Мел Одом
Изходът (18)

Петнадесет

Централна градска част, Лондон, Англия

 

Докато гледаха събиращите се в голямата стая хора, Джонас каза на Уорън: — Сега се наричаме кабалисти, но това не е името, което са избрали за себе си нашите основатели. Тамплиерите са ни нарекли така, но само в основното значение на думата.

— В началото не сме имали име — намеси се Едит. — Основателите на нашата организация просто се познавали и предпочитали да не използват име, за да останат скрити. Имали общ интерес към демоните. Техните проучвания ги събрали заедно.

— Кабал означава тайна организация — продължи Джонас.

„Знам това“ — помисли си Уорън. Не му харесваше, че Джонас не желае да приеме факта, че някой може да знае колкото него, но предпочете да не го прекъсва.

— Абсурдно е да се именува нещо, което трябва да остане скрито, но това е положението — каза Едит.

— По необходимост — каза Джонас — ранните членове на нашата организация са били потайни. Мнозина не разбират това, което се опитваме да направим. Малкото, които знаеха за демоните, не искаха никой да си пъха носа в тяхната „нечестива“ същност — това е защита, която невежите винаги използват срещу неща, които не разбират. През годините повечето историци са ни свързвали с еврейската Кабала, но това не е вярно. Тамплиерите са били наясно, когато са ни нарекли кабалисти. Мисля, че са искали да създадат в обществото негативна нагласа към нас. Самото име внушава недоверие и подозрение.

— Тамплиерите ли са дали название на тази организация? — повтори Уорън. — Рицарите от Кръстоносните походи? — Изглежда, на всяка крачка се сблъскваше с невъзможни неща. Умът му се заинати на твърдението, че тамплиерите са познавали кабалистите.

— Тамплиерите — продума Едит до него, а по рогцата й проблясваше зелен огън — не бяха просто воини, които са се заели да си върнат Светите земи. Все още съществува голяма група от тях, които са обучавани да се бият срещу демоните.

— След нощта на Вси светии вече не е толкова голяма — поправи я Джонас.

— С минаването на годините и края на Кръстоносните походи не всички продължили да вярват в съществуването на демоните — каза Едит. — Накрая тамплиерите били отлъчени от крал Филип IV, защото пропагандирали каузата си и настоявали за помощ в борбата срещу демоните. Но никой не искал да повярва на твърденията им, че парчетата кост и броня, които били намерили, са с демоничен произход. Техните наследници били убедени в знанията им и се обучавали за деня, когато демоните ще се опитат да завземат нашия свят.

Уорън си спомни историите за бронирани хора, загинали при катедралата „Свети Павел“ в нощта на Вси светии. Ако са били обучавани да се бият срещу демоните, той лично не смяташе, че са се справили особено добре.

Вместо това каза:

— Мислех, че всички са мъртви. Чух какво е станало при катедралата.

Джонас поклати глава.

— Не всички тамплиери бяха убити. Мнозина от тях умряха онази нощ и на следващото утро. Видях труповете им след битката. Загинаха достатъчно от тях, за да не са приемани вече като заплаха от демоните. Аз мисля, че това е грешка, но оцелелите ще ни послужат да изследваме демоните и да научим повече за тях.

— Нашата група се опитала да установи контакт с демоните по време на Кръстоносните походи — каза Едит.

— Смятало се, че ако научим достатъчно за тях, ще можем да ги поставим под свой контрол.

— Защо си мислите, че бихте могли да го направите? — попита Уорън.

— Защото сме човеци. — Гордост отекна в гласа на Джонас. — Нашата съдба е да станем господари на всичко. Завладели сме земята, от крайбрежията до великите пустини. Покорили сме морето и по-голямата част от онова, което е под него. Не съществува хищник в дивата природа, от когото да се боим. Пратили сме човек на луната. — Джонас замълча за момент. — Демоните са просто друга част от света, която ни се открива. Въпрос на време е да покорим и тях.

— А защо да не ги унищожим?

— Защото можем да научим от тях много — каза Едит. — Те са една нова възможност, каквато не сме имали досега. Притежават знания и сили, за които само сме мечтали. Могат да ни помогнат да постигнем по-висше пробуждане.

Начинът, по който тя произнесе „пробуждане“, подсказа на Уорън, че това е основната идея в техния план.

— Но те са зли — каза Уорън.

— Котето зло ли е? — попита Джонас.

Уорън не отговори, знаейки, че каквото и да каже, ще послужи като аргумент за Джонас.

— Едно дете би сметнало котето за любвеобилно животинче — рече Джонас. — Докато това коте не разкъса някоя красива пойна птичка в задния двор. Въпреки че е домашно животно, котето никога няма да измени на истинската си природа. В сърцето си то все още е хищник, машина за убиване. Демоните също имат свои собствени подтици, които следват.

— Демоните са по-лоши от котетата — каза Уорън.

— Вярно е, но смятаме, че можем да ги овладеем. А дори това да не ни се удаде, бихме могли да ги пленим и да ги използваме, за да изучим магията, навлязла в нашия свят. — Джонас се усмихна. — Кабалистите винаги са копнеели точно за това — за силата, която владеят демоните.

— Тамплиерите ни пречат да постигнем желаното — каза Едит. — Не обичаме да си имаме работа с тях, ако можем да го избегнем.

— Въпреки че имаше някои кабалисти, които помагаха на тамплиерите в атаката им при катедралата „Свети Павел“ — добави Джонас. — Беше важно да забавим демоните, за да можем да ги наблюдаваме по-дълго време. Но хайде, ела с мен. Историите за демони съществуват още от Кръстоносните походи — каза Джонас. — Проследяването на всички книги през вековете оттогава беше трудна задача. Фактът, че има толкова много имитатори, я усложняваше още повече.

Привлечен от печатните материали, Уорън гледаше гръбчетата на книгите.

— Х. Ф. Лъвкрафт^[1].

— Той е бил на прав път — каза Джонас. — Двамата с Робърт Е. Хауърд^[2] са обсъждали природата на демоните. Има и други, като Кларк Аштън Смит^[3] и Алистър Кроули^[4]. Всички тези мъже са преследвали тъмнината с желанието да я прегърнат и да узнаят тайните й.

— Но това са просто разкази — каза Уорън, докато оглеждаше книгите. Беше изчел всички тези автори, докато растеше. Много от книгите им ги имаше по полиците в стаичката му.

— Така е — каза Джонас, — но вдъхновението им се основава на истории, които се предават от времето на Кръстоносните походи. Вярата в дяволи и демони. Вярата в свръхестествени сили. Популярната литература е пълна с тях. Те никога не са изчезвали.

Оглеждайки внимателно рафтовете, Уорън откри книги, които бе виждал да чете майка му.

— Легендите за демоните никога не са изчезвали напълно от нашия свят — каза Джонас. — Нито легендите, нито самите демони. Аз лично вярвам, че те са били тук, откъснати от собствения си свят, още откакто хората са се събирали в пещери и са говорели за онова, което се крие в мрака отвъд светлината на лагерния огън.

— Оттам ли произлизат те? — попита Уорън. Джонас поклати глава.

— Те са отнякъде другаде. От друг свят. Или от друго равнище на съществуванието.

— Тогава как са дошли тук?

— Мисля, че човечеството винаги е било способно да ги усеща. Тъканта между световете вероятно е била много тънка.

— Докато хората тук са се научили да се боят от тях — рече Едит.

— Те са хищници — каза Уорън. — Нормално е да се боим от тях.

— Така ли? — Джонас повдигна вежди. — Кучето невинаги е било най-добрият приятел на човека. Било е опитомено. Но съм сигурен, че началото на този процес не е било много гладко.

— Демоните са също толкова умни, колкото и хората.

— Което означава, че има какво да научим от тях. Не разбираш ли?

Уорън се замисли върху това и като че ли започна да разбира.

— Ние мислим, че демоните са донесли магията в нашия свят — каза Едит. — С отслабване на вярата на хората в демоните е намаляла и нашата способност да използваме мистичните енергии, които демоните са освободили.

— Но сега те се върнаха — рече Джонас. — И нашият потенциал отново нарасна. — Той погледна към Уорън. — Разбира се, винаги е имало малобройна група хора, при които тези способности се развиват по-спонтанно. Ти си един от тях.

— Не е защото съм вярвал в демоните — каза Уорън. — Докато не видях един преди няколко дни, изобщо не вярвах в тях.

— Но майка ти е вярвала. Може би това е достатъчно.

— Майка ми — каза Уорън, като се дистанцира от болката и объркването отпреди толкова много години — искаше да вярва в магията. Искаше да вярва в нещо, което да й даде власт над собствения й живот.

— Някои просто имат естествено предразположение към магията — каза Джонас. — Ние вярваме, че ти си един от тези адепти. Когато Едит ми каза как си успял да отпратиш демона преди няколко дни, разбрах, че трябва да се срещна с теб. Радвам се, че дойде.

Уорън внимателно изучи усмивката на мъжа. Джонас се радваше, беше щастлив от отворилата му се възможност.

Уорън можеше да разбере това и без помощта на своя талант да долавя истината зад думите на хората.

— Какво искаш да направя? — попита Уорън.

* * *

Седнал в общия кръг в голямата стая, Уорън наблюдаваше другите от групата. Много от тях го бяха посрещнали радушно, когато дойде да се присъедини към опита им, но някои излъчваха ревност и подозрение.

Знаеха кой е. Или поне бяха наясно, че Джонас и Едит го смятат за вероятен потомък, дори и да не знаеха името му.

— Научихме някои неща за отварянето на Адските порти и за нашествието, откакто това се случи. — Джонас седеше от лявата страна на Уорън, а до него беше Едит. — Смятаме, че демони, наречени Предвестници, са били изпратени, за да проправят път за останалите. Мислим, че са стигнали дотук и са били хванати в капан, и оставени да умрат. Когато умрели, тамплиерите — или хората, основали тамплиерския орден — намерили костите им и започнали да изследват тайните на демоните. Мислим, че Предвестниците и този път са пристигнали преди нашествието. Миналия месец имаше няколко съобщения за изчезнали хора. Деца и старци… просто се изпаряваха.

Уорън помнеше това. Имаше също така и няколко жестоки нападения, извършени неизвестно от кого. Тези случаи бяха предизвикали нарастваща истерия в града. Полицията бе излязла с няколко изявления, че прави всичко, което може.

— Един полицейски служител беше убит в Ковънт Гардън^[5] — каза Уорън. — Докладите сочеха, че това е дело на диво животно. — Само че никой не споменаваше какво е това диво животно, нали?

Беше прочел репортажа и бързо го беше забравил. Нищо в него не го засягаше лично. Поне така си беше мислил по онова време.

Джонас кимна.

— Полицията се опита да проследи нишката, но вече бе станало твърде късно. Предвестниците успешно бяха използвали кървавите жертвоприношения, за да отворят „разкъсвания“ в тъканта между нашия свят и този на демоните. През тях нахлуха още демони. Скоро след това Адските порти се разтвориха. Според един текст, с копие на който се сдобих, може би има начин да се отвори „прозорец“ към света на демоните.

— А демоните дали ще могат да надничат през него в нашия свят? — Уорън веднага се сети за цитата на Фридрих Ницше за бездната. „Когато погледнеш в бездната, бездната също поглежда в теб“. Възможността да надзърне в света на демоните безпокоеше Уорън, но това чувство отстъпваше пред трептящото в него въодушевление.

— Дори и така да е — каза Джонас, — демоните не могат да преминат през него, освен ако ние не им разрешим. — Той изчака един момент. — Готов ли си?

Уорън облиза устни. Част от него не можеше да повярва, че е там, че седи в мрака, но може да вижда през него, и се готви да почука на вратата на демоните.

— Да — отвърна той. Защото, готов или не, трябваше да разбере дали е възможно.