Лион Фойхтвангер
Броненосецът „Потемкин“

Докато другите берлински кина са затворени в този ранен час или пък в салоните им има много малко зрители, тук се трупат коли, полицаи, зяпачи. Филмът „Броненосецът «Потемкин»“ е показан вече тридесет и шест пъти, по четири прожекции на ден, гледали са го тридесет и шест хиляди берлинчани. Въпреки това хората са възбудени, сякаш днес за първи път ще видят нещо, което целият свят е очаквал с нетърпение.

Баварският министър Кленк, който превишава с ръста си седящите около него, не смята да се поддава на това вълнение. Той е прочел: филм без композиция, без жени, без действие; напрежението е заместено от тенденция. Такова нещо трябва да се види, щом човек е в Берлин. Но той няма да се остави на евреите от филмовата индустрия да го подведат с изкуствено организираната си сензация.

Няколко такта оглушителна музика, необуздано фортисимо. Тайни документи от флотския архив: еди-кога си екипажът на броненосеца „Потемкин“ се разбунтувал пред град Одеса поради недостиг на храна. Е, добре де, разбунтували се и толкоз. Подобни събития вече са ставали. Като момче страстно е чел за такива неща. Интересно е за по-зрялата младеж. Министър Кленк се засмива.

Спалното помещение на екипажа. Хамаци, опънати един до друг. Някакъв началник шпионира неспокойно спящите матроси. Хм, не е съвсем бездарно направено. Наистина чувстваш спарения въздух в помещението. Към това звучи глуха, потискаща музика.

Ето и утрото. Матроси, наобиколили окачен къс месо. Гледат го неодобрително. Идват все повече, нови и нови матроси. Не е нужно да душиш дълго, за да установиш, че не мирише хубаво. Парчето месо в едър план: гъмжи от личинки. Изглежда, екипажът доста често е получавал подобно месо. Ругатни. Обяснимо. Довеждат корабния лекар — малко хилав господин. Той слага пенснето, изпълнява дълга си, преглежда месото — не го намира негодно за ядене. Месото бива сготвено. Екипажът връща чорбата. Ругае. Банални действия, представени просто, без подчертаване. Къс развалено месо, матроси, офицери. Не особено кадърни офицери, както изглежда, но не и съвсем лоши. Средна хубост. В Бавария едва ли са по-добри. Странно, ала Кленк се вълнува от тези обикновени хора и събития.

Озлоблението на кораба се усилва, просто не разбираш как. Но чувстваш, че всичко ще свърши зле, всеки от публиката го чувства. Господата на екрана не се отнасят към това достатъчно сериозно. Би трябвало да вземат мерки, да действат най-сетне решително. Нима са слепи? Но през последната година на войната ние също го усетихме, че приближава и също взехме мерки много късно. Наистина, нямаше я тази зашеметяваща музика. Отвратителна музика, но не те оставя. Разбира се, този мръсен филм трябва да се забрани. Съвсем рафинирано подклаждане на настроения, свинщина някаква. Наистина няма достатъчно основание да се нарушава дисциплината заради къс червясало месо. През войната трябваше да преглъщаме съвсем други неща, драги мой. Въпреки всичко Кленк не е изцяло на страната на офицерите, дори по-скоро е за матросите.

Зашеметяващата, застрашителна музика не спира, брожението расте. Капитанът заповядва екипажът да се строи на палубата. Пита кой има възражения против храната. Колебание. Неколцина излизат напред. Изведнъж, почти не разбираш как, най-добрите от екипажа, недоволните, предводителите на бунта, се оказват отделени. Между тях и другите се създава голямо, обширно и опасно пространство. Дяволски сръчни момци са тия офицери, ето че за миг в ръцете им са подстрекателите, бунтовниците. Мнозинството от екипажа страхливо остава в строя. Малката група водачи е оградена с въже и завързана в един ъгъл. Ето че тези, дето преди отваряха ей такава уста, сега са жалка, трепереща купчина. Вече ги покриват с един брезент. Няколко безпомощни, гротескни движения размърдват брезента. Натам се насочват дулата на пушки. Сухи, равнодушни команди. Един от мнозинството раззинва уста. Той вика. Разнася се команда „Огън“. Но огън не последва. Пушките не стрелят.

Опиянение обзема хората — както на екрана, така и в салона. Защо са чакали толкова време? Сега е моментът, сега трябва да се опълчат, ето, най-после се започва. И хората в салона ликуват, аплодират онези на екрана. Към звуците на жестоката, триумфираща, зашеметяваща, отвратителна музика се прибавят ръкопляскания, когато онези на екрана устройват диво, гротескно преследване на офицерите; измъкват ги от смешни скривалища, изхвърлят ги през борда във весело пръскащото море, един подир друг, с тях и хилавия корабен лекар, след него и пенснето му.

Кленк седи тихо, затаил дъх; седи грамадният мъж, кротък като мишле. Няма никакъв смисъл да се забранява това. То е тук, вдишваш го с всяка глътка въздух, то владее света, самото е един друг свят, глупаво е да го отричаш. Човек трябва да го види, да чуе тази музика, тя не може да се забрани.

Смъкват знамето. Сред страхотно ликуване на мачтата се издига ново знаме — червено знаме. Матроси поемат службата на офицерите; от това машината не функционира по-зле. С червеното знаме корабът навлиза в пристанището на Одеса.

Градът боязливо съглежда червеното знаме, после раззинва уста от почуда, засиява. Диша учестено, възкликва — голям, свободен. Хората се втурват към кораба с червеното знаме, първо поотделно, после все повече и повече: целият град отива на поклонение на убития моряк, чието тяло е пренесено на сушата, тълпят се в лодки около кораба с червеното знаме, носят на матросите от оскъдните си хранителни припаси.

Кленк се нервира. Нима другите понасят всичко спокойно? Нима просто се примиряват? Той съвсем не е с другите, твърде жизнен е, за да не бъде увлечен от устрема на цялата тази история. Но го смущава, че този пропуск започва да прави нереален иначе толкова реалния ход на действието. Смущава го, че то не е достоверно.

Но я виж! Значи все пак е достоверно. Ето ги тях, другите. Те не са бездействали и вече са тук.

Ето едно стълбище. Огромно, широко стълбище, което не свършва. По него в безкрайно шествие народът поднася симпатиите си на метежниците. Ала не ги поднася дълго; защото на това стълбище са те, другите. Казаци във верига слизат по стълбището с пушки в ръце, слизат бавно, заплашително, неотстъпно, преграждат цялото стълбище по ширина. Сред народа настава раздвижване. Хората вървят по-бързо, затичват се, бягат. Някои не забелязват нищо, не разбират нищо, крачат бавно, чудят се. Виждаш как войнишките ботуши слизат по стълбището, много големи, много бавни — едно стъпало, второ стъпало; а от дулата на пушките изскача малко дим. Сега хората вече не вървят по стълбището, сега те се спускат стремглаво, колкото им краката държат. Някои обаче се търкалят и вече не волята им ги влачи надолу, не краката им, а само законът на гравитацията и инерцията; защото те са мъртви. И все тъй равномерно стъпва казашкият ботуш, и все повече хора се търкалят и влачат надолу. Една жена, която буташе детска количка, вече не я бута, бог знае къде е тя, но тук вече я няма; количката обаче продължава сама пътя си, едно стъпало, и още едно, после шесто, десето, докато най-после спира. А зад нея, много голям и много бавен — казашкият ботуш.

Междувременно и в морето не са бездействали. Повикали са други кораби, големи, мощни. Те обкръжават „Потемкин“. На кораба с червеното знаме всичко е готово за бой. Дулата му, огромни, излъскани като огледало, се насочват, движат се нагоре и надолу като страшни приказни зверове. Стрелките на измервателните прибори трепкат като полудели. От всички страни се приближават стоманени същества, които служат на унищожението, могъщи организми, изпипани до последния детайл. „Потемкин“ се насочва към тях. Това са кораби от неговата класа и те го преследват, обграждат го, шест, осем, десет същества, подобни на него. Няма никакъв изглед да пробие обкръжението, оръдията му не стрелят по-далеч от тези на противника. Той не може да победи, може само, загивайки, да повлече и другите в смъртта. Напрежението става страшно, угнетително — и на екрана, и в салона, — когато огромните кораби бавно затварят кръга около „Потемкин“.

Тогава осъденият кораб започва да дава знаци. Малки пъстри знаменца се издигат и спускат. Размахват се флагове. „Потемкин“ сигнализира: „Не стреляйте, братя“. Плава бавно срещу своите преследвачи, сигнализирайки: „Не стреляйте!“ Чуваш как тежко дишат хората в салона, очакването е почти непоносимо. „Не стреляйте!“ — надяват се, умоляват, желаят го с цялата си душа осемстотинте души в берлинското кино. Дали министър Кленк е благ, миролюбив мъж? Едва ли, той би се смял страшно, ако някой го смята за такъв; той е суров, буен, войнствен човек, недостъпен за нежни чувства. Но какво си мисли той, докато корабът на метежниците плава срещу заредените оръдия? Не по-малко от другите, с цялата сила на пламенната си душа той желае: „Не стреляйте!“

Огромна радост изпълва сърцата, когато кръгът на преследвачите оставя „Потемкин“ да мине, когато корабът влиза невредим в неутралното пристанище.

Когато министър Кленк, с наметнат на раменете лоден и филцова шапка на масивния череп, излиза от притесняващата тъмнина в киното на светлата, широка улица, той е изпълнен от непозната обърканост. Но какво беше това? Нима той не би заповядал да стрелят по метежниците? Как е възможно човек като него да желае: „Не стреляйте!“? Но то е тук, то може да се забрани, но ще продължи да владее света, няма никакъв смисъл да си затваряме очите.

В една витрина Кленк оглежда лицето си, съзира в него непознат досега израз на безпомощност. Та той има вид на животно, попаднало в капан. Какво ли означава това? Лицето му просто на нищо не прилича. Засмива се малко смутено. Махва на една кола, очуква лулата си, запалва я. И ето че лицето му отново придобива предишния си израз — суров и самодоволен.