Елин Пелин
Ян Бибиян (3) (Невероятните приключения на едно хлапе)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 94 гласа)

Информация

Източник
Словото (Елин Пелин, „Събрани съчинения в шест тома“, Том пети; „Български писател“, С. 1973)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ян Бибиян от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ян Бибиян.

Ян Бибиян
АвторЕлин Пелин
Първо издание1933 г.
Оригинален езикбългарски
Жанрроман

Ян Бибиян е първият български фантастичен роман за деца от българския писател Елин Пелин. Романът се състои от две части – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната" (1934).

„Който и да си ти, драги читателю – пише Елин Пелин, – от тази книга ще научиш как Ян Бибиян се сдружи с малкото дяволче Фют, как то замени главата му с глинена, как след това попадна във вълшебното царство на Великия магьосник Мирилайлай и как след чудни и смели приключения се спаси. Неговите страдания и борбата му да се освободи от злото облагородиха душата му, калиха волята му, направиха го смел и предприемчив. Така той се качи на Луната и можа да постигне мечтата, която от векове е движила непримирими учени с буйна фантазия.“

Творческа история

Публикуван е под формата на подлистници към вестника за деца и юноши „Пътека“. Първата част – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ – излиза в бр. 2 от 1933 г., а „Ян Бибиян на Луната“ – в бр. 3 от 1934 г.

Произведението е писано по време на излизането, което води до редица изменения, поправки и корекции както от Елин Пелин, така и от редакторите на следващите издания. Първото самостоятелно издание е направено през 1933 г. – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (София, издателство „Хемус“, 168 стр., илюстрации: Минчо Никифоров). Следват преработените издания на „Ян Бибиян“ от 1941 г. и 1946 г., а през 1948 г. издателство „Народна младеж“ прави пълно издание на романа с последните нанасяни в него корекции, като илюстрациите са нови, на същия художник – Минчо Никифоров.

През 1983 г. романът е адаптиран като комикс в списание „Дъга“ от художника Росен Манчев.

Романът е филмиран през 1985 г. Режисиран е от Васил Апостолов. В него участват Микаел Дончев (Ян Бибиян), Маргарита Апостолова (Фют), Цветана Манева (Майката на Ян Бибиян) и Георги Калоянчев (Попът).

Жанрова диференциация

Първата част жанрово е междинна между приказка за деца и фентъзи. Втората е класическа научна фантастика (като изключим епизодичната поява на дяволчето Фют – основен герой от първата част).

Сюжет

Сюжет на „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе.“

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Още в началото Ян Бибиян се запознава с дяволчето Фюти и откриват, че заедно могат да творят какви ли не пакости. Заживяват в една пуста воденица, Ян Бибиян се отдава на бели и кражби, с които си набавят храна и в които влага цялата си кипяща енергия. Една нощ дяволите се събират на съвет и бащата на Фют споделя притеснението си, че приятелството на детето му с човешко момче може да направи Фют за посмешище и да опропасти чудесните му заложби да изпитва наслада от творенето на зло.

Фют и Ян Бибиян срещат Калчо. Той е направен от грънчаря чичо Горчилан и тъй като е глинено момче, слънцето изпича и напуква тялото му, а раните от това го болят. Ян Бибиян не само не го съжалява, но и откъсва нарочно част от бедрото му, за да му причини още повече болка.

В същото време майката и бащата на Ян Бибиян се тревожат за него, казали са им, че е мъртъв, търсят го и плачат. Една врана ги успокоява, че ще го пази и ще бди над него, защото е спасил живота ѝ. Разказва, че е омагьосано от злия магьосник Мирилайлай момиче, което е било дъщеря на богат чифликчия. Но по време на разходка със семейството са били нападнати от разбойници в гората, тя е успяла да избяга, а родителите ѝ били убити. Загубила се и когато вече мислела, че ще умре в тия гъсти дебри, се появил Ян Бибиян и я извел до града. Там я осиновил морски офицер, който имал чудно красива дъщеря. Но една нощ, докато двете момичета гледали бурята над пристанището, от водите излязъл огромен кораб, две ръце се проточили от него и ги грабнали. Това бил страшният Мирилайлай. По-голямата, Лиана, той направил своя жена и затворил в подземното си царство, а по-малката – Иа – превърнал в черна врана.

Междувременно старият дявол, недоволен от приятелството на Фют и Ян Бибиян, разменя глинената глава на Калчо с тази на Ян Бибиян. Отначало момчето се чувства много добре с такава празна от мисли глава, но постепенно започва да недоволства. Тогава Фют решава да го отвлече в дяволското царство и полита с него към върха на една планина, от който се спускат с шеметна скорост. Ян Бибиян, като не успява да спре дяволчето, докопва опашката му и я откъсва. Фют надава страшен рев и така се разтриса, че Ян Бибиян пада и полита в пропастта, но от сигурна смърт го спасява враната, която го хваща и отнася в някаква друга подземна земя – навсякъде има черни огледала и един грамаден трон – тронът на магьосника Мирилайлай, от който излизат много ръце и излъчват синкаво сияние. Момчето успява да намери врата, излиза през нея и се озовава в пустиня с много други врати. Иззад една от тях явно се намира преизподнята, защото се чува как дяволите се карат на Фют и го бият. Докато една дяволска опашка е у човек, никой дявол не може да ходи по земята и да пакости. Тогава Ян Бибиян се сеща, че е забравил опашката в царството на Мирилайлай и се връща точно когато някакво старче с книга в ръце се е навело да я вземе. Момчето грубо го изблъсква, а опашката завързва и скрива като колан около кръста си под ризата.

Книгата, която е изтървало старчето, е „Книгата на живота“. В нея буквите са като човечета, плезят се, разхождат се и се кривят, но въпреки това е възможно да се чете текстът. Ян Бибиян сяда и прочита тази книга.

Следват ред премеждия, при които Ян Бибиян успява да се пребори чрез силата на дяволската опашка първо в Желязната гора със слугите на Мирилайлай – люлючетата, предвождани от Лю-лю, след това измамва злия магьосник и го убива. В своята брада Мирилайлай има железен, сребърен и златен косъм (типично приказен мотив) – когато се завържат, се появяват трите му жени. За да освободи сестрата на враната, Ян Бибиян откъсва и трите косъма. Оказва се, че железният косъм е грозната жена, златният е страшната, която яде човешки очи, а сребърният е Лиана, която обича да ѝ пеят и е най-красива от всички. Ян Бибиян я спечелва с чудния си глас и мелодиите, които знае. Открива му се кладенчето с живата вода – когато напръсква с нея жените на Мирилайлай, те се превръщат в тютюн и отровни гъби. Живата вода раззеленява дърветата в Желязната гора и те разцъфват, а птичките по тях се превръщат в деца, отвлечени и омагьосани някога от Мирилайлай. С една китка добрата Лиана пръска всичко и разваля магиите. Люлючетата се оказват мравчици, а злият Мирилайлай става на грамаден мях, който Ян Бибиян рита и пръсва. Накрая от магията е освободена и враната – тя отново се превръща в момичето Иа.

Всички се завръщат на горната земя. Там Ян Бибиян среща Фют – измършавял и в крайно окаян вид. Намират Калчо, за да си върне героят главата и се оказва, че глиненото момче се е грижило много старателно за човешката си глава – лицето е умито, чисто, косата е сресана старателно. Ян Бибиян се засрамва. Връща на Фют опашката и когато Калчо се потапя в реката, защото слънцето много го е напекло, дяволчето разменя главите им. Калчо остава на дъното и водата започва да разтапя тялото му, Фют иска да го оставят да умре, но Ян Бибиян не позволява, вади го и с китката, с която е пръскала с жива вода Лиана, напръсква Калчо. Така преминава от страната на злото към страната на доброто окончателно. Косъмът от дяволска опашка, който тайно е скрил от Фют и вързал като гривна на ръката си, Ян Бибиян връща на дяволчето и с това показва, че повече не иска да има нищо общо с него. Завръщат се в родния град с Калчо като приятели. Бият камбани.

„Ян Бибиян на Луната“

Ян Бибиян вече е 15-годишен младеж. След завръщането му от царството на магьосника Мирилайлай е станал за пример – грижовен към родителите си, работлив, винаги помага с каквото може. Превърнал се е в любимец на градчето и се е сприятелил с глиненото момче Калчо, превърнато в жив човек в края на предишната книга. С приятеля си Ян Бибиян споделя, че го тегли към звездното небе, но когато Калчо предлага Фют да ги заведе, отхвърля идеята и казва, че иска сам да изобрети и построи машина, с която да стигне там. Става чирак на Франц Техниката. Бързо научава в тънкости устройството на автомобилите и моторите, учи дори френски език по учебник.

Един ден в полето до града каца повреден самолет. Ян Бибиян помага на пилотите да го поправят и за награда се вози с тях до столицата, а оттам се връща с влак. Става „местният герой“ и единственият човек от градчето, който е летял. Бащата на Лиана и Иа го праща в морско машинно училище.

Две години по-късно вестниците съобщават, че Ян Бибиян е изобретил нов вид машина за летене. Тя се задвижва от радиовълни, произвеждани в нея от космически лъчи и слънчева светлина, развива от 30 до 30 000 км/мин. В нея се побират самолети, с които да се придвижват пилотите по повърхността на Луната, оръжия с размерите на фотоапарати, стрелящи със задържащи на разстояние предметите лъчи и в същото време стрелящи с гюлета и способни да ги връщат обратно. Във вътрешността на кораба се събират запаси за 10 денонощия. Името на изобретената от Ян Бибиян машина е „Светкавица“. През цялото време с радиовълни се поддържа връзка със Земята и Ян Бибиян си говори спокойно с Иа, а тя го чува ясно, като че ли е до нея.

Полетът минава безпроблемно, Луната се оказва с тънък атмосферен слой, още преди кацането виждат лунните жители - лунаги. Появил се е местен жител, яхнал нещо, което служи за крилат кон и прилича на голямо насекомо. Самият туземец е с тъмнокафяви прешленести крака и ръце, управлява животното с юзда, пръстите му имат от долната си страна големи колкото орехи мехурчета „като мазоли“. Вместо уши лунните обитатели имат антени, които при мъжете са много дълги. Устни липсват, а устата е силно издадена напред. Клепките са като две люспи, а очите – сякаш разположени в кутии. Имат сплескан нос. Ян Бибиян и Калчо стават гости на един от четирите лунни царе – Ягага. Той има жена – Ягагада и две дъщери – Шагада и Дагада. Двамата земляни получават водач – Магу, който по време на действието проявява склонност към пиене на донесеното от родната планета на Ян Бибиян и Калчо вино.

За лунните жители родната им планета се нарича Маха, а Земята – Ваха. Те обитават 4 царства и непрекъснато враждуват помежду си. Ян Бибиян успява да постигне мир и получава много злато и скъпоценности в знак на благодарност. А най-скъпият дар на цар Ягада е, че иска дъщерите му да станат съпруги на земните гости. Всички опити на героите да се откопчат от тази царска милост се оказват неуспешни. Предприемат експедиция за картографиране на невидимата страна на Луната. Откриват голяма планина, която е цялата от диаманти. Наричат я „Пръстенът на Лиана“. С помощта на фотографски апарат и друга техника Ян Бибиян и Калчо нанасят непознатите за учените места. Натъкват се на огромни, люспести 20-метрови гущероподобни животни с дълги шии, подобни на динозаври. Оказва се, че те са обект на религиозен култ, има жреци, които се грижат за тях и съхраняването им, но който ги е зървал, няма право да се жени или омъжва според суеверието на лунагите и може да донесе нещастия на близките си. Така, като се връщат и разказват какво са видели, Ян Бибиян и Калчо неочаквано се спасяват от набезите на преданите си и лудо влюбени бъдещи съпруги, които избягват от тях с панически писъци. Двамата се връщат на Земята, където Иа вече ревнува Ян Бибиян и го дразни всеки път като си говорят с това, че бившият му приятел Фют, костюмиран и напомаден, е започнал често да я посещава и ухажва. 

Вижте също

Външни препратки

Първият изпит

Като са хванаха за ръце, Ян Бибиян и дяволчето Фют излязоха из трънливата долчинка и се упътиха към реката. Ян Бибиян беше особено доволен, че си намери другар, и беше горд, че тоя негов другар е дяволче. Ухилен и щастлив, той от време на време подскачаше с всичка сила:

— Варда! — като че пред него имаше сума хора, които пречеха на пътя му.

А наоколо нямаше никого. Беше тихо и безлюдно. По тревичките хвъркаха пеперуди, някъде свиреше щурче, малки пиленца се боричкаха по тръните. Но Ян Бибиян продължаваше да подскача и да вика „варда“, защото, сдружен с дяволчето, се чувствуваше силен.

Фют — малкото дяволче — вървеше редом с Ян Бибиян, от време на време подскачаше като него на един крак и крадешком му хвърляше лукави погледи. Ухиленото му лице показваше, че и той е доволен от другаря си.

— Ян Бибиян! — извика отведнъж Фют. — Макар че, както те гледам, много ми харесваш, но право да си кажа, не те познавам добре и ме е страх от тебе.

— Защо се боиш? — попита учудено Ян Бибиян.

— Боя се да не ме оставиш. Аз обичам да правя странни работи и ти, ако не ми помагаш, по-добре да се разделим още сега.

— Ей — ухили се Ян Бибиян, не вярвам да си по-голям пакостник от мене.

— Кой знае — рече със съмнение Фют. — Аз трябва да те изпитам.

— Скоро ще се увериш — каза Ян Бибиян и така силно тупна Фют по рамото, че той се сви и извика от болка.

Така като се разговаряха, те стигнаха до ливадите, които се простираха край реката. Тук под една стара върба с прогнил дънер спряха да си починат на сянка, защото слънцето беше се издигнало високо и печеше силно. Двамата се изтегнаха на зелената трева, щастливи от великото безделие.

По едно време Ян Бибиян се повдигна и бутна Фют, който бе задрямал.

— Фют, ставай! Виж там, при оная стара кобила, пасе магарето на кацаря, който тая сутрин се опита да ме бие. Искаш ли да го пояздим?

Очите на дяволчето светнаха.

— Искам, искам — каза нервно то и скочи. — Аз отдавна познавам това животно и много ме е смях, като го видя. Но аз никога не съм се качвал на магаре. А ти?

— Ехе, колко пъти! — отговори с важност Ян Бибиян.

— Моят стар баща — рече дяволчето — не обича магарето, защото то е добро, смирено и послушно животно. Дяволите не обичат добрите и послушни животни — все едно хора ли са, или магарета. Магаретата с голяма готовност помагат на хората и послушно мъкнат тежки товари, и безропотно понасят ударите на жилавите пръчки, с които незаслужено ги наказват техните господари.

Ян Бибиян не дочака Фют да доизкаже думите си, скочи и бързо се упъти към магарето на кацаря. То престана да пасе, вдигна глава и погледна мило и дружелюбно малкото момче, което се доближи до него.

Ян Бибиян го хвана за гривата и повика Фют с ръка. Фют заскача с тънките си крачета като скакалец през ливадата и отиде при магарето.

— Качи му се! — каза Ян Бибиян. — Нали никога не си яздил магаре? Качи му се, то носи леко и не тръска.

Дяволчето скочи пъргаво като бълха и се намери на гърба на кроткото магаре. Ян Бибиян се качи също. И двамата, хванати един за друг, смушиха доброто животно и почнаха да го препускат по ливадата.

Фют издаваше весели дяволски викове, а Ян Бибиян мушеше животното с големите нокти на пръстите си и викаше:

— Дий! Дий!

Магарето тичаше по ливадата, а мършавата кобила, която пасеше там, го гледаше съжалително.

— Искаш ли още по-бързо Фют?

— Искам, искам! — извика Фют.

Ян Бибиян скочи от гърба на магарето, откърши една върбова пръчка и почна да шиба животното по задницата, ала то беше уморено от дългото тичане и не искаше вече да препуска. Тогава в главата на Ян Бибиян се мярна една чудесна мисъл.

Той отиде при кобилата, повдигна опашката й и улови в шепата си няколко конски мухи, които обичаха да се навират около краката й. Тия мухи той пусна под опашката на магарето, върху гърба на което стоеше Фют и махаше радостно крака.

Магарето е чисто животно. То не може да търпи никаква муха по тялото си. Щом го полазиха хапливите насекоми, то полудя от страх и ужас, почна да реве, да тича със страшна сила по ливадите и да хвърля чифтета със задните си крака. Най-после се тръшна на тревата и почна да се търкаля. Дяволчето отскочи настрана, удари главата си в един пън, преви се и почна да вика и да плаче с всичка сила.

Ян Бибиян отиде при него и като видя грозното му сълзливо лице, обляно в кръв, почна силно да се смее.

Отведнъж дяволчето скокна и също почна да се смее. Кръвта, която обливаше лицето му, изчезна, като че никога не е била. То прегърна Ян Бибиян и му каза:

— Браво, браво, Ян Бибиян! Ти наистина си чудно момче. Виждам, че можем да бъдем приятели. Ти издържа първия изпит. Направи зло на едно невинно животно, направи зло на приятеля си, комуто счупи главата. И при това се смя от сърце тогава, когато аз плачех от болки. Ти си достоен за другар.

В това време като изпод земята изскочи старият кацар. Той бе видял как Ян Бибиян и неговият черен другар мъчат магарето му и идеше ядосан, с жилава дрянова пръчка в ръка. Той посегна да улови яката Ян Бибиян за врата, след това наведе главата му към земята и почна да го шиба с жилавата пръчка по изопнатата задна част.

Ян Бибиян завика от болки с нечовешки глас и замърда с всичка сила, за да се отърве от ръцете на кацаря. Ала той го държеше със силната си ръка като с железни клещи, удряше и повтаряше:

— Да помниш как се язди чуждо магаре, да помниш как се язди чуждо магаре!…

— Фют, къде си, Фют, спаси ме! — почна да вика за помощ Ян Бибиян, като видя, че не може да се отскубне от силните ръце на кацаря.

Фют благоразумно беше офейкал още при вида на дряновата пръчка и скрит зад една върба, със смях гледаше как биеха другаря му.

— Фют, ти нали всичко можеш, помогни ми, направи се на невидим и ощипи за крака тоя проклет кацар, защото задникът ми гори от огън! Ще ме убие, ще умра!…

Фют слушаше от прикритието си жалните думи на Ян Бибиян и се пукаше от смях.

След като го наби хубаво, кацарят пусна Ян Бибиян, удари му един ритник и си отиде.

Дяволчето гледа, докато кацарят се отдалечи, изскочи от прикритието си и отиде при Ян Бибиян.

— Ти защо ме остави да ме пребият! — развика се Ян Бибиян обиден. — Това ли ти е приятелството!

— Прощавай, Ян Бибиян — каза Фют, — ние, дяволите, макар че от нищо се не боим, от три неща ни е много страх — от миризмата на тамяна, от кръста и от дряновата пръчка. Още щом я видях в ръцето му, такъв страх ме хвана, че аз се разтреперах, побягнах и докато стигнах до върбата, три пъти се препънах.

— Така ли? — каза Ян Бибиян, който все още хлипаше и не можеше да се успокои. — Ще му дойде редът и аз да ти се отплатя за тая приятелска услуга. Помогни ми поне да се изправя на краката си!

Фют хвана Ян Бибиян под мишници и го вдигна.

— Олеле, боли! — хвана се Ян Бибиян за битото място. Кръв течеше от месата му и цапаше скъсаните му панталони.

Тогава Фют се наведе и плю няколко пъти на раните му. Отведнъж те зараснаха, кръвта спря и Ян Бибиян усети, че болките му минаха. Той почна да подскача и да вика, дори запя:

— Не ме боли вече, не ме боли вече!

— И мене не ме боли вече! — каза Фют. — Само че тука на главата между рогчетата си усещам някаква цицина. Тя ме боли. О, как почна да ме боли!

Фют се хвана за главата и почна да криви лицето си от болка.