Франц Верфел
Стълбището на хотела

Момчето от асансьора хвърли отчаян поглед, но кабината бе пълна. С много по-голямо удоволствие то би превозило младата дама, отколкото суховатия товар от четирима англичани, които сериозни чакаха да бъдат обслужени.

Франсина държеше в ръка важното писмо, което бе получила на излизане от ресторанта и още, дори бегло, не бе прегледала. Не знаеше съдържанието му, никакви думи, никакви подробности, знаеше само, че то й носи чистото сърце на Филип тъкмо когато бе уверена, че се е избавила от Гвидо.

Младото момиче се удиви, че спасителният миг, така горещо призоваван през последните седем нощи, сега, когато й бе подарен, не разбуди в душата й по-силно усещане, нито пък трескаво щастие. Може би това удивление и желанието да си изясни чувствата накараха Франсина да не изчака завръщането на асансьора, а да се насочи към широките, застлани с дебела червена пътека стъпала, които в неусетно възлизащи правоъгълници достолепно кръжаха по огромното стълбище на луксозния хотел.

Трябваше да отпразнува освобождението си — за по-голяма свобода не можеше и да мечтае. След като в края на седмицата почти бе достигната границата на неизвестността, дори днес още всяка надежда изглеждаше изгубена. В ясното, благовъзпитано съзнание на Франсина неумолимо се натрапваха неизбежните предохранителни мерки, лъжите и отвратителните последици.

Добре бе премислила всичко. Към себе си се отнесе с немалка суровост. Ами Филип? Е, правата на Филип я притесняваха най-малко. Нима той имаше права над нея? Права, спечелени с някакви достойнства или постижения?

Но да мами родителите си, да измисля недостойни оправдания и лъжи, и всичко това с открито чело и престорена веселост — как да го стори! Родителите й бяха твърде възрастни хора, изпълнени с невинната строгост на нравите от отдавна изчезнали времена. Не че в някое потайно кътче на сърцето си Франсина се бе разбунтувала срещу подобна строгост на нравите. Тя бе напълно съгласна с нея, както и с всяка обвързаност и утежняване на живота.

Макар да нямаше закостенели възгледи за тези неща, все пак намираше за очарователно, когато папа, бивш министър на императора-крал^[1] пренебрегваше съвремието и на рождения ден на своя отдавна починал, митичен монарх винаги се появяваше на масата в официален костюм; макар с дума да не отбелязваше повода, той мълчаливо провеждаше възпоменателното празненство. Франсина бе прекалено млада, за да таи в сърцето си озлобление срещу съвремието поради наранено съсловно честолюбие. Въпреки това изпитваше отвращение към всяко опошляване на живота и по свой начин се бе опълчила срещу епохата, като не подрязваше русата си коса. И все пак дори консервативно дългите й коси не можаха да я предпазят…

Сега обаче бе настъпило избавлението! Бог й бе направил подарък, на който тя едва ли вече се надяваше. Само дето твърде бързо се разпръсваше кафявата мъгла, която я душеше в продължение на седем дни, твърде безбурно се връщаше всичко постарому, твърде леко преживяването й се бе превърнало в неприятен сън, дори не в сън, така че скоростта, с която забравяше, й се струваше като разврат.

Франсина стоеше в подножието на стълбището. Видя, че в салона вече преместват масите за вечерната музика и танци. Крайно време бе за нейното бягство. Вдигна глава и измери с очи разстоянието, което я отделяше от стаята й на последния етаж. Засводеното като катедрала пространство шеметно се разпростираше над нея. А от висините на бездната тегнеше грамаден полилей с блещукащи, леко звънтящи кристални призми и сякаш се полюшваше от някакво тайнствено въздушно течение.

Спомни си поклонението, за което майка й веднъж я бе взела със себе си, тогава бе още дете. Повече от сто стъпала водеха до укрепената сред скалите църква. А майка й за покаяние, дълбоко покъртена, бе коленичила на всяко от стоте стъпала.

Колко нищожен трябва да е бил грехът на бедната й, вечно мълчалива майка, за който тя така всеотдайно се разкайваше. Но времената се бяха променили и вярата бе отслабнала. Тя, Франсина, не би се тътрила на колене по стоте стъпала към някоя скална църква, но все пак се отказа от удобния асансьор и готова за покаяние — наистина в най-красивата си вечерна рокля, с разголени рамене и ръце, — се отправи нагоре по застланото с червен килим стълбище на луксозния хотел.

Бавно сложи крак върху първото стъпало.

Пътят пред нея й се струваше дълъг и труден като самотно изкачване на планински връх, защото в тази минута по грамадното стълбище на хотела не се виждаше жив човек. Франсина се чувстваше напълно изоставена в пространството, което си бе наложила да преодолее. Но трябваше да преодолява не само стълбището.

Още като дете се бе научила без самозалъгване и пристъпи на слабост да си дава сметка за всичко. Проумяла бе, че всякакви мечтания и напливи на неясни чувства са грях и че религията повелява постоянно да изпитваме съвестта си. Сега от един път бе сложен край на дълбокия й смут. В последния миг се бе случило неочакваното, сам бог се бе смилил и бе проявил добротата си.

Затова, преди да изпрати Гвидо навеки в бездната, преди завинаги да върне всичко постарому, неин дълг бе да извика за сетен път образа на този човек. Но колкото и съсредоточено да свиваше вежди и да бърчеше чело, Гвидо нямаше образ!

Франсина напрегнато се взираше в стъпалата под себе си, дано изтръгне лика му от шарките на килима. Ала не виждаше нищо друго освен малките си, пъхнати в леки обувки нозе, които равномерно крачеха пред нея и в това имаше нещо трогателно. Онзи човек обаче тя не можа да възроди в паметта си. Нищо не бе останало от него, никаква черта, никаква дума, само шепотът му по време на опасно бавния бостон, който за съжаление бе танцувала с него.

На този шепот липсваше съдържание, тя не си спомняше никакви ласкателства, никакви любовни слова. Това не беше нищо друго освен „шепот“, както вятърът си е само вятър, и шепотът като вятър бе целунал ухото й с весело-хаплив език.

Франсина направи ново усилие да съживи от Гвидо нещо повече от онзи възбуждащ шепот. Но макар волево да стискаше зъби, не успя да възкреси в съзнанието си нищо друго освен един безупречен манекен в смокинг — а това би могъл да бъде и този, и онзи, всеки един, само не и Филип, понеже той бе малко по-пълен и по-нисък от Гвидо, от когото и да е в този хотел.

Безупречният манекен изглеждаше направо смешен, докато седеше без сако, по черна копринена жилетка, скроена прекалено тясно в талията. На всичкото отгоре седеше в нейната, в собствената стая на Франсина, а тя за нещастие имаше номер 517. В първото възмутително здрачно утро той се бе разположил пред тоалетната масичка и с Франсининия колд-крем мажеше белия самодоволен овален диск, който тя виждаше на мястото на лицето му. Откъм леглото, където безсрамно се бе изтегнала, Франсина наблюдаваше суетно-обстойните приготовления на манекена, сякаш всичко бе в реда на нещата.

Откровено си призна, че то нито я ужасява, нито я кара да плаче, а просто я оставя равнодушна.

Значи, това било любовта!

А защо любовта да е нещо друго? Възбуждащ шепот в ухото! Смутено опиянение! Лице, което е само един суетен диск, а върху него можеш да наложиш всички мислими физиономии!

И все пак любовта съдържаше още нещо, нещо много сериозно и неумолимо, което имаше малко общо със смокинги, бостони, манекени, шепнещ вятър, колд-крем и празни дискове вместо лица. През всичките тези дни на неуверен страх Франсина бе преживяла само веднъж истински позор. Това бе случката в аптеката.

Цели петнадесет минути се бе колебала да влезе. Отново и отново подреждаше в съзнанието си думите на чуждия език, които трябваше да изрече, и пак отчаяно ги разчленяваше. Преди всичко обаче таеше надеждата, че вътре ще намери белобрад, престарял аптекар, някой благ старец, на когото нямаше да е невъзможно да се довери.

Накрая наистина застана не пред млад, ала в никакъв случай не и пред стар аптекар, а — както разбра по подсичането на коленете си — пред мъж в най-гнусната възраст. Още непромълвила дума, тя се изчерви, руменееше все по-силно, за истинска наслада на дрогериста, който я гледаше с цинични очи и очевидно не си правеше труд да съкрати нейното отчаяние и своето удоволствие. След няколко мига на кънтящо в ушите й мълчание тя най-сетне тръсна възможно най-непристойните думи и едва не изгуби свяст.

Аптекарят, решен да вкуси докрай от прелестта на положението, прие високомерен израз на лекарска деловитост и почна да задава нагли въпроси, впусна се в съвети и предупреждения, като все повече подмяташе дръзки двусмислици. Когато не му оставаше нищо повече, той нареди да донесат едно шишенце с червени хапове. За въздействието им обаче изказа съмнение със зловещо-похотлив глас и накрая подаде на Франсина адреса на някаква сигурна акушерка, при което нежно опипа цялата й длан.

Ако бе сторила някакъв грях, там, в аптеката, изкупи вината си за вечни времена. Изглежда, сам бог бе доволен от възмездието, защото препаратът на онзи отвратителен човек въпреки собствените му съмнения днес бе оказал въздействието си.

Сега Франсина нямаше за какво повече да се укорява. Гвидо представляваше един безупречен смокинг без образ над бялата яка, той бе само блудкав, бавен бостон, чиято разтеглива мелодия забравяш също тъй бързо, както и онзи рафиниран шепот. Вчера бе върнала неотворено второто писмо на този човек. Навярно ще получи трето и четвърто писмо. Естествено! Сигурно струваше толкова! Ала след седмия или деветия напразен опит господинът щеше да престане с писмената си натрапчивост. А след завръщането на родителите й едва ли вече щеше да й се налага да проверява пощата.

Докато прекосяваше стълбищната площадка на първия етаж, а стъпките й глъхнеха по мекия килим, Франсина твърдо реши, че Гвидо не е съществувал — сега, никога и вовеки веков.

С лека и бодра крачка тя заизкачва следващите стъпала, а през това време погледът й, пълен с непозната благосклонност, се потопи в писмото на Филип:

„Любима моя Франсина — прочете тя, — най-после хвърлих щастлив зар. Подготвям за нас двамата най-красивото бъдеще. С гордост мога да заявя, че дължа неочаквания успех единствено на своята деятелност, а не на нечие покровителство. Нюйоркската фирма ме праща на ръководен пост в Женева, където ще изградя и управлявам европейския клон на предприятието. Ние, сладка моя любима, ще прекараме първите години от нашия брак край Женевското езеро, в подножието на Монблан. Не е ли е чудесно?…“

Непознатата благосклонност бе изчезнала. Тържествено-сладникавият тон на Филиповите думи я преследваше, докато крачеше по стълбището.

„Хвърлих щастливия зар!“ „Подготвям за двама ни красиво бъдеще!“… „Деятелност!…“ „Нашия брак!…“ „В подножието на Монблан!“

Гвидо нямаше образ, ала Филип имаше, именно образа, който стилът на писмото му й бе донесъл от Америка. В гнева си тя го зърна съвсем отчетливо пред себе си. Видя редките руси косици, издаващи бъдеща плешивина, как трептят на вятъра. Сините очи на Филип (всъщност най-хубавото у него) достигаха едва до устните й. Понякога, без да извива глава, бе целувала очите му, ала само от състрадание, понеже тя бе тъй висока, а той толкова нисък. Нима един мъж, чиито очи достигаха едва до устните й, който вършеше сделки в Америка и с патос говореше за тази си „деятелност“, сякаш описваше рицарски подвизи, нима такъв мъж имаше право да е тъй сигурен в нея?! Та кой беше Филип? Нима не бе проумял деликатното и обезсърчено изражение на папа, когато бе дошъл да иска ръката й?

Франсина не можеше да чете по-нататък и забеляза, че в яда си — сякаш нямаше за какво да укорява самата себе си — взима по две стъпала наведнъж.

Внезапно трепна и забави крачките си. Насреща й по стълбището слизаше напет, блестящо изглеждащ господин във фрак и наметало. Преди равнодушно да отмести поглед, тя зърна едно по модата сурово, костеливо лице, каквото въпреки всичко харесваше, с посребрени слепоочия. От своя страна господинът се подготви за бавно и внушително разминаване.

Твърде неприятният за Франсина миг на срещата й се стори безкраен. Додето сдържаше тялото и погледа си, сякаш бяха дихание, тя успя да си зададе странния въпрос дали два кораба, които самотно преминават борд край борд в открито море, изпитват подобно тягостно-замайващо чувство, както тя в момента.

Господинът бе изчезнал зад нея! Ала напълно погълната, тя точно усети как той се спря, извърна се и загледа подире й. Тогава Франсина се преобрази и всичките й мисли отлетяха. Продължи да крачи равномерно като кон във впряга на мъжкия поглед, който здраво я обуздаваше. Наведе ниско глава, сякаш напираше срещу слабата съпротива на вещо управлявана юзда. Невидими наочници закриваха отляво и отдясно очите й, които всъщност не биха могли да видят нищо заплашително освен фалшивия мрамор на хотелските стени. Бавно поставяше крак пред крак с боязливата грациозност на муле. Вървеше с прибрани ръце и ситни крачки. Бедрата й често се потъркваха едно в друго, сякаш трябваше да смелят бельото й като невидимо зърно.

Франсина не можеше да отрече в душата си, че наложеният й равен ход и шеметната разсеяност й действаха благотворно и облекчаваха пътя й. Когато стъпките на господина под нея отново прозвучаха и се отдалечиха, тя почти съжаляваше, че трябва да продължи без букаи, предоставена сама на себе си. Все още безкрайно високо тегнеше полилеят от свода. Както бе уморена, изпита изкушението да позвъни за асансьора и да нареди да я закарат на петия етаж при нейната стая, чийто сбор от цифри, както отдавна суеверно бе пресметнала, даваше тринайсет. Ала веднага отхвърли тази малодушна примамка. Не бе в характера й да се отказва тъй лесно от решенията си, та да пожертва сега малкото си самонаказание, а и своята воля заради удобството, макар — по каквито и причини — да я бе пожертвала за един човек, от чието лице не можеше да възкреси нищо повече от един празен бял диск.

Продължи да се изкачва и отново зачете писмото на Филип. Досадата й бе изчезнала; само прескочи страницата, която я бе ядосала. Сега погледът й падна върху едно изречение, което тъй дълбоко я трогна, че тя се спря насред стълбището:

„Аз не те заслужавам, моя височайша, царствена Франсина! Ти се извисяваш над мене във всяко отношение: като плът и кръв, като човек и дух. Какво друго бих могъл да желая от тебе, освен твоето позволение да ти служа и да те разбирам, докато ми е отсъден живот. Всяка твоя постъпка винаги ще е за мене добра, макар да носи увреждане, измяна, дори унищожение на собствената ми личност! От тебе не мога да изисквам нищо. Ала в твоите ръце предавам властта над моя живот и над моята смърт!“

Без да извива глава, Франсина целуна добрите очи на Филип. За първи път целуваше тези сини очи (сякаш двамата не бяха разделени от океана) с неизказан порив. Как несправедливо се бе отнесла преди малко с него! О, с истинско благородство Филип разбираше положението си! Той бе деликатният и същевременно непоколебимият, той бе единствената благонадеждна душа, която щеше вечно да я обича. Отвъд океана с необикновената си чувствителност той бе подразбрал всичко. Догаждаше се за всичко, ала не си присвояваше права. Убедена бе, че по някакъв тайнствен път той е предусетил премеждието й, а писмото му представляваше отговор на нейното приключение. Все пак какви невероятни сетива притежаваше Филип въпреки своята „деятелност“! Той знаеше всичко, без да му е известно нищо, и тя можеше да си мълчи цял живот и да не се чувства лъжкиня.

Франсина преглътна няколко щастливи сълзи. За първи път от толкова дни се бе освободила от обзелата я безчувственост. Едва сега усещаше с всички сили обилието на милостта, която й бе отредена. С широко отворени очи съзираше от какви унижения и безчестия се бе измъкнала, а вече се виждаше затънала в тях. Но писмото на Филип изтръгна от действителността и най-тънките корени на нейния смут, едва неговият съкровен оброк откъсна от съдбата й сетната сянка на Гвидо. Сега безупречният манекен наистина тънеше в най-дълбоката бездна и над него се издигаше висок гроб. Нищо не се бе случило. Франсина бе свободна. Франсина бе отново Франсина.

С разтуптяно сърце тя запрескача следващите стъпала. В истинско опиянение на пламенна сърдечност виждаше сега в съзнанието си единствено картината на жилището, в което скоро щеше да се нанесе с годеника си. Мигновено разпредели стаите, като нежно взе под внимание топлотата, спокойствието и доброто самочувствие на своя бъдещ съпруг. Не познаваше Женева, ала бе ясно, че домът й няма да е на по-лошо място от Кей Монблан, а всички прозорци щяха да гледат към езерото. Опита се също да повярва, че равнодушието й към децата е излечим недостатък, поне заради Филип. Как добре се бе наредило всичко! В бъдещето й вече не зееше пропаст. Филип известяваше, че ще се завърне в Европа в началото на другия месец. Тя бе твърдо решена да замине за Хамбург да го посрещне и вече никога да не се разделя с него. Съвсем не смяташе за случайност, че може би тъкмо днес той бе взел парахода от Ню Йорк.

С пламнали длани Франсина сгъна писмото.

Тогава забеляза, че пред нея на стълбището е паднала неотворена телеграма. Бяха й я връчили заедно с писмото на Филип в мига на съдбовния поврат. Без да съзнава, бе я стискала в ръка през цялото време. Веднага проумя: нейните родители!

Баща й заедно с майка й си бяха позволили малко пътешествие до Сицилия. Самата тя, отегчена от тъжната компания на възрастната жена и от грижите по нея, бе останала в хотела по собствено желание. Наистина удовлетворяването на това желание й струваше тежка борба. Папа категорично не искаше да допусне тя да прекарва времето си тук свободно и без никакъв надзор. Само мама с нейните тайни умения, с някои обидни намеци за променените условия и нрави, за всеобщата еманципация и за скорошния брак на Франсина успя да склони бащата да вдигне възбраната си. Защото сантименталният отказ от веднъж взетото решение бе житейската стихия на папа! Но този път колко прав се оказа той с отживелия си страх!

Франсина очакваше вест от Палермо. Разкъса телеграмата. Клеймото бе от Неапол, откъдето родителите й съобщаваха, че още на другия ден преди обяд ще я вземат, за да отпътуват за вкъщи.

Франсина едва не нададе вик. В тази телеграма съзря последното божие благоволение. Усещаше физически как скъпите й хора потеглят отвсякъде, за да я освободят като от обсадена крепост. Усещаше как с всяка секунда приближава избавлението. Божията милост бе пълна. Трябваше да превъзмогне само още една нощ в тази прокълната стая, само още една нощ да преспи в прокълнатото легло! С цялото си същество тя се върна в действителността. Пред свежата представа за утрешното заминаване изчезнаха и сетните останки от мръсносивия магически сън.

„Веднага да стегна куфарите!“

И тя се втурна по десетата редица от стъпала.

Застана горе силно задъхана. Твърде много бе натоварила сърцето си. Очите й също не съумяваха да задържат очертанията и цветовете на предметите. Всичко преливаше едно в друго. Трябваше за миг да се спре, да почине, преди да продължи към стаята си, да измине последното кратко разстояние по коридора, което сега й изглеждаше тъй дълго и уморително.

Затова пък грамадният полилей висеше пред очите й, това блещукащо, леко звънтящо приказно същество, което още от първия ден с детински блянове бе привлякло погледа на Франсина. Той наистина се люлееше под някакъв малък, вълшебен ъгъл на отклонение или по-точно — ако се взреше добре — описваше неголям, едва забележим кръг. Франсина пристъпи към перилата на стълбищната площадка, понеже изведнъж почувства нужда да бъде по-близо до тази лъчиста гигантска птица, която с разперени криле се рееше над бездната.

Перилата, отделящи коридора от опасната пропаст, не бяха високи. Франсина без усилие провеси цялата горна част на тялото си. И сега видя без всякакъв шемет — сърцето й се бе отново успокоило, — видя как салонът долу се изпълва с множество разкривени човечета и долови звуците от настройването на инструментите.

Вчера по същото време тя пак бе хвърлила поглед в пропастта. И тогава, вчера, в сърцето й съвсем тихо се бе прокраднала съблазънта:

„Какво ли ще бъде, ако се наведа още малко и загубя равновесие…“

Ала начаса рязко бе отблъснала от себе си изкушението. Мамеше я пропастта, бездната, празното пространство с неговата прелъстителна власт над душата, която тя добре познаваше, ала не и желанието да сложи край на живота си. Тъй ясно го съзнаваше, че няколко мига още дръзко се съпротивлява на бездната, преди да напусне перилата… вчера…

А вчера все пак имаше причина за отчаяние. Но днес, и то сега, имаше причина само за радост и благодарствени молитви. Франсина трескаво задири в себе си признателността, задири чувството на щастливо избавление, което само преди няколко минути при Филиповото любовно признание все още пулсираше в нея. Ала откри само голяма пустота, която шумеше в ушите й като безпътна вода. Все по-зловещо отекваше в слуха й тази пустота. Но тя не притъпяваше съзнанието й, напротив, подбуждаше у нея зла проницателност. Главата й бучеше от прозрения.

„В ч е р а  притежавах нещо. Страхове, конфликти, решения. Бях богата. Избавлението ме опустоши. Не ме напуска чувството, че днес съм претърпяла голяма загуба. Щастието се хили насреща ми. Все пак никога няма да стана отново това, което бях…“

Франсина добре разбираше колко опасно е да развива по-нататък тази мисъл за пустотата. Надяваше се някоя врата да се отвори, да се появи някой гост на хотела, да премине по коридора камериерка или прислужник. Трескаво слухтеше за стъпки. Няколко стъпки щяха да са достатъчни, за да я откъснат от перилата и кротко да я отпратят в стаята й.

Ала нищо не трепваше.

От дъното на блестящата пропаст прогърмя джазбандът. Плачът на саксофоните, приглушеното пъхтене на медните инструменти, тупането на барабаните — всичко се насъбра тук горе и отекна като някаква страшна менажерия. А около полюшващия се полилей жужеше коварният шепот на невидими насекоми. Долу начена замайващото равнодушие на танца.

Франсина потрепери. Стори й се, че сред маймунските скокливи звуци открива онзи блудкав бостон, а той не бе нищо друго освен мелодията на голямата пустота, която я владееше, която владееше всичко. Още веднъж направи слаб опит да се откъсне от перилата, но всеки неин пръст бе здраво привързан с отделни възбуждащи вериги. Свободен бе единствено пътят напред. И тя се предаде.

Внезапно от безплътното равнодушие, от пустотата изригна убийствена, дръзка разюзданост! За тази разюзданост въздухът бе плътен елемент като вода, а бездната бе в състояние да я носи. С два плясъка на ръцете златният полилей можеше да бъде достигнат…

Защо никой гост на хотела не излезе от стаята си? Защо никой не премина? Защо в просторните коридори над Франсина не се смили дори една стъпка с човешки звук?

Големият параход по линията „Хамбург-Америка“ си пробиваше път през мъглата, а сирените му надаваха глухи викове за помощ.

Влакът бе напуснал Рим и като луд пуфтеше през нощта.

Ала нищо вече не можеше да спаси Франсина.

 

Бележки

[1] Става дума за Франц Йосиф (1830–1916) — австрийски император и крал на Унгария от династията на Хабсбургите, управлявал 68 години. Умира в разгара на Първата световна война, която слага край на Австро-Унгария. — Б.пр. ↑