Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (34)

5.

Бяха го обаче преварили. Секретарката забрави да го предупреди, че вътре има посетител, и Великов мрачно се спря на прага, но шефът изненадващо му се зарадва. Навярно не му се щеше да бъде сам изповедникът в такава една самокритика.

— Ела, ела! Пефин каза, че му било неудобно да те гледа в очите, тебе специално, дори не забеляза колко ме обиди. Значи, мен може да гледа в очите, значи, аз…

— Щото той ме предупреждаваше — възрази Епифан Пефин; беше остарял, потъмнял и повече отвсякога приличаше на циганин — на току-що смъкнал от гърба си хладилник или електрическа печка хамалин.

— Човешка история! — изрече Великов, замаян от собственото си чувство за вина, преди още да бе схванал напълно за какво става дума.

— Човешка е, разбира се — съгласи се развеселено онзи, при когото бе дошъл да признава всичките си неясни вини, и тази негова вечно весела разпоредителност най-много го смущаваше в първата година на съвместната им работа.

Великов не бе предполагал, че е възможно да се водят авторитетно хората иначе освен със смръщено или поне строго лице. После сам се убеди колко по-бързо той разоръжаваше и най-опърничавите с виц или закачка, колко по-лесно ги подчиняваше на себе си, и започна да му се плаши. Утешението: млад е, ще улегне — не го утешаваше, защото четиридесет години все пак не са малко и защото в него напираше една носталгична тъга, която искаше да се разсее в нещо повече от симпатия, в нещо като възхита от този елегантен, лесно смеещ се хубавец, който играеше рано сутрин тенис с разни хлапаци по игрищата, държеше на бюрото си стихосбирки и други такива странни книги, през обедната почивка гледаше да хване из коридорите някого за партия шах, викаше и се сърдеше, ако забележеше, че този някой се оставя прекалено бързо да го бият, а през това време от касетофона на бюрото му, в който диктуваше вечер бързи писма и разпореждания за секретарката си, гърмеше някаква трудна за слушане музика. На лов ходеше само когато му го наложеха служебно, противен му бил тоя спорт, и Великов така и не реши докрай правилно ли би било да се възхити от такъв човек.

— Човешка е, разбира се — повтори този все още плашещо неясен мъж. — Затова е и мъчна. Една мъчна човешка история! Ето събираме се, кажи-речи, цяла хайка, за да убием нещо, което, откакто свят светува, хората са възпявали в най-хубавите си песни…

— Ама са го убивали и по-жестоко — оправда се мрачно Великов, чул в „хайката“ само себе си.

— И все не са го убивали — сякаш се зарадва на откритието си неясният млад мъж. — Май че и ние, въпреки дружните си усилия… а, Пефин? — Директорът вдигна глава в озадачено очакване. — Но не мога да въведа многоженството в града бе, брате! Великов не разрешава.

— Аз може и да заслужавам подигравки — предпазливо избухна Пефин. — Но не съм дошъл…

— Стоп! Никой не ти се подиграва, просто когато човек… е, в такива случаи човек става особено чувствителен. Мисля, че нямаш основания да се оплакваш от нас, дори и от Великов. Чу ли го какво рече? Човешка история! А това е почти нечовешко за него, знаеш го. Другарю Великов, нашият приятел и уважаван съгражданин научил, че жена му е идвала при мен. Забележи: не от нея, което показва, че оттук изтича информация. Научил е още, че си викал приятелката му. Забележи: пак не от нея, което вече конкретизира донякъде източника…

Великов наежи рамене срещу стоварващата се върху им нова вина, но Пефин го превари:

— Не е той. Казах ти, не съм дошъл да ви искам обяснения, нито да такова, аз…

— Да, той вече ми заяви, че макар и да е готов да отреже главата на жена си, загдето е идвала при мен, в дадения случай ще предпочете нея пред другата. Не за рязане на глави де, иначе! Защото, макар да обичал другата, все още обичал и жена си и съзнавал колко по-важни неща го свързват с нея. Изобщо осъзнал докрай грешката си и щял да я оправи и без нашето вмешателство… — Неясният мъж поразходи спортната си осанка над слънчево пъстрия килим, надникна в разкопчаното си сако, сякаш проверяваше дали въпреки тениса тия проклети служебни обеди и вечери не са почнали да издуват ризата му с неизбелената черна розичка-емблема над пояса. — Какво беше още? Да! Аз от своя страна го уверих, че, първо: жена му не е идвала при мен да се оплаква или да иска намесата ни, а да се допита другарски дали да подаде заявление за развод, дали няма с това да навреди на общото ни дело. На което аз не бях в състояние да отговоря друго, освен че тези неща все още трудно се решават в нашата инстанция, че още не съм получил ясни инструкции по тези въпроси и така нататък…

— Тя не е добре с нервите — каза Пефин, но той го перна със сините камшичета на погледа си.

— Ти добре ли си с нервите? Ние с Великов добре ли сме? Но както и да е. Второ, аз току-що казах на другаря Пефин, че ние не гледаме на това като на грешка. Грешка е, ако някой почне да мърсува наляво-надясно, а любовта е божа работа, както казват старите хора, и само господ бог дава опрощения за такива грехове, ние е другите се занимаваме. Затова и не сме правили никакви опити да се намесваме, напразно той ни упреква, нали? И на края, другарю Великов, аз горещо уверих другаря Пефин, че той не е загубил нито грамче от нашето доверие. Ти да добавиш нещо?

Великов отново вдигна наежените си рамене, върху които сега тегнеха парещите лапи на тая информация, чиято неясна и многопосочна ирония той отново усети отправена към себе си, но пак не успя да каже онова, което сам не знаеше какво ще е.

— Може би ще ни съобщиш нещо за момичето? Ние от прекалена грижа за нашия човек съвсем забравихме, че й дължим също така малко уважение.

При „нашия човек“ той посочи Пефин с такова накланяне на главата си, което окончателно потвърди, че не е харесал някои неща в неговата самокритика.

— Какво да ви кажа — изпуфтя Великов. — Момиче като момиче…

— Хайде, хайде, щом е успяло да завърти главата на нашия човек, не ще да е обикновено момиче! Как посрещна такъв изход?

— Какъв изход?

— Ама какво става с теб бе, човек? Защо си така разсеян, уморен ли си, какво…

— Така е. Уморен съм и е време да ме освободите.

— Ей, ама вие да не сте се наговорили нещо? — засмя се неясният мъж. — Пефин преди малко също искаше да го освободим. Не така, другари! Всички сме уморени. Но ето сега, на фестивала, ще си погинем — повтори той смеха си с горчив шприц подигравка в него. — Смехът, казват, бил здраве.

Великов изръмжа:

— Да, само че го взема от нас, за да го даде на другите.

— Леле, че си зъл днеска! Бе ти да не си против нашия фестивал, а? Да се разберем, никакви отпуски! Като мине, ще ходим да се лекуваме от смеха.

Великов се опита да разбере нарочно ли изтълкува думите му като искане за отпуска, но не видя друго в бистросиния смях на очите му. Изправил се, Пефин стърчеше унило в модния си костюм на дискретни шотландски карета, изчакваше сгодата да си тръгне.

— Е, какво, няма ли да му кажеш все пак нещичко за кураж?

— Аз не съм разговарял с нея. Може би Коева, нея питайте!

— Но ти ми каза…

— Казал съм — нищо не съм ти каззал!

— И при Муци не си ходил?

— И при Муци не съм ходил! — викна Великов.

— Аз ще си вървя — побягна пред надигащата се кавга Пефин.

Неясният млад мъж моментално му показа стиснатите си палци.

— Дерзай, братко! Но както се разбрахме: кротката! Човешка история е това.

Пефин не смогна да оформи една измъчена усмивка за отговор, пък и видя, че онзи вече го е забравил, изцяло насочил се към Великов. Излезе почти на пръсти, без поздрав, насред буреносното им мълчание.

— Виж какво, да не забравя, помисли, моля те и ти как да включим Пефина в работа, не бива да я оставяме така. Тя ми направи отлично впечатление.

— Да, тя беше някога…

— Знам, поговорихме си с нея. Тъкмо затова! Е, хайде, изтърсвай сега! Какво има?

— Може би ти трябва по-напред да ми кажеш.

— Подсети ме, какво!

Великов пак издържа на погледа му, който и сега не промени своята ведросиня невинност. Не, нямаше да се даде на тоя хлапак!

— Нещо се прави около мен. Нещо, което прилича на заговор.

— Оу! Цял заговор, така ли? — надсмя се, както и други път, неясният млад мъж над стародавната му мнителност.

— Мисля, че ако не друго, то поне едно откровено отношение съм заслужил. Щом трябва да си отида…

— Аз пък мисля, че може би не ще е зле да идеш днеска на лов. Последна възможност, щото от утре…

— Бях вчера.

— Е, кога бе, братле? — изсмя се неловко и с досада младият мъж. — Значи, аз не съм разговарял с тебе сутринта пред онова място, дето казват, че и царят го посещавал пеш, значи, не тебе съм пратил после при Муци и не ти ми каза…

— Вчера не съм идвал на работа.

— Оу! — повтори онзи странното си възклицание. — Не обичам мистиките. А заговорите пък хептен! Знаеш ли какво, я дай сега да си гледаме работата! На мистиката ще й омръзне да бъде все мистика и сама ще се разкрие. Тогава ще ти хвана и заговорниците, обещавам ти.

— Стига с тия твои маниери! — викна гневно Великов, но веднага рухна в своето предварително примирение. — Мисля, че поне малко сериозно отношение ми се полага след толкова години. Аз знам, че като работи човек такава работа, все ще се натрупат разни неща, за които трябва в определено време да бъде махнат. Но не е ли по-честно да му се каже откровено: така и така, другарю, време ти е…

— Стоп — спря го младият мъж и се спря пред него и загрижено го загледа в упор. — Наистина ли има нещо? Защото аз, давам ти честната си дума, не съм чул абсолютно нищичко! Ето и оня ден бях в София… Ако наистина си подразбрал нещо такова, казвай направо, ще се преборим! И друг път съм ти го казвал: за никъде не съм без тебе. Освен, разбира се, ако са решили да те пратят на по-отговорна работа…

Великов не издържа на тая по юношески експанзивна и откровена тревога. Вдигна се тежко от мястото си, изпуфтя една не дотам тежка закана:

— Добре, ще видим!

И остави собственото си недоумение да тегне и над този светъл и предкарнавално жизнелюбив кабинет.