Мел Одом
Изходът (9)

Шест

Централна градска част, Лондон, Англия

 

Застанал на колене в потрошения супермаркет заедно дузина други грабители, Уорън Шимър почувства демона, преди да го види.

През целия си живот бе имал предчувствия за хора, ситуации и неща. В повечето случаи можеше да познае кога някой му мисли злото и никой не бе в състояние да го излъже. Знаеше кога някоя улица е опасна нощем — независимо дали заради крадци или заради шофьори. Когато държеше предмети, понякога получаваше смътни усещания за предишната им история.

От време на време, ако се съсредоточеше достатъчно добре, можеше да познае на кой отбор да заложи или на кой кон от надбягванията. Никога не беше имал достатъчно пари, за да спечели голяма сума. В неговия живот парите трудно се намираха. Винаги е било така. Не можеше да удари голямата печалба, но поне от време на време припечелваше от някой залог, за да я кара някак. Като цяло трябваше да държи под око финансите си.

Точно затова в момента той тършуваше за храна, вместо да си стои вкъщи и да се крие от демоните с надеждата, че военните части ще намерят начин да евакуират хората от Лондон. Просто в апартамента нямаше достатъчно храна, за да издържи дълъг престой. Инстинктът му казваше, че демоните ще останат в Лондон дълго време. Надяваше се скоро да го евакуират. Но нямаше предчувствия за това.

Не че Уорън имаше къде да отиде. Бе прекарал целия си живот в Лондон. Дори не беше ходил на екскурзия до Франция, Шотландия или Ирландия. Парите, които изкарваше от работата си в книжарницата, не стигаха за това.

Всъщност те едва стигаха, за да не бъде изхвърлен от тримата си съквартиранти на улицата. Уорън. Беше сигурен, че ако можеха сами да съберат пари за наема — като контролират харченето си — или намерят друг четвърти човек, с когото да го делят, досега да са се отървали от него.

Смятаха го за твърде потаен или странен. Прекалено мълчалив и затворен. Зад гърба му го наричаха Уорън Чудака и мислеха, че не знае. Не подозираха, че след досегашното им съжителство за него са останали твърде малко тайни.

Самият Уорън се смяташе за необщителен. Не харесваше да е в чужда компания и това обикновено дразнеше другите. Вместо да се радват, че не се опитва постоянно да им се меси в работите, те гледаха на него с възмущение и подозрение.

Мразеха факта, че той всеки път неизменно е готов с наема на първо число от месеца, а понякога има и нещо отгоре, за да покрие нечия липса. Вместо да са благодарни, че има пари и е достатъчно щедър да ги сподели, макар и принуден от обстоятелствата, те предполагаха, че е замесен в нещо незаконно, което също не беше особено забавно за Уорън.

Подтикнати от подозренията си, понякога се опитваха да го проследят. Тършуваха из вещите в стаята му и често присвояваха случайно оставени там пари. Може да беше потаен, но бе и късметлия и всички знаеха това.

Именно затова той бе един от хората, които изпратиха тази нощ да търсят храна. Защото беше късметлия.

Но сега някакъв демон се опитваше да го надуши. Границата между добрия и лошия късмет беше тънка, а през живота си Уорън Шимър беше имал и добри и лоши моменти.

* * *

Уорън се беше свил в дъното на малкия супермаркет. Стоеше на колене, притиснат към хладилника до задната стена. Разбира се, нищо вътре вече не беше студено. Когато токът беше спрял, хладилникът бе престанал да работи. Месото и зеленчуците бяха развалени, но повечето сирене беше обработено и можеше да издържи на стайна температура в продължение на седмици. Содата, сокът, чаят и другите напитки също щяха да се запазят. Беше се надявал да вземе по малко от тях.

Кели, по-разумната от двете му съквартирантки, се раздвижи. Той я сграбчи за китката. Тя беше руса и хубавка, но имаше зли очи и не беше особено склонна да се грижи за другите. Сутрин работеше в сладкарница, а в петък и събота вечерта — в мъжки клуб. Не като танцьорка, а като управителка.

Русата й коса я издаваше в мрака, но Уорън знаеше, че самият той е почти невидим. Със своите метър и деветдесет беше цяла глава по-висок от нея. Беше на двадесет и три години, с две по-млад от Кели. Беше висок и слаб, носеше черни джинси, черни ботуши за мотоциклет, черно поло и дълго черно палто. С черната си кожа представляваше сянка сред сенките.

— Не мърдай — прошепна Уорън.

Предупреждението все още пулсираше яростно в ума му. Това бе всичко, което можеше да направи, за да не побегне и да я зареже тук. Ако тя започнеше да роптае или да се дърпа, щеше да стори точно това. Даже се двоумеше дали да не побегне на момента.

— Какво ти става? — попита Кели, издърпвайки ръката си. Посегна към вратата на хладилника.

— Не… сме… сами. — Уорън едва-едва промълви думите в ухото й.

— Не, не сме. — Тя също шепнеше. Зарови пръсти в дългата си коса и я отметна от лицето си. — На това място имаше хора, когато дойдохме.

Останалите грабители се бяха заели с консервираните храни. Всички работеха с максимална бързина, събирайки всичко, което можеха да изнесат.

Уорън и Кели бяха донесли калъфки от възглавници, сгънати на две за по-голяма здравина.

— Чуй ме — рече Уорън отчаяно, впивайки поглед в нея. През годините беше открил, че установяването на визуален контакт с хората, които искаше да убеди, бе някак си по-ефективно от изтъкването на логичен аргумент. — Там отвън има нещо.

Тогава Кели се поколеба. Една нощ преди четири месеца Уорън беше дошъл да я прибере от клуба. Беше я убедил, че има предчувствие, че ще се случи нещо лошо. Само минути по-късно един ревнив младеж беше влязъл вътре и бе стрелял по приятелката си и девет посетители. Момичето и двама от клиентите бяха умрели на място.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тя.

— Просто знам. Трябва да се махаме оттук.

— Имаме нужда от храна — възрази Кели. — Вече не ни е останало почти нищо за ядене.

— Ако не си тръгнем — каза й Уорън, — може да не се върнем у дома тази нощ.

Тя се взря в очите му.

— Сигурен ли си?

Уорън кимна.

— Сигурен съм.

Кели се озърна, но Уорън знаеше, че я е убедил.

— Добре — каза тя.

Уорън стисна здраво калъфката си. Не беше и наполовина пълна, но вътре имаше фъстъчено масло, което щеше да направи Джордж щастлив.

Внезапно проблеснаха светлини в счупените прозорци на магазина.

— Ченгета — изръмжа един от останалите грабители.

Незабавно останалите започнаха да изхвърлят на пода откраднати от разни жилища предмети. За много от грабителите кражбата беше естествен начин на оцеляване. Може в момента да нямаше как да продадат бижутата, три дитата и индивидуалните развлекателни системи, които бяха задигнали, но те вярваха, че скоро всичко ще се върне към нормалното си състояние. Планираха тогава да си спечелят малко състояние от продажбата на крадените вещи.

Джордж правеше същото, когато излизаше да търси храна.

Полицаят влезе в магазина и завъртя лъча на фенерчето си. В светлината мъжът изглеждаше уморен и стар. Носеше екипировка за борба с безредици, обемиста и твърда. В другата си ръка държеше пушка.

— Хора, трябва да излезете оттук — рече полицаят. Лъчът на фенерчето му падна върху разпилените на пода бижута и други предмети, на които очевидно мястото им не беше тук. Лицето му придоби суров вид. — И престанете с това проклето крадене. Никой от вас ли няма съвест? Тръгнали сте да обирате мъртвите. Или хора, които страхът е прогонил от домовете им.

— Не ни поучавай — изръмжа един едър мъж. — Може изобщо да не преживеем това. А ако го преживеем, няма да имаме много. Застраховките няма да покрият загубите ни. Аз нямам застраховка срещу извънземни. А ти?

— Те не са извънземни — обади се някой друг. — Демони са.

— Я, кой се обади! — рече саркастично първият мъж. — Да не би пасторът да е напуснал църквата си, за да дойде да плячкосва заедно с нас, езичниците?

— Не говори така — каза друг.

— Размърдайте се — рече полицаят, — иначе ще ви прибера всич…

В прозореца се появи сянка, която се спусна отгоре и разби стъклото. Полицаят опита да се обърне и да използва пушката си. Пръстът му беше на спусъка и миг по-късно той вече стреляше.

Но не за дълго. Само с една крачка демонът го връхлетя. Обхвана с длан главата на полицая и дръпна силно.

Даже от другия край на магазина Уорън чу как гръбнакът на мъжа се прекършва. Той вече бе хванал Кели за китката и я дърпаше. Втурна се към задната врата, разбивайки я заедно с алармения датчик.

Звънът на алармата изпълни нощта.

„Забрави за батериите“ — укори се Уорън.

Алармените системи трябваше да имат резервно захранване, в случай че основното бъде изключено.

Калдъръмената уличка се простираше в двете посоки, но вляво малко по-нататък бе преградена с висока ограда, върху която имаше бодлива тел. Кели незабавно се хвърли надясно.

Уорън понечи да я последва, но предупредителният гъдел отново се появи в мозъка му. Този път беше почти болезнено. Той спря рязко, стисвайки по-здраво китката на Кели.

Тя го изруга.

— Хайде. — Гласът й бе изпълнен с отчаяние. — Онова нещо ще дойде всеки момент!

Покрай тях тичаха хора.

Уорън остана на мястото си и не я пусна.

— Не. Не можем да вървим натам.

— Пусни ме! — Кели се задърпа, мъчейки се да се отскубне.

— Недей! Ако ти се живее, не…

Първият от бягащите от магазина грабители достигна края на уличката. Нещо огромно и чудовищно се показа изпод земята.

Уорън никога не беше виждал подобно създание. Беше голямо като слон и със зейнала паст.

Първият бягащ изчезна в ямата насред улицата. Демонът се протегна и улови друг — всичко беше толкова объркано, че Уорън не разбра дали жертвата е мъж или жена — и го схруска. Отхапаните крака паднаха на земята като трохи.

Останалите грабители се опитаха да сменят посоката, но беше твърде късно. Множество демони с големина на мастиф се хвърлиха един след друг през гърба на първия, връхлетяха хората, събориха ги на земята и ги заръфаха.

Уорън задърпа отново Кели, насочвайки се към задънения край на уличката. В подножието на стената спря и направи стъпенка с ръце.

— Качвай се.

Кели стъпи на ръцете му. За щастие беше слабичка. Не му беше проблем да я повдигне. Тя се улови за горния ръб и се прехвърли.

Уорън скочи след нея, като успя да се улови за ръба от първия път, и се изтегли нагоре. Преметна се през стената и се отблъсна. Приземи се от другата й страна и се втурна напред, забелязвайки, че Кели вече е набрала добра скорост.