Франц Верфел
Направих добрина

Сърце, ликувай!

Аз направих добрина

и вече сам не съм.

Един човек живее,

един човек е жив

и щом за мен помисли,

очите му блестят от влага.

Сърце, ликувай:

един човек е жив!

И аз не съм, не съм за дълго сам,

защото добрина направих.

 

И дните на въздишки отминават.

Хиляда добрини сега ще сторя!

Усещам вече —

всички ме обичат,

защото аз обичам всички.

И се стремя към тях, понесъл

познанието за доброто.

Ти, мое сетно и най-сладко,

сияйно и пречисто, и най-просто чувство:

доброта!

Хиляда добрини сега ще сторя!

И най-прекрасната награда ще получа:

благодарност,

благодарност от света.

Смълчаните предмети

се хвърлят в моите прегръдки —

смълчаните предмети,

които в час щастлив

като добри животни съм погалвал…

 

Писалището ми проскръцва,

знам, да ме прегърне иска то.

Пианото се мъчи да изсвири

любимата ми песен и сега —

тайнствено и непохватно

ведно подрънкват всички струни.

И книгата сама разгръща листи.

Направих добрина!

Когато бродя в злачната природа,

преследват ме дървета

и сплетени растения,

цветя и билки

ме съпровождат като свита,

и корени открити ме прегръщат.

Разнежените клонки

ме обвиват крепко,

над мен листата шепнат

кротко, сякаш пръска

малък, пенест водопад.

 

Безброй ръце към мене се протягат,

безброй ръце зелени —

и обграден отвсякъде,

стоя пленен

от красота и обич.

 

Направих добрина,

и доброта и радост ме изпълват,

и вече сам не съм,

не съм, не съм самотен.

Ликувай, ти сърце!