Валери Ларбо
Ода

Заеми ми своя шум и своята осанка ласкава,

нощното си плъзгане през заблестялата Европа,

о луксозен влак! И шеметната музика,

чиито звуци пълнят твоите уютни коридори,

докато отвъд лакирани вратички, върху кожените канапета,

спят милионерите.

 

Аз обхождам тези коридори, тананикайки,

и следя маршрута ти в посока на Виена и на Будапеща,

 

смесвайки гласа си с твоите стотици гласове.

О хармоника!

Аз почувствувах за първи път наслада от живота

във едно купе на Нор-експреса между Вирбален и Псков.

Плъзгахме се през полето; там овчарите,

край букети от дървета като хълмове,

бяха със кожуси от сурови, мръсни овчи кожи.

(Беше осем сутринта, бе есен и красивата певица

с виолетови очи си пееше в съседното купе.)

А пък вие, ледове, между които аз видях Сибир и планините в Самниум!

И Кастилия — сурова, без цветя, и Мраморно море под топъл дъжд!

 

Заемете ми, о Ориент-експрес, Сюд-Бренер-бан, предайте ми вашите чудесни глухи шумове и

вашите трептящи гласове на птици мамещи;

заемете ми спокойното и лекото дихание

на локомотивите — големи, малки — със движения

тъй естествени, локомотивите на бързи влакове,

теглещи без мъка четири вагона с позлатени букви

из самотните планински местности на Сърбия,

после през България, изпълнена със рози…

 

Ах, ще трябва тези шумове, това движение

да навлязат в моите стихотворения — да изразят

вместо мен живота ми неизразим, живота

на дете, което не желае нищо да научи, само

вечно се надява на неясни образи.