Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der treue Peter, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011)

Издание:

Сън с флейта. Антология

Немски разказвачи от XX век

 

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

 

ISBN-10: 954-304-270-5

ISBN-13: 978-954-304-270-8

 

Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)

Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)

История

  1. — Добавяне

Маршалът[1] бе много, много стар. Славата му изпълваше страниците на христоматиите, хиляди улици и немалко градове носеха името му — той бе историческа личност. Вече от осем години той живееше сред тишината на имението си, издигнат над всекидневните политически борби.

Но ето че над отечеството надвисна голяма опасност, а сред по-младите, шестдесет и седемдесетгодишните, нямаше никой с достатъчно голям авторитет, за да избави страната от анархия и гибел. Тогава се обърнаха към маршала и го помолиха да поеме кормилото на властта в своите изпитани, жилести старчески ръце.

Отечеството се представи пред маршала в образа на трима господа и го зауверява, че разбира величието на жертвата, която иска от него. Но то иска тази жертва, защото страната е загубена, ако маршалът не я защити.

Престарелият човек стоеше пред тях като живо изваяние. Страстите в него бяха отслабнали. Той вече никого не обичаше, малцина мразеше и всички презираше. Бе мъртъв за повечето радости на живота. Но в душата му още трептеше сладостното чувство за власт от времето, когато за последен път бе командвал, а това бе преди осем години. Защото човек се усеща по-силен, по-млад и по-жизнен, когато знае, че с подписа си определя съдбата на стотици хиляди.

Така в себе си маршалът бе твърдо решил да откликне на този зов на отечеството. Вън стояха журналистите и чакаха; имението бе в затънтено място и затова телефонната служба на малкото селище бе подсилена. Маршалът знаеше, че светът е затаил дъх, за да чуе отговора му. Но откак преди петдесет и три години бе направил една необмислена стъпка, за него бе станало железен закон при никакви обстоятелства да не бърза с оповестяването на решението си. Затова със скърцащия си глас той обяви пред отечеството:

— Искате от мене прекалено много. Утре ще ви дам отговор.

Маршалът имаше навика, каквото и да се случи, в десет часа да бъде в леглото. Към това той се придържаше вече четвърт век; само по време на войната девет пъти бе нарушил правилото си. Днес той също се оттегли в десет часа.

Камердинерът Петер го съблече, помогна му да си сложи нощницата и каза:

— Значи, утре за закуска да приготвя две яйца на ваше превъзходителство?

— Наистина ли мислиш, Петер — попита в отговор маршалът, — че отново трябва да се пренесем в двореца?

— Историята очаква това от ваше превъзходителство — отвърна Петер, докато оправяше възглавницата. — Когато последния път се преселихме в двореца, това се отрази добре на ваше превъзходителство.

— Дългото стоене прав на тези приеми — разсъждаваше маршалът, — започва да ме изморява. Откакто преди три седмици приех господата от легиона, трябва да съкращавам разходките си.

— На ваше място бих приемал само по два пъти в месеца и никога за по-дълго от четвърт час — отвърна Петер. — Да се говори по радиото не е тъй уморително и във всяко отношение е по-добре. Когато ваше превъзходителство говори по случай четиристотингодишнината, всички бяха потресени, дори в страните, където не разбираха речта ви.

Петер постави зъбната протеза на маршала в дезинфектираща течност и му затъкна малко памук в ушите. После приготви бележника, в който маршалът, след като се събудеше сутрин, имаше навика да си записва мислите, хрумнали му през нощта.

През това време маршалът вече бе легнал на дясната си страна.

— Наистина ли смяташ, че няма да се справят без мене? — попита той, докато Петер му завиваше краката.

— Няма да се справят, ваше превъзходителство — потвърди Петер.

Маршалът въздъхна, сви краката си и заприлича на дете в скута на майка си.

— Е — каза той, — тогава утре ми приготви две яйца.

 

 

Петер бе с петнадесет години по-млад от маршала. Той бе съпровождал възхода му от времето, когато маршалът бе капитан, а той ординарец и по-късно камердинер. Маршалът отдавна вече не бе жив човек, той бе паметник, конна статуя, а Петер бе конят.

След бог Петер бе този, който най-добре познаваше маршала. Той знаеше как се създава чувството за авторитет, което бе направило от маршала историческа личност. Авторитетът се създаваше с каменната твърдост на едрото лице и с властното спокойствие, с което маршалът изричаше оскъдните си думи. А думите на маршала бяха като отлети от бронз. На никого и през ум не би минало, че маршалът може да изпитва колебания. Изключено бе да му се възразява.

На пътя на маршала се бяха изпречвали безброй хора, но в сърцето му имаше място само за едного: за самия себе си. Петер познаваше жестокото сърце на маршала. Той разбираше, че в определени ситуации и най-хуманният човек на мястото на маршала щеше да е принуден да праща стотици хиляди на смърт. Ала на един добър човек това би му струвало голямо душевно усилие, докато за маршала то не значеше нищо. Стотиците хиляди не го интересуваха. Спокойствието, с което ги пращаше на смърт, не бе престорено. Ако работите свършваха зле, маршалът свиваше рамене; ако водеха до успех, той бе този, който приемаше благодарността на отечеството. Лягаше си в десет часа и спеше добре. Петер много пъти бе наблюдавал това.

Маршалът не бе дълбок мислител. Във военната академия бе научил, че в съмнителни положения е по-добре да се постъпва погрешно, отколкото да не се предприема нищо. И той се придържаше към този принцип. Бе фаталист. Задачата му бе да взима решения. Какви последствия можеха да имат тези решения не бе негова работа.

Навярно тъкмо поради това свое безкрайно фаталистично високомерие той обсъждаше с Петер решенията, които трябваше да взима, решения, които щяха да променят съдбата на страната и на света. Двамата произхождаха от една и съща селска провинция. Прадедите на маршала от векове бяха там господари, а прадедите на Петер — ратаи. Петер бе частица от онази земя. И когато маршалът разговаряше с него, той говореше със самия себе си. Понякога и наистина си приказваше сам, с напредването на възрастта това му се случваше все по-често.

По характер и възгледи Петер и маршалът твърде много се различаваха. Петер смяташе за по-правилно в съмнително положение да не се предприема нищо, отколкото да се постъпва погрешно. Петер обичаше страната си и на него стотиците хиляди, изпратени на смърт, съвсем не му бяха безразлични. Той не бе фаталист и вярваше, че с благоразумие може да се попречи на злото и да се твори добро. Маршалът бе историческа личност, а Петер просто човек, обичащ своята родина и разсъдлив. Маршалът притежаваше власт, а Петер — разум.

Разбира се, Петер се пазеше маршалът да не отгатне дръзките му помисли. Правеше се на глуповат. Каквото и да речеше, то бе само простата мъдрост на народа. Служеше си с пословици, разказваше календарни истории, случки из живота на баща си и дядо си, като хитро се мъчеше да повлияе върху решенията на маршала, който нехаеше за страната, да ги насочва според своите схващания, тъй като на него страната съвсем не му беше безразлична.

Постепенно бащата и дядото на Петер станаха за маршала образи, пропити от народната мъдрост, истински представители на народа, легендарни герои и патриарси. Чрез тях Петер ръководеше маршала и страната. Мислите, които маршалът имаше навика да си записва сутрин, след като се събудеше, бяха почерпени от мъдростта на онези баща и дядо, това бяха мислите на Петер.

 

 

Когато старият маршал пое в ръцете си кормилото на властта, страната бе изправена почти беззащитна пред най-страшна опасност. Гражданите изнемогваха от следвоенната разруха и репарациите. Учудващо бе с какво умение маршалът, ръководен от бащата и дядото на Петер, през първите седмици и месеци на своето управление извеждаше страната от тези затруднения. Дори му се удаде да убеди политическите си противници, че начело стои човек, който дълбоко чувства цялото злочестие на отечеството и в същото време не изгубва ума си.

Маршалът притежаваше стоманени нерви, той отлично понасяше злочестието на страната и бремето на управлението, оттегляше се в десет часа и спеше добре. Не толкова добре обаче спеше Петер. Длъжността му отнемаше много сили, решенията, които дворецът трябваше да взима, глождеха сърцето му, той бе с петнадесет години по-млад от маршала, но все пак и той бе твърде стар. И не много след преселването им в двореца една сутрин той не се яви в спалнята на маршала, за да му донесе закуската — бащата и дядото го бяха призовали при себе си.

Маршалът дори изпита известно задоволство. Този Петер цял живот не бе трябвало да върши нищо друго, освен да изпълнява някои дребни задължения на камердинер. А върху плещите на маршала тегнеше злочестието на цяла една страна. Но той се държеше, бе с петнадесет години по-стар от своя камердинер, а го бе надживял.

Ала това победоносно чувство не трая дълго. Франц, новият камердинер, пое работата си с изключителна добросъвестност. Отнасяше се към престарелия човек тъй грижовно и нежно, сякаш съсухреното тяло бе реликва; но въпреки всичко маршалът намираше новака несръчен и се оставяше да го обслужват с недоволно мърморене. Петер му липсваше. Той бе глуповато момче, но чрез него говореше древната мъдрост на народа, а това насърчаваше държавния глава. Маршалът не можеше да свикне с името на новия, често вместо Франц го наричаше Петер, ала Франц не бе Петер и маршалът ревниво следеше той да не докосва бележника, където имаше навика да си записва мислите, хрумнали му през нощта.

Маршалът бе свикнал щастието и нещастието да следват едно подир друго като морски вълни. Тази смяна не го засягаше дълбоко, но той я забелязваше. След смъртта на Петер бе настъпил не тъй щастлив период. Решенията на маршала вече не улучваха с предишната увереност желанията на нацията. Недоволството растеше, отзвукът от речта му по радиото не бе достатъчно силен, тамяненият дим бе малко разреден.

Една вечер, след като вече бе легнал на дясната си страна и Франц бе излязъл, маршалът по навик продължи още известно време да фъфли с беззъбата си уста.

— Как мислиш, Петер? — попита той, както хиляди пъти преди това.

Петер отговори:

— Веднъж при дядо ми дойде… — и разказа една от своите истории.

Маршалът се удиви, че Петер отново стои до леглото му в изправената си и скромна стойка и му разказва една от своите истории, сякаш не е умрял. Ала не бе особено изненадан. Често му се случваше да разговаря с хора, които всъщност не бяха между живите и нерядко не знаеше със сигурност спи ли или бодърства. Поначало бе съвсем самопонятно, че Петер продължаваше да го обслужва, след като маршалът му бе оказал честта да приема вниманието му толкова десетилетия; верността бе гръбнакът на честта, а що за вярност е тази, която не превъзмогва смъртта?

Оттогава маршалът отново всяка вечер разговаряше с верния Петер. С леко нетърпение той чакаше Франц да се отдалечи и на негово място да дойде Петер. Щом Франц излезеше, наистина влизаше Петер и разказваше мъдрите и простички случки из живота на баща си и дядо си, а на другата сутрин маршалът със своите стегнати, едри букви записваше в бележника си неговите мисли.

Впрочем маршалът и сега нямаше в решенията си по-голяма сполука, отколкото през времето, когато трябваше да се справя без Петер. Политиката му вече не намираше в страната онова единодушно одобрение, на което бе свикнал, докато разговаряше с живия Петер.

 

 

Така настъпи денят, когато злите сили в държавата вече не намираха маршала достатъчно сговорчив и гъвкав. Те изискваха от него да назначи за канцлер един човек[2], който бе тяхно сляпо оръдие.

Маршалът се посъветва с малцината, които допускаше до себе си. Ала никой не се осмели да изкаже ясно мнението си. И макар да не бе дълбок мислител, маршалът схвана, че от него очакват да отстъпи властта. Очевидно те смятаха, че това е по-разумно и по-достойно, отколкото той да остане начело на държавата и с това да узакони позорните действия на натрапения му канцлер.

Маршалът слушаше с неудоволствие предпазливо подхвърлените му намеци. В плановете му не влизаше да прекара остатъка от живота си в имението заедно със слугата Франц. Не му оставаха още много години и те му изглеждаха празни без сладостното чувство за власт. С нежелание би назначил човека, когото злите сили му натрапваха, но с още по-голямо нежелание би се оттеглил в имението си.

Тази вечер маршалът с особено нетърпение очакваше Франц да излезе. Най-после досадникът затвори вратата след себе си и Петер веднага се появи.

— Как мислиш, Петер? — попита маршалът. — Да назнача ли този човек? Та той е крайно съмнителен тип.

Петер разказа една случка из живота на дядо си. Ставаше дума за някаква къща и за едно зло куче. Къщата можела да се купи само заедно с кучето. Краят на историята бе неясен, изглежда, дядото бе предпочел да се откаже от къщата. Но понеже на маршала не харесваше такъв край, той нетърпеливо попита:

— И какво направи дядо ти? Но говори по-ясно. Така фъфлиш, че изобщо нищо не се разбира. Много си остарял.

Но Петер продължи да фъфли и маршалът реши да разбере историята в смисъл, че дядото е взел къщата въпреки злото куче.

Маршалът назначи за канцлер онзи човек, съмнителния тип, и сам остана на длъжност. Страната бе възмутена. Вечерта Петер не дойде. Маршалът изфъфли нещо за неблагодарността и ненадеждността на народа.

Когато на следващата сутрин той посегна към бележника си, за да направи, както обикновено, поредната си записка, оказа се, че всички страници са изписани. Отгърна и последната страница, но и тя не бе празна. Там бе писала чужда ръка, ръката на Петер. „Какво наказание е такъв зъл и стар глупак!“ — прочете той.

Маршалът се стресна. Не се бе учудил, че покойният Петер разговаряше с него; но че мъртвият му бе писал, го порази дълбоко. „Сега се осмелява — помисли си той с горчивина. — Сега, когато е мъртъв, се осмелява, този страхливец.“ Ала написаното в бележника бе проникнало до мозъка на костите му; за първи път, откакто се бе пренесъл в двореца, маршалът остана в леглото и предвидената за деня програма трябваше да бъде отменена.

По-късно той си каза, че всичко може да се обясни много просто. Петер още приживе бе облекчил дръзката си робска душа, това бе цялата история. Негодникът бе разчитал, че ще може навреме да прибере листа. Ала не му се бе удало. Той, маршалът, бе живял достатъчно дълго, за да залови изменника.

Но това бе слаба утеха. Каквото не успяха да сторят събитията, способни да разбият сърцето на всеки друг, стори го тежката въздишка на Петер от гроба. Увереността на стареца бе пречупена, а с това и жизнената му сила.

Той остана на длъжност, но позволи външно и вътрешно да бъде засенчен от човека, когото бе принуден да назначи, от този съмнителен тип. Като призрак бродеше из двореца и целият свят разбра, че историческата личност не е нищо друго, освен една накичена с ордени униформа.

 

1942

Бележки

[1] Маршалът — Става дума за фелдмаршал Паул фон Хинденбург (1847–1934), главнокомандващ германските въоръжени сили през Първата световна война; през 1925 г. става президент на Германия и управлява до смъртта си. — Б.пр.

[2] През 1933 г. в Германия райхсканцлер става лидерът на националсоциалистите Адолф Хитлер (1889–1945), който след смъртта на президента Хинденбург се обявява за държавен глава и „фюрер на немския народ“. — Б.пр.

Край