Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (20)

21.

Прибрах се в леговището си по тъмно. Взех да чаткам кремъка о огнивото, запалих борина. И така, както с труд изувах вкоравените от мраза ботуши, видях, че Ие беше се погрижила и за вечерята ми — паница варена риба, която димеше вкусно. Грабнах лъжицата с непредпазливо рязко движение, затуй — вместо да се насърбам — се превих от болка в раната. Постоях цял стегнат, чаках да ми премине. А си мислех: милата Ие, храни ме всяка вечер!… Но… тази вечер кога сколаса? Че нали… — пак скочих непредпазливо, — нали допреди миг бяхме заедно!

Погледнах към храната си с вече привична мнителност: кой и защо ще ми носи вечеря, щом не — Ие? Поседях умислен, все по-мрачен. И по калцуни изтичах навън, отправих се към ханските шатри. Зад тях, знаех си, се гушеха едно в друго ловните кучета на Аспарух. Те ме признаваха за свой, та се заувъртаха наоколо ми и не беше трудно да взема на ръце най-малкото. Дебнейки като крадец, прибрах се. И със съзнанието, че убивам — поднесох на младото животно вечерята си. То гладно й се нахвърли, зиме за псетата имаше скъдна храна.

Половината нощ бе превалила, не бях мигнал. Седях, втренчен в кучето, което бе заспало сито, под покрив. Ще рече, моята мнителност се оказа прекалена — нямах основание за тревога. Но по-добре е да прекалиш в подозренията, отколкото в доверчивостта — виках си, като се готвех за сън. Тъкмо тогава видях как през тялото на спящото куче преминава гърч. Скрих лице в дланите си, нямах сила нито да гледам предсмъртните страдания на животината, нито да разсъждавам върху бъдещето си. Чувах ужасено скимтене и вой, те ме разтрисаха. Посмеях да оттуля очи, едва когато кучето бе свършило — то лежеше, изпружено като дърво в най-отдалечения ъгъл на шатрата ми. Из муцуната му още извираше сива пяна.

Трябва да призная, че тогава самият аз се почувствувах като гонен звяр — тренчех се диво в полумрака, готов за всичко най-гибелно. Не забелязвах как през процепа на входа вече се прокрадва бледа светлина. Седях с все дрехи и под оръжие на ръба на ложето си.

Най-малко бях очаквал през онази предутрин при мене да влезе ханът. Той ми се стори от първи поглед някак отсъствуващ и не на себе си. На Аспарух не направи впечатление, че бях облечен, въоръжен, не мигнал. Той прекрачи през безредието на моята зимна бърлога, за да седне до мен.

— Привет, ювиги! — казах тъжно. — Много дни не си ме търсил за прочит или за тълкуване…

— Мисля… че Ирнике умира… — изрече след малко ханът.

— До вчера тя беше здрава! — извиках.

— Нощес я започнаха свивките. Преди време… Събраха се жени…

— Христе, помогни! — изправих се и се прекръстих. — А защо не съм чул викове нощеска, нали съм на трийсет крачки?

— Тя… не вика — тихо поясни Аспарух. — Тя… гледа с големи, страшни очи… Има упрек в очите й…

Ювиги скочи, улови ме за ръката и ме разтърси като безумен.

— Защо всяко раждане е ужас? — питаше ме с глас, който не мога да предам. — Слушах, още дете, писъците на сестрите си… Майка си загубих петгодишен в такава заран на викове и кръв. Не разбирам: защо нашето начало трябва да бъде нечия нечовешка мъка?

— Няма нищо по-скъпоценно от живота, знаеш, затова и тъй висока е цената му — опитвах се да отговоря и на един свой собствен отколешен въпрос. — Види се, някой е длъжен да предплати това, че още един човек ще живее…

Аспарух не ме чуваше. Сякаш се движеше насън, той внезапно излезе. Последвах го, съвсем забравил нощесните си премеждия.

Пред голямата шатра стоеше като страж майката на Ие и Пагане…

— Не влизай! — нареди тя на хана. — Вътре не е за мъже.

Двамата виновно се измъкнахме покрай кожената стена. Долавях как цялото същество на Аспарух слухтеше.

— Тя ще умре, Велизарие… — прокоби глухо той. — Слаба е да задържи живота в себе си…

— Ще оцелее, кълна се! — уверявах го. — Светът би свършил, ако от раждане се мреше.

— Мрат… — издума ханът. — При преселение родилките много мрат…

Сам не зная колко време бяхме стояли така, когато първожрецът разгърна входа.

— Детето ти не щея да се роди, ювиги! — обяви той със сурова тържественост. — Ела да се простиш с пресветлата!

По-нататък думите му заглъхнаха — над стана и над: реката се извиси самотен вик. Той (разбира се, така се чинеше на мене, твърде изтерзан през последните денонощия) дълго кръжеше из синевата между небе и земя, над леда, който в този миг се пропука, откърти се и с грохот тръгна по течението.

Бедната Ирнике вече бе издъхнала. Из ханската шатра бавно излизаха ония, които бяха се сбогували с нея. Аз бавно влязох на свой ред.

Спрях пред Ирнике, поклоних й се. За разлика от българите, целунах по наш обичай ръката й. Съвсем смалена в лице, господарката ми най-сетне изглеждаше честита.

Ие бе познала — в деня, в който погребахме Ирнике, буйно се отприщи ледоходът.

Всичко на брега беше полулед и полувода, а в тях се оглеждаше още студеното, но ярко небе.

Стоях високо над реката и гърбом към стана, откъдето дочувах бодра глъчка — народът се радваше на пролетното пробуждане. Наземи до мене, загърнат в дрипа, бе трупът на онова куче; не бях сварил досега да го заровя.

Копаех вяло, отвратен от цялото битие. Не усетих кога на брега е дошъл ханът. В жалейка — без знаци, без оръжие.

— Ти пък кому копаеш гроб? — попита ме той. Тръснах мълчаливо малкия труп в нозете му.

— Добро гонче щеше да стане… — равнодушно рече ханът. — Премръзна ли?

— В този трап, но по-дългичък само че, днес трябваше да легна аз, ювиги — казах мрачно. — Не зная дали за добро, сетих се да нахраня песа от паницата, оставена за мене…

Забелязах как при тия думи Аспарух изплува из своята хладна печал.

— Отрова — рече той. — Кого подозираш?

— Оногова, дето преди десетина дни ме улучи вдясно от рамото.

— По нас изневиделица мятат засега стрели словените.

— Стрелата беше със железен връх, българска… — Докато говорехме, зарил бях кучето. Бръкнах се в колчана, подадох на хана въпросната стрела.

Познавах признаците на ярост у него — върху страните му изпъкваха бучки, колкото орех.

— Ела с мене! — заповяда ми ханът.

В мълчание стигнахме до шатрите на първожреца — те образуваха малко селце. Най-обширната бе къде по-богата от тази на хана.

— Привет на първия по мъдрост и знания! — викна Аспарух, за да оповести присъствието ни.

Полите на голямата шатра пропуснаха първожреца. Макар че не можех да го търпя след злокобната му присъда над Пагане, сега за първи път го погледнах, както човек — човека, толкова той ми се видя съсипан, грохнал, окаян.

— Кое накара ювиги хана да ме потърси през най-черните за всеки баща дни? — попита той, а очите му бяха пусти.

— Искам да ми отговориш кога денят ще бъде равен на нощта, за да обявя на народа след колко дни потегляме!

Първожрецът мълком си влезе, а подир това се появи, нарамил корав като греда свитък. Той го простря там, където земята бе най-пропръхнала, разви го и потърси с поглед слънцето. После най-ученият понагласи кожения чертеж, забоде в пресечката на множество черти желязна стрелка, проследи сянката й. И взе да реди върху друг пергамент непознати за мене знаци.

Смаях се: нима варварите имаха свое звездобройство? Че астрономията и по нас се смята за най-висшата наука — как бяха достигнали до нея хора безписмени? И наистина ли те нямаха писмо? Що за знаци рисуваше първожрецът? Загадъчна работа…

Ювиги ханът стоеше като истукан насреща му. Явно бе, че в очакване на учения отговор той мислеше за съвсем друго — тъй остър беше изразът му, че никак не бих го отнесъл към сметките на времето.

— На третия ден от месец дилом тотом, тоест, след двайсет и три дни ще настъпи равноденствие — твърдо каза жрецът.

— Сигурно ли е? — ханът прикова с очи бившия си тъст.

— Напълно — потвърди онзи.

— Питам, де… Понеже преди година ти пак беше напълно сигурен — злорадо му напомни ханът. — Знаеш ли, дъщеря ти умря не от смъртта си, о, първи всред мъдрите — жестоко продължи Аспарух.

— Ирнике не понесе твоята нелюбов, това я уби! — загуби самообладание опечаленият баща.

— Не е вярно! — опроверга Аспарух. — Моята нелюбов дойде за Ирнике, след като тя бе осъдена; Ирнике трябваше да умре преди пролетта, понеже ти се закълна лъжливо в живота й. Съзнаваше, че ни лъжеш, нали?

Мислех си, че първожрецът ще рухне пред очите ни — изключено е човек да понесе думи като току-що изговорените. Но служителите на бога са мъже изпечени, забелязал съм… Първожрецът отвърна, като натъртваше всяка дума:

— Дължиш ми похвала, а не укор, загдето жертвувах своето дете за общо добро. Един хан, обвзет от сляпа любов, не можеше да принадлежи на делото си.

— Защо тогава ме кориш, че не обикнах дъщеря ти? — подигра го злобно Аспарух. — Това бе също в полза на величието ми.

— Приеми, че сме разплатени… — скръбно предложи първожрецът. — По-леко е да загубиш жена, отколкото едничка дъщеря…

— Не! — безмилостно отсече ханът. — Ти уби не само Пагане, но и моите две деца, двете първи! И за тях ли сме разплатени?

Не бих искал за нищо на света да бъда на мястото на първожреца. Но вместо да се снижи от угризения, раненият баща изтърва болката си в жажда за мъст. Онегавон впери кървясали очи в Аспаруха.

— Това е прокоба! — кресна той. — Тангра ни сочи, че ти не можеш да създадеш нещо трайно — ни човек, ни държава!… Когато разнесеш българските кости от река Таис до края на света (нали виждаш как никнат гробове всяка вечер, нали ги виждаш? Ще останеш да бродиш сам!… Самичък конник без племе, без земя, без челяд!… Това говори Тангра…

Бях навикнал на варварско суеверие, та помислих, че хан Аспарух ще се стъписа от такава черна прокоба. Нищо подобно!

— Храбър си, защото знаеш, че по закон нямам право да казня първожреца, а? — попита той ледено.

— Нямаш това право! — диво възтържествува онзи. — Кой ще ти тълкува думите на бога, ако…

— Понеже стоиш тъй близо до него — пак ледено го прекъсна Аспарух, — изтълкувай ми как гледа той на тайните убийци?

— Тях чакат изтезания и казън, независимо какъв сан имат — с несигурен глас отвърна първожрецът.

— Независимо… — натърти ханът. — Чуй сега: мога всеки миг да докажа, че ти си наредил веднъж и дваж да бъде тайно очистен Велизарий.

Първожрецът зина да отрече обвинението, но остана ням като сгръмосан. Въпреки покъртителните бащини жалби, които току-що бяха ме накарали да го съжаля, сега си пролича колко мил му беше животът.

— Заповядвам: от днес твои чиготи ще бдят над Велизария. Ако, недай боже, нещо му се случи, пред закона ще отговаряш ти!

Така заповяда ханът, стана и си тръгна без повече обяснения.

— Ти го озлоби, а не го наказа, ювиги… — позволих си да заговоря хана на връщане. — Гибелно е!

— Зная що върша! — твърдо заяви Аспарух. — Моята власт е едногодишна, едва проходила. Не може да израсте тя без опита и знанията на нашите старейшини… Трябва и време…

— А ако през това време те…

— Всяка твар живее по случайност, Велизарие — разумно ме поучи моят връстник. — Като си помислиш, мъртвите са къде повече от живите, а всеки жив е със сигурност утрешен мъртвец. Тогава? Не разбирам кое толкоз те тревожи, Велизарие!