Вадим Собко
Десет дни щастие (5)

Четвърта глава

Светлоград се намираше на брега на бързия Донец и младият градски парк се ширеше по стръмнината до самия бряг. Тук, недалеч от вливането му в Дон, Донец бе доста широк и пълноводен. Светлоград сякаш го обгръщаше от двете страни — на десния бряг се издигаха високите комини на металургическия и химическия за вод, а в низината на левия бряг се извисяваха корпусите на новите жилищни блокове.

Паркът беше гордостта на светлоградци. От високата му стръмнина се виждаха зелените ливади, обрасли с върбалак и жилави дънерести тополи. Вятърът тук миришеше на прясна вода и зеленина. Една широка алея пресичаше хълмистото плато, издигнало се над реката. Тя господстваше над цялата околност и дъхът на човека спираше от голямата шир, обилното слънце и вятъра.

Паркът и крайбрежието бяха особено хубави в тихите вечерни часове, когато слънцето клонеше към залез зад високите заводски комини, сенките от които кажи-речи стигаха отсрещния бряг на Донец, и осветяваше далечните ливади, стените на новите здания и високите кръгли върхове на могъщите казашки тополи. В такива минути над Светлоград наставаше някаква странна тишина, която не можеше да бъде нарушена нито от свирките на маневрените локомотиви по заводските коловози, нито от бухането на пневматичната набивачка, която забиваше тежки пилони на строежа на новата спортна станция край Донец. Тези звуци живееха сякаш съвсем отделно, без да нарушават чувството на покой и тишина.

По същото това време Михайло Кравченко седеше на една пейка с извито облегало над стръмния бряг на Донец. Кой знае защо красотите на вечерния хоризонт не вълнуваха младежа.

Днес той се бе решил на една дръзка крачка: изпратил бе бележка на Вера Шайтан с молба да дойде на това познато място в шест часа… Те неведнъж се бяха срещали тук, но сега обстоятелствата бяха други, и не се знаеше как Вера ще посрещне тази негова постъпка.

През последните няколко дена бяха станали такива големи събития, че Михайло се чудеше как могат хората да се разхождат спокойно, да се смеят, да купуват разни дреболии и да не забелязват най-важното, като че ли не разбират, че сърцето на Михайло Кравченко скоро ще се пръсне от напрежение и чакане.

„Не постъпих правилно — упрекваше се младежът, седнал на пейката. — Няма да дойде, положително, няма да дойде. Ходя, страдам, пиша бележки, а нима момичетата обичат такива като мене? Не, те предпочитат съвсем други и на тях пишат бележки и определят среши. Нещастен човек си ти, Михайло Кравченко, и кой знае кога ще свърши това нещастие.“

Изведнъж младежът едва не подскочи от изненада. Той забеляза Вера, която бе седнала на другия край на пейката и се любуваше на крайбрежието, без да му обръща внимание. Как е могла да дойде и той да не я усети? Сега тя ще му се разсърди и дълго време няма да му прости неговата разсеяност. Как можа да не я забележи? Защо не му върви в живота?

— Вера — извика той, сякаш ги разделяха километри.

— О, ти ли си това! — Вера обърна бавно хубавата си главичка. — Защо викаш? Какво правиш тук?

— Нищо подобно, аз не викам.

— Е да, не викаш, а гласът ти положително се чува отвъд реката. Какво правиш тук?

— Как какво? Нима не знаеш?

— Нищо не знам.

— Но нали ти писах…

— Какво?

— Нищо, случайно съвпадение. Ще поседя малко и ще си ходя.

— Аз пък не съм дошла случайно тук — заяви Вера.

Какво да прави с това вятърничаво момиче? Човек никога не може да отгатне мислите й, а какво ще й дойде на ум след една минута, само бог знае. Ту отрича, ту казва, че не е дошла тук случайно.

— Значи, ти дойде…

— Да, значи. Имам среща с баща ми.

— Ами Сашо нищо ли не ти…

— Да, предаде ми. Верният ти приятел ми предаде една бележка. Досущ като в пиесата на Лопе де Вега за любовните похождения на испанските грандове. Само че ти не си гранд, а пък аз не съм прекрасна синьорина и съм дошла тук, както виждаш, по съвсем друга работа. Затова няма защо да се надяваш и да чакаш…

— Аз вече не се надявам — каза навъсено Михайло.

— Не се надяваш ли? — Очите на Вера пламнаха за миг и завчас изгаснаха.

— Да, не се надявам.

— Много добре. Така трябва да бъде. Няма на какво да се надяваш.

Те седяха на пейката — Михайло на единия, а Вера на другия й край, сякаш разделени от дълбока пропаст. Втренчили поглед в реката, осветена от златножълтите лъчи на залязващото, слънце, те не знаеха какво да говорят и дали изобщо трябва да говорят.

Вера нехаеше за нищо — тя чакаше баща си. Тя не можеше да разбере какво търси тук Михайло. Пък в края на краищата, щом му харесва, нека седи.

Мълчанието им продължи десетина минути. Най-после младежът, не издържа:

— Защо не идва баща ти?

— Не се тревожи, ще дойде.

— Това никак не ме засяга.

— Много добре.

И отново се умълчаха. Михайло се ядоса. Идеше му да стане и си отиде, без да се оглежда, без да обръща внимание на тази възгордяла се девойка. Той дори помръдна от мястото си и понечи да стане, но краката му не го послушаха. Вместо да стане, той продума, сякаш искаше извинение:

— Исках да ти кажа…

Но защо трябва да я занимава с неговите работи, когато това не я интересува. Пък може да я интересува? И той обърна леко глава.

— Може би сега, когато баща ти…

И млъкна отново. Не, той не умееше да се изразява ясно и логично. Вера дори се ядоса. Но сега ставаше дума за баща й, а не за среща или нещо друго — и тя трябва да му помогне.

— Какво от това, че е дошъл баща ми? — каза тя по-меко.

— Може би моят старец не е виновен? Нали баща ти е жив и здрав…

Аха, значи, него го интересува не Вера, а съдбата на собствения му баща. Значи, той мисли и се тревожи не за нея, а за семейните си работи? В такъв случай той няма да постигне много.

— Не зная — отговори Вера, която вече нямаше никакво желание да му помогне.

Михайло се помести по-близо до нея.

— Тъкмо за това исках да те помоля, затова ти изпратих и бележката…

А, такава ли била работата, почакай, почакай, ще ти дам да се разбереш…

— … Ти едва ли знаеш колко е важно това за мене. Не вярвам, че баща ми е предател, а не мога да докажа… Никой не може да докаже това… Знаеш ли, откакто се завърна Максим Павлович, баща ми стана по-весел, походката му е по-лека, смее се, вечер пише нещо… Понечих да го запитам, а той така ме нахока… Никога досега не е бил такъв… А аз нямам сили да живея в неведение. Убедих се, че е безсмислено ла мечтая за тебе…

— Виж го ти! Сигурен ли си в това?

— Да, сигурен съм. Аз съм виновен за всичко. Но това не е важно…

— Не е важно ли?

— Да, сега ме интересува само въпросът за татко. И няма да се успокоя, докато не узная истината. Трябва да ме разбереш…

Вера не му отговори. Думите „не е важно“ я засегнаха дълбоко.

— Имам голяма молба към тебе — запитай баща си. Той помни и знае всичко, нали е бил там…

— Няма да го запитвам — отговори рязко Вера.

Михайло я погледна учудено.

— Защо? Постави се на моето място…

— Това никак не ме засяга — и тя показа крайчето на розовото си пръстче. — Няма да го питам…

— Добре, както искаш… Имам само добри намерения. И ако не ти е удобно, ще го запитам аз, колкото и да е неприятно това… Разбери, че не мога да живея така…

— Да не си посмял да го питаш! — извика девойката.

— Защо? Кой може да ми затвори устата? — запита учуден Михайло.

— Да не си посмял да го питаш! Разбра ли? — Очите на Вера святкаха, тя беше готова да го разкъса.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма, но да не си посмял да го питаш! Да не си посмял!

— А пък аз нарочно ще го запитам.

Вера разбра, че е прекалила. Току-виж наистина започнал да разпитва баща й и тогава… Какво ще стане тогава? Вера не можеше да си представи последствията от това, но не можеше също така да допусне някой да постави баща й в деликатно положение.

Тя се помести по-близо до Михайло и го замоли горещо:

— Моля ти се, недей го пита.

— Защо? Кажи ми защо? Нищо не разбирам?

— Не мога да ти кажа. Не ми се сърди, но те моля, умолявам те, не го разпитвай!

— Но защо? — Михайло не можеше да проумее всички тези неочаквани промени в настроението на Вера. Вероятно девойката има много важни причини да се тревожи. Тя цялата беше се зачервила, диша тежко, а очите й са насълзени.

Колко е хубава сега. Михайло не бе я виждал такава. Той не можеше да познае предишното палаво момиче, което мислеше само за себе си Сега всичко в нея се бе изменило — и очите, и думите, и поведението й. „Тя изведнъж е станала по-голяма“ — помисли Михайло.

— Странно — каза младежът. — Кому може да попречи това?

— Не зная, но много те моля да не закачаш баща ми. Поне за известно време…

Вера докосна нежно ръката му и сладка нега се разля по тялото на младежа.

— Аз не мога да ти забраня, но те моля да почакаш още две седмици, десетина дни. Заради мене… Почакай… в името на нашето щастие. Да не мислиш, че не разбирам мъката ти? Да не мислиш, че не ми се иска и аз да зная всичко? Да не мислиш, че не ми се иска да оправдая баща ти? Само че не всичко е така просто, както ти се струва. Сега не мога да ти обясня. Но моля те, потърпи още малко.

— Не разбирам защо трябва да чакам. Щом е честен човек…

Вера усети, че Михайло се колебае, хвана ръката му с двете си ръце и я стисна здраво:

— Остави това на мене. Аз ще узная всичко, обещавам ти. Само че почакай десетина дни. Съгласен ли си? Ще почакаш ли?

Тя го погледна в очите и погледът й, горещ и ясен, проникна в най-дълбоките кътчета на душата му.

— Добре — каза глухо Михайло, — нека бъде твоето: десет години съм чакал — ще почакам още десет дни. — Той помълча миг-два, сетне махна съкрушено с ръка и добави: — Баба съм аз, а не мъж. Ще ти се усмихне, ще ти се примоли, ще свие очи — и вече се размекнах.

— Ако не се чувстваш мъж, можеш да си вземеш думите обратно.

Михайло я изгледа с безразличие: че какво, тя има основание да се подиграва.

— Не — каза той, — том съм обещал, ще почакам.

Те отново се умълчаха и мълчанието ги гнетеше много повече от разговора. Искаше им се да станат и да тръгнат в различни посоки. За ла запълни с нещо тази пауза, Вера каза:

— Горин развали твоя магнетофон.

— Ще трябва да дойда да го поправя.

— Заповядай, много ще се радвам.

Виж я ти, щяла да се радва! В гърдите на Михайло кипна злоба, ала той се сдържа и рече:

— Ще се радваш ли? Какво е това — възнаграждение за обещаното чакане?

— Глупак! — пламна Вера.

Тя се надяваше, че младежът ще избухне, но той посрещна тази дума спокойно и дори се усмихна.

— Да, аз наистина съм глупак. Ти си права. Ходя, мечтая, строя някакви въздушни замъци… Добре, ще почакам десет дни.

Доядя го на себе си и той стана от пейката, изпълнен с чувство на пълно безразличие към тази русокоса девойка.

— Отиваш ли си?

Отгоре на всичко се чуди! Друг на негово място би избягал отдавна заради нейните прищевки.

— Да, отивам си.

— Добре, отивай си.

И той отново долови някаква промяна в гласа й. Какво иска тя от него, какво е намислила? Стана от пейката, а не може да тръгне. Какво му е? Защо тази девойка може да го води за носа? Не, сега ще се обърне и ще тръгне.

Но вместо да закрачи решително по алеята. Михайло каза:

— Не е ли време да си вървя?

— Както искаш!

— Кажи ми какво да те правя, като си такава вятърничава? — плесна с ръце младежът — Човек не може да разбере какво искаш… Иде ми да те хвана за гърлото и да те удуша…

— Опитай се.

— Не, предпочитам да те целуна, за да знаеш…

— Да не си посмял!

— А пък аз ще посмея, това е единственият начин…

Вера разбра, че заплахата е напълно реална, и се уплаши.

Той се доближи до нея и я притисна о облегалото на пейката.

— Да не си посмял! Ще извикам отредник.

— Викай.

Тя се съпротивяваше, но Михайло я прегърна, извъртя ръцете й и я целуна силно по устните. След това я пусна, седна до нея, погледна зачервеното й личице и запита:

— Е, ще викаш ли отредниците?

— Ти — Вера се задъхваше от гняв, — ти… ти не сгреши. Това е възнаграждението за съгласието да чакаш. Но ако не исках, никога нямаше да ме целунеш. Разбра ли?

— Разбрах. Да ти дам ли разписка?

— Дай.

Те бяха седнали един срещу друг на пейката, като се гледаха изпод вежди.

Така ги завари Максим Павлович Шайтан.

— Ето къде сте се скрили! — каза весело той и се запъна. — Но какво става с вас?

Те сякаш не го чуваха.

— Какво се е случило, да не сте се побъркали? — разтревожи се Шайтан.

Той се доближи до пейката и застана между тях. След това хвана с двете ръце Вера за раменете, разтърси я здраво и изведнъж усети, че тя се отпусна и успокои.

— Хайде, съвземи се. Какво ти е? — запита я той.

Вера не му отговори.

Тогава Шайтан се обърна към Михайло.

— И тебе ли трябва да разтърся?

— Не, благодаря.

Младите хора се поуспокоиха, но бяха готови да потънат от срам в земята.

Михайло пръв съобрази, че не бива повече да мълчи, и каза, сякаш нищо особено не се бе случило, сякаш бе дошъл тук, за да се срещне с Шайтан:

— Максим Павлович, имам голяма и неотложна молба към вас: много ви моля да дойдете утре след закуска на пусковия обект. Желателно е да бъдете сам — той изгледа изкосо Вера. — Става дума за машината. Ние вече я монтирахме на новото място, където ще работи при обикновени производствени условия.

— И аз ще дойда да я видя — обади се Вера.

— Това ще реши Максим Павлович — отговори учтиво младежът, без да изказва с нещо собствените си чувства. — Моля да не забравяте, че това не е обикновен, а сериозен мъжки разговор.

Максим се усмихна.

— Няма как, Верочка, сериозен мъжки разговор. Разбираш ли колко е важно това?

— Тъй или иначе, аз утре ще бъда в тръбния цех — каза Вера.

— Извинете, това сега не ме интересува. Важното е Максим Павлович да дойде. Това исках да кажа. Всичко най-хубаво.

Михайло се поклони.

Вера стоеше, устремила нехаен поглед към реката. Добре, той сега ще й даде да се разбере…

— Отивам на танцувалната площадка — каза той с такъв израз на лицето, сякаш целият свят се интересуваше къде ще иде сега Михайло Кравченко.

— Защо не разгласиш това във вестниците — не пропусна случая девойката.

— Всичко най-хубаво — Михайло още един път се поклони, стрелна Вера с черните си очи и без да се оглежда, бавно и важно тръгна по алеята.

Максим Шайтан го проследи с поглед.

— Добро момче — каза той, като се усмихваше.

— Най-обикновен културно-производствен стандарт. Сега такива има много. Нищо забележително и положително, нищо интересно и завладяващо.

— Нима? — в гласа на Максим Павлович прозвуча весело, дълбоко скрито съмнение.

— Точно така. Моля ти се — стига сме говорили за него. Дотегнал ми е.

— Добре, щом си рекла.

Той седна на пейката. Вера се притисна до него и го прегърна. Колко приятно е да седиш така и колко нищожно изглеждаше спречкването им с Михайло в сравнение с щастието да седи до баща си, да мълчи, знаейки, че той е тук, до нея.

Същото чувство бе завладяло и Максим Шайтан. В живота си той не бе имал по-щастливи минути и те положително няма да се повторят. Въпреки това той не мислеше за бъдещето. Той си спомняше много рядко за Елза Таубе и нейните заповеди и винаги бързаше да ги прогони от съзнанието си, както се прогонва омразна есенна муха.

Щастливото настроение, което бе обхванало Шайтан, се пренесе и върху другите. Максим пиеше от щастието си с пълни шепи, То бе разцъфтяло внезапно, както се разпукват и цъфват за една нощ набъбналите пъпки на цветята. Дълги години му липсваше именно това чувство. То се бе спотаило в душата му, но продължаваше да живее, очаквайки подходящ момент. И го дочака…

Проклетата война! Колко години и колко радост му бе отнела тя!

Тази мисъл не го оставяше на мира, макар че сърцето му жадуваше само за спокойствие и щастие.

— Каква красота — каза тихо той, като наблюдаваше бързата река, притиснал силно Вера до себе си.

— Защо хората обичат да се любуват на бързи води и буен пламък? — запита неочаквано Вера.

— Не зная.

Умълчаха се за миг-два. Когато човек отгатва мислите на друг, паузите често стават по-интересни от разговора.

— Странно, как може да има такава тишина?

— На мене тази тишина ми се струва измамна, коварна — рече замислено Вера. — Не вярвам в тишината още от войната, от деня, когато се завърнахме от евакуацията и бяхме бомбардирани. Тогава бях още дете, а помня и най-малките подробности. Имаше и плач, и смях.

— Смях ли?

— Да. Тогава с нас беше началникът на нашия ешелон. Когато падна бомбата, една дъска се откъсна от вагона и го удари силно по устните. Те се подуха, станаха на кренвирши и той на всички се оплакваше, че не му върби, че хората биват наранявани с куршум или снаряд, а той — с дъска по устните. Много му беше мъчно. А какъв смел човек, колко хора бе спасил тогава. Не е ли смешно?

— Много — отговори Шайтан, без да се усмихва.

— Ето, ти каза — тишина — продължи Вера, наистина наоколо е мъртва тишина и спокойствие. Но за мене няма тишина и спокойствие. Разбирам, че това звучи неестествено, и с никого не бих го споделила… Аз съм една типична съвременна девойка с разклатени нерви… Така ме нарича този… Михайло Кравченко… Аз винаги се вслушвам в тишината и винаги ми се струва, че някъде съвсем наблизо бръмчи самолет, който носи бомба… Тази бомба я видях на кино, видях как избухва… Там всичко е показано… Виждал ли си как избухва бомба?

— Да, виждал съм.

— Това е ужасно. Взрив, тъмночервен букет на фона на синьото небе, а сетне само червеникава пръст и сенки на загинали хора върху развалините на стените. Това е ужасно.

— Да — съгласи се Шайтан, макар че всички атомни експлозии, които е виждал на кино при Елза Таубе, не изглеждаха никак страшни, напротив — предизвикваха радост. Но сега, след като чу Вера, тези впечатления се промениха и от предишния му възторг не остана и следа.

— Откъде са тези мисли? — запита той разтревожен.

— Това е нещо естествено — отговори замислена дъщеря му. — Много хора на земята мислят за атомната смърт.

— И ти ли мислиш за смъртта?

— Не, мъча се да не мисля, но не бива да се забравя. Трябва да се направи нещо!

— Какво?

— Не знам, но аз разсъждавам така: щом хората са изнамерили това смъртоносно средство, те могат да го премахнат.

— Смяташ ли, че това е възможно?

— Да, убедена съм.

— Не зная. Досега подобни мисли не са ме вълнували…

— Това е погрешно. На земята няма неща извън нашите интереси.

— Може да е така, но аз никога не съм се замислял върху това.

Разговорът доби извънредно сериозен тон. Шайтан едва сега разбра, че познава много малко вътрешния мир на дъщеря си.

Над земята се бе възцарила благодатна юлска тишина. Слънцето клонеше към залез, като осветяваше ярко огледалната повърхност на Донец. Откъм химическия завод, нарушавайки тишината, се дочу свирка на маневрен локомотив.

До пейката се доближи бавно мъж с протеза на единия крак и с много белези от рани по обгорялото лице. Той седна, без да иска позволение, и изгледа Максим. Върху изтърканата му рубашка личеха колодки от ордени, образувайки същинска дъга. Те отразяваха изминатия от него път през Волга и Кавказ, през Варшава и Одер до самия Берлин. От цялата фигура на този як човек с лъскав бастун в ръка, от всяко негово движение лъхаше дълбоко скрита, неизказана болка, подтискана от желязната сила на волята.

Той поседя миг-два мълчаливо, любувайки се ла красотата на юлската вечер, сетне обърна лице към Максим.

— Позволете да доложа, другарю майор!

— Да не сте се припознали?

— Не, как мога да се припозная. Как си, Максим Шайтан?

— Вие… ти ме познаваш?

— Ха-ха-ха! — закиска се инвалидът, като показа белите си зъби. — „Вие ме познавате?“ Ха-ха-ха! Но и ти ме познаваш като петте си пръста, но не искаш да признаеш, и това, братко, искрено казано, не е твоя вина. Аз съм Федир Малцев. Капитан Федир Малцев. Помниш ли ме?

— А-а-а — каза неуверено Максим. — Здравен.

— Здравей, приятелю! — Малцев му протегна ръка и стисна здраво ръката на Максим. — Здравей. Да знаеш само как се радвам, че те виждам.

— И аз също.

— Не ме гледай така. Нима не вярваш, че съм Малцев? Ако желаеш, мога да ти покажа паспорта си.

— Недей, вярвам ти.

— Няма защо да се чудиш, братко, никой не може да ме познае, а камо ли ти. Когато се видяхме за последен път, войната не ме беше още обезобразила. Това стана по-късно… — Той помълча малко и сетне продължи: — Нервите ми не издържат. Но въпреки всичко радвам се, че те виждам, мед ми капе на сърцето… Казват, че и ти си изтеглил доста.

— Кой казва?

— О, за тебе се говори много в нашия град. Казват, че най-после те излекували.

— Не съвсем.

— Разбирам. На времето и аз обикалях болници и лазарети. И ако се направи сметка, ще излезе, че от всичко четирийсет и шест месеца война само девет месеца съм бил на фронта, а останалите трийсет и седем и още една година след войната съм прекарал на легло. Рязаха ме, кърпеха ме, преливаха ми кръв… И ето резултата! И въпреки всичко останах жив… И тебе ще излекуват.

— Надявам се.

— Правилно. Най-главното е да не губиш присъствието на духа. Колко пъти ми се е случвало да наблюдавам в лазарета: здрав младеж, с не много тежка рана, изгуби присъствието на духа, уплаши се от смъртта и току-виж го понесли в моргата, а друг вече бере душа, но намира сили да каже на смъртта: „Махни се, не съм твой“, и след време го гледаш — излиза сам от лазарета. Изгубиш ли самообладание — край. Запомни това.

— Правилно — съгласи се Вера.

— Хубава дъщеря имаш — усмихна се Малцев, — ние с нея сме стари приятели.

— А ние сега се запознахме.

— И това се случва на тоя свят. Не ще и дума. Слушай, Максиме, да ходим у нас, ще си пийнем, ще си побъбрим…

— Недей, татко — стресна се Вера.

— Виж ти — засмя се Малцев, — и ти ли си имаш комитет за партиен и държавен контрол?

— Не — усмихна се Максим, тя не е комитет, тя е нещо повече.

Наблизо засвири музика. Вера се сепна, след това се успокои, поколеба се и най-после не издържа:

— Татко, мога ли да ида?

— Разбира се — те проследиха с поглед момичето, което се отдалечаваше по алеята, стъпвайки уверено по златистия пясък.

Максим си спомни, че и Михайло Кравченко отиде на танцувалната площадка. Той каза това на всеослушание. Да, днешното им скарване няма да трае дълго, положително няма да трае дълго.

— Хубава дъщеря си имаш — каза Федир Малцев, като улови погледа на Максим Шайтан, — и жената ти е много добра. Ние тук всичко знаем, всичко виждаме, народът има милион очи. Понякога виждаме и такива неща, че ти иде да ослепееш… А за тях нищо лошо не може да се каже… Добри момичета! Ела в къщи да си гаврътнем по една чаша за тяхно здраве. Запазил съм една заветна бутилчица, трофейна. Разбираш ли?

— Разбирам, но днес не мога. Имам среща.

— С кого?

— С жена си.

— Аха. Още не сте се налюбували. Добре, тогава утре. Няма така лесно да се отървеш. Откровено казано, тази бутилчица не беше предназначена за тебе, защото бях убеден, че си загинал. Но аз предчувствах, че един ден ще дотрябва. И ето че дотрябва! Стана така, както аз исках! А каква бутилка само! Върху етикета е нарисуван един коремест монах с плешива глава, превързан с въже, и току намига проклетникът. Свърши се с мигането му. Ще му натикам тирбушона в шкембето, ще си напълним чашите и ще ти кажа благодаря. Отдавна чаках тоя случай.

— За какво ще ми благодариш?

— А ти все такъв скромен ли си? Няма да ти благодаря, загдето ме измъкна тогава от танка. В боя всички са братя и аз щях да те измъкна, ако се беше запалил. Но че не се побоя да кажеш истината на хората за тоя бой — за това заслужава човек да ти благодари. Да защитиш приятеля си не на бойното поле, а в тила, което изискваше сто пъти по-голяма смелост — това беше истински героизъм. Бях помислил, че с мене е свършено: и техниката изтърва, и задачата не изпълни. Току-виж ме обвинили, че съм хвърлил във въздуха годния за сражение танк. С една дума — свършено е с Федир Малцев. Наоколо само мъртъвци, никой дума не може да продума. А най-главното, ако съдят мене — ще оправдаят началството. По едно време гледам — идва другарят Шайтан и взема думата… Рискува кариерата си, но каза истината. Признай си, положително си треперел от страх? Това ще е било много по-страшно, отколкото да атакуваш вражески танкове?

— Това беше отдавна — отвърна неопределено Максим.

В портрета на младия Шайтан, който Максим така грижливо и съвестно рисуваше въз въображението си, се появи още една ярка черта.

— Лъжеш, ти много добре помниш, но не искаш да признаеш. Какъвто си беше срамежлив, такъв си и остана. Такова нещо не може да се забрави. Ако не беше ти, за мене оставаше само един път — за наказателния батальон и оттам на оня свят. А така възтържествува истината — дадоха ми орден. Чудо! Чудни са делата ти, господи! Направо от трибунала те водят при командващия армията и ти окачат орден.

— Наистина чудо.

— Не, това не е чудо, Максиме, на този свят има правда и тя винаги излиза наяве, както и да я криеш. Винаги съм вярвал и ще вярвам в това. Затова съм щастлив!

— Ти? Шастлив?

— Ами ти какво мислиш! Щастлив съм, разбира се.

Той произнесе тези думи с такава увереност, че човек не можеше да се усъмни в правдивостта им. Това заинтригува Максим. Прекалено несъвместими и противоречиви изглеждаха видът на осакатения инвалид от войната и щастието.

— В какво се заключава щастието ти? — запита тихо, но ясно Максим. Този въпрос беше от голямо значение и за самия него.

— Моето щастие ли? Ще ти кажа, нищо няма да скрия от тебе. Първо, вместо да умра през четирийсет и първа, останах жив, разговарям с тебе и дори се надявам утре да се почерпим. Нима това не е щастие? Второ, съвестта ми е чиста и мога да гледам хората право в очите. Нима това не е щастие? Трето, целия ме обезобразиха, но никому не тежа — нито на държавата, нито на децата. Живея си и пет пари не давам. Нима това не е щастие? Четвърто, и преди, и сега ме заобикалят истински хора. Имам много приятели, мнозина от които не ги беше страх да кажат истината и пред съда. Нима това не е щастие? Пето, би трябвало да бъда зъл, саможив инвалид, но характерът ми не е такъв, той не ми позволява да се чувствам като инвалид, защото зная, че ако се отпусна, веднага ще се обадят всички болки, ще се отворят всички рани и ще капитулирам. А пък аз не им позволявам да вземат връх. Надсмивам им се! Така им стъпвам на врата, че гък не могат да кажат. И побеждават не те, а аз Нима това не е щастие? Шесто, аз съм жив — това е най-голямото щастие, това не е шест или седем, а милион щастия, ако мога така да се изразя.

— Дали може или не може — не е важно. Но аз те разбирам. Мога да кажа, че и аз зная какво е щастие.

— Разбира се, че знаеш. Ти трябва да знаеш, защото то е предназначено специално за такива хора като нас.

— А какво правиш сега?

— Сега ли? Работя, преквалифицирах се от танкист на обущар. Основали сме кооперация от такива недобити танкисти, артилеристи и летци като мене. Липсват само пехотинци и пионери, иначе са представени всички родове войска. Кърпим обуща, поставяме подметки, поправяме токове. Клиенти много. Знаеш ли колко е мило — ще дойде някое момиче и едва не плаче — скъсала се е обувката му. Ти ще я духнеш, ще я наплюнчиш, ще побаеш като магьосник — и момичето си отива като кралица.

— Добре разказваш.

— Нима само разказвам? Аз, може да се каже, със собствените си ръце я посвещавам за кралица, издигам я на малък, десетсантиметров пиедестал. А дойде ли празник. Нова година или Първи май, веднага обущарските маси настрани. На Нова година поставяме по средата елха, нареждаме маси, на масите сядат истински хора. Има доста бастуни и протези, но това никому не пречи. Никой не танцува, чуват се само песни: „Къде сте сега бойни приятели?“, а от другата страна се обажда като ехо: „В Германия, в Германия, в край далечен“. Седим, пием наздравици, спомняме си за приятели — живи и мъртви, и мислим…

— За какво мислите?

— Че за какво може да се мисли? Само за едно — за войната.

— За войната ли? Малко ли ти беше?

— Не, мислим какво трябва да се направи, че малчуганите ни да не знаят какво е война. Аз имам две. Сашо и Маша. Следвоенно производство. Вече ходят на училище. Моля те, Максиме, ела ни утре на гости, все едно няма да се отървеш, ела с добро, иначе ще трябва да те доведа насила. Нали знаеш, с мене шега няма.

— Защо насила, с удоволствие ще дойда сам.

— Зная, ти си истински приятел. Често казвам на моите малчугани: на този свят най-скъпото е животът, човек трябва да се бори за него и да го изживее така, както си го изживял ти. — Той помълча, сетне добави доволен: — Ти дори не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам.

— Аз също — отговори Максим. Този едър симпатичен инвалид с несломима воля му внушаваше голямо уважение.

— Май че наближава краят на нашия разговор — засмя се Федир. — Началството идва.

Наистина пред стръмнината бяха застанали Мария и Гана Гавриловна Жук. Те постояха малко, като се любуваха на позлатения от слънцето Донец. Мария се обърна, забеляза мъжа си и усмивка озари разцъфтялото й подмладено лице.

Гана проследи неволно погледа на Мария и забеляза мъжете.

— А, ето къде те влече — засмя се тя. — Добър вечер, момчета.

— Здравей, майко-командир! — извика Федир Малцев и ехото от вика му долетя откъм Донец.

— А ти, Федир, какво правиш тук? Защо не си на конференцията на инвалидите?

— Бях вече там, майчице, бях.

— Е, кого избрахте? Пак ли тебе?

— Пак мене, Гана Гавриловна.

— Значи, ще продължиш да ми досаждаш с твоите работи?

— Да, няма да те оставя на мира, докато градският съвет не даде прилични квартири на всички инвалиди.

— А пък аз се надявах да изберат някой друг, по-кротък и по-вежлив.

— Напразно се надяваш, майчице. Сто петдесет и шест — „за“ и единайсет — „против“.

— Браво. Все пак имало е и против?

— Това са единайсетте, които са без квартири. Но сега и на тях ще дадеш.

— Положително — засмя се Жук. — Когато дойде в градския съвет, всички бягат от него. Добре, че не идва много често…

— Защото зная, че градският съвет си има и други грижи. Трябва да разберете, че когато идвам за квартира, значи положението е непоносимо и не търпи отлагане. Длъжна си да ме слушаш.

— Непременно ще те слушам.

— Тук си добра, а когато дойде човек при тебе, не може да мине от секретари и заместници, сякаш си се оградила с противотанкови укрепления. Само че сега позициите ти се влошиха, а нашите сили нараснаха. Пристигнал е бойният ми другар Максим Шайтан. Да му мислиш сега. Каня го в къщи да се почерпим по тоя случай, а той не иска, имал бил среща. Честито, Мария Григоровна, поздравявам ви. И аз се радвам не по-малко от вас. Обичам такива изненади.

— И аз ги обичам — каза Мария.

— Правилно. Да му мислиш, кмете. Знаеш ли каква сила сме ние сега? — Той стана от пейката и вдигна полирания си бастун. И като смигна, изкомандува високо: — Танкове, напред! Довиждане, Максиме, бъдете здрави, момичета!

И без да се оглежда, тръгна нататък, като се мъчеше да върви така, че никой да не вижда лицето му. Мария изпрати с поглед високата му фигура, след това седна до Максим, привлече, към себе си Гана Гавриловна и попита:

— Вера идва ли?

— Да, отиде да танцува.

— Правилно — обади се Гана Гавриловна, — и аз едно време обичах да танцувам. Помниш ли как играехме с тебе на сцената, Максиме?…

— Това беше отдавна — каза Максим.

— Да, отдавна, но все пак сме играли. Никак не ми се иска да забравям младините. Дори за най-тежките дни си спомням с приятно чувство.

— Само дано не се повтарят — отбеляза Мария.

— Разбира се. Отдавна ли познаваш Федир Малцев?

— Ние сме бойни другари — отговори Максим.

— Да знаеш само как ме тормози. Ако хвана туберкулоза — само заради него…

— Остави тия работи. Гана Гавриловна, нищо ти няма! — засмя се Максим, като измери е поглед мощната фигура на председателката.

— Не се знае, той е способен за три дни да те завлече в гроба. А каква тактика е усвоил! Когато Няма квартири, никакъв го няма, а щом се предаде някой обект, сякаш от земята изниква. Дай и дай. Казвам му, че всичко е разпределено, че няма откъде да взема. А той: „Намери, ти имаш резерва“. Резерви естествено има, но те са за други, а той не иска да ме слуша. „Това момче — казва — заради тебе е останало без ръка.“ Казвам му да дойде след един месец. „Не — вика той, — сега, след един месец ще ходатайствам за друго момче, а за тоя ще съм забравил.“ Казвам му: „Няма да ти дам!“ А той: „Не, ще дадеш!“ Казвам му: „Ще повикам милиционер!“ А той: „Викай, те са ми приятели“. Аз го пъдя. А той: „Донесъл съм си и възглавница, и одеяло, ще се настаня в приемната и ще чакам, докато не дадеш квартира На Иван или Степан!“ И какво мислите — налага се да му дадеш. Чудесно момче!

Краят беше толкова неочакван, че Шайтан се засмя.

— Не се смей, не се смей! Ще се увериш, че е така. Чуден човек е той! Когато няма възможност — не идва. А иска само тогава, когато е сигурен в успеха си. Зная, че ме е заобиколил от всички страни, че се е промъкнал в самия апарат на градския съвет. В съвета работят и инвалиди. Един друг се поддържат… Юнаци, дружно си живеят. Сега са добре… А след войната се завърнаха страшни, зли, без квартири, без работа. Той ги събра, организира кооперация, намери за всеки работа. Вместо да хленчат и да чакат някои да им помогне, той ги научи да работят… И се почувствуваха хора… Всичко направи. Браво на него!

— И Гана Гавриловна Жук ги подпомогна малко — добави Мария.

— Какво е моята помощ? Ако човек не изпита това, което е изпитал той, ако не походиш с протези, нищо не можеш да разбереш. А най-главното — не хленчи. Нарочно отидох в поликлиниката, за да прочета „историята на болестта“ му. Ей такава тетрадка, цели два тома. Написано „история на болестта“, а всъщност това е история на мъжеството, на едно истинско мъжество. Зная страданията му, зная, че раните го болят непрекъснато, всеки ден, всяка минута. Докато той се прави, че нищо му няма, ходи, организира лагери и ясли за деца на инвалиди. И винаги е весел, никога не е намръщен или унил. Човек!

Тя изтри с ръка челото си, сякаш прогонваше мрачни мисли. Да беше се завърнал без ръце, без крака, осакатен… Какво щастие би било това!

Но Гана Гавриловна с нищо не изказа неизразимата си мъка. На тази тема не биваше повече да се говори. Тя хвърли поглед към далечния бряг, който се бе проточил пред нея, озарен от последните лъчи на слънцето, и каза:

— Помниш ли тоя район, Максиме?

Пред очите на Шайтан се ширеше грамадна зелена равнина, сред която някой сякаш беше хвърлил кривата сребърна сабя на Донец.

Мария изтълкува по своему неговото мълчание и тутакси му дойде на помощ:

— Разбира се, кой от нашия град не познава крайбрежието на Донец. Прекрасен район.

— Да, това е крайбрежието — съгласи се Шайтан, без да разбира добре защо тази обширна ливада се нарича район.

— Щом отпуснат пари, ще започнем да го застрояваме. За това ще трябват много пари, но аз съм сигурна, че ще ни дадат. Тук, на брега на Донец, ще издигнем нов жилищен комплекс, четиринайсет микрорайона. Това ще бъде цял град! Какво ще кажеш, Максиме, за това?

— Прекрасно!

— Не, гълъбчето ми, с една дума няма да се отървеш! Щом те видях, веднага помислих за тези микрорайони, за този нов град над лъкатушния Донец. Представяш ли си какви възможности дава тук природата на архитекта!

— Представям си!

— Много добре, щом си представяш. Ще ти изпратя плана и някои технически данни. Седни и помисли през свободното си време. Няма по цели дни да се любуваш на дъщерята и жената я. Нали и двете работят?

— Да.

— Аз много добре помня какви приказни палати издигаше на времето ти на тоя бряг. А сега ти давам картбланш. Фантазирай колкото щеш, издигай се в небето, създавай здания от слънце, вятър, стъкло и бетон, а ние ще свалим после твоите фантазии на земята. Странно, оттогава се изминаха не година или две, а цели десетилетия, а всички твои планове сякаш са пред очите ми — така образно, така релефно ги споделяше ти с нас Моля те, вземи молив и нарисувай всичко, както си го представяше тогава. Тъкмо сега му е времето да мечтаем, да строим от тухли, бетон, стъкло и желязо…

— Това беше много отдавна — повтори любимото си изречение Максим и без да се пази, добави: — Струва ми се, че всичко съм забравил.

— Не, ти не си могъл да забравиш такова нещо. Само вземи молив в ръка и той сам ще започне да рисува. Опитай се — и веднага ще се убедиш. Така е винаги: струва ти се, че си забравил абсолютно всичко, а то се спотайва някъде и само чака сгоден момент, за да се яви. Опитай се…

Тя говореше и всяка нейна дума се откликваше болезнено в душата на Шайтан. Устремил поглед към брега на Донец, той се мъчеше да си представи новите строежи, но въображението му беше мъртво, пред него не израстваха високи, свързани помежду си ансамбли, не се открояваше картината, която така ясно виждаше пред себе си Гана Гавриловна.

Стана му тежко.

А колко добре би било да се поразходи с молив в ръка по този син, забулен с лека предвечерна мъгла простор и след всяко движение на ръката да израстват все нови и нови високи и светли блокове, цели комплекси или, както ги наричат сега, микрорайони, а ти да се почувствуваш ако не бог, най-малко творец на земна красота…

Нищо подобно обаче няма да стане, защото избухването на един-единствен фаустпатрон върху бронята на тежкия танк му бе отнело всичко. Войната уби неговите мечти, осуети неговите планове! Проклятие!

Кой знае защо му допаднаха много думите на Федир Малцев за войната. Той ще си спомня дълго за тях и ще мисли… А какво може да се измисли? Щастлив е Малцев, той е убеден, че мислите и думите му могат да играят някаква роля, могат да влияят върху световните работи, могат да осуетят войните.

— Опитай се — настояваше Гана Гавриловна, — опитай се на всяка цена. А аз ще наредя да преровят всички архиви и да издирят твоите скици. Досега нищо не можахме да намерим. Много архиви бяха унищожени, фашистите подпалваха е тях печките. Моля те, опитай се!

— Ще се опитам, непременно ще се опитам! — каза Максим.

— Край, разорахме се — Гана Гавриловна стана от пейката. — Само недей отлага тази работа. Още утре сядай на масата.

— Добре.

— Ако имаш нужда от нещо — обади се веднага по телефона. А сутринта ще ти донесат технически данни за терена, за приблизителната площ и парите. Хайде, сбогом! — тя се наведе, целуна Максим и се засмя: — А ти, Маруся, не ме гледай накриво… Да знаеш само как ти завиждам! Струва ми се, че в целия Светлоград няма жена, която да не ти завижда… Ако можеше и в мене да се влюби някой като Максим… Но тази мечта е неосъществима. Материалите ще изпратя утре. Желая ти успех.

И тя тръгна, като се усмихна леко на Мария, като на стара и вярна приятелка.

Тя каза: „Ако можеше и в мене да се влюби някой!“ Значи, той се е влюбил и това забелязват другите? Истина ли е?

Да, истина е. Той е влюбен във Вера и Мария, влюбен е безумно. Щастието му е толкова голямо, че изглежда неестествено. То сигурно няма да трае дълго…

Защо няма да трае дълго? От какво се страхува той? Това не му беше известно, но тревогата не минаваше. Той е обвързан с много хора, поел е много задължения. Но няма защо да си спомня сега за тях. Той е вкусил от щастието, което стои до него на пейката… Но и най-голямото щастие крие в себе си своеобразна рана, която не заздравява и постоянно се обажда. Това е споменът за задачата, която му възложи Гана Гавриловна. Какво може да нарисува той сега? Какво знае той за приказните дворци? Страшно е да съзнаваш собственото си безсилие. Пък може да е била права, може би щом седне на масата и вземе в ръка молив, ще си спомни всичко и ще го възстанови?

— Нима това е истина? Нима съм в състояние да си спомня всичко? — запита тревожно той.

— Тя няма интерес да те лъже! Помисли! — обади се Мария. — Ето, вече виждам големия град, дело на твоите ръце. Ти виждаш ли го?

— Виждам го. Ние непременно ще се преместим там.

— Да. Старата си квартира ще оставим на младите — отговори Мария, — а ние с тебе ще се преместим там, в новия град.

— Погледни — прошепна Максим, — ей там, в оня краен блок, до завоя на Донец. Онези три прозореца на втория етаж са нашите. Виждаш ли?

— Виждам. Да, това наистина са нашите прозорци. Това е нашият дом, ние мечтаехме за него и го построихме.

Максим се засмя тихо.

— Но ти нищо не виждаш.

— Не, всичко виждам.

— Очите ти са затворени.

— Това не ми пречи да виждам. Виждам със сърцето си. Наскоро четох за една девойка, която вижда с помощта на ръката си. Тя е изключение, но сега се уверих, че всички хора могат да виждат със сърцето си.

— Това сигурно е истина.

— И аз съм безкрайно щастлива, че си тук, до мене, че ме обичаш…

— А ти?

— Какво, аз?

— Обичаш ли ме?

— Има ли нужда да питаш? — Тя се наведе, притисна се до гърдите му и се засмя. — Чуй, Максиме, ние с тебе не сме млади, а говорим като…

— Но не сме и стари. Знаеш ли, понякога ми се струва, че виждам как трябва да изглежда новият град.

— Сигурна съм, че ще направиш всичко. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Пред тях лежеше Донец, спокоен, сякаш излят от сребро, а вятърът, притаил се зад храстите, като че ли се страхуваше да наруши щастието им.