Асен Г. Христофоров
Мацакурци (29)

II

Странно е как се преплитат съдбите на хора, които нямат преки връзки помежду си, нито са мислили да седят на обща трапеза. Например Косте, известният на всички опустошител на държавните гори над Мацакурово. Някога двамата с него бяхме станали членове основатели на кооперативната ферма само поради някаква случайност. Дотам стигаха и връзките ни, ако не стане дума за редките посещения на бракониера в „Бърлогата“ в някоя тъмна вечер, когато чакаше да превали полунощ, преди да подкара конете с контрабандно отсечените трупи към селото. Тъй или иначе, горският все трябваше да дремне малко през нощта, а Косте знаеше да чака…

Не тъй стоеше въпросът с девойката, която Владо бе избрал за своя невяста. Тя и всички в нейния дом бяха чужди на Косте до деня на сватбата. Той дори не дружеше с баща й и никога не бе мислил, че могат да се сродят. Едно време тия работи не ставаха току-така, за едната хубост на момата! Трябваше и тя да има нивички като тия, които бащата би дал на сина си. Можеше да не й отделят друго от бащиния й имот, освен пълен ковчег, но поне да се знаеше, че е имотна. Той бе мислил и за Владо, но ето че той бе взел една гола мома, и то мимо неговата воля. Косте бе спечелил снаха, за да загуби син!

Срещнах го в началото на лятото към Преслапа, на час път от „Бърлогата“. Косте пак бе пуснал мустаци, защото хората бяха позабравили някогашната история със закланата кокошка, но от дрехите и самата му походка лъхаше някаква особена немара. Тя личеше дваж повече поради високия му ръст и начина да ходи с въртеливо движение на раменете, сякаш се оглежда ту на едната, ту на другата страна. Той бе подкарал по нанадолнището пълна кола с клекови дърва за огрев, теглена от два не много яки вола. Знаех какво бе станало с конете му, но реших да се престоря на изненадан. Тъй го и посрещнах, а той махна с ръка, рече нещо на воловете и приседна в тревата.

— Че нали караше коне? — пак го подкачих.

— Карах, ама сега друг ги команди — и той тъжно се усмихна.

— Защо? — упорствувах с наивността на новоизпечен мацакурец.

— Оти ойдоха у стопанството, а и я подир них…

Той бе изрекъл тия думи съвсем тихо и някак гузно, сякаш влизането му в стопанството бе тайна, известна само на малцина. Хлътналите му очи поглеждаха плахо и подсказваха, че той още не може да проумее в пълна мяра, каква промяна бе настъпила в живота му. Бях научил новината от Владо, но в думите на момъка, макар и пълни с радост, съзирах съчувствие и дори болка за мъките на бащата.

Косте бе рейнал поглед към насрещния Средонос и извитото като седло било на Тънкия рид, по който пъплеха белорунните овце на Вуцидей, дребни като гниди в далечината.

— „Всеки си е башка“, думам им, „а я съм за гората!“ — и бракониерът въздъхна. — „Не съм ни за косенье, ни за оранье“, казувам им, а они ме гледат кротко, гаче им съм баща. „Дайте да карам трупье или дърва!“ Кандисаха, па ми дадоха тия волове — и той изви глава към колата.

— Сега карам клек за чиновниците у канцеларията, кога дойде мраз, и за телчината у краварника…

Проста и тъжна изповед, но в нея нямаше нито дума за онова, което бе сломило някогашната му съпротива.

— А как тъй се реши да влезнеш в стопанството? — запитах го.

— И да ти кажа, нече да ми веруваш…

Двоица сина имал, а само една снаха седяла в къщи. Другата изобщо не идвала, а покрай нея и синът. Сетне взела, че родила, и то мъжко дете, а двете на голямата снаха били все момиченца.

— Женска челяд, чужда стока! — и Косте вяло се усмихна. — А онуй, другото, го нарекли на мен, моето име да носи. „Ех“, думам си, „хич бива ли тъй, едно внуче да имаш, а през чужди порти да надничаш, за да му видиш образо!“

— А Владо? — прекъснах го. — Владо как се държеше?

— „Нямаш внук!“, казува. „Нямаш внук, дорде не влезнеш у стопанството! Я бях готов и у църква да се венчавам, да ти не строша хатъра“, дума ми еднаж на мегдано, „ама сега че траеш, тъй че траеш и търпиш, без внуче да ти щипне мустаките!“ И като ми рече за мустаките, я станах цървен като домат, зер си спомних за кокошката…

— После?

— Смразих се с жената, смразих се със старийо син и снахата, па един ден дойдох и се подписах. Хей, олекна ми, казувам ти! И като рипнах, право в домата на Владе, при внучето… Смълчахме се и двамата. Той прокара корава длан по челото си, леко овлажняло от пот при спомена. Гледах го и все ми се струваше, че зад тия думи на стария бракониер се крие нещо друго, по-материално и не тъй сантиментално. Той сякаш отгатна мислите ми и добави:

— Пък и колко частници бяхме останали! Нямаше и двадесетина, а горският все по нам върви. Ха си отсякъл едно дърво, ха те пипнал и глобил! Сега поне ми е мирна главата… Ето къде било разковничето!

Поприказвахме още малко, допушихте цигарите и Косте се надигна, тромав и грамаден, подвикна на воловете и тръгна подир тях, олюлявайки се при всяка крачка. Тъй изчезна отвъд завоя, а колата леко поскърцваше в тихия безветрен ден.

Занизаха се други дни на тихо блаженство и лятна отмала — слънчеви, ясни и безветрени, както често се случва пред буря, когато каменната снага на планината се тресе от грохота на мълниите. Уви, не буря се разрази, а същински потоп настана в долината на Черни Искър — без мълнии и грохот, без ветрища и бури, а тъй, капка подир капка и вир след вир, докато накрая всичко се превърна в помътени, беснеещи вълни.

Една заран слънцето не огря върхарите и ни една птичка не запя в дъжда, който се стелеше неспирно от сивото и смръщено небе. Валя ден, валя два, не спря и през нощите, а кроткият поток в двора едрееше и се разливаше по двата тревисти бряга, мъкнейки камъни в бозевите си води. На третия ден дъждът дори се усили. Малкият някога поток зарева като бик, забуча и загърмя като голяма планинска река. Той събори двете млади джанки, затрупа с камъни шипковия храст и препусна като хала надолу из полето, затлачвайки нивите и свежите ливади. И в тоя невъобразим грохот от блъскащи се камъни и бесни набези на вълните през дъжда долетя тревожен звън на църковна камбана. Селото едва се провиждаше през гъстите водни стрели, но огромно кално езеро жълтееше отвъд него — там, гдето малката и кротка Лакатица се влива в Черни Искър. Друг, по-силен и грозен тътен долиташе откъм дъното на долината и се смесваше с грохота на потока в двора. Там навярно беснееше Искър и талазите му ломяха крайбрежните дървета, заливаха дворовете и отнасяха обезумелия добитък. Там някъде бяха и зеленчуковите градини на мацакурци. Може би и те бяха отнесени от водната стихия и затлачени с чакъл и камъни! Гледах и тръпнех от страх, а църковната камбана биеше все тъй тревожно и без прекъсване.

Привечер дъждът сякаш постихна, но потокът още набъбваше от водите, които се стичаха по двата рида към Бошков дол. Разлял се като река през двора и дълбок до гърди, той бързаше с трясък надолу и влачеше все по-едри камъни в мътните си води. Те бяха изровили ново корито отвъд двора, по-дълбоко и от едър човек, и брегът неспирно се ломеше от двете страни. Даже кон не би могъл да премине през развилнялата се стихия. Гледах с тъпо смайване как се надига водата и се разлива само на две крачки от западния зид на къщата, а мисълта ми се връщаше към селото, гдето вилнееше Искъра. Какво ли ставаше там? Дъждецът отново се засили след здрачаване, а не след дълго пак дочух тревожния бърз звън на камбаната. Вече бе тъмно и нито една светлинна не проблясваше откъм селото. Навярно мрежата бе повредена. Дълго седях в мрака пред отворения прозорец, смаян и настръхнал, оглушен от къщата сякаш се тресеше. Пак разтворих прозореца и светнах с електрическото фенерче. Дъждът бе спрял и видимостта бе пълна. Стори ми се, че къщата плува като кораб срещу течението на разлюляна река. Църковната камбана пак биеше тревожно и зловещо. Множество подвижни светлинни шетаха из селото. Селяните навярно бяха запалили боринисти факли. Тежко им в тоя час…

На утрото бе тихо. Някаква особена печал лъхаше от схлупеното небе и сметеното поле. На две крачки от зида на къщата зееше огромна яма, по-голяма и от стая и толкова висока. Мътните води все още се въртяха из нея. Отломки от дървета, сухи клони и едри камъни бяха заприщили част от новото корито на потока. С мъка раздвижих клоните и отприщих тоя естествен яз. Водите шумно се източиха от ямата, а тя зина като огромна беззъба уста под къщата. Цял ден насочвах стихията надолу и гледах да не се заприщи яза. Привечер, уморен и отчаян, зърнах баба Минка да крета нагоре по полето. Не бях очаквал старицата, нито пък допусках, че ще дойде в такова време. Какво ли я водеше насам?

Баба Минка най-сетне пристигна. Дойде задъхана, страшно изкаляна и с почти мокри дрипи на гърба. Прекръсти се пред грозната яма, погледна беснеещия поток и влезе в „Бърлогата“. Краката й трепереха от умора. Дошла да види дали всичко е в ред при мен! И когато почнах да се вайкам за грозното разрушение, извършено от кроткия някога поток, тя само махна с ръка. Трябвало да съм благодарен за тая малка пакост. В селото било невинедано чудо. Такова нещо тя не помнела от шестдесет години…

Като забила камбаната посреднощ и тя станала ведно с мъжете. Реката, тая малка река, която минава през площада, била порасла с три метра и заливала долните къщи. Страх и смайване било обзело всички. Едни мъкнели дълги трупи и ги поставяли пред портите, завързвайки ги с дебели железни вериги. Други къртели вратите и прозорците на застрашените къщи. Жени извличали добитъка от дворищата и пренасяли дребната покъщнина. Били чорлави, страшни, боси… Деца пищели, загубили се в тъмата, майки носели повити пеленачета и падали в калта, старци кретали безцелно, изоставени от всички. Всеки божем вършел нещо, но реката все прииждала и бъркотията ставала от страшна, по-страшна. Всички крещели, понели запалени боринисти цепеници, но глас не се чувал — тъй грозно бучала водата. Черни Искър лудувал, събарял плевни и затлачвал градини, помитайки цели плетища. Той дори сринал и гатера, но работниците смогнали овреме да спасят машините. С една дума, било като при второ пришествие…

На утрото баба Минка пак отишла към реката. Тя видяла телеграфни стълбове да се мятат като кибритени клечки в мътните талази. Младежите от стопанството били там да преграждат пътя на водите, а също и девойките от звеното на Латинка. Да, същата Латинка, някогашната „църна монтафонка“, сега вече звеноводка… Аязмото и жилището на сестра Теофания представлявали островче, притиснато между разлюляното море на Искъра и пенливата мътилка на Селската река. Другият бряг не се виждал от водите. Всичко, що било в Лакатица — и зеленчукови градини, и овощни дръвчета, и тучни ливади — щяло да бъде пустош, като при суходолие… И никакъв автобус не дошъл от града, защото шосето било изровено!

Тъй разправяше старицата. Взех бинокъла и погледнах нататък. Огромно езеро се ширеше зад селото, в широкия пролом на насрещната Лакатица. Големият дървен мост над Искъра стърчеше безпомощно в средата на езерото, сломен на две половини, смешен и жалък като изоставена детска играчка. В кипящите води плаваха дървета и отломки от греди. Реката беснееше и сега, изригвайки като гейзер на места, гдето по-едри скали препречваха пътя на водите.

— Дали не иде свършекот на свето, сине? — неочаквано ме запита баба Минка.

Отклоних тия мисли от главата на старицата, но тя продължаваше да се съмнява. Ето, снощи мацакурци били неузнаваеми. Едни се вайкали и пренасяли покъщнината, а други, най-вече в горната махала, даже не слезли да помагат на пострадалите. Те, горките, мъкнели де що им падне, подавали дребната покъщнина уж на свои в тъмата и пак припкали в заляните дворища. На утрото не намерили всичко, що били спасили. На места изчезнали дори железните вериги, с които стопаните връзвали тежките трупи пред портите, за да възпират водите. Добре, че ни едно дете не се загубило…

Привършила разказа си, Баба Минка се смълча и тъжно поклати глава. После някаква нова мисъл я осени и тя пак ме стрелна с поглед над стъклата на очилата.

— В читанката на наш Ристе писува — подзе тя някак нерешително, — дека един цар режел по една рука на който краднел. Наш ли е бил тоя цар, сине?

— Наш! — отвърнах, донякъде изненадан. — Крум Страшни го викали.

— Белким наш, български цар? — и старухата запримига.

— Наш, нали ти казах, че е наш!

Тя се позамисли и оправи шамията си. Лицето й бе поруменяло.

— Требе много да са краднали, та се е отавнало и на цар, и на вси! — заключи бабичката.

Тъй привършихме и разговора, неприятен както за мене, така и за нея. На всеки случай, тя бе прозряла истината и съчувствуваше на Крум Страшни, вместо да го кори за неговите сурови закони. Гледаше замислено пред себе си и все тъй поклащаше глава. И тя навярно мислеше какво би станало, ако законът на Крум се приложеше в Мацакурово.

Отогава би спечелила най-вече гората, защото брадва се върти с две ръце!