Бу Бергман
Мечтата (3)

III

Кабриолетът го носеше по булевардите.

Бе ноември, дъждовен и ветровит. В локвите киснеха последните листа, в цепнатините между къщите се виеше дим. Фабиан се бе свил под брезентовото чергило на кабриолета, но подаде глава, за да разглежда по-добре града. Видя дълги квартали, съвършено еднакви и скучни, брашнено сиви и мръсно жълти къщи. С гъстите решетки и с нарязаните капаци на прозорците си сградите приличаха на казарми.

Той слезе пред една къща, където, както му бяха казали, давали евтини стаи под наем. Пред входа стърчаха две оскубани лаврови дръвчета, а на вратата бе застанал не по-малко жалък портиер. В стаята, която му дадоха, нямаше прозорци и вонеше на гранясало масло, лук и евтин одеколон, но Фабиан се чувствуваше прекалено уморен, за да търси друга квартира. Докато подреждаше вещите си в нея, настъпи вечерта и търсенето на Маги трябваше да се отложи за другия ден.

Излезе рано, изпи чашка кафе в една млекарница и се отправи на път. Дъждът бе престанал, небето постепенно се проясняваше. Сивата дневна светлина, студена като стомана, се цедеше през облаците, отразена в мокрите тротоари и в блестящите стъкла на витрините. Улиците кипяха от живот, но Фабиан срещаше най-вече отрудени хорица: дребни чиновници, продавачи, работници. Те бързаха, настръхнали от утринния хлад, с цигара или лула в зъбите. Като размахваше жълта картонена кутия, край него се промуши малка камериерка с тънко вратле, с невероятно мършави бедра и с черни миши очички на измъченото и посиняло от студа личице. Сънливи келнери бяха излезли до вратите на кафенетата да подишат въздух, по бледите им физиономии, които напомняха тези на восъчните фигури от музеите, лежеше печатът на отвращение и разврат. На ъгъла стоеше търговец на колбаси с каручката си и силно кашляше.

Фабиан Левис държеше в ръка пътеводителя „Бедекер“. Вървеше покрай дългите булеварди, покрай парковете, оградени с решетки, през площада, на който паметниците и статуите още блестяха след скорошния дъжд, свръщаше в улички, където собствениците на магазинчетата бъбреха на праговете, и накрая се озова в тясна, тъмна уличка, която сякаш още не се бе пробудила от нощния сън. Черните сгради приличаха на стени в тунел. Само малкото бистро бе по-оживено. Кръчмарят метеше тротоара, а няколко посетители работници стояха край металическия тезгях и пиеха абсент.

Непосредствено зад кръчмата Фабиан видя къщата, която търсеше. Позвъни. Портиерката се измъкна от дупката си като голям, мазен плъх. На сънливото й подуто лице лъщяха свински очички, в които се четеше единствено злоба срещу неканения посетител.

— Това ли е пансионът на мадам Буден?

— На четвъртия етаж.

Левис се подпря на перилата, безсилен да помръдне от мястото си. Усещаше същия този гаден мирис на лук и масло, който го гнетеше в наетата стая, зави му се свят. Сърцето му отчаяно биеше. Сега ще се срещне с Маги, след толкова месеци пак ще зърне светналото бяло личице, блестящите очи и голямата уста. Защо не пишеше? О, каква болка им причини, но сега всичко ще се изясни. В дълбините на душата си знаеше, че всички упреци ще заседнат в гърлото му още щом я види.

— Мога ли да видя госпожица Брандел?

Положи всички усилия да произнесе името й по френски маниер. Но мръсното малко същество, което отвори вратата, го гледаше с недоумение.

— Госпожица Маги Брандел, шведката — повтори Левис.

Прислужницата изчезна. Скоро се появи самата мадам. Бе облечена в черна копринена рокля с дълбоко деколте; киселата й като оцет усмивка оголваше два жълти зъба.

— Русичката шведка… Няма я, тя отдавна замина, може би преди месец, два-три.

— Замина?

— Да, дойде да я вземе един господин и двамата заминаха. Същият господин, с когото все беше…

Заминала — господинът, с когото все била… Пред очите на Левис всичко се завъртя. Шапката непоносимо притискаше главата му, краката му се подкосиха.

— Професор Тюве? Нали така му беше името?

— Не зная.

— Но някакъв адрес… — Фабиан се задъха. — Нали все пак е оставила някакъв адрес… своя нов адрес? Извинете… Но това ми е страшно необходимо… имам важна работа с нея… наследство… да, тя получи голямо наследство…

Изведнаж забрави всички френски думи и започна да говори на шведски. Сам не проумяваше откъде му хрумна тази история с наследството; просто искаше да задържи пред себе си тази черна дама с оцетно-кисела усмивка, да не й позволи да тръшне вратата под носа му.

Имаше чувството, че от това, дали тя ще тръшне вратата, или не, зависи цялата му съдба.

Но мадам не знаеше адреса и Фабиан трябваше да си тръгне.

Главата му се въртеше, пое накъдето му видят очите, нямаше сили да спре. После се отпусна на една пейка, за да събере мислите си. На другия й край седеше свещеник, слаб като скелет, облечен в черно расо. С бледо, добро лице, със синкави бузи и брадичка, с тъмни кръгове около очите. Целият му външен вид предразполагаше и внушаваше дълбоко съчувствие. Очевидно беше учител. Зад гърба му буйствуваха двайсетина хлапета, а най-ловките успяваха незабелязано да пускат камъчета в джоба на расото му. Той ги вадеше и спокойно продължаваше да чете.

Фабиан внезапно скочи. Сети се, че знае презимето — Тюве. В най-близката книжарница поиска адресна книга, но там се оказаха четирима Тюве: чиновник от марината, сладкар, вдовица и директор. Тогава разбра, че всичко е свършено и рухна. Все пак отиде в консулството и заяви за случилото се. Когато го питаха за отличителните белези на Маги, той потресен откри, че не може ясно да си представи лицето й.

Настана пладне. По широките улици се носеше нескончаем поток от автомобили, таксита, пощенски дилижанси, велосипеди. Клаксоните, звънците и виковете на кочияшите се сливаха в общия шум. В тълпата ту се мяркаше негър в червена ливрея, ту важен надут сановник с птичи профил. За момент Париж се възправи пред Фабиан такъв, за какъвто бе мечтал. На това видение тутакси избледня. Всичко профучаваше край него, като само дразнеше погледа му и не докосваше душата му. Не му беше до Париж. В неговото съзнание се бе загнездила една-единствена мисъл: Маги. Боже, какво ли е станало с нея? Изчезнала, удавена в този хорски поток… Може би вика, зове за помощ, но никой не я чува. А той? Ръцете му са вързани, не е в състояние да й помогне. Внезапно се сети за малкото кафене, където Маги пишеше, че понякога закусвала. Може би там знаят нещо… Той се метна на един кабриолет и цял час обикаля града. Посещението в кафенето се оказа безрезултатно. Никой не знаеше нищо.

Гладен и отчаян влезе в ресторант „Дювал“ и обядва там сред отвратителна навалица.

Настана вечер. Когато Левис отново излезе на улицата, всички фенери вече бяха запалени, прозорците на къщите ярко сияеха, а високо над покривите ту пламваха, ту гаснеха червени и бели реклами за аперитиви, средства против косопад и обявления на застрахователно дружество. Светлините на колите святкаха като метеори. Левис безцелно крачеше по улиците. „Какво ще кажа на Ева, като се върна?“ — мислеше той. Две жени се приближиха зад него, взеха го подръка и когато той се изскубна, избухнаха в ругатни, които не се и опита да разбере. „Ето накъде съм се стремил — повтаряше си той. — А сега, обикаляйки града на своите мечти, изпитвам носталгия по двете стаички на «Бастюгатан». Неблагодарник си ти, Фабиан Левис.“

Но нали нея вече я няма в тези две стаички, сети се Фабиан. Може би е някъде тук, в тази зейнала тъма, в това бездънно море на света. Някой я е повлякъл със себе си, тя е загинала, загинала… И той почувствува, че плаче. Внезапно се сети отново за Тюве. Пред очите му притъмня, втресе го, зъбите му затракаха. Ако този негодяй беше тук, пред него, щеше да му окървави мутрата, да го повали и стъпче с крака. А на другия ден щяха да се дуелират във Фонтенбло. Фабиан щеше да го застреля като куче, а него самия, ранен в рамото, щяха да закарат в болница, където Маги е медицинска сестра. И тя щеше да се грижи за него, да му оправя леглото с нежните си ръце, да се влюби в него, а след като оздравее, двамата щяха да се върнат в родината си и да се оженят. Или той щеше да загине на дуела и да бъде откаран в моргата. Но в такъв случай къде щеше да срещне Маги?

Силният порив на вятъра го накара да потръпне, хвърли в лицето му последни отронени листа. „Аз съм верен на себе си“, помисли си той. Без да съзнава накъде върви, попадна в Монмартр, видя, че прозорците на някакво ресторантче светят и влезе вътре. Там бе пълно с хора, опушено и задушно. Няколко художници с дълги коси, в омазани кадифени блузи и с преметнати на гърбовете краища на шалчетата спореха ожесточено за нещо си, а сенките на бързо движещите им се ръце трепкаха на стената като криле. В ъгъла седяха двама студенти и играеха на домино, димейки с лули. Една силно напудрена жена с цигара в ръка внимателно наблюдаваше играта им. Веднага щом Фабиан седна, тя се премести на неговата маса.

— Изглеждате много тъжен — каза тя.

Фабиан поръча две бири и те отпиха от тях. Беше доволен, че тя е до него. И измъчен от желанието да се изприказва, зарадван, че поне някой е готов да го изслуша, че се е намерил човек, който да забележи мъката му, той със запъване, като намираше с труд думите, разказа всичко — как се е озовал тук, кого е търсил и колко е нещастен. Тя дърпаше от цигарата и мълчаливо кимаше.

— Обичах я, но тя не ме обичаше. Не, не ме обичаше. Толкова бе бяла. С едно тъмно петънце, бенка над дясното ухо — търсеше думите и се запъваше. — И ето че съм самотен и никой не се интересува от мен…

Внезапно замлъкна. Жената спеше, притворила сбръчканите си, боядисани клепачи. И Фабиан Левис си тръгна. Пое в мрака, размишлявайки за съдбата си. Улиците пустееха, магазините бяха затворени. Нощният живот бе встъпил в правата си. Лицата на минувачите изглеждаха зловещи, маските на бедността и порока се мяркаха пред него като в отвратителен спектакъл. Недалеч, на една пейка, седеше проститутка. Смехът й болезнено отекна в ушите му. От кафенетата долитаха откъслечни звуци от песни. Той извика един кочияш, който сякаш спеше на капрата, и през тесни и криви улички, където над кръчмите и затворените занаятчийски работилници се бе наслоила гъстата воня на клоаките, стигна до своя хотел.

На другия ден вече бе във влака. Пътуваше далеч от мечтата си: бе имал две мечти, напускаше и двете. Струваше му се, че през целия си живот не е правил нищо друго, освен да оставя една мечта заради друга. Отчаяната му болка по живота бе празно терзаене на духа. Действителността имаше за него смисъл само като храна за бляновете. Веднага щом вълнението в душата му заплашваше да се уталожи, той търсеше нови възбудители — в книгите и сред хората, но като ги намираше, веднага ги отхвърляше. А тези промени в настроението пораждаха сърдечна жар и студ, които плашеха самия него. Не е от същото тесто като другите, осакатен е по рождение. Понякога му се струваше, че страда, от позорен духовен недъг.

Скоро и Маги ще бъде забравена, както всичко останало. Той сам си я измисли и по същия начин ще я изхвърли от съзнанието си. Ще изплува ново лице, навеяно от поезията или живота, и ще се задържи известно време, после може би още едно, но те ще стават все по-бледи и все по-бързо ще се заличават от паметта му, а той тихо ще потъва в здрача, с който старостта обгръща човека, преди да настъпи пълният мрак. Но че ругатните, с които се обсипва, ще бъдат безсмислени, нали и те са не по-малко нелепи. Изживя живота си тъй, както можеше. А сега чакаше да дойде старостта и се боеше от нея.

Тропането на колелетата не заглушаваше тъжните мисли, пейзажът не го ободряваше. Фабричните комини на Вестфалия, кафявите степи на Бранденбург. В Зеландия валеше първи сняг, който внасяше свежест в гледката. Фабиан вече не мислеше за това, какво ще каже на Ева. Думи не са необходими, тя ще разбере всичко още когато той влезе в стаята.

И тя разбра.

След няколко дни, в рано спусналия се над тясната уличка здрач, той седеше в същата тази стая, по която толкова копнееше на парижкия булевард. Ева питаше, той отговаряше, после двамата замълчаха. Не я чуваше как плаче. Един етаж над тях детска ръчица удряше по клавишите, налучквайки мелодията „Гейша“, по улица „Теньешгатан“ издрънча трамвай. Госпожа Брандел запали лампата, Фабиан видя снимката на Маги и чу гласът й, интонацията, думите: „Когато стана знаменита цигуларка и името ми ще печатат с ей такива букви, ние с тебе ще заминем за Италия.“

— А професор Тюве? — внезапно попита Ева. Тя като че съвсем бе забравила за него.

Фабиан отвърна глава.

— Няма никакъв професор Тюве — рече той и стана, за да си тръгне.