Даниел Стийл
Сезон на страстта (27)

Глава двадесет и втора

Училищният автобус зави зад ъгъла и тя затвори вратата. Беше последно махване с ръка, преди малката руса главичка да се скрие от погледа й. Тайг вече бе започнал новия си ден. Тя също.

Тихо влезе в кухнята, за да допие кафето си. Не искаше да събуди Ник.

— Изглеждаш прекалено пременена за една такава мрачна, мъглива сутрин — Ник вдигна глава от голямата кухненска маса и тя подскочи от изненада.

— Здравей, скъпи! Не знаех, че си станал — опита се да говори съвсем непринудено, а след това се наведе и го целуна. — Искаш ли кафе? — той кимна. — Яйца?

— Не, благодаря. Ще си приготвя сам, когато се събудя напълно. Пак ли ще преподаваш?

Тя кимна, вперила поглед в кафето, което сипваше в чашата му.

— Програмата ти е много променлива — в гласа му се долавяха странни нотки. Обвинения? Подозрения? Нещо, което никак не й хареса. Погледна го, но не знаеше какво точно я притеснява. — Днес е вторник. Миналата седмица ходи в понеделник и четвъртък, нали?

— Сигурно. Не помня — сложи в кафето му две бучки захар и си намери някаква работа на мивката.

— Ела тук за малко.

Сърцето й лудо заби, но тя се обърна към него, като се опитваше да не мисли за нищо. Не искаше той да види чувствата, изписани на лицето й, не искаше да разбере… да разбере, че го лъже. Застана неподвижна и го погледна, но очите му бяха сериозни и загрижени.

— Защо не ми кажеш с какво наистина се занимаваш там?

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

И точно така изглеждаше. Сърцето й започна да блъска още по-силно и тя имаше чувството, че чува ударите му в ушите си.

— Казах ти вече. Преподавам на деца и възрастни с умствени увреждания.

— Не можеш ли да намериш нещо подходящо тук, в града? В Сан Франциско със сигурност има много такива деца, които веднага ще те заобичат. Защо чак в Кармел?

И защо не истината, по дяволите? Защо?

— Но аз ходя там от години.

Това вече му бе известно.

— А когато беше омъжена?

— Не — настъпи неловко мълчание, а след това тя го погледна твърдо и неотстъпчиво. — Какво значение има това?

— Не зная, Кейт. Може би аз трябва да ти задам този въпрос.

— Какво значение има това, по дяволите! Аз не ти преча. Не те притеснявам. Излизам в осем. Прибирам се в пет. Понякога в четири и половина. Не те лишавам от нищо.

Вече беше ядосана. И много уплашена. Ник никога преди не я бе гледал по този начин.

— Лишаваш ме от нещо, Кейт — погледът му сякаш изпепели душата й. — Лишаваш ме от себе си.

— Но става дума само за няколко часа…

Господи, дължеше на Том поне това! Ник няма право да…

— Поглеждала ли си се някога в огледалото, след като се върнеш от Кармел? — тя мълчаливо го погледна. — Приличаш на призрак. Лицето ти е измъчено и наранено, и уморено, и тъжно. Защо си причиняваш всичко това? — настойчиво я погледна, но не получи никакъв отговор. — Няма значение. Това не е моя работа…

Тя не каза нищо и излезе от кухнята. Трябваше да отиде при него, да го прегърне, да го целуне. Знаеше го. Така всичко щеше да бъде по-лесно, по-поносимо. Но не искаше да постъпва подло. Не искаше да я притискат и да й поставят условия. Щеше да му каже тогава, когато е готова за това. Ако изобщо някога го направи.

И никога няма да му позволи да забрани пътуванията й. Тези два дни седмично бяха свещени. Те принадлежаха на Том.

— Ще се видим в пет — провикна се от входната врата и затвори за миг очи. Страшно й се искаше да се върне при него, но се боеше, че той може да я спре или, което бе още по-лошо, да я принуди да му каже истината. Защо, по дяволите, се бе събудил толкова рано! Когато го оставяше заспал, й беше значително по-лесно. Поколеба се за момент, а след това извика: — Обичам те!

Чу го да излиза тихо от кухнята и да се приближава. Застана в трапезарията с гръб към залива и я погледна напрегнато. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да заговори.

— Наистина ли, Кейт?

— Знаеш, че те обичам — бавно се приближи към него и го целуна. — Скъпи, обичам те толкова много…

Последва дълга пауза, той също я прегърна, а после леко се отдръпна.

— Тогава разкажи ми за Кармел.

В гласа му прозвуча искрена молба. Господи, колко още можеше да издържи и да се преструва, че не знае. Но Кейт само го погледна с големите си, пълни с мъка очи.

— Вече говорихме за Кармел, Ник — не отместваше поглед от очите му.

— Така ли? Защо тогава винаги се чувствам притеснен, когато заминаваш?

Какво друго можеше да й каже, по дяволите! Исусе, само ако му дадеше нещо, за което да се хване!

— Няма за какво да се безпокоиш.

— Наистина ли, Кейт? Ти нямаше ли да се безпокоиш, ако аз всяка седмица ходех някъде, без да ти казвам нищо за това?

Тя замълча за момент, а след това погледна настрани.

— Но аз ти казвам, Ник. Ти знаеш защо ходя там — отчаяно се опитваше да го успокои по някакъв начин.

В очите му проблесна нещо, което тя не можа да разбере. Искаше да й каже, че наистина знае. Чувстваше се почти заставен да й го каже, но не можеше. Трябваше да го чуе от нея самата. Тя трябваше да му го каже.

— Няма значение. Забрави за това. Приятно прекарване — обърна се и се отправи обратно към кухнята. Кейт остана на мястото си, като се чудеше дали да изтича след него. Но не можеше. Той искаше отговори, които тя все още не бе готова да му даде.

Излезе навън и тръгна към колата си, но краката й тежаха като олово. Трябваше ли да тръгне? Дали не беше по-добре да остане? Дължеше ли му някакво обяснение? Трябваше ли да му каже истината? Ами ако я напусне? Ами ако…

Запали колата и се опита да го прогони от съзнанието си. Дължеше това пътуване на Том, дължеше му тези посещения, тези дни… Но дали трябваше да загуби Ник заради него?

Мисълта за това я накара да натисне спирачката и да спре за момент. Дали наистина не залагаше на карта цялото си щастие? Може би Фелиша беше права. Щеше ли да загуби Ник, ако той сам в края на краищата откриеше истината?

— По дяволите!

Изрече го на глас, докато бавно се включваше в движението пред къщата им. Просто не можеше да му каже. Още не…

Но може би скоро.