Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Сън с флейта
Немски разказвачи от XX век - Оригинално заглавие
- Opferung eines Widders, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Последна корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Сън с флейта. Антология
Немски разказвачи от XX век
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
ISBN-10: 954-304-270-5
ISBN-13: 978-954-304-270-8
Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)
Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)
История
- — Добавяне
1.
През изтеклата година много пътувах. В средата на февруари заминах за Швейцария, за да доведа вкъщи единадесетгодишната си дъщеря. Жена ми я бе завела към края на януари в Монтана и я бе настанила там в един скъп детски дом. Седмица по-късно се обадихме, за да разберем как е. Когато чу моя глас, дъщеря ми избухна в сълзи. „Защо плачеш, върлинке?“ — попитах аз. След десетата си година тя изведнъж много израсна. „Ако продължаваш така да растеш — закачам я понякога, — след време ще имаш мъж-върлина и деца-върлинки.“ Тя промълви по телефона, че плачела от радост, тъй като всичко било толкова хубаво. Това не прозвуча много убедително. „Искаш ли да се върнеш вкъщи? — попитах аз. — Да дойдем ли да те вземем?“ — „Не — отговори тя, — та тук е толкова хубаво.“ Тя проточи думата „хубаво“ малко неестествено. След като се поуспокои, тя ни разказа, че в детския дом две деца се били разболели от скарлатина. Жена ми и аз се разтревожихме. Поисках да ме свържат с мадам Ролен и тя ни увери, че и двата случая били безупречно изолирани, а Моника се чувствала отлично, била най-веселото дете в дома и имала блестящ апетит. Няколко дни по-късно се обадихме повторно. Моника отново се разплака и този път каза, че предпочитала да се върне вкъщи. Жена ми също разговаря с нея. След като сложи слушалката, тя помисли малко, а после каза, че Моника навярно изпитва носталгия и затова устройва малко театър. Знаех, че има право, но си дадох вид, че предполагам нещо по-сериозно. Докато приготвях куфара си, чувствах, че жена ми размишлява върху моето отношение към Моника, но тя нищо не ми каза. Навярно си мислеше също, че би било по-добре, ако замина при Клаус във Франкфурт. Знам, че не смята за съвсем правилно, задето пренебрегвам Клаус, но когато от време на време ме моли да го навестя, гласът й не съдържа упрек. Аз много ценя това у нея. Преди няколко години тя започна да събира порцелан и оттогава у нея настъпи някаква промяна. По всичко личи, че семейните проблеми не я интересуват вече толкова силно. Аз нямам нищо против това нейно увлечение, защото така се създава вкъщи приятно хладна атмосфера. Впрочем тя се заблуждава, ако смята, че към Моника имам някакво по-специално отношение, породено от комплекса баща-дъщеря. Просто смятах, че една носталгия е вече нещо достатъчно лошо, а човек и без това не знае какво може да се случи в един детски дом. Странно бе обаче, че аз изобщо реагирах така чувствително. По-рано бих оставил нещата сами да се успокоят — не от безразличие, а просто защото съществува един инстинкт, който ни подсказва да оставим някои събития да се развиват, без да се намесваме. От известно време обаче съм изгубил този инстинкт. Когато в Кьолн взех бързия влак за Базел, за първи път почувствах съвсем ясно, че в мен той е изчезнал. Много ме обезпокои фактът, че при някои положения реагирам свръхчувствително, но нищо не мога да направя срещу това.
В Базел взех бързия влак, който през Лозана има връзка за Валис. Когато пристигнах в Монтана, вече се бе стъмнило. Тук в планината въздухът е почти винаги съвършено чист и действа възбудително. Аз не проявявам особен интерес към Валис с неговия опияняващ като шампанско въздух и вечната му кристална чистота, лишена от нюанси и полутонове. Местности, в които всичко е постоянно така напрегнато, твърде бързо ми омръзват. Възможно ли беше същото да изпитва и Моника? При това този въздух на хиляда и петстотин метра височина прави човека психически нестабилен.
Бързо отидох в детския дом. В присъствието на мадам Ролен, надзирателките и другите деца Моника не посмя да се хвърли в прегръдките ми, но застана пред мен, сияеща от радост. Тя бе загоряла от слънцето. Уверих се, че не е избухнала епидемия от скарлатина и че изобщо всичко е в ред. Мадам Ролен се усмихна, когато пожелах да взема Моника със себе си в хотела. Там двамата вечеряхме много благовъзпитано. Аз разпитвах Моника, но тя не ми каза нищо обезпокоително. Дванадесетгодишното момиче, с което делили стаята си, разказа тя, вече се парфюмирало. Не успях да изкопча нищо повече, навярно нямаше и какво друго за разказване. Всъщност какво биха могли да си говорят или да правят малките момичета, които вече опитват парфюм? Не знаех, а навярно никога нямаше и да го узная. Моника, като послушно дете, се прибра в стаята си и когато след половин час влязох при нея, тя вече спеше, отпусната и спокойна. Единадесетгодишна, тя имаше вече зад гърба си няколко чистопробни истерични сцени, само и само да наложи волята си, но сега тя отново беше дете. Една от двете й късички плитки се подаваше зад ухото и висеше към земята. На сутринта ще трябва да помоля камериерката да заплете наново плитките й, преди да отпътуваме. Проявявах голямо разбиране към нейната истерия. Дори може би прекалено голямо. По пътя за вкъщи, отдалечавайки се от планинския въздух, който я бе направил психически нестабилна, тя прочете две книжки и похрупваше шоколад, докато аз размишлявах защо бях проявил такова разбиране към нея и пожертвах два дни от моето време, при все че тъкмо сега бях особено заангажиран в моите сделки. Когато влакът спря във Франкфурт, аз реших все пак да се поинтересувам малко и от Клаус.
2.
След този първи пристъп на нервозна сантименталност, каквато досега не познавах у себе си, имах през месец май в Холандия едно много особено преживяване. Аз притежавам акции от една фабрика в Алфен от моя бранш — производство на фина хартия — и поради развитието на Общия пазар се налагаше да се преговаря за сливането на предприятията. Впрочем това, че моята нервна система очевидно е станала по-раздразнима, съвсем не ми вреди в търговските работи, дори напротив. След преговорите директорът дьо Ври ме закара до гарата в близкия Лайден. Разстоянието Кьолн-Лайден обикновено изминавам с колата си, но тъкмо тогава нямах кола, защото вече се бях отървал от мерцедеса си, а още не бях получил новата „Ланчия“. Сега, като размишлявам, ми се струва, че тази смяна на автомобилните марки е също последица на новите и обезпокоителни процеси в моя вътрешен мир. Преди те да настъпят, аз държах на стабилността, на здравите качества на колата и на нищо друго. И сега си спомням добре как огромната, извита като птица лимузина „Ланчия-Фламиния“, след като я видях за първи път, се превърна за мен в идея фикс. Тежкият и солиден дангалак в моя гараж изведнъж вече не ме задоволяваше и оттогава аз жадувах за колата, която, щом я зърнех някъде, събуждаше у мен желанието да я погаля.
В Лайден пристигнахме доста рано — беше три часът, а моят влак заминаваше малко преди четири. Дьо Ври ме разведе из града, който не е особено голям и е запазил, доколкото това е възможно, своя холандски вид. То ми се случи, когато тръгнахме по „Рапенбургвал“. „Рапенбургвал“ е улица-канал — това ще рече, че по средата й протича един зелен канал, покрай който има липи, а от двете му страни са уличните платна, които са толкова тесни, че по тях може да премине само една кола. Тук-там някой мост прехвърляше канала, по който плуваха черни ладии. Къщите от двете страни на „Рапенбургвал“ са високи, стари и великолепно поддържани; някои от тях представляват дворци от златния век на Холандия. И тогава чух — това имах предвид, когато преди малко казах „то ми се случи“, — чух, че тези къщи шепнат. Не слушах повече какво ми говори дьо Ври, вдигнах яката на палтото си и вървях замаян и потиснат покрай шепнещите къщи. Въпреки че усилено се вслушвах, не можах да разбера нито дума от шепота на къщите, но беше извън всякакво съмнение, че те съвсем тихичко разговарят помежду си. Обзе ме силен страх, защото веднага помислих за наченките на някакво душевно заболяване, за първите пристъпи на натрапливи представи. Та човек може да заболее душевно така, както заболява от рак или левкемия. Когато стигнахме края на „Рапенбургвал“, дьо Ври ме запита дали не се чувствам добре, защото изведнъж съм бил станал много бледен. Отговорих, че нищо ми няма, въпреки студената пот, която усещах по гърба си.
Успях да се разделя с дьо Ври още при билетните гишета на Лайденската гара. Излязох на перона, но не се качих на влака, а след като дьо Ври пое към колата си, обърнах се и тръгнах към изхода. След като се уверих, че колата на дьо Ври е изчезнала от площада пред гарата, бързо и крадешком се върнах в старата част на Лайден. Тръгнах по „Рапенбургвал“ и установих, че не съм се заблуждавал. Къщите все така шептяха. Вървях бавно и съвършено спокоен покрай канала. Въпреки моите опасения, налагах си от време на време да спирам и да разглеждам къщите. Те имаха зелени, черни и тъмночервени входни врати с блестящо излъскани месингови чукчета, а големите им прозорци с бели рамки бяха вдълбани в стените от ръждиви тухли. Къщите ми изглеждаха съвсем чужди. Предишната нощ бях сънувал в хотела на Алфен един сън, от който не можех да си спомня нищо повече освен това, че бях гол, а кожата на цялото ми тяло имаше тъмнозелен цвят. Така чужд като тези къщи, така чужд изглеждах сам на себе си в този сън. Впрочем къщите вече не шептяха, а бяха започнали да пеят. Пееха тихо, с дрезгави монотонни гласове. Песента им звучеше сплотено, единодушно и заплашително. Над тях небето беше изпълнено с бледа и тиха синева — типично холандско небе през май. От време на време покрай мен преминаваха коли. Усещах, че се страхувам. Без съмнение бях жертва на натрапливи представи.
Свих в един проход между къщите, на чийто край забелязах дървета, и попаднах в някакъв обществен парк. Следобедът междувременно бе изтекъл. Седнах на една пейка и запуших от моите малки холандски пури. Те ми действат успокоително. Обикновено пуша или черни цигари „Голоаз“, или, особено когато искам да се отпусна, тези малки бледокафяви пури „Суматра“. Докато пушех, постепенно започна да ми става ясно какво всъщност желая. Желаех да остана в Лайден. Това представляваше силен порив на съвсем определеното желание да изчезна от света. Най-напред трябваше да си взема стая в някой хотел, а след това щях да опитам да наема някое жилище в една от къщите на „Рапенбургвал“. Чувствах, че ми е абсолютно необходимо да проникна в тайната на тяхната песен, да заживея с техния шепот. След известно време обаче този порив отслабна. Размислих, че ще ми бъде много трудно да изчезна безследно. Това навярно би се отдало на някой човек без значение, но аз съм водещ индустриалец в моя бранш, донякъде заможен, а също така обременен с онова, което се нарича традиция, семейство и обществено положение. Най-после започнах отново да възприемам нещата около себе си. Седях в един много хубав парк, изпълнен със стари дървета, цъфтящи храсти и лехи с нежно оцветени лалета. Младежи с чанти в ръце се разхождаха наоколо. Когато си тръгнах, разбрах, че се намирам в парка на Лайденския университет. Къщите на „Рапенбургвал“ вече бяха престанали да шептят, когато в падащия здрач поех пътя към гарата.
3.
Оттогава, слава богу, съм пощаден от халюцинации от подобно съмнително естество. Все пак онова, което ми се случи, беше достатъчно, за да ме накара веднага след завръщането си да посетя професор Тийле във Франкфурт. Години наред вече Тийле е моят частен лекар; той е интернист със световно име, но аз ходя при него не поради голямата му известност. Проявявам слабо доверие към лекарите, изобщо колкото повече остарявам, проявявам все по-слабо доверие към хората, но при Тийле открих следното: когато му се струва, че е намерил нещо сериозно, той издава това с едва забележима промяна в интонацията на гласа си. Това е голямо преимущество, защото повечето лекари са перфектни лъжци.
Тийле ме прегледа и видимо остана много доволен. „Вие сте поотслабнали, господин Йонен“ — каза той и закима одобрително. В продължение на няколко години бях натрупал тлъстини и сега си спомням за това време с леко отвращение. Преди две години почти за един ден промених живота си — без особено усилие започнах да спазвам една добре обмислена диета и се залових, отначало предпазливо, а после все по-усърдно, да играя тенис. Оттогава почти целият ми корем изчезна, но въпреки това, като тип, аз съм си все още по-скоро тежък мъж, отколкото „лека категория“. Тийле не остана особено доволен от електрокардиограмата, но каза, че щом нямам оплаквания, не съществува основание за безпокойство. Това прозвуча искрено. Добави още, че трябва да бъда по-предпазлив с пушенето. Тогава му разказах за моето преживяване в Лайден. Той ме изслуша много внимателно, а след това известно време барабани с пръсти по плочата на писалището си. „Преходната възраст — каза той най-сетне. — Преходната възраст при мъжа. В нея могат да се случат подобни работи. Но все пак, малко рано за вас, господин Йонен. Вие едва след две години навършвате петдесет.“ Внимателно се вслушвах в интонацията, с която говореше, но не можах да открия нищо особено. „А какво е положението с интимния живот? — запита той. — В ред ли е всичко?“ Навярно самият той не очакваше отговор на своя въпрос, защото бързо добави: „Бихте могли все пак, ако желаете, да се подложите на психоанализа. Това може би съвсем няма да е толкова глупаво във вашия случай.“ Този път гласът му доби нещо дебнещо, нещо лукаво и преценяващо. Тийле не е лекар, а тигър, който издебва и напада пациента в подходящия момент. „В такъв случай можем да говорим само за Цюрих“, постанови той и ми даде адреса на един цюрихски психоаналитик. „Ще ви коства едно малко състояние, каза той, но си заслужава.“
Когато застанах отново долу на тротоара пред рекламата на „Таунус“, чувствах се облекчен. Общо взето, бяха здрав, независимо от обичайните явления на възрастта. Душевните екстравагантности, на които бях жертва от известно време, не се дължаха на никакво органично заболяване. За някакви консултации в Цюрих, за да бъдат те изяснени и отстранени, изобщо не можеше да става, и дума; чувствах се достатъчно стар, за да се справя сам с моята малка невроза или каквото там беше.
В същия момент моята придобита отскоро свръхчувствителност ми изигра нова шега. Спомних си за Клаус и реших да отида да го видя. Често пътувам за Франкфурт и всеки път си помислям, че в този град живее Клаус, но досега, въпреки молбите на жена ми, която от време на време го посещава и му дава пари, винаги съм отказвал да се видя с него. Както разправят, той следвал нещо, но какъвто си го познавам, той положително само посещава безразборно лекции и живее от случайна работа, както и от непонятното благоволение на странни приятели. Клаус върви по лош път. Той е много надарен, за десет минути ще свърши нещо, за което на други са нужни два часа, и то ще го свърши добре. А ето че върви по лош път. Върши това така, между другото. В действителност той би искал да върши нещо голямо, нещо истинско и добро, но му липсва издръжливост. Впрочем той винаги е тъжен, винаги е обзет от някаква безцелна и непреодолима тъга. Обаче той е тъжен, без да е сантиментален и поради това може да бъде и весел, и остроумен, и забавен. В компаниите му навярно много го ценят. Когато ние му дойдохме до гуша и когато вече не можеше да открие нищо ново вкъщи, той ни напусна — половин година преди матурата си. Най-напред изчезна само за една седмица, после се завърна, доста разкаян дори, но само четири седмици по-късно ни напусна завинаги. Втори път не го потърсих, помолих също и жена ми да не го търси. Цяло лято той се скита някъде на юг, а после чухме от познати, че се бил установил във Франкфурт. След време и той ни се обади. По всичко личеше, че положението му е доста окаяно.
Докато пътувах с таксито, с изненада открих, че съм запомнил неговия адрес. Но аз помнех не само адреса му, но и него самия — такъв, какъвто си е. Това ме раздразни и ме обхвана някакво лошо чувство. Улица „Лайпциг“ се оказа шумна, изпълнена с трамваен звън дребнобуржоазна улица. От жена си знаех, че живее в сутерена на номер 73. Сутеренът беше обзаведен като техническо бюро, но беше прашен и правеше впечатление на занемареност. Открих Клаус в едно преградено с дъски помещение в дъното на сутерена. Още беше в леглото, при все че скоро щеше да стане дванадесет, но когато ме видя, той така бързо скочи и се облече, сякаш бе сянка. Той с нищо не даде да се разбере, че е изненадан, но изглеждаше истински зарадван. „О, татко, ти ли си!“ — каза той. Повървяхме с него няколко минути по улица „Лайпциг“, после изминахме същия път обратно, като при това разговаряхме за неговото следване. Давах си вид, че приемам всичко сериозно. Клаус е висок, слаб и чернокос; дори и в най-парцаливи дрехи той изглежда елегантен. Не мога да разбера от кого е наследил елегантната си външност — във всеки случай не от мене. Разпитах го за неговите момичета, но явно нямаше някое, което да го занимава особено сериозно. Докато се разхождахме напред-назад, аз съзнавах, че при никакви обстоятелства и с никакви средства повече не може да му се помогне. Същевременно чувствах съвсем сигурно, че нещо съм пропуснал при това момче, нещо непоправимо. Това бе отвратително чувство. Дадох му две банкноти от по сто марки и той ги прие както подобава — без следа от раболепие, но и без арогантност, съвсем просто и безгласно зарадван. Той си запали цигара, аз го погледнах и забелязах, че ръцете му треперят. Застанали на улицата, ние си поговорихме още малко за най-различни неща и през цялото време ръцете му трепереха. Това ме разстрои — по-рано, преди да получа тези мои пристъпи на раздразнение, треперещите ръце на Клаус не биха ми подействали толкова силно. Сигурно съм бил все пак доста разстроен, защото дори не ми дойде на ум да го поканя на обед. Вместо това избягах. Набързо се сбогувах с него, качих се на трамвая и се върнах в центъра на града.
4.
Когато се завърнах в Кьолн, разказах на жена си за посещението си при Клаус. Тя ме изслуша със своя маниер, привидно безучастна. Откакто започна да събира порцелан, тя стана по-хладна. Хладна и безучастна. Беше след вечеря и ние седяхме в голямата всекидневна на нашата къща в Тийленбрух. Преди шест години възложих постройката на къщата на един модерен архитект и жена ми я обзаведе с голям вкус — не в обичайната смесица от съвременни мебели и барок, каквато може да се срещне днес навсякъде, а изцяло със старинни рейнски мебели, айфелски ракли и шкафове от Юлийската област — останали от нашите фамилни притежания. Тези вещи в едно модерно жилище не изглеждат тежки, а по-скоро спокойни и ценни. Бащата на жена ми е притежавал тухларна фабрика в Райнланд, така че и тя също произхождаше от стара индустриална фамилия, от един бранш, който, подобно на хартиения, е повече занаят, отколкото индустрия. Жена ми е дребна, слаба и винаги безупречно облечена; от няколко години косите й започнаха да сивеят и тя ги боядисва дискретно в тъмночервен цвят. Все още е твърде приятна наглед, ако не се смята това, че почти й липсва брадичка. По-рано това не ми се набиваше така силно в очи, но сега все повече ме смущава. Освен това тя употребява прекалено много грим — той й придава нещо блестящо и звънтящо, което ме нервира.
„Много мило от твоя страна, че най-после се сети и за Клаус“ — каза тя, след като завърших разказа си. На езика ми беше в отговор някаква острота, но в този момент влезе Моника, вече по пижама, за да каже „лека нощ“. Тя се заумилква около мен и започна своята дълга церемония с нейното „лека нощ“, каквато ни устройва всеки път, за да остане още малко будна. Нашата всекидневна — впрочем подобно помещение наистина не би могло вече да се нарича всекидневна — има един огромен прозорец и докато Моника разказваше училищни истории, аз разглеждах червените светещи букви на голямата пивоварна „Вуле“ в Делбрюк. Когато строих къщата, тя все още беше обградена отвсякъде с гора, но преди две години градът просече гората на югоизток и оттогава всяка нощ гледаме от нашия голям панорамен прозорец тези червени рекламни букви. Наистина е смешно да построиш къща за четвърт милион и вместо звезди да виждаш нощем червената светеща дума „Вуле“.
„Моника, ти наистина вече трябва да си лягаш“, каза жена ми и Моника послушно тръгна, без да покаже, че прави някаква разлика между мен и майка си в нежността на целувките си. Тя е умно дете.
След като тя излезе, казах на жена си: „Никога не си ми споменавала, че ръцете на Клаус треперят. Доколкото изобщо си спомням, ти никога не си ми казвала какво е всъщност неговото положение.“
„Треперят му ръцете? — попита тя учудено. — Никога не съм го забелязала.“
От няколко години поддържам връзки и с други жени — дами от кръга на нашите познати. Подобни епизоди произтичат обикновено от събиранията, които посещаваме или сами устройваме вкъщи по обичая. Такива връзки имат в началото винаги голямо очарование — една чужда жена, в това има нещо тайнствено. То започва винаги с някаква предварителна нагласа, въпреки че в повечето случаи в нашите кръгове не се поема особено сериозен риск. Не знам дали това „живеене, за да се живее“ при нас е израз на култивираност или на някакъв по-сложен вид варварство. Впрочем на въпроса на професор Тийле бих могъл да дам съвсем точен и успокоителен отговор. След като мине известно време, аз обикновено съм доволен, ако подобна връзка се прекрати; най-дългата от тях продължи веднъж половин година и аз все още съм запазил сантиментални спомени от нея. Дали жена ми забелязва нещо от това, нямам представа. Във всеки случай тя не се издава с нищо. Изглежда, нейното хоби да събира порцелан я е погълнало изцяло. Веднъж някой ми обясни, че една колекционерска страст може лесно да придобие голяма задълбоченост.
„Ах, знаеш ли — чух как жена ми казва със смях, — Клаус е превъзходен артист. Когато иска, може блестящо да предизвика състрадание.“
Не можех да я погледна, толкова я мразех в този момент. Вместо това гледах към витрината с нейната порцеланова сбирка, разположена отляво на нашия голям панорамен прозорец, малко отделена от стената, така че човек да може да мине зад нея и да разгледа всички предмети от всички страни. Жена ми колекционира предимно порцелан от Челси, но притежава и няколко ценни староберлински екземпляра. Нямам нищо против тези неща, в най-добрия случай ги намирам мили. Но те не направиха жена ми по-мила, а само хладна и безучастна. Веднъж направих опит да придам на нейното поведение друг обрат и на един публичен търг при Бьорнер купих за нея един китайски екземпляр, който от пръв поглед ми се наби в очите — един много стар, глазиран в нефритовозелено полегнал овен, внушителен и невероятно семпъл, без каквито и да било орнаменти. Тя много му се зарадва, когато й го поднесох. „Все пак знаеш ли — каза тогава тя, — това, естествено, не е порцелан, а фаянс.“ Въпреки това тя търпеше овена в своята колекция или просто не се осмеляваше да го изхвърли оттам, за да не ме наскърби. Оттогава той лежи, затворен в себе си, заплашителен и чужд сред нежния европейски порцелан.
Аз се изправих внезапно и отидох до витрината. Малкият ключ стърчеше в ключалката, отворих вратичката и извадих овена.
„Какво правиш там?“ — чух да казва жена ми с тих и пронизителен глас.
„Също и аз съм артист — отвърнах аз, — като Клаус — казах, — може би не толкова превъзходен.“
Все още не я гледах, но знаех, че се е изправила, стои замръзнала на мястото си и ме наблюдава, с гръб към прозореца, зад който просветва червената дума „Вуле“.
Запратих овена с все сила на земята. Подът на нашата всекидневна е покрит със сиви каменни плочи, а на мястото, където стоях, нямаше килим. Овенът се пръсна на хиляди парчета. Когато някакъв фаянсов предмет се удари в земята, той не се счупва, той направо се пръска. Овенът не се беше счупил, той се беше превърнал в купчинка фаянсови късчета и това стана за миг — как да кажа, — той просто изведнъж престана да съществува. Изчезнал бе като с магическа пръчка.
След това погледнах жена си. Тя все така стоеше замръзнала на мястото си. Лявата си ръка, свита в юмрук, притискаше към устата си. В това положение не виждах, че й липсва брадичка. Тя остана така още секунда, после бързо излезе. Накитите по нея иззвънтяха.
Гледах още известно време мястото, където бе стояла тя, а след това отново преместих погледа си върху фаянсовите отломки в нозете ми и неочаквано трябваше да се засмея. Бях извършил нещо, над което се присмиват карикатуристите — бях счупил в яда си фаянсов предмет. Това, че в случая този предмет представляваше древна китайска надгробна статуетка на две хиляди години, описана в трудовете по история на изкуството, не променяше обстоятелството, че се бях държал като герой на хумористичен вестник.
Отидох в кухнята, намерих метла и лопата и събрах късчетата. След това изпразних една цигарена кутия и сложих в нея останките от овена. Влязох в моя кабинет — в него също спя — и скрих кутията зад няколко книги. След това взех луминал. Станал съм не само свръхчувствителен, си помислих аз, притежавам не само една хубавичка малка невроза, водеща до умствено разстройство, но периодически започвам да ставам истеричен. Изживях няколко потискащи минути, преди луминалът да упражни въздействието си.
1963