Фридрих Шилер
Жеравите на Ибик

В тържествения ден, когато

в Коринт се стичат племената

за общогръцките игри,

потегля Ибик от зори.

Любимец скъп на боговете,

със звучен глас от Феб дарен,

от Регий тръгнал с жар в сърцето,

върви певецът вдъхновен.

 

Над хребета горист далече

Акрокоринт се вижда вече;

смирен навлиза Ибик днес

във Посейдоновия лес.

Там всичко в мрак е притаено

и само жерави летят

във сиво ято, устремени

на юг, към ведър, топъл кът.

 

„Привет, приятели крилати,

летя над мене вашто ято

като добър поличбен знак.

По пътя с вас дотука чак,

до бреговете на морето,

една съдба делих безспир;

дано намерим дом, където

да си отдъхнем най-подир!“

 

Той крачи бодро, ала в мрака

засада гибелна го чака:

в леса на неговия път

убийци двама се таят.

Нападнат, във борба неравна,

отчаяно се брани той —

владее лирата отдавна

но слаб е с лък да води бой.

 

За помощ еква зов в простора

към всички богове и хора,

ала остава без ответ

молбата на певеца клет.

„Нима ще трябва да загина

в леса от зла ръка сразен,

далеч от моята родина

и без да бъда отмъстен?“

 

Пронизан рухва на земята,

но чува как шумят крилата

на птиците и с глъхнещ глас

ги призовава в тоя час:

„Свидетели еднички вие

на туй злодейство сте били —

дано народът да разкрие

чрез вас убийците ми зли!“

 

Намерен е трупът, познава

приятел от Коринт тогава

чертите на певеца скъп

и го оплаква с горка скръб:

„Нима съдбата ти това е,

наместо да си украсен

с венец от лавър — да сияе

над тебе слава в този ден?“

 

Изтръпват хората, когато

за Ибик чуват новината,

и цяла Гърция ридай

за неговия ранен край.

Народ се стича пред притана

и иска гневен и сърдит,

убиеца да бъде хванат

и за възмездие убит.

 

Но кой ще различи следите

сред пъстрата тълпа прикрити?

Къде в човешкия поток

е скрит убиецът жесток?

Крадец, съперник ли коварно

в леса певеца е убил?

Единствен Хелиос навярно

свидетел на това е бил.

 

А може би злодеят броди

със дръзки крачки сред народа

и гледа хората без свян,

със чужди лаври увенчан.

Или пък дразни боговете

пред прага на самия храм,

или сред множество несметно

седи в театъра голям.

 

Пращят дебелите подпори,

театърът е пълен с хора

от всички гръцки племена.

Като вълна подир вълна

тълпите с тътен глух пристигат,

нагоре пъплят те безспир

и сякаш сградата се вдига

към светлата небесна шир.

 

За празника са тук събрани

фокийци, горди атиняни

и гости от Авлида чак,

от китния Архипелаг,

от Мала Азия далечна…

Но стихва всеки шум и спор —

започва песента си вече

и се явява мрачен хор.

 

По обичая стародавен

в театъра излизат бавно

огромни сенки в дълъг ред

и кобно движат се напред.

Така тържествено и строго

не крачи земната жена

и всички те надхвърлят много

човешката височина.

 

Във черни плащове обвити,

те носят факли, от които

струят червени светлини;

без кръв са техните страни,

на мястото пък на косите,

над восъчните им чела

змии отровни се преплитат

и гърчат своите тела.

 

Ериниите с мрачна песен

започват своя танец бесен,

изтръпват във внезапен страх

нечистите сърца пред тях.

Тържествено и страховито

свещеният им химн звучи,

пронизва ледено душите

и кара всичко да мълчи.

 

„Да славим хората, живели

безгрешно и със чисти цели;

викът ни да не наруши

мира на техните души!

Но който със дела престъпни

на ближния си гроб копай,

от страх и ужас нека тръпне —

ще го преследваме докрай!

 

Ако намисли да избяга,

да знае: примката се стяга

и във уречения час

ще бъде заловен от нас.

Ще го застигнем и не може

със жалби да ни трогне той —

дори на смъртното си ложе

не би намерил миг покой!“

 

Отново тишина мъртвешка

над хората надвисва тежко

и сякаш някой грозен бог

невидим гледа с поглед строг.

Ериниите пак възвиват

пред занемелия народ,

минават в кръг и си отиват

със бавен и отмерен ход.

 

У всички зрители смутени

съмнение е спотаено

пред тая непозната мощ,

която бди и ден, и нощ,

която води съдбините

на хората със вещина,

но иска да остане скрита

от светлината на деня.

 

На крайната редица горе

внезапно някой заговори:

„Виж, Тимотей, там иде пак

на Ибик сивия орляк!“

И почерняват небесата

над зрителите в тоя миг

и слиза жеравното ято

над техните глави със вик.

 

„На Ибик?…“ Името любимо

сега със сила несравнима

ехти във хиляди уста

и пламва пак ненавистта.

„Певецът, на чиято слава

посегна користна ръка!…

Какво орлякът означава?…

И кой го назова така?“

 

Гневът расте, шуми тълпата,

догадка трепва във сърцата:

„На Евменидите гласът

извърши чудо този път!

Да се владее непривикнал,

злодеят се издаде сам!

Хванете тоя, който викна,

и неговия спътник там!“

 

Напразно жалкият убиец

изплашен иска да се скрие —

в миг от народа възмутен

с другаря си е заловен.

Към съдията ги повлича

със шум човешката вълна

и там, безсилни да отричат,

признават своята вина.