Бу Бергман
Мечтата (2)

II

Фабиан Левис лежеше в леглото си и преглеждаше вестника, който бе купил от будката под мавританския фенер. Погледът му се задържа на първа страница: там бе поместен некролог. Умрял директорът на музикалното училище Брандел. Опечалени: жена, дъщеря, и многобройни приятели. Подпис: Ева Брандел, родена Линд.

Колко странно — след толкова години пак не можеше да гледа спокойно това име. Няколко пъти я видя на улицата. Но не я поздрави. И ето че сега е вдовица. Да, времето си върви. Кога беше всичко това? През пролетта на осемдесет и първа. Значи, дъщеря й е голяма, почти на толкова години, на колкото бе Ева, когато я срещна за пръв път. Фабиан не можеше да откъсне поглед от некролога. В тази черна рамка би могло да стои и друго име. Той хвърли вестника настрана и се зави презглава с одеялото. Кръвта му биеше в слепоочията като часовник: живея, живея, живея. Все пак още нещо му е останало и той не ще се откаже от правата си.

Не можеше да не й напише няколко съболезнователни реда, нека се чуди, колкото си иска; след това настъпи Коледа и в суетнята всичко бе забравено. Но в един студен снежен ден след Нова година, когато по улицата едно подир друго се точеха погребални шествия, а той си беше у дома и печеше кестени, камбанката над вратата дрънна.

— Моля?

— Господин Левис?

Дама в дълбок траур бе застанала на прага. Повдигна воала си.

— Вие, разбира се, не можете да ме познаете. Аз съм госпожа Брандел, Ева Линд.

Тя леко почервеня. Докато й предлагаше да седне, Фабиан чувствуваше, че също почервенява; бе застанал по средата на стаята с щипките в ръка и мълчеше, без да има сили да контролира мислите си. Не, невъзможно. Пълната, застаряваща дама, с увиснало, посърнало лице и очи, подпухнали от сълзи — неговата Ева. От целия й вид лъхаше нещо овехтяло и старомодно. Както и бедност, макар да не виждаше ръцете й.

— Така ме гледате… Изменила съм се, знам. О, толкова ми се струпа! — Тя се изсекна и на бледата й буза застина голяма, кръгла сълза.

Фабиан бе обзет от лошо предчувствие. Какво ли щеше да иска?

— Ако можех… Дойдох… Сама не разбирам как се реших на това… Но вашите няколко реда… в тях имаше толкова съчувствие и добрина. Те ми придадоха смелост и аз си помислих: ще опитам, той не ще ме осъди и ако, ако поне има някаква възможност, той…

Тя отново избърса носа си. Сълзата остана да виси на бузата й като накит.

— Работата е там, че с мен е свършено. — И внезапно избухна в ридания. — От мъжа ми останаха само дългове, а имам Маги. Тя се учи в консерваторията, свири на цигулка… Толкова е прилежна и послушна, професорът твърди, че от нея ще излезе нещо. Само да можех… А сега се появи възможност да купя малко магазинче… Необходимо е да се внесат само шестстотин крони.

Пред очите на Левис притъмня. Един забравен кестен се търколи в пепелта. На улицата иззвъня трамвай.

— Не разбирам съвсем…

— Защо се обърнах към вас? Но нямам вече никого другиго.

— Роднини и многобройни приятели — напомни Фабиан текста на некролога.

Тя тихо заплака.

— Съжалявам, но ми е напълно невъзможно.

— Нищо тогава. Извинете.

Спусна воала си, оправи гънките на роклята и стана. Фабиан не помръдваше и я държеше за ръката. Под воала лицето й почти не се виждаше — бяло петно, но на това петно горяха очите — големи, тъжни и блестящи. Дъхът му секна, устата му пресъхна и той не позна собствения си глас.

— Е, все пак… — поде с мъка. — Наистина аз нямам пари… беден съм като вас. Но ще се опитам… Може би някой по-заможен близък. Ще видим. Имайте кураж, Ев… госпожо Брандел. Тази седмица ще ви обадя.

И той лекичко я подтикна към вратата.

След това се хвърли в креслото. Какво всъщност бе станало? Нищо. Просто една възрастна жена плака в неговата стая, а той й даде някакво обещание, надяна си клуп на шията. Но не е необходимо да стяга тази примка. Всичко, което му разказа, е, разбира се, нелепост. Париж, мечтата, животът — нима можеш да се откажеш от всичко това само заради чифт печални очи, които са те погледнали изпод воала! Да не е полудял! Изображението от вълшебното фенерче обаче вече помътняваше и се разпадаше.

Два дни наред се гълчеше, че е обезумял, а на третия изпрати парите. Идиот! Защо й написа тогава съболезнователното писмо? Ето докъде води елементарната любезност! Но такива като него за нищо не ги бива, те не са в състояние да спрат лавината, а могат само да летят надолу с камъните. „Париж не би ми доставил удоволствие — разсъждаваше той — заради тези очи! Да, наистина, такъв съм. Ако би било възможно да се радваш, без да отнемаш радостта другиму! Ако всичко, ако целият живот не се купуваше с цената на жертви, на човешки жертви, със сълзи и кръв! Или яж, или ще те изядат. А аз винаги се набучвам на шиш, пека се и се сервирам на трапезата: хапнете си, моля! Такива като мен няма защо да мечтаят за истински живот. Достойни за него са съвсем други хора.“

Зимата си отиде, подкастрените брястове под прозорците на Фабиан се покриха с листа. Той се боеше от пролетта, боеше се да разчовърка раната, да събуди мечтата за Париж, но безуспешно. Ежемесечно продължаваше да слага пари настрана, просто по навик, и сумата бавно и постепенно се възстановяваше — така мравката търпеливо възстановява разорения си мравуняк.

Повече не видя госпожа Брандел и старателно избягваше да й напомня за съществуването си. Но веднаж получи писмо, в което тя го канеше у тях на вечеря. Маги била във ваканция и ще се радва да се запознае с него.

— Това е господин Левис, който бе толкова добър към нас — представи го госпожа Брандел.

Маги вдигна към него големите си, блестящи очи — такива като на майка й и все пак по-други. Дъщерята бе напълно лишена от спокойната отпуснатост, характерна за Ева още в младостта й. Много бледа, с изпъкнало чело, късо носле с трепкащи ноздри, с голяма, но красива уста, тя в първия миг се стори на Фабиан глупаче. Но само след час бе погълнат, пленен и покорен от това малко, пламенно и толкова неспокойно същество. У нея ту лумваше, ту стихваше ярък пламък. От ъгловато и несръчно момиче внезапно се превръщаше в жена до мозъка на костите си.

С цигулката в ръка тя се преобрази. Притиснала брадичка към инструмента, тя сякаш пиеше звуците, сякаш ги попиваше с всички пори на кожата на лицето си. Ева и Фабиан седяха притихнали след вечерята и сонатата на Керубини ги потапяше в отколешни мечти. Това не можеше да се изрази с думи — те просто чувствуваха безкрайна благодарност един към друг. Госпожа Брандел се бе поуспокоила, затрудненията, възникнали след смъртта на мъжа й, бяха вече назад; търговията в магазинчето потръгна и сега тя бе в състояние да изплаща лека-полека дълга си на Левис.

Маги се отпусна на пода и скри лице в скута на майка си.

— Мамо — каза тя, — когато стана знаменита цигуларка и ще печатат името ми с ей такива букви, ние с теб ще заминем за Италия. Аз ще свиря, а ти ще гребеш парите. Plenty of money!^[1] О, ще видиш!

Госпожа Брандел прикри с длан очите на дъщеря си.

— Но първо трябва да отида в Париж. Това е необходимо. Тук у нас е невъзможно да се усъвършенствувам. Разбира се, ще струва скъпо, но аз ще намеря пари — ще пестя, ще давам уроци. И ако това се окаже недостатъчно — ще ида при самия крал. Да, да!

Тя скочи и застана насред стаята.

— Ще взема цигулката и хоп — ще се изкача на Лейонбакен. Там стои на пост гвардеец. Ще му посвиря, а той веднага ще опре пушката си на стената и ще тръгне подир мен, последван от всички лакеи и придворни. После ще се озова при камерхерите — те си седят, сърбат шампанско и играят на карти. О! Не са страшни. И обичат хубавичките девойки. Нали така, господин Левис? А когато кралят ни види всички, цялото това шествие, ще му направя реверанс и ще кажа: „Аз съм Маги Брандел, а това е моята свита. Трябва да отида в Париж, ваше величество, и то още сега, незабавно…“

Фабиан я гледаше, без да продума. Мислеше за себе си, за своята мечта и всичко това му се струваше напълно естествено. Ето и тя мечтае за живота — тъй както мечтаят за нещо предстоящо. Нейните блянове са устремени напред, а той е закъснял. Вече е пропуснал и прозяпал всичко, та сега, обръщайки се назад, иска да върне миналото и да види дали не може някак да го промени. Но онова, което си изпуснал, не ще можеш да наваксаш.

Маги му хареса.

Улавяше се, че в кантората и в къщи сред кълбетата тютюнев дим пред него изведнаж се появява лицето й. Настъпи лято и той все по-често и по-често посещаваше Бранделови. После, сякаш по някакво мълчаливо споразумение, започна да прекарва у тях всички неделни вечери. На стената бе окачен портрет на мъжа — тъпо лице с гъсти, паднали връз челото коси, но Ева никога не споменаваше за него. „Не е била щастлива с този човек“, мислеше си Фабиан и намираше в подобни мисли странна утеха.

Понякога вечер отиваха на Кастелхолмен и вечеряха на откритата тераса при Блос, ядяха репички, шунка и спанак. Откъм морето се чуваше плясъкът на вълните. Маги пушеше цигара след цигара, както подобава на знаменита цигуларка, и изпускаше дима право в лицето на Фабчан, на чичо Фабиан. Но когато над сенчестата градинка, в която шумяха листата на дърветата, се спускаше здрач, Фабиан млъкваше и започваше внимателно да я наблюдава. Веднаж тя почервеня под погледа му. Той самият се ужаси и тази вечер никой не направи опит да прекъсне госпожа Ева, която продължи да бърбори до момента, когато се озова пред входа на дома си на улица „Бастюгатан“.

Вечерите Левис прекарваше в къщи и пушеше „Ангелче“. Вече няколко месеца не бе разлиствал „Фигаро“. Всичко, свързано с „Льо Боа“, „Мулен дьо ла галет“ и „Америкен“, му се струваше наивно и в същото време далечно. Полин и Клер се разсеяха като дим. Ежедневно, ежечасно виждаше той пред себе си бялото лице, тясното упорито чело и голямата потреперваща уста. Когато разбра какво става с него, реши да вземе някакво средство против тази треска. Окончателно губи разсъдъка си! Ново безумие! Това е по-лошо от Париж, това е десет пъти по-невъзможно. По-добре се обеси, Фабиан. Но Фабиан съвсем не мислеше да се беси — напротив, обръсна се, среса косата си зад ушите и си сложи чиста яка. Не изглежда толкова стар! В края на краищата той е само на четиридесет и четири години и веднаж тя почервеня, когато погледите им се срещнаха.

Реши обаче известно време да не ходи у Бранделови. Най-напред трябва да се овладее, да обуздае напиращите чувства. Но ето че при Фабиан дойде прислужник с бележка, в която питаха да не би да се е разболял. Не, не е болен, просто е бил зает, но в понеделник, на рождения ден на Маги, разбира се, ще дойде, благодаря. И той пристигна там с огромен букет цветя и с израз на лицето, който цял час бе репетирал пред огледалото и който според него говореше не само за привързаността на любещ чичко. Но Маги не бе особено изкусна в разчитането на израженията по лицата. С двете си ръце пое букета и зарови в него лице, като вдишваше аромата на цветята тъй, както пиеше звуците, когато свиреше.

— А ето и нещо за цигулката — обяви Фабиан.

Вече бяха стигнали до десерта и в чашите бе налято вино. Протегна й плик.

Тя го отвори, в него бяха сложени пет банкноти по сто крони и след миг Фабиан усети ръцете й на шията си и прохладна, поривиста целувка на дясната си буза.

След това той се умълча, заслушан в потока благодарности, леещ се сякаш нейде отдалеч, поднасяше чашата към устните си, усмихваше се измъчено, пиеше, ядеше и отново пиеше. Но му беше тежко. Както тогава, след първото посещение на госпожа Брандел. Изображението от вълшебното фенерче помътняваше и се разпадаше.

— Скъпичка ми излезе тази целувка — подсмихваше се Фабиан по пътя за дома си.

Влезе в задимената стая, запали осветлението, взе от полицата „Бисмарк“ и започна да тъпче лулата с тютюн. Пръстите му леко трепереха.

В началото на новата година Маги замина за Париж. Бе получила малка стипендия и разчиташе, че с нея, с помощта на Левис и на още някой и друг приятел ще остане година в Париж и ще взема частни уроци. А после, ако това бъде възможно, тя се надяваше да постъпи в парижката консерватория. Бе твърдо решена да стане нова Неруда.

За Ева и Фабиан тази зима бе особено дълга. Сега двамата се търсеха взаимно и се сближиха повече, отколкото преди заминаването на Маги. Понякога, докато с Ева пиеха вечер чай, Фабиан се питаше дали е забелязала увлечението му по дъщеря й. Тя все по-често споменаваше старото време, тяхната обща младост и предизвикваше у него ту смях, ту умиление. Но може би говореше всичко това, та да му намекне вежливо за неговата възраст?

Писмата от Париж винаги се четяха на глас. Маги пишеше на двамата поотделно. Те бяха изпълнени с възторжени възклицания. Живеела в изумителен пансион — истинска космополитна колония: освен нея, шведката, там имало шотландка, рускиня, американка и две малки дебели холандки. Шотландката се казвала мис Хамилтън и когато времето било хубаво, настроението й било лошо. Обичала дъжда и мъглата. Рускинята, чието име просто не можело да се напише с човешки букви, имала пръсти, пожълтели от пушене и химически опити; веднаж под секрет им доверила, че по жребий трябвало да убие някакво много високопоставено лице. Но пък когато видяла на стената паяк, изпаднала в истерия.

Маги много работела: ежедневно двучасов урок, а след урока още най-малко четири часа свирене. Колко се различавало всичко това от дома! О, там не е Бласиехолм! Господи, само като си спомня как старият Агис вечно повтаряше: „Госпожице, преди всичко изправете гърба си, така цигулката ще се чувствува по-добре.“ А в Париж можеш, ако искаш, да се прекършиш на две или да стоиш на главата си, важното е цигулката да звучи както трябва. Но когато занятията й свършат, тя има чувството, че току-що се е къпала в Сена.

„Скъпи чичо — пишеше Маги, — никога не съм мислила, че е толкова трудно да се свири! Нощем си хапя устните и мечтая да умра. А на сутринта отново ми се иска да живея. О, вашата малка Маги скоро ще порасне, ще стане голяма и прочута. При това моят професор е неповторим. На визитната му картичка е написано професор, макар че в консерваторията едва ли знаят това. Явно, трябва да оставя професорското си достойнство в джоба на палтото и да го дава на портиера. Но това никак не ме интересува! Затова пък как свири! И какви очи има — не мазните очички на нашите придворни цигулари! Той съумява да превърне моите шведски дръвчета в пръсти на истинска музикантка, а когато ме хвали (не е твърде щедър на комплименти), аз изпитвам желание да затанцувам. Веднаж каза: Elle est vraiment drôle, cette petite^[2] и аз го чух, макар да тичах вече надолу по стълбите…“

Това писмо Фабиан не прочете на глас. Нещо в редовете му го накара да трепне. След месец пристигна ново писмо — тя го молеше да й изпрати назаем сто крони. На Ева не каза нищо — клетата жена и без това си имаше достатъчно грижи. Въобще нищо ново, пишеше Маги, работела много, професор Тюве бил доволен от нея. Преди няколко дни дори я завел на опера и предложил около Великден да направят съвместно турне из провинцията. Бил на мнение, че у Маги има нещо, което липсва на французойките.

Неделните вечери в къщата на „Баетюгатан“ минаваха като преди. Сега често по две-три седмици нямаше писма.

— Дано да не се е разболяла — въздишаше майката.

— Да, да.

После Маги съвсем престана да пише. В последното си писмо от 16 май съобщаваше, че се е върнала в Париж след турнето, което не минало особено сполучливо, и че имала нужда от малко почивка. Ева я повика да се върне. Никакъв отговор. Седмиците се влачеха като месеци. Стокхолм опустя, слънцето печеше и нажежаваше безлюдните улици. Въздухът бе горещ и неподвижен. Ева и Фабиан се обгърнаха в душна тишина. Отначало все още се опитваха да си вдъхват взаимно бодрост, да търсят обяснение за случилото се. Сега мълчаха. „Иска да ни изненада — говореха си те по-рано. — Утре ще бъде тук.“ Една вечер на вратата се позвъни и прислужницата донесе писмо: те останаха неподвижни, като вцепенени. В плика се оказа съобщение за лятна разпродажба на стоки. Ева не издържа и се разплака.

По пътя към дома си Левис усещаше страшна тежест и болка под лъжичката, спъваше се по калдъръма, челото му се оросяваше с пот. Отдавна вече бе разбрал, че се е случила беда. По-добре да бе станала тук. Ами ако на писалището му го чака писмо? Драсна клечка кибрит. Нищо. През нощта сънува, че уж върви по някакъв мост, а отдолу бавно се влекат гъсти, жълти води. Като стигна до средата на моста, видя срещу него да пристъпва млада жена, която му кима: „Добър ден, чичо Фабиан, не ме ли познавате?“ Маги. Но веднага след като я позна, тя скочи през парапета и изчезна. Фабиан се събуди с мъчително сърцебиене.

— Гнетят ме кошмари — каза си той. — Заспал съм с нечиста съвест.

Но когато по обичая си започна да търси оправдания, спомни си, че е ял прекалено много на вечеря. Може би работата не беше в съвестта, а в обилната храна преди лягане.

Така си мислеше цяла седмица, но после неочаквано, посред бял ден, отново го посети кошмар. Обхвана го ужас, започна да се задъхва, нещо притискаше гърдите му. Къде е Маги? Какво прави? Може би е умряла? Кой друг, ако не той, трябва да проучи това! Нали това иска от него един жив човек, а може би двама. Не можеш да останеш в самота, не е възможно да се оградиш от света: винаги ще се намери ръка, която да срути издигнатата от теб бариера, да намери обстоятелства, които ще те принудят ти сам да я срутиш. Страхуваш се да хвърлиш камък, защото не знаеш къде ще падне, а той се търкулва от ръцете ти, някой се спъва в него, разбива си главата — и все едно, ти носиш отговорността. В края на краищата действието или бедствието водят до един и същ резултат. Значи, трябва да замине.

Всичко започна с това, че драсна няколко реда, в които изразяваше съболезнование по повод кончината на човек, когото никога не бе виждал. Кой го накара да направи това? Сам той. Онези клетки на мозъка му, в които се бе загнездил старият спомен. И защо е именно такъв? Колко глупаво, че човек не може да се променя съобразно желанията си.

Но хората; ще намерят начин и за това, може би някъде дори вече са го намерили… Слабият или проклетият характер ще се изрязва, както сега изрязват злокачествения тумор или ампутират гангренясал крак.

Но дотогава той ще трябва да си остане все същият Фабиан Левис, който ще вземе заем от банката, за да замине за Париж.