Йордан Матеев
Смърт край морето (1)

Пролог

1992 година, южното Черноморие

 

Кучето беше неспокойно. На няколко пъти го изпреварваше, застиваше като статуя на песъчливата пътека, която се виеше като змия към плажа и ушите му тревожно щръкваха нагоре, сякаш то чуваше неща, които иначе бяха недостъпни за слуха на господаря му. После се връщаше бързо и се мотаеше боязливо в нозете му в желанието си, да посъбере мъничко повече кураж и самоувереност, общувайки си с него. Донякъде мъжът отгатваше какви са причините за това поведение — бяха сами, наближаваше полунощ и отиваха към пустата плажна ивица, която през наскоро настъпилата пролет беше едно мрачно, студено и неуютно място. „Но какво, по дяволите, го вълнуват едно куче тия неща!“ — присмя се той на собствените си умозаключения. — „Да не би да е турист, че да се интересува от синоптичната обстановка!“

Скоро изкачиха билото на малкия хълм и пред тях се ширна завладяващата гледка на бурното море. Вълните бяха почти черни, оловни, разбиваха се с внушителен грохот в брега, образувайки пенести въртопи, които в синкавия мрак на нощта бяха придобили млечнобял оттенък.

Кучето заскимтя и се отърка в прасците му. Когато идваха да се разхождат денем, то обикновено се спускаше в луд бяг по полегатия склон на дюната и спираше с радостен лай, едва когато лапите му нагазеха в студената морска вода. Но сега нямаше и следа от онова витално настроение, отсъстваше и желанието да се надбягват по пустия плаж или да си играят на любимата игра, „донеси ми пръчката“. Животното беше настръхнало и изплашено, неизвестно по какви причини. И това беше страшно глупаво от гледна точка на стопанина му, защото поводът да са тук и точно сега, не беше никак зловещ или неприятен.

— Спокойно, Брит! — Почеса приятелски животното зад ушите. Това безотказно действаше и обикновено мелезът чевръсто се изправяше на задните си крака в опита си да го близне предано с влажния си език по лицето. Но сега закачката между тях не се получи. Брит само изскимтя разстроено и се притисна още по-плътно към коленете му. Майната му на това смотано псе! Беше само едно животно и си нямаше представа, че тази нощ е извънредно специална за него, че тя можеше да му донесе така желания покой, който той търсеше вече месеци наред!

Огледа се. Луната се беше показала иззад облачния си покров и осветяваше великолепно околността. Естествено нямаше жива душа! Та кой беше този луд да дойде да почива извън курортния сезон. Местните спяха дълбоко в леглата си в близкото село и даже насън през ум не им минаваше да си покажат носовете навън. Само той — управителят на къмпинг „Рай“ — беше дошъл в този късен час на студения и неприветлив плаж, и се вглеждаше с трепетна надежда в развълнуваното море, което и сега беше негостоприемно и враждебно, както през онзи ден, за който той изобщо не искаше да си спомня.

Брит, мелезът, който му беше едновременно приятел и помощник, откакто беше останал самичък, отново демонстрира нервността си. Този път протяжно зави с вирната муцуна към сребристобялата луна, затичвайки се обратно по криволичещата пътека, която след около триста метра извеждаше до къмпинга, където бе кучешката му колибка и всичко му бе добре познато.

Той се загледа няколко мига в отдалечаващия се пес. Четириногият му другар с неопределена порода се спря на двайсетина метра от него, само колкото да го погледне гузно и след това с подвита опашка се скри зад завоя на пътечката. „Изоставен от всички!“ — помисли си с известна патетичност човекът. После тръсна глава и отново се загледа в бурното море.

На пръв поглед, като че ли нищо не беше се променило. Бледите лунни лъчи превръщаха плажа и морската пустош в сюреалистичен пейзаж, достоен за четката на някой последовател на Салвадор Дали. Тази ирационалност в екстериора го заблуди за малко и той не съзря веднага тънкия човешки силует на фона на пенестите вълни и необичайно изсветлялото небе.

— Бояне!… — изтръгна се хрипливо вика от гърдите му.

Нямаше съмнение, че това е той. Можеше да разпознае момчето си сред хиляди други тийнейджъри, дори ако беше изтекло много повече време от раздялата им, а не само тия трудни девет месеца.

Той се затича с всички сили към края на дюната. Дори успя да се погледне някак си отстрани, приличаше на четириногия Брит, в моментите, когато беше настроен за игра. Накрая се препъна в една замръзнала буца пръст и болезнено се просна по очи. Когато се изправи, пъшкайки, ожулен и с накърнено достойнство, отстъпи леко стъписан.

— Сине!

Тънкият като тръстика, почти неуловим силует, беше пред него и беше протегнал загрижено белите си ръце да му помогне да се изправи на крака.

— Няма нищо, тате. Ела да поседнем.

Настаниха се удобно върху две туфи, миналогодишни изсъхнали треви. Силният бриз откъм морето брулеше лицата им. Но и двамата, като че ли не го забелязваха изобщо. Всъщност студът и другите дребни неудобства им бяха безразлични! Стояха един до друг, неподвижни и загледани пред себе си, като изсечени от камък две печални статуи.

Той понечи да каже нещо. Толкова се радваше, че вижда отново сина си. Беше решил, че го е изгубил завинаги, но ето, че съдбата бе благосклонна и може би…

— Не бива, тате! — Момчето, сякаш беше прочело мислите му. Красноречиво докосна с пръст устните си — знак за мълчание.

Какво пък, реши бащата, близките хора си общуваха и по тоя начин!

Крадешком погледна към Боян.

Момчето беше слабичко, с изострени ъгловати черти на лицето. Изглеждаше по-зряло за петнадесетте си години. Дългите му тъмни коси закриваха очите му, които бащата помнеше, че са кафяви.

Беше го отгледал през последните осем години съвсем сам. Всъщност, жена му, Венета, никога не бе полагала истински майчини грижи за сина им. Обикновено не й оставаше време за подобни „глезотии“. Прекалено много бяха служебните и светските й ангажименти, докато един злощастен ден ги изостави завинаги и изчезна с поредния мъж в бурния си живот, някъде далече зад океана. Но това се беше случило отдавна и вече беше без значение за тях.

Важното бе, че сега отново са заедно — той и единственото му дете!

— Знаеш, че трябва да се върна… там.

Момчето махна неопределено с ръка към хоризонта.

— Не може ли да дойда с теб! — попита го с пропит от горест глас бащата. Но сам разбираше, че това е невъзможно. Оставаше им само тая открадната среща, може би последната за много дълъг период от време…

— Няма да сме разделени за дълго — опроверга го момчето след кратък размисъл. — Скоро ще се съберем отново, тате…

Тези думи го направиха щастлив, въпреки че някъде там, зад дюните, се разнесе отчаян и протяжен вой, сякаш приятелят му, Брит, оплакваше нечия незавидна съдба.

— Трябва да вървя — заяви след малко момчето и бледият му профил се стегна в лунната нощ. — Не искам, но се налага…

Той не възрази, не се опита да го спре. Синът му беше наясно какво прави, беше умно и интелигентно момче, никога не бе постъпвал неправилно! Винаги е бил такъв, още преди да се случи нещастието…

Той притвори очи и остави ледения вятър да го хапе безжалостно по лицето. Това го караше да се чувства жив, да се зарежда с надежди и да крои нови невероятни планове…

Когато погледна отново, Боян си беше отишъл. Бяха останали само ясно отчетливите следи от стъпките му, които отиваха право към края на песъчливия бряг и изчезваха в пенливия прибой на морето.

* * *

Кирил Марков, така се казваше собственикът на Брит, не предполагаше, че още същата нощ съдбата ще го подложи на ново драматично изпитание. Когато след четвърт час се прибра в пустия къмпинг, беше не само измръзнал от ледения вятър, но бе и преизпълнен с въодушевление от срещата със сина си.

Дори не погледна към страхливия мелез, който с клепнали уши и виновен вид, се спотайваше в колибката си.

Въпреки студеното време, кучешките приумици и повторната раздяла с Боян, Марков беше в добро настроение и дори му напираше отвътре да изтананика една популярна песничка, но устните му бяха толкова премръзнали, че това му се струваше като истинско мъчение.

Къмпингът се състоеше от две дузини бунгала, разпръснати хаотично сред горската морава и обикновено му въздействаше потискащо, защото извън курортния сезон, тук не идваше никой и обзаведените бараки, които от октомври до май бяха под ключ, бяха необитаеми, мрачни и лъхащи на влага.

Хиляди пъти се бе упреквал, че бе приел да бъде едновременно администратор, домакин и пазач в това затънтено място, което дори в разгара на лятото, не се радваше на особено много посетители. И причините за това печално състояние, не бяха в липсата на природните дадености. Напротив, плажът край морето беше прекрасен и Марков би се заклел, че километри наоколо нямаше по-девствена и по-красива природа, но капризните туристи предпочитаха големите курорти с техните луксозни хотели, които им предоставяха повече удобства.

В „Рай“ отсядаха най-вече почитатели на екзотиката и курортисти от по-бедните слоеве на населението. Най-често това бяха младежи и приятелките им или оттегчени чичковци с децата и жените си, които приемаха безкритично това, което им се предлагаше.

А точно по това време на годината, тук си беше истинска скръб! Пущинак, скука и диващина събрани заедно в едно. Понякога се отбиваше в селото, но там освен местния хоремаг нямаше нищо друго интересно. А да си общува с изкуфели старци на чашка прокиснало винце, никак не му беше забавно.

Марков потърка зиморничаво ръцете си и се отправи към личното си бунгало, което същевременно му служеше и за канцелария.

Влезе в малкото преддверие. Не му се спеше още. Адреналинът му се беше покачил, изправяйки го буквално на нокти. Реши, че няма да е зле, да си пийне нещо, колкото да се постопли. Извади от бюфета бутилка с чуждестранен коняк, спомен от някакъв летуващ сноб. Отпи направо от шишето и отбеляза как тялото му се сгрява бързо. Искаше му се да се напие до самозабрава, но благоразумно остави силната напитка настрана. Трябваше да анализира случилото. Тази среща със сина си беше чакал дълго време и вътрешният му глас все му беше повтарял, че рано или късно тя ще се състои. И тя наистина се беше случила, колкото и невероятно да беше това!

Погледът на Кирил Марков се спря на собственото му отражение върху витрините на бюфета. Беше привлекателен мъж, на около четиридесет години, косата му беше още гъста, доскоро без прошарени места. Винаги се беше харесвал на жените, а съдбата си беше направила шега с него, в лицето на бившата му шавлива съпруга.

Но не това беше най-важното сега. Той се приближи бавно до бюфета, прибра коняка в барчето и замислено взе поставения във витрината некролог.

Само преди половин час бе разговарял с момчето си на плажа, за какъв дявол му беше това тъжно възпоминание?! Изпита безкрайно удоволствие, докато късаше на малки късчета тази безсмислена хартийка! Изхвърли остатъците в кошчето за боклук и от това му стана по-добре.

Очите му се притваряха сънливо от изпития алкохол, когато видя ярките светлини на пристигащата кола и чу самотния звук на клаксона й.

Марков мигновено се ококори. Ето това се нарича извънредно събитие! На кого, по дяволите, му беше хрумнало да се отбие в това забравено от Бога място?! Ала припламналият му ентусиазъм бързо се стопи. Който и да бе, едва ли бе дошъл за нещо хубаво в един часа след полунощ, в такова отвратително време и толкова далече от главния път.

За да се потвърдят и най-лошите му предчувствия, от лъскавата кола слезе мъж голям колкото трикрилен гардероб. Ако се съдеше по габаритите му, вероятно беше майстор на спорта по вдигане на тежести.

Мъжът се насочи бавно към бунгалото на Марков. Пък и как да сбърка — единствено то светеше в тъмнината.

Кирил побърза да посрещне неканения си гост на вратата. С такъв тежкоатлет, собственик на вишнево ауди последен модел, трябваше да се отнесе вежливо и акуратно.

Човекът му кимна за поздрав и го измери с преценяващ поглед.

„Виж го ти какъв е рижав!“ — разтревожено си помисли Марков. — „И видът му един такъв началнически!“

Рижавият беше облечен в маркови дрехи, макар и малко безвкусно. Бризът беше разрошил огнените му коси, зачервявайки месесто му лице.

Беше парвеню, с улични маниери. Такива светкавично забогатели типове, се мяркаха навсякъде из родината. Нямаше къде да се денеш от тях.

— Ти ли си мениджъра на това местенце? — избоботи фамилиарно гигантът, като че ли не виждаше, че стопанинът е сам. А титлата, която му прикачи, звучеше повече като подигравка.

— Аз съм — отвърна сдържано Кирил. — Вие… да не сте се изгубили?

Рижавият го изгледа с присвити очи, сякаш се мъчеше да си припомни кой всъщност е. Но бързо се отказа.

— Не бери грижа за мен — изсумтя. — Трябва ми стая за една нощувка, утре рано си вдигам дармите и няма да ти преча повече.

— Нямате проблем. Всички бунгала са на ваше разположение.

Собственикът на червеникавата грива махна оттегчено с ръка. Подаде му флегматично една петдесетачка, правейки ленив жест за ключовете. Кирил Марков му ги връчи без повече въпроси. Човекът беше закъсал на пътя, нуждаеше се от подслон и здрав сън, какво имаше да се разпитва толкова!

И все пак, докато го отвеждаше до бунгало номер пет, нещо глождеше душата му.

Гостът отключи и влезе в наетата барака. Дори не се погнуси от обгазилия го мухъл. Вместо това се обърна към домакина си:

— Имаш ли нещо за кльопачка? Умирам от глад!

— Ще ви донеса. Минутка само!

Докато се връщаше в офиса, Марков беше измъчван от някакво натрапчиво безпокойство, причината, за което му убягваше.

В хладилника се въргаляше парче сирене и малко кучешки колбас. Прибави и къшей хляб от селския.

Е, не беше кой знае какво, но кой, за Бога, бе очаквал посетител по това време!

Докато отиваше отново към номер пет, се хвана, че бе взел със себе си и кухненския нож.

Нямаше представа защо го беше направил. Беше просто едно нелогично действие, лишено от здрав смисъл.

Прекоси неусетно разстоянието до бунгалото и стисна металната топка на вратата, когато… Внезапно като ярка фотографска светкавица му проблесна. Как така не беше се сетил досега?!? Какви номера му въртеше паметта?!

Преди девет месеца… Залятата от бурните вълни яхтена палуба. Един мъжага увиваше оловни топки около глезените на сина му. Не, не беше този! Още един беше зад гърба на Боян и му връзваше китките с въже. Беше с мокра брада. Рижав един такъв. С пламнали от жестокост очи. Решен на всяка цена, да затрие един млад живот!… Ето какво го беше заблудило — брадата! Сега мръсникът се беше избръснал гладко и това променяше физиономията му. За това не беше разпознал един от убийците на сина си!

Захвърли рязко подноса с храната, стискайки яростно дръжката на ножа.

— Ах ти, дявол! Гад такава!

Завъртя топката и влезе решително в къщурката.

Рижият не беше изобщо шокиран. Беше разбрал кой е още в канцеларията. Всъщност заради него се беше размотавал толкова дълго из републиканската мрежа. Да го спипа и накаже както му бяха наредили, но преди това щеше да има един болезнен разговор. Крадецът трябваше да признае къде е скрил парите на боса, а по-късно можеше и да се спомине милостиво! Така че, не биваше да започва с убийството му…

Здравенякът стоеше срещу Кирил с пистолет в ръка, но не бързаше да стреля.

— Поздрави от Усмихнатия! — заяви със зловеща усмивка. — Човекът си иска обратно сухото!

Отвън кучето усети, че нещо става и залая като пощуряло. Марков не се замисли нито за миг, а се нахвърли с ножа върху убиеца. Щеше да превърне това копеле в мръвки! Дори жертвайки живота си!

Изстрелите последваха един след друг. Стаичката се изпълни с дим. Обилна кръв се плисна върху мокета, потичайки през полуотворената врата навън. След гърмежите, лудешкия лай и стоновете настъпи неестествена тишина.

Брит боязливо пристъпи към открехнатата врата на бунгалото. И в следващия миг побягна, квичейки страхливо.

На прага, окървавен и полужив, се олюляваше стопанинът му. Кухненският нож не беше в ръцете му. Беше останал в червата на онзи бандит.

— Идвам при теб, сине — промълви Кирил Марков. — Ще сме… завинаги… заедно… — И издъхна.

Падна по очи в локва от кръв.

Този път, мелезът Брит, зави страшно.

Виеше от жал за себе си, че беше осиротял.

 

Карта: