Александър Дюма
Рицарят на Мезон-Руж (3)

III

Като остана сам с жената, Морис за минутка се посмути. Страхът тя да не го лъже, привлекателността и, смътното угризение на чистата му републиканска съвест — всичко това доста го пообърка, докато той се реши да й подаде ръката си.

— Къде отивате, гражданко? — попита най-сетне той.

— Уви, господине! — отвърна жената. — Много далеч…

— Все пак…

— До Ботаническата градина.

— Добре, да вървим.

— Ах, Боже мой — рече непознатата. — Виждам, че ви създавам големи затруднения. Но ако не бях тъй нещастна и ако знаех, че ме заплашва само най-обикновена опасност, нямаше да злоупотребявам с вашето великодушие.

— Но, най-сетне, госпожо — каза Морис, който веднага щом остана насаме с нея, изостави речника на републиката и заговори като човек, — за Бога, кажете ми как се озовахте по улиците на Париж в този час? Вижте, освен нас двамата по улиците няма жива душа.

— Господине, аз ви казах: ходих по работа до едно място. Тръгнах по пладне, без да знам нищо, цялото време прекарах в една отдалечена къща…

— Да — прошепна Морис, — в някоя къща на бившите тирани, в някое убежище на аристократи. Признайте си, гражданко, че като искате моето покровителство, в същото време вие се подигравате с лековерието, с което изпълнявам вашето желание.

— Аз ли? — удиви се жената. — Как така?

— Без съмнение, републиканец, който би ви послужил като водач, не върши нощем друго, освен да изневерява на каузата си.

— Не, гражданино — каза живо непознатата, — вие грешите. Аз обичам републиката точно толкова, колкото и вие.

— Ако е тъй, гражданко, ако наистина сте добра патриотка, вие няма защо да се криете. Откъде казахте, че идвате?

— Ох, господине, смилете се! — помоли жената.

В думата „господине“ непознатата вложи толкова свенливост, че Морис вече престана да се съмнява в чувството, което обръщението съдържаше.

„Явно е — каза си той, — че тази жена се връща от любовна среща.“

От тази мисъл, кой знае защо, му стана тежко на душата.

Морис мълча някое време.

Междувременно двамата нощни пътници стигнаха до улица Верер. Срещнаха ги два-три патрула, които не им обърнаха особено внимание. Но последният патрул създаде известни затруднения на офицера. Морис беше принуден да каже името и адреса си.

— Добре — каза офицерът, — нещата около теб са ясни, а гражданката?

— Какво, тази гражданка ли?

— Коя е тя?

— Сестра на жена ми. Офицерът ги пусна да минат.

— Женен ли сте, господине? — попита непознатата.

— Не, госпожо, защо питате?

— Защото, ако не сте женен — рече замислено младата жена, — по-лесно би било за вас да казвате, че съм ваша жена…

— Госпожо — отвърна Морис, — думата съпруга е нещо свещено, което не се произнася така лесно. А аз нямам честта да ви познавам дори.

Този път и жената се почувства неловко. Тя се смълча. Минаваха по моста Мари.

Младата жена, колкото повече се приближаваше до своята цел, толкова повече ускоряваше стъпка. Минаха и моста Турнел.

— Ето ни, струва ми се, във вашия квартал — рече Морис, когато стъпиха на Сен Бернар.

— Да, гражданино — каза непознатата, — но аз именно тук най-много се нуждая от вашата помощ.

— Да си кажа истината, госпожо, от една страна, вашето присъствие не ми позволява да бъда нескромен и нахален, но от друга, правите всичко възможно, за да възбудите моето любопитство. Не е честно. Бъдете малко по-доверчива, аз заслужавам това. Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете с кого разговарям?

— Вие говорите, господине — рече жената усмихнато, — с една жена, която сте спасили от най-голямата опасност, каквато може да й се случи, и която цял живот ще ви остане признателна.

— Не искам чак толкова много, госпожо. Можете поне името си да ми кажете.

— Невъзможно е — бе краткият отговор.

— Щяхте да го кажете на първия пост, ако ви бях отвел там.

— Не, никога — извика непознатата жена.

— Но в такъв случай биха ви хвърлили в затвора!

— Бях решена на всичко!

— Но затворите в тези времена…

— Значат ешафод, знам това!

— И вие бихте предпочели ешафода?

— По-добре ешафод, отколкото предателство… Да издам името си е равносилно на предателство…

— Прав бях, когато ви казах, че ме карате да играя твърде странна роля за един републиканец.

— Вие играете ролята на великодушен човек. Срещате жена, която закачат, не й се присмивате и не я презирате, при все че на вид е от простолюдието. За да я спасите, я придружавате до мръсния квартал, където живее. Това е всичко, нищо повече.

— Така е, имате право, ако се погледне отгоре на нещата. Щях да мисля по този начин, ако не ви бях видял, ако не бях разговарял с вас. Но вашата красота, речникът ви, изяществото на жестовете, съвсем противоположно на впечатлението от облеклото, най-накрая, бедняшкият квартал, където казвате, че живеете, всичко това ми доказва, че във вашето поведение се крие някаква тайна. Вие мълчите… добре, няма да говоря повече. Далече ли сме от вашия дом, госпожо?

Бяха излезли току-що на Сен Виктор.

— Виждате ли малката черна сграда отсреща? — попита непознатата и посочи с ръка една къща, разположена оттатък стените на Ботаническата градина. — Стигнем ли там, ще ви помоля да ме оставите сама.

— Прекрасно — рече Морис. — Вие само кажете, аз тутакси ще се подчиня. Ваш покорен слуга!…

— Сърдите ли ми се?

— Аз ли? Никак. Всъщност какво ви е грижа за мен?

— Загрижена съм, наистина, имам към вас още една молба.

— Мога ли да зная каква?

— Бих искала да се разделите с мен приятелски, чистосърдечно… да се разделим като добри приятели…

— Да се разделим като добри приятели ли? О, вие ми правите голяма чест, госпожо. Хубаво приятелство, да не знаеш името на приятелката си, която дори не ти казва къде живее, за да не й додяваш с посещенията си…

Младата жена наведе глава и не отговори.

— Впрочем, госпожо — продължи Морис, — ако съм подразбрал някоя от вашите тайни, не ми се сърдете. Направил сам го, без да проявя каквото и да е старание в това отношение.

— Стигнахме, господине — рече изведнъж непознатата.

Те се намираха на платното на старата уличка Сен Жак, обрамчена от високи черни къщи. В дъното се мяркаха тъмни алеи, пресечени от пътеки, които водеха към фабрики и кожарски работилнички. На няколко разкрача от тях течеше рекичката Биевър.

— Тук ли? — попита Морис. — Как, нима живеете тук?

— Да.

— Невъзможно е — изтръгна се от устата на Морис.

— И въпреки това аз живея тук. Сбогом, сбогом, великодушни мой покровители)!

— Сбогом, госпожо — отвърна Морис с лека ирония в гласа. — Но за да ме успокоите, кажете ми, че вие не сте вече в опасност.

— Вече съм вън от всякаква опасност.

— В такъв случай ще си отида.

Като се дръпна две крачки назад, Морис направи сдържан, вежлив поклон.

Непознатата остана за миг неподвижно на мястото си.

— Аз — каза тя — не исках така да се разделя с вас. Морис, ръката ви, моля.

Той усети, че тя пусна нещо в ръката му. Беше пръстен.

— О! Гражданко! Защо правите така, гражданко? Не виждате ли, че току-що загубихте пръстена си?

— Ох, господине — прекъсна го тя, — туй, което вършите, е много лошо.

— Само това ми липсваше, да бъда и непризнателен, госпожо. Нали?

— Моля ви, господине… моля ви, приятелю. Не ме оставяйте така. Я да видим какво искате, какво ви трябва?

— За да ми се отплатите, нали? — горчиво отрони Морис.

— Не — отвърна непознатата с очарователна усмивка на прекрасното си лице, — а за да ви се извиня за тайната, която съм принудена да крия от вас.

Като видя блясъка на пленителните очи, пълни с нежна тъга, Морис премина на друга вълна. Ръката й трепереше в ръцете му. Гласът й бе изпълнен с молба.

— Какво ми трябва ли? — попита той на свой ред. — Мисля, че ми се иска да ви видя пак…

— Невъзможно е.

— Само един път — примоли се той. — За един час само, за минутка, за миг…

— Невъзможно е, казвам ви.

— Как така? — попита Морис. — Сериозно ли говорите? Сериозно ли казвате, че няма да ви видя никога вече?

— Никога! — отговори непознатата, гласът й наподобяваше ехо.

— Ах, госпожо, вие се подигравате с мен — рече Морис.

Като изправи глава, Морис тръсна дългата си коса като човек, който иска да се отърве от сила, притискаща го пряко волята му.

Непознатата го гледаше. Изразът й беше неописуем. Видимо бе, че и тя не беше останала незасегната от чувството, което внушаваше цялото излъчване на Морис.

— Чуйте — рече тя след кратко мълчание, прекъснато само от въздишката, която Морис напразно се беше опитал да сподави. — Чуйте! Заклевате ли ми се, заклевате ли ми се в своята чест, че щом ви кажа да затворите очи, ще ги затворите и ще останете така, додето не преброите до шестдесет? Но ми се закълнете в честта си!

— А какво ще стане, като се закълна?

— Ще стане това, че ще ви докажа своята признателност, като ви обещавам да не го правя с никого вече, цял живот, дори ако някой извърши повече от това, което направихте вие за мен — нещо, което всъщност е доста трудно.

— Но мога ли да зная поне?

— Не! Доверете ми се и ще видите.

— Право да си кажа, госпожо, още не мога да разбера вие ангел ли сте или дявол.

— Заклевате ли се?

— Добре де, заклевам се!

— Каквото и да се случи, няма да си отворите очите, нали? Каквото и да се случи, разбирате ли добре — дори и да ви прободат с нож?

— Ще ме влудите с вашата взискателност…

— Закълнете се, господине. Вие не рискувате кой знае какво, уверявам ви!

— Добре, заклевам се да не си отворя очите, каквото и да ми се случи — каза Морис и си затвори очите.

После прибави:

— Дайте да ви видя още веднъж, само един път, моля ви! Младата жена сне качулката си с усмивка, за която можеше да се каже, че не е лишена от известно кокетство. При блясъка на луната, която бе припълзяла между два облака, Морис за втори път можа да съгледа онази тъмна като смола разпиляна коса, съвършените дъги на изписани сякаш с китайско мастило вежди, две очи като бадеми, кадифени и нежни, изящен нос, устни меки и бляскави като корал.

— О, Боже Господи, колко сте хубава!

— Затворете си очите! — нареди непознатата. Морис послушно изпълни заповедта.

Младата жена взе и двете му ръце в своите. Уханна топлина облъхна лицето му, устните, които се допряха до неговите, втъкнаха между устните му пръстена, който преди миг бе отказал да приеме. Всичко бе по-бързо от мисъл и по-горещо от пламък. Морис почувства станалото първо като болка, толкова ненадейно бе то, толкова дълбоко проникна в сърцето му. Най-тънките струни на неговата душа трепнаха в неподозиран акорд.

Направи рязко движение с ръце. Протегнал ги беше напред.

— Помнете клетвата си! — извика му един отдалечаващ се вече глас.

Морис притисна пръсти върху очите си, за да устои на изкушението и да не стане клетвопрестъпник. Той не броеше вече, не мислеше и не чувстваше, остана си така, ням, неподвижен, захласнат.

По някое време му се счу, че на петдесетина метра се затваря врата. После всичко потъна в мълчание.

Морис дръпна пръсти, отвори очите си, погледна наоколо, сякаш току-що разбуден от дълбок сън. Може би дълго щеше да мисли, че все още сънува, ако не бе пръстенът, стиснат между изтръпналите устни. Пръстенът бе неопровержимото доказателство за истинността на невероятното приключение.