Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Als der Krieg ausbrach, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011)

Издание:

Сън с флейта. Антология

Немски разказвачи от XX век

 

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

 

ISBN-10: 954-304-270-5

ISBN-13: 978-954-304-270-8

 

Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)

Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)

История

  1. — Добавяне

Когато войната избухна, аз лежах на прозореца, бях навил ръкавите на ризата си, взирах се над портала и караулното помещение към телефонната централа на полковия щаб и чаках моя приятел Лео да ми даде уречения знак — да се приближи до прозореца, да свали кепето си и отново да го наложи; лежах, щом можех, на прозореца и говорех, щом можех, по телефона на военни разноски с едно момиче в Кьолн и с майка си — а когато Лео се приближеше до прозореца, свалеше кепето си и отново го наложеше, аз щях да изтичам долу на казармения плац и да чакам в обществената телефонна будка, докато се позвъни.

Другите телефонисти седяха гологлави, по долна риза, а когато се навеждаха, за да включват и изключват или да вдигнат някоя клапа, от отворените им ризи се поклащаха знаците за самоличност и отново се прибираха, когато те се изправеха. Единствен Лео беше с кепе, за да може да го свали и ми даде знака. Той имаше едро розово лице, белезникаво руси коси, идваше от Олденбург и първият образ, който създаваше у хората, беше чистосърдечен, вторият беше невероятно чистосърдечен, а никой не се занимаваше по-дълго с Лео, за да зърне нещо повече от тези два образа; той изглеждаше скучен като момчешките образи върху рекламите за сирене.

Беше горещ следобед, продължаващата дни наред пълна бойна готовност вече беше загубила напрежението си и превръщаше цялото изтичащо време в злополучни неделни часове, казармените плацове се простираха голи и пусти и аз бях доволен, че поне мога да откъсна глава от другарите си по помещение. Оттатък телефонистите включваха, изключваха, вдигаха клапи, бършеха потта си, а Лео седеше сред тях с кепе върху гъстата си, белезникаво руса коса.

Изведнъж забелязах, че ритъмът, в който включваха и изключваха, се промени, движенията на ръцете загубиха механичната си, обиграност, станаха неточни, а Лео три пъти вдигна ръце над главата си: знак, който не бяхме уговорили, но все пак от него разбрах, че е станало нещо извънредно; после видях как един телефонист взе каската си от комутатора и я наложи; той изглеждаше смешен, както седеше там и се потеше по долна риза, знакът за самоличност се поклащаше, а на главата си имаше каска — но не можех да му се присмея; мина ми през ум, че слагането на каска означаваше нещо като „готов за бой“ и почувствах страх.

 

 

Момчетата, които зад мен в помещението дремеха по леглата си, станаха, запалиха цигари и образуваха двете обичайни групички; тримата кандидати за учителска длъжност, които все още се надяваха, че ще ги освободят по „народнообразователни съображения“, отново подхванаха своя разговор за Ернст Юнгер; другите двама — болногледач и търговски помощник — започнаха разговор за женското тяло; не разказваха мръсни вицове, не се смееха, а разговаряха така, както двама изключително скучни учители по география биха беседвали за навярно интересната топография на град Ване Айкел. И двете теми за разговор не ме интересуваха. За психолозите, за проучващите човешката душа и за онези, които тъкмо са завършили вечерен университетски курс по психология, може би ще е любопитно да узнаят, че моето желание да разговарям по телефона с момичето в Кьолн се усили в сравнение с предишните седмици; отидох до шкафчето си, извадих си кепето и го наложих, после се облегнах на прозореца с кепето на главата: това беше знак за Лео, че искам спешно да говоря с него. Като знак, че ме е разбрал, той ми махна с ръка, а пък аз облякох куртката си, излязох от помещението, спуснах се по стълбището и пред входа на щаба зачаках Лео.

 

 

Беше станало още по-горещо, още по-тихо, казармените плацове бяха още по-пусти и занапред нищо не отговаряше на моята представа за пъкъл така, както тези горещи, тихи и пусти казармени плацове. Лео пристигна много бързо; сега и той си бе сложил каска и показваше един от петте други образа, които познавах у него: опасен за всичко, което не му харесваше; този образ той приемаше, когато имаше вечерна или нощна служба, седеше пред комутатора, подслушваше тайни служебни разговори, съобщаваше ми съдържанието им, внезапно измъкваше щепсела, прекъсваше тайните служебни разговори, за да осъществи един абсолютно таен разговор с Кьолн и аз да приказвам с момичето, после аз поемах обслужването на централата, а Лео се обаждаше първо на своето момиче в Олденбургски окръг, след това на баща си; междувременно той режеше от шунката, изпратена от майка му, дебели колкото пръст парчета, тях нарязваше на кубчета и ние си хапвахме кубчета от шунка. Когато нямаше много работа, Лео ме обучаваше на изкуството да познавам по начина, по който падаше клапата, военния чин на телефониращия; отначало смятах, че е достатъчна самата припряност, за да се отчете степента на военния чин: ефрейтор, подофицер и т.н., но Лео умееше точно да различава дали иска връзка някой ефрейтор натегач, или някой уморен полковник; дори различията между ядосани капитани и раздразнени старши лейтенанти — много трудни за разпознаване различия — той отчиташе по падащата клапа, а в течение на вечерта се появяваха и другите му образи: решителна омраза, стародавно коварство; в тези образи той изведнъж ставаше педантичен, изричаше своите „Говорите ли още?“ и „Тъй вярно!“ съвсем безупречно и с обезпокояваща бързина разменяше щепселите така, че служебният разговор за ботуши се превръщаше в спор за ботуши и муниции, а разговорът за муниции ставаше препирня за муниции и ботуши, или пък в частния разговор на някой главен фелдфебел с жена му внезапно се намесваше някой старши лейтенант: „Настоявам за наказание, настоявам!“ После Лео светкавично разменяше щепселите пак така, че ботушарите отново разговаряха за ботуши, другите за муниции, а пък жената на ротния фелдфебел отново можеше да се оплаква на мъжа си от болки в стомаха. Когато изядяхме шунката и най-после идваше смяната на Лео, двамата тръгвахме през тихия казармен плац към нашето помещение — тогава изникваше последният образ на Лео: глуповат, по някакъв начин невинен, но това съвсем не беше детска невинност.

Във всяко друго време щях да се изсмея на Лео, когато застана пред мен с каска на главата — този символ на страхотна важност. Той гледаше покрай мен над първия, над втория казармен плац към конюшните; образите му се меняха от номер три на номер пет, от пет на четири и с последния си образ той изрече:

— Има война, война, война… Те я постигнаха.

Нищо не отвърнах, а той каза:

— Разбира се, искаш да говориш с нея, нали?

— Да.

— Аз говорих с моята — продължи той. — Няма да роди, не зная дали да се радвам или не. Как мислиш?

— Радвай се — отговорих. — Смятам, че не е хубаво да имаш деца по време на война.

— Всеобща мобилизация — каза той, — пълна бойна готовност, скоро тук ще гъмжи от народ… И ще мине много време преди да можем пак да излизаме с колелата.

(Когато имахме отпуска, пътувахме с колелата през полето из селата, селянките ни пържеха яйца на очи и ни мажеха филии с мас.)

— Първият военен виц вече се появи — рече Лео. — Заради проявена особена способност и заради особени заслуги към телефонното дело аз съм повишен в подофицер… Отивай сега в кабината и ако до три минути не се позвъни, ще се разжалвам поради некадърност.

В телефонната кабина се облегнах върху телефонния указател на „Главна пощенска дирекция Мюнстер“ запалих си цигара и през една пролука в стената от армирано стъкло загледах към казармения плац; можах да видя само някаква жена на главен фелдфебел, мисля, в блок 4; с една жълта лейка тя поливаше своите герании; чаках и поглеждах ръчния си часовник: една минута, две и се уплаших, когато действително се позвъни, уплаших се още повече, когато веднага чух гласа на момичето в Кьолн:

— Мебелна къща „Майбах“, на телефона Шуберт…

— Ах, Мари, има война, война — казах аз.

— Не е вярно — отвърна тя.

— Така е.

После половин минута мълчахме и накрая тя рече:

— Да дойда ли?

Преди още да отвърна спонтанно „Да, да, да!“, подчинявайки се на състоянието си, закрещя гласът на някакъв вероятно доста висш офицер:

— Муниции ни трябвай, трябват ни спешно муниции!

Момичето каза:

— Там ли си още?

Офицерът ревеше:

— Свинщина!

В тези мигове аз намерих време да размисля какво в гласа на момичето ми изглеждаше странно, почти злокобно: той звучеше така съпружески, а аз внезапно осъзнах, че нямам никакво желание да се женя за нея. Казах:

— Вероятно ще потеглим още тази нощ. Офицерът ревеше:

— Свинщина! Свинщина! Изглежда не му идваше нищо по-добро наум; а момичето рече:

— Още мога да хвана влака в четири часа и към седем да бъда там.

А пък аз отвърнах по-бързо, отколкото бе учтиво:

— Много е късно, Мари, много е късно.

След това вече чувах само офицера, който очевидно почти щеше да се побърка; той крещеше:

— Ще получим ли най-после муниции или не? А пък аз с каменен глас (бях научил това от Лео) казах:

— Не и не, няма да получите никакви муниции, дори да пукнете!

После окачих слушалката.

 

 

Беше още светло, когато товарехме ботуши от железопътни вагони в камиони, но когато товарехме ботуши от камиони в железопътни вагони, беше тъмно и все още беше тъмно, когато отново товарехме ботуши от железопътни вагони в камиони, после пак стана светло, а ние товарехме бали сено от камиони в железопътни вагони и все още беше светло, а ние все още товарехме бали сено от камиони в железопътни вагони; но после пак стана тъмно и точно два пъти по-дълго, отколкото бяхме товарили бали сено от камиони в железопътни вагони, товарехме бали сено от железопътни вагони в камиони. По едно време пристигна една по военно натъкмена походна кухня, раздадоха ни много гулаш с малко картофи, получихме истинско кафе и цигари, които не трябваше да заплащаме; това сигурно беше по тъмно, понеже си спомням как един глас каза: „Силно кафе и цигари безплатно, най-сигурният белег, че има война.“ Нямам спомен за лицето, към което спадаше този глас. Отново стана светло, когато замарширувахме обратно към казармата, а като свихме по улицата покрай Казармата, срещнахме първия потеглящ за фронта батальон. Отпред маршируваше малък оркестър и той свиреше войнишката песен „Към града, към града!“, после идваше първа рота, обозните й коли, после втора, трета и накрая четвърта рота с тежките картечници. Върху никое, върху нито едно лице не видях следа от възторг; на улицата, естествено, стояха хора, също момичета, но не видях никой да затъкне китка цветя в пушката на някой войник; дори във въздуха не се долавяше и полъх от възторг.

Леглото на Лео бе непобутнато; отворих шкафчето му (степен на доверие между мене и Лео, която кандидатите за учителска длъжност с поклащане на глава определяха като „прекалена“); всичко беше на мястото си; снимката на олденбургското момиче — то се бе облегнало на колелото си пред една бреза, — снимките на Леовите родители, тяхното стопанство. До шунката имаше бележка: „Преместват ме в щаба на дивизията, скоро ще ти се обадя, вземи цялата шунка, аз имам още. Лео.“ Не докоснах шунката и заключих шкафчето; не бях гладен, а на масата бяха отрупани дажбите за два дни: хляб, лебервурст в консервни кутии, масло, сирене, мармалад и цигари. Един от кандидатите за учителска длъжност, който ми беше най-несимпатичен, обяви, че е повишен в ефрейтор и за времето, докато отсъства Лео, е назначен за старши по помещение; той започна да разпределя дажбите; това продължи много дълго; интересуваха ме само цигарите, а тях той разпредели накрая, понеже не пушеше. Когато най-после получих цигарите, разкъсах пакета, легнах с дрехите на леглото и запуших; гледах другите как ядат. Мажеха дебело лебервурст върху хляба и приказваха за „отличното качество на маслото“, после спуснаха затъмнителните пердета на прозорците и си легнаха; беше много горещо, но нямах желание да се събличам; през няколко пролуки слънцето проникваше в помещението и сред една от ивиците светлина седеше повишеният в ефрейтор и си пришиваше ефрейторския знак. Никак не е лесно да пришиеш един ефрейторски знак: той трябва да е поставен на определено по устав разстояние от шева на ръкава, освен това двата външни края на триъгълника не бива да са разкривени; кандидатът за учителска длъжност трябваше няколко пъти да отшива обратно знака — седя там поне два часа, отшиваше, пришиваше и не изглеждаше, че ще загуби търпение; вън на промеждутъци от около четирийсет минути преминаваше в маршова стъпка военният оркестър и аз слушах как от блок 7, блок 2, блок 9, а после от конюшните долита „Към града, към града!“, приближава се, закънтява с пълна сила, след това отново затихва; измина време почти точно за три „Към града, към града!“, докато ефрейторът пришие своя знак, а и той все още не стоеше, както трябва; после аз приключих с цигарите и заспах.

Следобед не се наложи нито да товарим ботуши от камиони в железопътни вагони, нито да товарим бали сено от железопътни вагони в камиони; трябваше да помагаме на полковия вещеви фелдфебел; той се смяташе за организаторски гений; бе поискал толкова помощници, колкото броя облекло и снаряжение имаше по списък; само за платнищата му трябваха двама, а освен това и един писар. Двамата с платнищата излизаха напред, просваха ги грижливо изпънати и подведени върху бетонния под на конюшнята; щом разстелеха платнищата, единият се приближаваше и върху всяко от тях поставяше по две якички; другият — по две носни кърпи, после идвах аз с котелките, а докато се разпределяха всички вещи, при които по думите на фелдфебела размерите не играеха роля, той подготвяше с по-интелигентната част на отреда вещите, при които размерите играеха роля; куртки, ботуши, клинове и така нататък; беше натрупал там цели камари военни книжа, избираше според ръста и теглото куртките, клиновете и ботушите и ни заклеваше всичко да е по мярка, „стига само тези посерковци да не са затлъстели прекалено в цивилния живот“; всичко трябваше да се извърши много бързо, взвод след взвод, и то се извършваше бързо, взвод след взвод, а когато бе сложено всичко, влязоха запасняците, всеки бе отведен до своето платнище, върза краищата му, взе вързопа на гръб и отиде в помещението си да се преоблече. Много рядко се налагаше някой да смени нещо, и то само когато прекалено бе затлъстял в цивилния живот. Също така рядко някъде липсваше по нещо: четка за обувки или прибор за ядене, и всеки път се оказваше, че някой друг има две четки за обувки или два прибора за ядене, обстоятелство, което според фелдфебела потвърждаваше теорията му, че не работим достатъчно механично и „прекалено задействаме мозъка си“. Аз изобщо не задействах мозъка си и затова на никого не липсваше котелка.

Докато първият войник от съответната готова за екипировка рота мяташе на рамо своя вързоп, първите от нас вече трябваше да разстилат следващото платнище; всичко вървеше гладко; през това време новоповишеният ефрейтор седеше на масата и вписваше всичко във военните книжки; трябваше да отбелязва почти във всяка графа единица, само при якичките чорапите, носните кърпи, ризите и гащите — двойка.

Въпреки всичко възникваха празни минути, както фелдфебелът ги наричаше; тях можехме да използваме да се подкрепим; сядахме върху наровете на конегледачите и ядяхме хлебчета с лебервурст, а също хлебчета със сирене или с мармалад, а когато самият фелдфебел имаше няколко празни минути, идваше при нас и ни разясняваше разликата между военен чин и военна длъжност; смяташе за страшно интересно това, че самият беше вещеви подофицер — „това е моята военна длъжност“, — но имаше звание фелдфебел — „това е моят военен чин“, — така например казваше той, един ефрейтор може да бъде направо вещеви подофицер, та дори и прост редник; той изобщо не успяваше да изчерпи темата и постоянно конструираше нови и нови случаи, някои от които почти вече навеждаха на представата за държавна измяна: „Например възможно е да се случи — говореше той — някой ефрейтор да стане началник на рота, та дори батальонен командир.“

Десет часа подред слагах котелки върху платнища, спах шест часа и отново десет часа слагах котелки върху платнища; после пак спах шест часа и все още нямах вест от Лео. Когато започнаха третите десет часа за разнасяне на котелки, ефрейторът започна навсякъде да вписва двойка там, където трябваше да стои единица, а където трябваше да отбелязва двойка, вписваше единица. Смениха го, сега му наредиха да разнася якички, а другият кандидат за учителска длъжност бе провъзгласен за писар. И през третите десет часа аз останах при котелките, фелдфебелът смяташе, че съм се проявил изненадващо добре.

През празните минути, когато седяхме върху наровете и ядяхме хляб със сирене, хляб с мармалад или хляб с лебервурст, се пускаха най-странни слухове. Разказаха историята за някакъв доста прочут пенсиониран генерал, който по телефона получил нареждане да се яви на един от островите в Северно море, за да поеме там командуването на особено таен и особено важен отред; генералът извадил от гардероба своята униформа, целунал жената, децата и внуците, потупал за сбогом любимия си кон, отпътувал с влака до някаква гара на Северно море и оттам поел с наета моторница към онзи остров; безразсъдно отпратил моторницата обратно, преди да се увери в наличието на своя отред; надигащият се прилив му отрязал пътя и той — така разправяха — с насочен пистолет принудил един селянин от острова под заплаха за живота да го върне с лодката си на сушата. Следобед историята имаше вече своя вариант: в лодката между генерала и селянина от острова се състоял един вид двубой, и двамата паднали зад борда и се удавили. Страшно ми беше, че тази история — а и някои други — се възприемаше наистина като престъпна, но и като смешна, а пък аз не можех да я възприема нито като едното, нито като другото; не бях в състояние нито да одобря мрачната, обвиняваща дума „саботаж“, която служеше един вид като морален камертон, нито пък можех да се присъединя към смеха им или да се хиля с тях. Войната сякаш отнемаше на смешното неговата комичност.

По всяко друго време песента „Към града!“, която изпълваше сънищата ми, почивката и малкото будни минути, също и неизброимите мъже, които с картонени кутии в ръка притичваха от трамвая в казармата и след един час отново я напускаха с „Към града!“, дори речите, които понякога слушахме с половин ухо, с вечно появяващата се дума „сплотеност“ — всичко бих възприел като смешно, но всичко, което преди беше смешно, вече не беше такова, аз вече не можех да се смея или усмихвам на онова, което беше за смях; нито дори на фелдфебела, нито на ефрейтора, чийто знак все още стоеше накриво, а той понякога слагаше върху платнищата по три вместо по две якички.

 

 

Все още беше горещо, все още август, а четири пъти по шестнайсет часа са само четирийсет и осем, два дни и две нощи, ми стана ясно едва когато се събудих в неделя към единайсет и за първи път, откакто Лео бе преместен, можах отново да се излегна на прозореца; кандидатите за учителска длъжност вече бяха в градски униформи и готови за църква, поглеждаха ме полуподканящо, но аз само казах:

— Вървете, ще дойда по-късно.

Ясно можеше да се забележи радостта им, че най-после ще излязат без мен. Винаги, когато отивахме на църква, те ме гледаха така, сякаш искат да ме афоресат, понеже нещо в мен или в униформата ми им се струваше недостатъчно изрядно: блясъкът на ботушите, положението на якичката, ремъкът или прическата; възмущаваха се от мене не като бойни другари (за това, според мен, обективно биха имали право), а като католици биха се радвали, ако аз не показвах така ясно, че действително посещаваме една и съща църква; неприятно им беше, но просто не можеха да сторят нищо, понеже във военната ми книжка бе отбелязано: вероизповедание — римокатолическо.

Този неделен ден радостта им беше толкова голяма, задето могат да излязат без мене, че направо виждах как спретнати, напети и пъргави крачат покрай казармата към града. Понякога, когато имах пристъпи на съчувствие към тях, ги облажавах, че Лео беше протестант; мисля, просто не биха понесли, ако и Лео беше католик.

Търговският помощник и болногледачът още спяха; трябваше едва следобед в три да бъдем отново в конюшнята. Останах още малко облегнат на прозореца, докато стана време да тръгвам, за да отида в църквата веднага след проповедта. Тогава, докато се обличах, отворих още веднъж шкафчето на Лео и се уплаших: то беше празно, имаше само една бележка и голямо парче шунка; Лео беше заключил обратно шкафчето само за да намеря бележката и шунката. На бележката пишеше: „Пипнаха ме и ме изпращат в Полша — ето че ти се обаждам!“ Мушнах бележката в джоба си, отново заключих шкафчето и се облякох; бях съвсем замаян, когато отидох в града и влязох в църквата; не ме съживиха дори погледите на тримата кандидати за учителска длъжност, които се озъртаха за мен, после заклатиха глави и се извърнаха обратно към олтара. Вероятно искаха бързо да установят дали все пак не съм дошъл след събирането на пожертвованията, та да направят предложение за моето афоресване; но аз бях дошъл действително преди пожертвованията, не можеха да сторят нищо, а и аз бих искал да си остана католик. Мислех за Лео и изпитах страх, мислех и за момичето в Кьолн и се почувствах малко подлец, но бях съвсем сигурен, че гласът й звучеше съпружески. За да ядосам другарите си по помещение, още в църквата разкопчах яката си.

 

 

След литургията се облегнах вън на църковния зид в един сенчест ъгъл между сакристията и изхода, свалих кепето си, запалих цигара и загледах как покрай мен минават богомолците; размислях как да намеря някое момиче, с което да се разходим, да пием кафе и може би да отидем на кино; имах още три часа време и после отново трябваше да слагам котелки върху платнища. Искаше ми се момичето да не е прекалено глупаво и да е мъничко красиво. Мислех и за своя обяд в казармата, който сега пропадаше и че навярно трябваше да кажа на търговския помощник да вземе моя котлет и десерта.

Изпуших там две цигари, гледах как богомолците стоят на групи, после се разделят, а когато тъкмо палех третата цигара от втората, отстрани върху мене падна сянка, погледнах надясно и видях, че човекът, който хвърляше сянка, бе още по-черен от самата сянка: това беше капланът, който отслужи литургията. Изглеждаше много приветлив, още не много стар, може би точно на трийсет, рус и малко прекалено добре охранен. Първо погледна разкопчаната ми яка, после ботушите ми, след това непокритата ми глава и накрая кепето ми, което бях сложил до себе си на един цокъл, но оттам то бе паднало на паважа; най-после погледна цигарата ми, а после и лицето ми — добих впечатлението, че нищо от онова, което видя, не му се хареса.

— Какво се е случило? — рече той най-сетне. — Грижи ли имате?

И преди още да кимна в отговор на този въпрос, той продължи:

— Искате ли да се изповядате?

„По дяволите — помислих си, — нямат нищо друго в главите си, освен изповеди, и то само определена част от тях.“

— Не — отвърнах. — Не желая да се изповядам.

— Тогава? — рече той. — Какво ви тежи на сърцето?

Звучеше така, сякаш вместо „сърце“ спокойно би могъл да каже „корем“. Очевидно беше много Нетърпелив, поглеждаше моето кепе и усещах, че се дразни, задето още не вдигам кепето. С удоволствие бих превърнал неговото нетърпение в търпение, но в последна сметка не аз него, а той мене беше заприказвал; затова го запитах — като глупаво заеквах — дали не познава някое мило момиче, което би се съгласило да се разходи с мен, да пием кафе и може би вечерта да отидем на кино; не е нужно да бъде царица на красотата, но все пак да е мъничко хубава и по възможност да не е от добро семейство, понеже тези момичета най-често са толкова глупави. Бих могъл да му дам адреса на един каплан в Кьолн, когото да попита, ако трябва да му се обади по телефона, за да се увери, че съм от добро католическо семейство. Говорих дълго, накрая малко по-плавно, и наблюдавах как лицето му се променяше: отначало то беше почти благо, на път да стане почти любезно, това беше в началния стадий, когато още ме смяташе за особено интересен, може би дори мил случай на слабоумие и от психологическа гледна точка ме намираше за крайно забавен. Преходите от благо към почти любезно, от почти любезно към развеселено можеха да се установят много трудно, но после съвсем внезапно — и то в мига, когато заговорих за телесните достойнства, които момичето трябваше да притежава — той стана пурпурночервен от гняв. Уплаших се, понеже веднъж моята майка ми бе казала, че е опасно, когато прекалено охранените хора внезапно стават пурпурночервени в лицето. Тогава той започна да ми крещи, а крещенето винаги ме довежда до раздразнено състояние. Крещеше колко разпуснат съм изглеждал с отворена „рубашка“, нелъснати ботуши, а кепето „в калта, да, в калта“, колко порочно било да пуша цигара след цигара и дали случайно не бъркам един католически свещеник с някой сводник. В своята раздразненост отдавна вече не се боях за него, просто бях бесен. Запитах го какво го засягат моята якичка, моите ботуши, моето кепе, дали случайно не смята, че трябва да замести моя подофицер…

— И изобщо — казах аз, — ти и другите като тебе постоянно говорите да идваме при вас със своите грижи, а когато ви разкажем грижите си, ти и другите като тебе се разгневявате.

— Ти и другите като тебе? — викна той, задъхан от гняв. — Да не би да сме пили брудершафт?

— Не — отвърнах, — не сме пили брудершафт…

Но той, естествено, нямаше и понятие от теология. Вдигнах кепето си, наложих го на главата, си, без да го погледна и тръгнах напряко през църковния площад. Той викна подире ми, че трябва да си закопчая яката и да не бъда толкова твърдоглав; едва не се извърнах и не му креснах, че той е твърдоглав, но после си спомних как моята майка ми бе казала, че на един свещеник може да се каже истината, но трябва по възможност да се избягват дързостите — затова, без да се обръщам повече, се запътих към града. Оставих якичката си просто да се люлее на врата ми и размислях за католиците; имаше война, но те гледаха човек първо в якичката, после в ботушите. Говореха да споделяме с тях грижите си, а когато им го разкажехме, те се разгневяваха. Крачех бавно из града и търсех някое кафене, в което не трябва на никого да отдавам чест; глупавото козируване ми разваляше цялото удоволствие от кафенето; поглеждах всички момичета, които срещах, гледах ги и отзад, дори краката им, но сред тях нямаше нито една, чийто глас да не бе звучал съпружески. Бях отчаян, мислех за Лео, за момичето в Кьолн, искаше ми се да й пратя телеграма; почти бях готов да рискувам един брак, само и само веднъж да бъда насаме с някое момиче. Спрях се пред витрината на едно фотоателие, за да размисля на спокойствие за Лео. Боях се за него. В стъклото на витрината видях своето отражение — с разкопчана яка и мътночерни ботуши, вече вдигах ръце, за да закопчая яката, но после това ми се видя прекалено досадно и отново отпуснах ръце. Снимките във витрината на ателието бяха много угнетяващи. Там висяха почти само войници в градска униформа; някои се бяха снимали дори с каска на главата и аз тъкмо размислях дали намирам тези с каските по-угнетяващи от другите с фуражките, когато от магазина излезе някакъв фелдфебел със снимка в рамка; снимката беше доста голяма, поне шейсет на осемдесет сантиметра, рамката беше лакирана сребристо, а снимката показваше фелдфебела в градска униформа и каска; той беше още млад, не много по-възрастен от мене, най-много двайсет и една годишен; отначало понечи да мине покрай мене, после се сепна, спря се и аз дори се подвоумих дали да вдигна ръка и да му отдам чест, но той каза:

— Остави това… Но яката все пак бих закопчал, и куртката, може да дойде някой по-придирчив от мене.

После се засмя и си тръгна, а след този случай аз предпочитам (относително, разбира се) онези, които се снимат с каски пред другите, които се снимат с фуражки. Най-добре щеше да бъде Лео да стои с мен пред фотоателието и да разглеждаме заедно снимките; можеха да се видят също младоженци, деца, приели първото причастие, студенти с емблемите на своите корпорации, с фльонги около коремите и висулки по верижките ма часовниците и аз дълго размислях защо не носят фльонги в косите; на някои от тях това съвсем не би стояло лошо. Нуждаех се от компания, а нямах.

Вероятно капланът си мислеше, че страдам от сексуален глад или пък че съм антиклерикален нацист; но аз нито страдах от сексуален глад, нито бях антиклерикал или пък нацист. Просто се нуждаех от компания и то не мъжка, а това беше толкова просто, че ставаше безумно сложно; та в града имаше и леки момичета, дори продажни (градът беше католически), но леките и продажните момичета винаги веднага се обиждаха, ако човек не страдаше от сексуален глад. Стоях дълго пред фотоателието; до ден-днешен в чужди градове винаги разглеждам фотомагазините; навсякъде виждам почти същото и навсякъде то е еднакво угнетяващо, макар че не навсякъде има студенти с емблемите на своите корпорации. Вече беше почти един часа, когато най-сетне си тръгнах и затърсих някое кафене, в което не трябваше на никого да отдавам чест, но във всички кафенета те бяха насядали със своите униформи и всичко свърши с това, че аз все пак отидох на кино за първата прожекция от един и петнайсет. Спомням си само седмичния кинопреглед: крайно неблагородно изглеждащи поляци малтретираха крайно благородно изглеждащи немци; в киното беше толкова пусто, че незастрашен от нищо можах да пуша по време на прожекцията; беше горещо през последната неделя на август 1939 година.

 

Когато се завърнах в казармата, отдавна бе минало три часа, но по някаква причина заповедта в три отново да разстиламе платнища и върху тях да слагаме котелки и якички, бе отменена; дойдох тъкмо навреме, за да се преоблека, да хапна хляб с лебервурст, за няколко минути да се излегна на прозореца и да чуя откъслеци от разговорите за Ернст Юнгер и за женското тяло; и двата разговора бяха станали още по-сериозни, още по-скучни; болногледачът и търговският помощник сега вплитаха дори латински изрази в своите обсъждания и това ги правеше още по-противни отколкото и без друго бяха.

В четири ни извикаха вън и аз вече мислех, че отново ще товарим ботуши от камиони във вагони или от вагони в камиони, но този път товарихме в камиони перилен препарат „Персил“ в картонени кутии, натрупани в гимнастическия салон, а от камионите ги разтоварвахме в залата на колетната пощенска служба, където отново ги трупаха накуп. Кутиите с „Персил“ не бяха тежки, адресите върху тях бяха написани на машина; образувахме верига и така през ръцете ми преминаваше кутия след кутия; вършихме това целия неделен следобед до късно през нощта, а почти нямаше празни минути, през които да хапнем нещо; щом натоварехме догоре камиона, заминавахме за главната поща, отново образувахме верига и разтоварвахме кутиите. Понякога изпреварвахме някоя колона, пееща „Към града!“ или пък пресрещахме друга; междувременно имаха вече три военни оркестъра и всичко вървеше по-бързо. Беше вече късно, след полунощ, когато отнесохме последните кутии — дланите ми си спомняха за множеството котелки и установиха само незначителна разлика между кутиите с „Персил“ и котелките.

Бях много уморен и исках да се хвърля с дрехите в леглото, но на масата имаше голяма купчина хляб, консервни кутии с лебервурст, мармалад и масло, а другите настояваха всичко да се разпредели; исках само цигарите, но трябваше да чакам, докато дажбите се разпределят точно, понеже ефрейторът, естествено, отново разпредели цигарите накрая; движенията му бяха особено бавни, навярно, за да ме възпита в умереност и благоприличие и да ми засвидетелства презрението си заради моя ламтеж; когато най-после получих цигарите, легнах с дрехите в леглото, запуших и ги гледах как си мажат хлебчета с лебервурст, слушах как хвалят отличното качество на маслото и съвсем сдържано се препират дали мармаладът е от ягоди, ябълки и кайсии, или само от ягоди и ябълки. Ядоха много дълго и аз не можех да заспя; тогава чух стъпки по коридора и знаех, че са за мене: изпитах страх, но и облекчение, беше странно, че всички, които седяха на масата, търговският помощник, болногледачът и тримата кандидати за учителска длъжност, спряха да дъвчат и ме загледаха, а стъпките се приближаваха; сега ефрейторът сметна за уместно да ме нахока, той се изправи и изкрещя:

— По дяволите, вие, събуйте си ботушите, когато лягате в леглото!

Има неща, в които не искаш да повярваш и аз до днес не вярвам, макар ушите ми добре да си спомнят, че той изведнъж ми заговори на „вие“; аз изобщо бих предпочел още от самото начало да си говорим на „вие“, но това внезапно „вие“ прозвуча толкова смешно, че за първи път, откакто имаше война, аз отново се засмях. В това време вратата на помещението рязко се отвори и пред леглото ми застана ротният писар; беше много възбуден и само от възбуда, макар да беше подофицер, не ме нахока, че пуша в леглото с ботуши и дрехи. Той каза:

— Вие, след двайсет минути готов за поход в блок четвърти, разбрано?

— Да — отвърнах аз и се изправих.

Той добави:

— Там се явете пред главния фелдфебел.

Отново казах „да“ и започнах да опразвам шкафчето си. Изобщо не забелязах, че ротният писар е още в помещението; тъкмо пъхнах снимката на момичето в джоба на панталона си, когато го чух да казва:

— Трябва да ви направя едно тъжно съобщение, тъжно, и все пак причина да се гордеете; първият загинал от полка беше ваш другар по помещение, подофицер Лео Зимерс. — При втората половина на изречението се бях обърнал и сега всички, също и подофицерът, ме гледаха; бях съвсем пребледнял и не знаех да се гневя ли, или да кротувам; после тихо казах:

— Та още не е обявена война, той не може да загине, а и не би загинал — и внезапно изкрещях: — Лео няма да загине, той не… Знаете много добре!

Никой не рече нищо, също и подофицерът, а докато опразвах шкафчето си и слагах в раницата предписаните партакеши, чух как той напусна помещението. Струпах всички вещи върху столчето, за да не се обръщам; от другите не долавях нито звук, дори не ги чувах да дъвчат. Прибрах си вещите много бързо: хляба, лебервурста, сиренето и маслото оставих в шкафчето и го заключих. Когато вече трябваше да се обърна, видях, че са успели безшумно да се напъхат в леглата; хвърлих върху леглото на търговския помощник ключа от моето шкафче и казах:

— Опразни всичко, каквото е останало, то е твое.

Макар да ми беше несимпатичен, все пак от петимата беше най-симпатичният; по-късно съжалих, че не си тръгнах съвсем безмълвно, но още нямах двайсет години. Затръшнах вратата, вън взех от стойката пушката си, слязох по стълбите и долу видях на часовника при канцеларията, че вече е почти три часът. Беше тихо и все още топло през този последен понеделник от август 1939 година. Хвърлих ключа от шкафчето на Лео някъде по казармения плац, когато отивах към блок четвърти. Там вече бяха строени всички, военният оркестър тъкмо се подреждаше пред ротата, а някакъв офицер, който бе държал речта за сплотеността, в този миг прекосяваше плаца; той свали фуражката си, избърса си потта от челото и отново наложи фуражката. Приличаше ми на трамваен служител, който прави почивка на крайната спирка.

Главният фелдфебел пристъпи към мене и каза:

— Вие ли сте човекът от щаба?

— Да — отговорих.

Той кимна; изглеждаше блед и много млад, малко безпомощен; гледах покрай него към тъмната, едва различима маса; можах да разпозная само блещукащите тромпети на военния оркестър.

— Случайно да не сте телефонист? — попита главният фелдфебел. — Защото тъкмо един отпадна.

— Да — отвърнах бързо и с възторг, който навярно го изненада, защото той ме погледна въпросително. — Да — повторих аз, — фактически съм обучен за телефонист.

— Добре — каза той, — идвате ми тъкмо навреме, наредете се някъде накрая, по пътя всичко ще стане ясно.

Преминах надясно, където тъмната сивота малко се проясни; когато наближих, дори различих лица. Застанах в края на ротата. Някой кресна:

— Надясно, ходом марш! И още не бях вдигнал крак, когато те вече запяха своето „Към града!“

 

1949

Край