Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (26)

Глава дванадесета

Слабите крака на Мельос крепяха едно дребно телце и една голяма кошница. Тялото беше му дал бог, кошницата — бай Тодос. Така го научи старецът да каже на фурнаджийката, за да й внуши респект. Керасица го посрещна рано-рано пред вратата, плезейки езичето си.

— Ти си лъжец… — каза му тя — лъжец… лъжец… Не се казваш „Пататия“, ти се казваш „Мели“. Аз зная вече.

Госпожа Евморфия Дака-Калиспери преброи с благоговение гевреците си, както калугер броеницата си.

— Няма да позволяваш на мющериите да ги мачкат. Ръцете им ще пречупиш! Така са свикнали те — само да мачкат, да мачкат…

Наброи му седемдесет парчета и после поиска да си ги отбележи. Това беше цяла трагедия. Написа една седморка като плашило. А след това една нула, прилична на змийче, което се извива да види кой закача опашката му. Но тя беше много доволна от краснописа си.

Изпроводи го чак до вратата и изпъди Керасица, за да мине Мельос. А Керасица така много искаше да погледа новия си приятел!

— Слушай… — каза му фурнаджийката. — Отваряй си очите на четири — гледай ръцете им, че онези са свикнали да посягат. И викай „парят, парят“. Баяти гевреци не взимат дори и за кучетата си. Хайде сега да видим какви печалби ще донесеш. Приятна работа.

Мельос пое по калдъръмите, като настояваше, че гевреците „парят“. И успяваше да продаде тук-таме по някой геврек. Все пак продажбата беше слаба. На един малък площад един салепаджия, който също викаше „пари“, го покани да отиде при него.

— Я ела тук — каза му той. — Защо открадна думата ми? Дай ми един препечен геврек, а пък аз ще ти дам един салеп. Трампа да направим. Може ли?

— Не… — отговори Мельос.

— Я виж ти! А защо? Стока ми даваш, стока ти давам. Какво губиш?

— Печалбата си.

Салепаджията измери с поглед малкия си колега.

— Бедняче си — каза му той. — Нали? Разбрах го. Хайде продай ми тогава едно геврече и вземи парите си. Взе ли ги? Всичко е наред, нали? А сега изпий един салеп. Аз те черпя. Хайде де! Не се надувай такъв. Нали уж сме еснаф? Тъй ли е?

Мельос взе чашата със салеп след дълги молби и почна да пие, като не изпускаше из очи кошницата си.

— Наздраве… — каза му салепаджията. — Накъде си се запътил? Ела тук. Седни до мене, златна работа ще направиш. Всеки, който спре да пие салеп, ще си каже, че добре ще бъде да топне в него и едно геврече. Ха! Ха!… Виждаш ли, че ти намерих колая?

Салепаджията имаше право. Едната стока помагаше на другата. Но той продаде много скоро стоката си, дигна приборите си и тръгна да си върви.

— Утре ела пак… — каза му той. — Сега накъде ще вървиш?

— Към училището.

— Браво. Огън момче си бил ти! Даскалята са много яшни. Хайде, приятна работа.

Окачи самовара на рамото си и си отиде. Носеше бял фес и грамадни обувки с едри кабари. Панталонът му беше много тесен на колената, а широк около бедрата. Джобовете му, обшити с черен гайтан, вместо да са отстрани, бяха отпред. Носеше и един цепнат елек със сини топчести копчета, направени от конци. Беше много доволен от своята носия и каза на Мельос да не го гледа с такива ококорени очи, защото бил преспанец, обаче с голямо семейство, и че изкарва прехраната си в Гърция, и то, е-е-е, от тридесет години насам и че се казва Милован… Милован Мундосалевич и че прави най-хубавото малеби, най-хубавата боза, най-хубавия салеп, най-хубавите курабии и най-хубавия казандип… Мельос преглъщаше с усилие слюнката си. Той се измъчваше непоносимо и не му беше удобно да каже на салепаджията да млъкне.

След малко, когато остана сам, той се запъти бавно към гимназията. Имаше още половин час до биенето на звънеца. Бай Тодос го посрещна като голям търговец, когато го видя да подпира стоката си на стената.

— Ах… — рече той по едно време. — Едни ги молят да се учат, а други плащат за същото със собствената си кръв. Ето несправедливост! Ето безчувствие! Ето несправедлив и прокълнат свят. Подпри ги тук до стената. И продавай! Продавай, без да се стесняваш, и горе главата. Труд е това, не е позор!

— Благодаря ти, бай Тодос.

— Благодари. Благодари на горния свят, дето гледа тези неща и не се трогва. Мъка ми е. Нека видя поне един безсърдечен бедняк. Един да видя — за пример. Седни тук! Тук до вратичката. Вземай парата, давай геврек. Аз ще пообиколя сградата, преди да почнат да прииждат луциферчетата.

Но те бяха вече почнали да прииждат.

Мечка да беше и да бяха я довели открай света, нямаше да я гледат така, както гледаха Мельос. Никой не му правеше алъш-вериш. Само Дакридзикос, който го гледаше отдалече с неутолима омраза, изпрати Хамоляс да му купи един геврек и когато той му го донесе, взе го и го ритна.

Колкото повече наближаваше времето да бие звънецът, толкова повече деца се трупаха около Мельос. Бай Тодос ги пъдеше като мухи, но те пак се натрупваха.

— А бе, не сте ли виждали гевреци! — казваше им той. — Същи са като онези, дето се продават във фурната.

Мельос стоеше пред кошницата си замислен и унил. Много го засегна това „любопитство“ на децата. Просто го задушаваше. Добре де… Толкова срамно ли беше това, което вършеше. Нито през ум не беше му минало, че ще стане така за „смях“ пред всички, понеже се реши да печели хляба си.

След като удари звънеца, бай Тодос прибра кошницата в стаичката си и изпрати Мельос в клас.

Когато се намери горе сред съучениците си, той веднага разбра, че те никога няма да му простят това.

Класът си имаше свой постоянен дежурен — едно охранено момче, което блестеше като ново автомобилче. Всяка сутрин той рапортуваше. „Ученици — шестдесет. Отсъствуват — трима.“ И ето как рапортува той днес: „Ученици — 59, геврекчия — 1, отсъствуват — 3“. Смехът се разнесе чак оттатък реката. До катедрата беше застанал попът.

— Ще сляза и ще изхвърля през прозореца тези от предните чинове, та да утихнат и останалите. Смеете се без причина. Какво се е случило?

— Така е, господин учителю.

— Какво „така е, господин учителю“?

— Класът си има един геврекчия.

— Къде е? Я да се изправи. Хм… — каза той, като видя Мельос. — Много зайци гониш. Или поп, или воденичар. Ще изгубиш ученическия си нрав. Тук са нужни ученици, а не продавачи. По този случай… я ни разкажи урока.

Горкият Мельос… Един поне да беше изпитал попът преди него, тогава той щеше да изпее урока. За него беше достатъчно да знае началото и края, и думите му щяха да се леят като вода на бистър поток. Той притежаваше тази дарба. Но сега беше толкова смутен, толкова убит от всичко, че не само не знаеше урока, но като гледаше пред себе си попа, огромен в черното си расо, не можеше да каже дори какво имаха през този час.

Помоли някои очи да му кажат заглавието на урока… с надежда, че езикът му щеше да съчини нещо, но никой не му помогна. И тогава реши да се предаде на съдбата.

— Не зная, господин учителю… — каза той.

— Ето виж — доказателство!… — извика попът тържествуващ. — Ето потвърждение на думите ми. Разбира се, че няма да знаеш. Предупредил съм ви — аз не съм учител по физическо възпитание, за да се интересувам дали краката ви са застанали мирно, или не. Нито дали ножчето се казва „каниф“ или прозорецът „фенетр“. Дали ще го наречеш прозорец, „фенетр“, или Кападокия… прозорецът си е прозорец! Тук ние учим за бога. И който не знае урока си, е… Знаеш ли, младежо, какво е: е-зич-ник. А сега нека ти поставим съответната бележка. Колко геврека си взел за продан?

— Седемдесет.

— И един в дневника — 71. Напредваш блестящо! Браво, браво! Отлично! Блестящо!… Хе… Хе-е-е-е!…

Мельос чакаше с нетърпение да свърши часът, за да отиде да се сгуши в кавадията на бай Тодос. Или да отиде да прегърне някоя топола край реката. Главата го болеше, а очите му горяха, сякаш бяха хвърлили пипер в тях.

На неговия чин седяха двама малки денди. Още от началото на часа те си зашушукаха нещо помежду си. После това нещо се предаде от чин на чин. И по едно време те се измъкнаха и го оставиха сам. Не искаха да имат никакъв досег с него. Какви връзки можеха да имат те с него. Той беше работник, геврекчия, не беше вече ученик.

Сърцето му тръпнеше от болка. Той се опираше с гърди на чина и му се струваше, че се опира върху бодли. Стори му се дори, че и брадата на попа беше направена от бодли. Поне един приятел… един приятел поне да имаше… поне един приятелски поглед отнякъде… а и часът не се свършваше. Ах, ако бай Тодос знаеше, би ударил час по-скоро звънеца. Щеше да го спаси.

Другите продължаваха спокойно урока си, говореха за „възкресението на Лазар“. Попът им разказа най-подробно всичко с грубоват глас и после запита дали някой има някакъв въпрос.

— Аз!… — чу се един глас откъм края на „персите“.

— Казвай, Ахристидис…

— Господин учителю… — каза Дакридзикос, — беше ли терекия^[1] Лазар?

— Терекия в какво?

— Терекия в пушенето… Защото баща ми е терекия и казва, че без хляб, без вода, без въздух можел да издържи пет дни, но без цигара не можел да издържи нито час.

— И какво искаш да кажеш с това, о, глупако на глупците?

— Искам да кажа, че ако Лазар е бил терекия, как е издържал четири дни без цигари?

Попът се изправи като черна планина.

— Вън, светотатецо! Юда, предател! Бележка — нула. Поведение — неприлично.

Дакридзикос се изправи разсърден.

— Ще отида да се оплача на директора. От една страна, казвате, дали имаме някакъв въпрос… а после пък…

— Вън! Безсрамнико! Езичник такъв!

Космите му настръхнаха и закриха цялото му лице. Целият беше потъмнял. А очите му светеха като два огъня, които горят в мрака на някой лес. Звънецът удари.

— Вън от Преториума^[2]! Всички!… — извика попът за последен път и счупи с юмрука си една дъска на катедрата.