнеше той отново и отново, тихо, така че бледите му устни едва се помръдваха, непрестанно, като цъкането на някакъв призрачен часовник: — От нищо нещо, от нищо нещо…

Тъжно се отвърнах от него, пипнешком намерих пътя си през секвестираната къща и не забелязах как съм излязъл на улицата и как от всички страни към къщата, която бях напуснал, внезапно се втурнаха хора с широко отворени очи, изпълнени с ужас; и струва ми се, че надникнах в тия очи едва когато се поразтопи ледът върху стъклото, през което, години по-късно, видях децата, техните карти и ръце върху кръглата маса, а пред мен в здрачината се мержелееше само рамката на прозореца, която неподвижно обгръщаше едно празно пространство.