Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (26)

Вода и огън

Докато Симпкинс следеше Слейтън и търсеше начин да го залови по възможност без кръвопролитие, Томсън, помощниците му и Людерс изучаваха Саргасово море. Предприеха няколко подводни експедиции, като се спускаха на дъното на морето с водолазни костюми.

Успяха да получат доста точна представа за сечението на Острова на изчезналите кораби. Людерс с увлечение работеше над чертежа и веднъж, когато всички пиеха вечерния си чай, той дойде с голям лист хартия.

— Ето — каза той тържествено, като развиваше свитъка. — Островът на изчезналите кораби е разположен върху пресечен връх на планина от вулканичен произход. Около острова в подножието на планината дълбочината на дъното достига хиляда и петстотин метра, а от върховете на планината до повърхността на океана има всичко сто метра. Цялото това пространство е изпълнено с потънали кораби, образуващи нещо като пирамида.

— Надгробен паметник — забеляза Гатлинг.

— Да, паметник на хилядите жертви на морето. Но тази пирамида се оказа град, населен с подводни обитатели.

— Как, на острова има и подводни обитатели? — запита Вивиан.

— Калмари, сепии, октоподи. Едва ли има на земното кълбо друго място, където тези същества да са струпани в такова огромно количество. И това е обяснимо. Полуразрушените кораби са удобни квартири за октоподите. Те пропълзяват тук през дупките и от прозорците на илюминаторите дебнат жертвите си.

— Но тогава е много опасно — продължи Вивиан — да се спускате на дъното в такова място!

— Разбира се! Налага се да се ограничат експедициите в откритите места и да се държим по-близко един до друг. Но затова пък можем да се любуваме на интересни картини. Неотдавна видяхме любопитно зрелище. Октопод хвана един крив рак и почна да си играе с него. Ракът се съпротивяваше, опитваше се да се освободи от здравите пипала, но скоро изнемогна в борбата. А октоподът още дълго си игра с него.

Понякога пускаше жертвата си и веднага пак я улавяше.

Сега за нас остана неизследвана само дълбоководната част на острова. Между другото, ние забелязахме, че морското течение става по-силно, колкото е по-дълбоко. Очевидно това течение донася претърпелите крушение кораби към Острова на изчезналите кораби. Утре мислим да се заемем с изучаването на това течение. Елате с нас, Гатлинг, вие още не сте се спускали на морското дъно — предложи Людерс.

Вивиан погледна със страх мъжа си. Томсън улови погледа й и каза:

— Не се безпокойте, там няма октоподи. Ние ще се спуснем направо от кораба на открито място с нашите водолазни костюми. Те имат резервоари със запас от сгъстен въздух. Освен това разполагаме със стоманените въжета, с помощта на които всяка минута могат да ни издигнат на повърхността. Това е съвършено безопасно.

— Съвършено безопасно ли? В такъв случай и аз идвам с вас — заяви решително Вивиан. Томсън беше малко смутен от такъв неочакван обрат. Но той познаваше вече характера на Вивиан и не искаше да спори. Опитът на мъжа й да я раздума остана безуспешен.

— Но вие няма да можете да се справите с водолазния костюм — заяви Людерс. — Знаете ли, че на въздуха той тежи двеста килограма?

— Но във водата ще бъде много по-лек! — отговори Вивиан. — Аз съм много силна. Не се безпокойте за мен.

Рано сутринта на другия ден Гатлингови, Людерс, Томсън и асистентите сложиха водолазните костюми.

Всеки път преди спускане Томсън обясняваше на моряците, които оставаха на кораба, и на водолазите значението на сигналите.

— Повтарям! Като се дръпне един път, значи: „На дъното съм, чувствувам се добре“. Четири пъти: „Изтеглете горе“^[1]. Честото дръпване повече от четири пъти: „Зле ми е, тревога…“ Е, хайде слагайте костюмите.

Вивиан не можеше да направи дори крачка с тежкия костюм, останалите също. Потопиха ги във водата с помощта на скрипци. Но във водата всички се почувствуваха по-леко и по-свободно.

Спуснаха се по склона на подводната планина и като се държаха за тънките, но здрави стоманени въжета, прикрепени за поясите им, почнаха да слизат надолу. На дълбочина десетина метра беше вече мрачно. Томсън и Людерс, които вървяха напред, запалиха електрически фенерчета, но скоро ги изгасиха: светлината събираше обитателите на морето. Имаше опасност да привлекат вниманието на акулите и октоподите. Колкото по-ниско се спускаха водолазите, толкова по-тъмно и по-студено ставаше. Все повече се чувствуваше и движението на водата някъде надолу, сякаш сред спокойните води на океана течеше бърза река и пътниците вървяха по средата на нейното течение. Стана трудно да се държат на крака. Водолазите стискаха по-здраво въжето, което се спускаше отгоре.

В зеления полумрак се мярна тъмно тяло — може би акула. Неизвестният хищник премина край тях, скри се и отново се показа от другата им страна. Всички се приближиха един до друг. Морското чудовище се отдалечи. Но изведнъж то неочаквано и със страшна бързина премина край Томсън и ако той не беше се навел, щеше да го разреже на две, а в краен случай да разкъса водолазния костюм и Томсън да бъде залят с вода. Даже в подводния здрач Томсън позна рибата — беше риба-трион. Той се обърна към спътниците си и с жест им посочи грозящата ги опасност. Те не можеха да говорят. Людерс легна на земята и с това подкани всички да последват примера му. Рибата трион мина няколко пъти над тях, един път закачи въжето на Там, като го дръпна силно. За щастие едното дръпване, което очевидно беше забелязано горе, означаваше: „Чувствувам се добре“. Иначе щяха да го издигнат и той можеше да бъде убит от рибата.

Водолазите лежаха неподвижно няколко минути. Като не виждаше повече плячката, рибата се отдалечи. Всички въздъхнаха облекчено под металическите каски и почнаха внимателно да стават. Но щом тръгнаха напред, преследвачът отново се появи. Людерс ругаеше отчаяно, макар никой да не го чуваше. Положението беше сериозно. Как да се освободят от хищника? Опасно беше да се движат напред, но не по-малко опасно беше да се издигнат и нагоре. Какво да се прави?

На Мюлер му хрумна щастлива мисъл. В момента, когато рибата отплава на значително разстояние, той се отдалечи настрани, запали фенерчето си и го постави върху камъните така, че светлината да пада настрана от водолазите, оставяйки ги в сянка. Мюлер се върна и всички зачакаха какво ще стане по-нататък. Хитростта сполучи. Към фенера почнаха да се приближават всякакви риби. Скоро се показа и рибата-трион. Заслепена от светлината, тя не виждаше водолазите, които стояха в сянката. Затова пък сред осветените риби имаше много вкусна храна и рибата-трион се нахвърли на нея.

Скоро обаче се появи друга голяма риба — петнистата акула. Между нея и рибата-трион започна борба на смърт. Двата хищника се нападнаха в осветеното пространство на водата. Те се разминаваха, после се устремяваха една към друга, гонеха се. Акулата се мъчеше да застане под противника си и като се обърне на гръб, да забие острите си зъби в корема на рибата-трион. Но рибата-трион с бързо като замах на сабя движение се изплъзваше от удара. След няколко схватки рибата-трион беше ранена. Водата се оцвети от кръвта й. Но тя също успя да нанесе на акулата ужасен удар с триона си. Кръвта като червена мъгла или зарево от пожар изпълни бойното поле.

Изведнъж отгоре почнаха да дърпат въжетата по три пъти — сигнал за опасност: „Издигаме“.

Какво ли се е случило там?

Скоро водолазите усетиха, че ги издигат. Всички се развълнуваха. Горе очевидно ставаше нещо. Минаха още няколко мъчителни минути. Всички недоволно гледаха нагоре, сякаш чакаха оттам разяснение.

Когато издигнаха водолазите в лодката, те научиха какво е станало на острова в тяхно отсъствие.

— Симпкинс и Флорес — каза капитан Мъри — замислили да обсадят „Сивила“, където в последно време се криел Слейтън с китаеца. Слейтън отказал да се предаде и сега са почнали стрелба. Чувате ли?

Откъм острова наистина се чуваха единични изстрели.

— Ние засега пазим неутралитет — добави Мъри с усмивка.

Гатлинг взе бинокъла и го насочи към мястото на сражението. На края на острова до „Сивила“ под прикритието на дебелите мачти и наклонените бордове на корабите бяха заседнали нападателите. Обсадените не се виждаха. От едната и от другата страна от време на време се чуваха изстрели.

Изведнъж на палубата на „Сивила“ се показа китаецът. Почти гол, той размахваше някакъв предмет.

После той дотича до съседния на „Сивила“ товарен параход и хвърли в него бомба. Раздаде се трясъкът на избухналата бомба и от парахода почнаха да се издигат огромни черни кълба дим.

— Нефт! Така гори нефтът! — извика капитан Мъри, който пръв разбра опасността.

Гореше действително нефтът, който се намираше в цистерните на стария параход. Езиците на пламъците почнаха да лижат бордовете на парахода. Горящата течност се спускаше все по ниско и се разливаше по водата, като продължаваше да гори. Сякаш се запали морето. А кълбата черен дим се издигаха все по-високо като над кратера на вулкан, замрежвайки слънцето и покривайки всичко с гъста пелена.

Престрелката спря. На острова настъпи суматоха. Сирената на „Предизвикател“ зави тревожно. А огненият пръстен все повече се разширяваше и обхващаше съседните кораби. Китаецът тичаше над пламъците по парахода, като размахваше ръце и нещо крещеше.

— Жълтата река! Голямата жълта река!

Изведнъж сред дима до китаеца се показа Боко. Той улови Хао Жен и го повлече на другата страна на кораба към мостика. Кърмата на „Сивила“ се запали. Някаква фигура се мярна сред дима, насочвайки се към носа на и раба. Изглежда, беше Слейтън, но никой не му обърна внимание. Прозвуча самотен изстрел. Стреля Флорес, но явно не улучи. Слейтън продължаваше да тича, хвърли се във водата и заплува към новия остров.

— Едва ли ще се спаси там — каза Мъри замислено. — Горящият нефт се разлива на огромно пространство.

Вивиан се безпокоеше за Меги и детето й. Скоро обаче Меги се показа заедно с останалите островитяни. Въпреки пламъците, които се разпространяваха с огромна бързина, островитяните тичаха към каютите си, за да вземат нещо от имуществото си.

— По-скоро, Меги, по-скоро! — викаше Вивиан.

Лодките една след друга превозваха островитяните. Меги с детето беше вече на борда. О’Хара донесе на ръце китаеца. Едуард Хортван доплава с Флорес. Флорес беше мрачен. Сякаш той единствен се разделяше с тъга с острова. На друго място нямаше да му падне случай да бъде губернатор.

— А Боко къде е? — запита Вивиан.

— Забавил се е. Сега ще дойде — отговори О’Хара, без да пуска дърпащия се китаец. Нещастникът беше полудял.

— Ръкописите ми! — извика неочаквано Людерс и се втурна към една от лодките, които се връщаха на острова.

— Спрете се, безумец! — хвана го за ръката Гатлинг. — Почти целият остров е в пламъци. Ще се задушите.

— Не, вятърът отнася дима встрани! — И той отплава.

— Симпкинс също го няма — вълнуваше се Мъри. — Ако вятърът насочи нефта на тази страна, пътят за спасението му ще бъде отрязан.

На палубата на парахода се изкачи Боко. В ръцете му имаше вързоп, от който се показваше галонът на „придворния“ му мундир…

Вятърът смени посоката си и бързо подгони горящия нефт към „Предизвикател“.

— Кой още го няма? — запита Мъри. — Скоро ще трябва да отдалечим парахода от брега.

— Людерс и Симпкинс…

— Там някой тича!

Старият Людерс тичаше по мостика, натоварен с ръкописи.

Морето гореше вече почти до мястото на преминаването, когато Людерс дотича и се хвърли в лодката, но веднага скочи, за да извади от водата падналия корабен дневник.

— Къде е Симпкинс? — викнаха му от борда, когато лодката се доближи.

— Видях го, той… Ох, чакайте да си поема дъх… Той тичаше към резиденцията на губернатора. Дайте ми ръка, главата ми се мае…

Людерс беше подхванат от няколко яки моряшки ръце. Плоскодънната лодка — пристан на острова — се запали.

— Отвратително — каза Мъри, — пътят на Симпкинс е отрязан.

През гъстите кълба дим Гатлинг видя човешка фигура, която се показа на палубата на „Елизабет“. Симпкинс тичаше насам. Но на половината път видя, че огънят му прегражда пътя. За миг той застана в нерешителност и хукна по страничния мостик към онази страна на острова, където още не беше стигнал горящият нефт.

„Предизвикател“ беше вече под пара.

— Дигай котва! — изкомандува Мъри. — Заден ход! Надясно! Пълен ход!

Параходът заобикаляше острова, като се насочваше към онази страна, накъдето тичаше Симпкинс. Ето той дотича до последния кораб и спря в очакване на помощ. Вятърът застилаше парахода с гъст слой дим така, че беше трудно да се диша. Спуснаха бързо лодка.

— По-скоро, по-скоро! Задушавам се! — крещеше Симпкинс.

Най-после го взеха на лодката и го докараха на кораба. Джобовете на Симпкинс бяха силно издути, а по лицето му се беше разляла усмивка. Като забеляза изпитателния поглед на Гатлинг, той се тупна с ръка по джоба си и каза:

— Веществените доказателства! Но да отида да се преоблека, целият съм в сажди…

Капитанът даде команда за пълен ход. Жегата от пожара ставаше непоносима. Димът задушаваше, пламъкът обхващаше все нови и нови пространства.

— Ако не бяха водораслите, които задържат разливането на нефта, нямаше да мине без жертви — забеляза Мъри.

След четвърт час „Предизвикател“ се измъкна от ивицата на дима. Всички въздъхнаха с облекчение. На палубата излезе Симпкинс. Той се беше измил, преоблякъл и си подсвиркваше нещо весело. Вивиан гледаше острова. Над него като огромен гигантски чадър, докосващ с върха си високите перести облаци, се разстилаше димът, който изглеждаше пурпурен в лъчите на залязващото слънце. А долу кипеше горящото море. Като огнени стълбове падаха една подир друга високите мачти. В светлината на пожара покритото с водорасли Саргасово море изглеждаше като пълно с кръв…