Джанет Еванович
Стефани Плъм или Г-ца 10% (14)

13.

Минах през идеално лъснатата врата и отидох до дългия щанд, пълен с пържоли, котлети и кайма. Сал ми се усмихна дружелюбно.

— Какво мога да направя за вас?

— Бях в магазина на Кунц и си купих миксер. — Показах му плика. — Реших да си взема и нещо за вечеря, докато съм тук.

— Наденици? Прясна риба? Едно хубаво пиле?

— Риба.

— Имам чудесна камбала, току-що уловена близо до брега в Джърси.

Тази камбала сигурно светеше на тъмно.

— Чудесно. Да е достатъчна за двама.

Някъде в задната част на магазина се отвори врата и чух ръмженето на двигателя на камион. Вратата се затръшна и шумът заглъхна.

Един мъж влезе в месарницата откъм задния коридор и сърцето ми подскочи. Този тип не само имаше сплескан нос, но и цялото му лице изглеждаше плоско, сякаш бе ударено с тиган. Не можех да съм сигурна, докато и Морели не го види, но подозирах, че съм открила изчезналия свидетел.

Разкъсвах се между порива да заподскачам и да започна да скимтя от вълнение и желанието да избягам от месарницата, преди да ме накълцат и превърнат в пържоли и котлети.

— Имам доставка за теб — съобщи мъжът на Сал. — Във фризера ли я искаш?

— Да — кимна Сал. — И вземи двата варела, оставени до вратата. Единият е доста тежък и ще имаш нужда от количка.

Сал отново насочи вниманието си към рибата.

— Как ще приготвите филето? — попита ме той. — Можете да го опържите в тиган, да го опечете или да го напълните. Лично аз го предпочитам пържено в силно нагорещена мазнина.

Чух как задната врата се затваря зад човека със сплесканото лице.

— Кой беше този? — полюбопитствах.

— Луис. Работи за дистрибутора от Филаделфия. Той ни доставя месото.

— А какво има във варелите, които взима?

— Обрезки и карантия. Използват ги за кучешка храна.

Стиснах зъби и едва се сдържах да не изфуча навън. Бях намерила свидетеля! Бях абсолютно сигурна в това. Докато стигна до шевито, се почувствах замаяна от усилието да се сдържам. Бях спасена! Щях да успея да си платя наема. Бях успяла в нещо. А и сега, след като изчезналият свидетел бе открит, щях да съм в безопасност. Щях да заведа Морели в полицията и вече нямаше да имам нищо общо със Зиги Кулеса. Никой вече нямаше да има причина да ме убива… с изключение на Рамирес, разбира се. Освен това се надявах, че Рамирес ще се окаже достатъчно замесен в цялата тази мръсна история, за да прекара зад решетките дълго време.

Старецът, който живееше срещу апартамента на Кармен, ми бе казал, че го тормозел шумът от хладилен камион. Бях готова да заложа долари срещу понички, че е бил месарски камион. Не можех да съм сигурна, докато не проверях отново задната част на кооперацията на Кармен, но ако Луис бе паркирал достатъчно близо до нея, вероятно е можел да скочи върху покрива на камиона, да прибере в хладилника трупа на Кармен и да изчезне.

Не разбирах обаче каква е връзката със Сал. Може пък и да нямаше такава. Вероятно Зиги и Луис бяха просто чистачите на Рамирес.

От мястото ми се откриваше чудесна гледка към месарницата на Сал. Завъртях ключа и хвърлих последен поглед. Сал и Луис си говореха. Луис беше спокоен, но Сал бе раздразнен и размахваше енергично ръце. Реших да позяпам известно време. Сал обърна гръб на Луис и звънна по телефона. Дори от това разстояние виждах, че не е особено щастлив. Той затръшна слушалката, после двамата мъже влязоха в огромния фризер. Появиха се отново след минута, като бутаха огромен варел. Тръгнаха по коридора към задния вход. Луис се върна след малко с нещо, което приличаше на половин теле, преметнато през рамо, прибра го във фризера и изтъркаля втория варел. Спря в коридора и насочи очи към предната част на месарницата. Сърцето ми се сви. Зачудих се дали може да ме види как ги шпионирам. Той тръгна напред, а аз грабнах спрея със сълзотворен газ. Луис спря до вратата и сложи табелката, на която пишеше „Затворено“.

Това не го бях очаквала. Какво ли означаваше? Не виждах Сал никъде, магазинът беше затворен, а доколкото знаех, не беше почивен ден. Луис излезе от задната врата и лампите угаснаха. Обзе ме неприятно предчувствие. Постепенно то се превърна в паника, която ми нареди да не изпускам Луис от погледа си.

Подкарах шевито и стигнах до края на улицата. Бял хладилен камион с регистрационни номера от Пенсилвания се вля в движението пред мен. След две пресечки завихме по „Чеймбърс“. Ужасно ми се искаше да стоваря всичко това на главата на Морели, но нямах представа как да се свържа с него. Беше на север от мен, някъде по улица „Старк“, а аз пътувах на юг. Вероятно в буса му имаше телефон, но не знаех номера, а и бездруго не можех да му се обадя, докато не спряхме някъде.

Хладилният камион пое по шосе 206 към Уайт Хорс. Движението не беше особено натоварено. Бях две коли зад камиона. Струваше ми се доста лесно да си остана скрита и в същото време да държа Луис под око. Малко след кръстовището с шосе 70 лампичката за маслото просветна и продължи да примигва упорито. Изругах жестоко, отбих рязко на банкета, сипах две кутии масло, затръшнах капака и отново се захванах с преследването.

Изтормозих шевито да качи над сто километра в час, без да обръщам внимание на съскането, което излизаше изпод капака, и на втрещените погледи на останалите шофьори, когато минавах покрай тях в нашарената си с мръсни думи бричка. След няколко агонизиращи километра най-после забелязах хладилния камион. Луис беше от бавните шофьори, които надвишаваха ограничението за скоростта само с десетина километра в час. Въздъхнах облекчено и заех мястото си. Молех се да не отива далеч. Имах само кашон и половина машинно масло в багажника.

На „Хамънтън“ Луис зави наляво по някакво тясно шосе и подкара на изток. Тук имаше малко коли и ми се наложи да поизостана. От двете страни на пътя се простираше обработваема земя и тук-таме горички. След около двадесет километра камионът намали и отби по чакълен път, водещ към покрита с ръжда метална сграда, която приличаше на склад. Голям надпис на фасадата съобщаваше, че това е „Хладилен склад на кей «Залив»“. Видях няколко лодки, а отвъд тях блясъка на слънцето по водата.

Подминах сградата и направих обратен завой на половин километър нагоре по пътя, където той свършваше при река Мулико. Върнах се и подкарах бавно покрай склада. Камионът беше паркиран на широката пътека, която водеше към кея. Луис и Сал бяха излезли от камиона и стояха облегнати на задната му броня. Имаха вид на хора, които чакат някого или нещо. Наоколо не се виждаше друг човек. Пристанището беше съвсем малко и макар да беше лято, очевидно имаше посетители само през уикенда.

Преди няколко километра бях подминала една бензиностанция. Реших, че тя ще е най-подходящото място, където да чакам. Ако Луис или Сал напуснеха пристанището, щяха да се върнат назад към цивилизацията, а аз щях да ги последвам. Освен това там имаше телефон и можех да се опитам да се свържа с Морели.

Бензиностанцията — баба на тези от епохата на компютрите — беше оборудвана с две старомодни колонки върху мърлява циментова настилка. Табела, подпряна на една от колонките, рекламираше жива стръв и евтин бензин. Едноетажната барака отзад беше от кафяви дъски, закърпена тук-там с ламарини и талашитени плоскости. До вратата й имаше телефон.

Паркирах зад бензиностанцията и изминах краткото разстояние до телефона, доволна от възможността да си раздвижа краката. Набрах собствения си номер. Това беше единственото, за което се сетих. Телефонният секретар се включи на първото позвъняване и изслушах гласа си, който ми съобщи, че не съм си у дома.

— Има ли някой? — попитах за всеки случай.

Никакъв отговор. Изрецитирах номера на обществения телефон и казах, че ако някой иска да се свърже с мен, ще бъда на този номер дълго.

Тъкмо се канех да се върна в шевито, когато поршето на Рамирес профуча покрай мен. Помислих си, че става все по-интересно. На малкото пристанище очевидно щеше да се проведе събрание между един месар, един стрелец и един боксьор. Не ми се струваше твърде вероятно да са просто трима приятели, решили да отидат заедно на риба. Ако някой друг, а не Рамирес бе профучал покрай мен, сигурно щях да се осмеля да го последвам и да се поогледам. Казах си, че се въздържам, тъй като Рамирес можеше да познае колата ми. Това беше само част от истината. Мръсникът бе успял да постигне целта си. Само видът на колата му ме накара да се облея в ледена пот и да започна да се съмнявам, че мога да издържа още един сблъсък с него.

Малко по-късно поршето отново мина покрай мен на път към магистралата. Прозорците бяха затъмнени и не можех да видя вътре, но в най-добрия случай в колата можеха да седнат двама души, което оставяше поне един човек на пристанището. Надявах се този човек да е Луис. Звъннах още веднъж у дома. Този път посланието ми бе по-настойчиво.

— Звънни ми! Спешно е!

Беше късен следобед, когато телефонът най-после звънна.

— Къде си? — попита Морели.

— На една бензиностанция близо до Атлантик Сити. Намерих изчезналия свидетел. Казва се Луис.

— С теб ли е?

— По-нагоре по пътя.

Разказах набързо събитията от деня на Морели и му дадох инструкции как да стигне до залива. Купих си сода от автомата и се приготвих за ново чакане.

Здрачаваше се, когато Морели най-после спря до мен с буса. По пътя не бе имало никакво движение след поршето на Рамирес и бях абсолютно сигурна, че хладилният камион не е минал покрай мен, без да го забележа. Сетих се, че Луис може да е решил да прекара нощта на някоя яхта. Не виждах никаква друга причина камионът все още да стои на паркинга на пристанището.

— На пристанището ли е нашият човек? — попита Морели.

— Доколкото знам, да.

— Рамирес върна ли се?

Поклатих глава отрицателно.

— Мисля да се поогледам наоколо. Почакай ме тук.

В никакъв случай нямаше да се съглася с това. Беше ми дошло до гуша да чакам. А и не изпитвах абсолютно доверие в Морели. Имаше вбесяващия навик да дава съблазнителни обещания, а после да изчезва от живота ми.

Последвах буса към залива и паркирах до него. Белият хладилен камион не бе помръднал. Луис не се виждаше никъде. Яхтите, закотвени на кея, бяха тъмни. На малкото пристанище определено не кипеше оживена дейност.

Излязох от шевито и тръгнах към Морели.

— Мисля, че ти казах да чакаш на бензиностанцията — укори ме той. — Не сме тръгнали на парад.

— Реших, че можеш да имаш нужда от помощ с Луис.

Морели изскочи от буса и застана до мен. Изглеждаше опасен в тъмнината. Усмихна се и белите му зъби се откроиха на фона на черната брада.

— Лъжкиня. Тревожиш се за десетте си бона.

— И това също.

Гледахме се в очите известно време и се преценявахме взаимно.

Най-после Морели протегна ръка през отворения прозорец, взе якето си от предната седалка, извади полуавтоматичен пистолет от джоба, пъхна го в колана на джинсите си и каза:

— Е, дай тогава да потърсим моя свидетел.

Приближихме се до камиона и надникнахме в кабината. Беше празна и заключена. На паркинга нямаше други коли.

Наблизо водата се плискаше в кея, яхтите проскърцваха тихо. Имаше още четири кея с четиринадесет места всеки, по седем от всяка страна. Повечето бяха празни.

Обиколихме тихо всичките, като четяхме имената на яхтите и търсехме следи от обитателите им. На третия кей спряхме до голяма яхта със спуснат мостик, на която пишеше: „Момичето на Сал“.

Морели се качи на борда и предпазливо тръгна напред. Следвах го на няколко стъпки. Палубата беше засипана с риболовни принадлежности, мрежи и куки. Вратата към салона беше заключена с катинар. Очевидно Луис не беше вътре. Морели извади от джоба си фенерче и светна в прозореца на кабината. По-голямата част от вътрешността на кабината беше почти гола и изглеждаше пригодена за сериозен риболов. Вместо луксозното обзавеждане, което човек очаква от такава яхта, тук имаше поставени обикновени пейки. Малката кухничка бе претъпкана със смачкани кутии от бира и купчини мръсни пластмасови чинии. Остатъци от някаква пудра проблеснаха на светлината на фенера.

— Сал е страхотен мърляч — отбелязах отвратено.

— Сигурна ли си, че Луис не беше в колата заедно с Рамирес? — попита Морели.

— Няма начин да съм сигурна. Поршето е със затъмнени стъкла. Но вътре има място само за двама души, така че поне един от тримата е останал тук.

— И на пътя нямаше никакви други коли?

— Нямаше.

— Може да е потеглил в обратната посока — реши Морели.

— Не може да отиде много далеч. Пътят свършва на половин километър оттук.

Луната висеше ниско в небето и хвърляше по водата сребристи отблясъци. Погледнахме назад към белия хладилен камион. Моторът на фризера тихичко ръмжеше в тъмнината.

— Май трябва да огледаме камиона по-подробно — каза Морели.

Тонът му ме накара да настръхна, но не исках да задам въпроса, който се появи в главата ми. Вече знаехме, че Луис не е в кабината. Какво оставаше?

Върнахме се до камиона и Морели огледа термостата на фризера.

— На колко е настроен? — попитах.

— Минус двайсет.

— Защо толкова студено?

Джо тръгна към задната врата.

— А ти как мислиш?

— Някой се опитва да замрази нещо.

— Браво.

Задната врата на камиона беше заключена с катинар и резето беше спуснато. Морели претегли катинара в ръка.

— Е, можеше да е и по-лошо — отбеляза той, изтича до буса и се върна с малка ножовка.

Огледах се нервно. Не изпитвах огромно желание да бъда обвинена в кражба на хладилен камион.

— Няма ли по-добър начин да се справим с това? — прошепнах високо над скърцането на ножовката. — Не можеш ли просто да отключиш катинара?

— Така е по-бързо — отговори ми Морели. — Просто си дръж очите отворени, за да не ни изненада нощният пазач.

Най-после ножовката преряза метала и катинарът се отвори. Морели вдигна резето и дръпна тежката врата. Вътрешността на камиона беше тъмна като ада. Джо се вдигна енергично на мускули, а аз запълзях след него, като се мъчех да извадя фенера си от чантата. Студеният въздух направо ми спря дъха. И двамата насочихме лъчите на фенерите си към покритите със скреж стени. Огромни куки за месо висяха от тавана. До вратата стоеше големият варел, който бях видяла и следобед. Наблизо беше и празният варел, чийто капак бе оставен между варела и стената на камиона.

Насочих лъча към задната част на камиона и ахнах, когато осъзнах какво виждам. Луис лежеше проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и не мигаха, краката му бяха прострени настрани. От носа му бяха потекли сополи и бяха замръзнали на бузата му. Предната част на панталона му бе украсена с голямо замръзнало петно от урина. В средата на челото му имаше тъмна кръгла дупка. До него лежеше Сал със същата дупка в челото и същото глупаво и изненадано изражение.

— Мамка му! — изруга Морели. — Въобще нямам късмет.

Единствените мъртъвци, които бях виждала досега, бяха балсамирани, гримирани и облечени добре за поклонение. Косите им бяха фризирани, бузите — порозовели от руж, а очите им — затворени за вечния сън. Никой от тях не бе прострелян в челото. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и притиснах ръка към устата си.

Морели ме свали от камиона и ме дръпна на чакъла.

— Не повръщай в камиона — предупреди ме той. — Ще прецакаш местопрестъплението.

Задишах дълбоко и заповядах на стомаха си да се стегне.

Морели сложи ръка на тила ми.

— Ще се оправиш ли?

Кимнах енергично.

— Добре съм. Просто бях изненадана.

— Трябва да взема някои неща от буса. Стой тук. Не се връщай в камиона и не пипай нищо.

Беше напълно излишно да се тревожи, че може да се върна в камиона. Стадо диви коне не можеше да ме завлече вътре.

Морели се върна с щанга и два чифта гумени ръкавици. Подаде ми единия. Нахлузихме ръкавиците и той се качи в камиона.

— Насочи светлината към Луис — нареди ми Джо и се наведе над трупа.

— Какво правиш?

— Търся липсващия пистолет.

Той се изправи и ми хвърли халка с ключове.

— Няма пистолет, но тези ключове бяха в джоба му. Виж дали някой от тях не отваря вратата на кабината.

Отворих шофьорската врата и претърсих жабката, отделението за карти и под седалката, но не намерих оръжие. Когато се върнах при Морели, той се мъчеше да отвори капака на варела с помощта на щангата.

— Няма оръжие в кабината — съобщих му разочаровано.

Капакът се отвори, а Морели светна фенера си и насочи лъча навътре.

— Е? — попитах любопитно.

Той ми отговори с разтреперан глас:

— Кармен е вътре.

Отново ми се зави свят.

— Мислиш ли, че Кармен е била във фризера на Сал през цялото време?

— Така изглежда.

— Защо пък я е държал там? Не се ли е страхувал, че някой може да открие трупа?

Морели сви рамене.

— Предполагам, че се е чувствал в безопасност. Може и преди да е вършил такива неща. А когато правиш нещо достатъчно често, просто свикваш с него и не ти прави впечатление.

— Да не би да мислиш за останалите жени, които са изчезнали от улица „Старк“?

— Да. Сал вероятно е изчаквал подходящ момент да изкара Кармен от фризера и да я изхвърли навътре в морето.

— Не разбирам каква е връзката със Сал.

Морели върна капака на мястото му.

— Аз също, но съм уверен, че можем да убедим Рамирес да ни я обясни.

Той изтри ръце в джинсите си. По тях останаха бели петна.

— Какво е това бялото? — попитах. — Да не би Сал да си пада по бебешките пудри или препаратите за почистване?

Морели огледа ръцете и панталона си.

— Не бях забелязал.

— Имаше същия прах и по пода на яхтата. А сега ти се изцапа от варела и го размаза по джинсите си.

— Господи! — изстена Морели и се вторачи в ръката си.

После вдигна капака на варела и прокара пръсти по вътрешния му ръб.

— Това е дрога.

— Сал не ми направи впечатление на любител на крек.

— Това не е крек. Това е хероин.

— Сигурен ли си?

— Виждал съм доста хероин.

Видях го как се усмихва в тъмнината.

— Маце, мисля, че току-що открихме лодка за доставки — каза той. — През цялото време си мислех, че цялата история е само за да бъде предпазен Рамирес, но вече не съм толкова сигурен. Май става дума за дрога.

— Какво е това лодка за доставки?

— Малка яхта, която излиза в открито море, за да се срещне с по-голям кораб, който се занимава с контрабанда на дрога. Повечето от хероина в света идва от Афганистан, Пакистан и Бирма. Обикновено минава през Северна Африка към Амстердам или друг европейски град. В миналото предпочитаният метод за вкарване на дрогата тук бе да я прекарат с „мулета“ през летище „Кенеди“. Но от повече от година чуваме, че стоката пътува с кораби, които акостират на пристанище Нюарк. Митничарите и хората от Агенцията за борба с наркотиците положиха сериозни усилия, но не успяха да открият нищо — обясни ми той и вдигна пръст във въздуха, за да го огледа внимателно. — Мисля, че точно това е причината. Когато корабът стигне до Нюарк, хероинът вече е разтоварен в открито море.

— И прехвърлен на лодка за доставки — добавих мъдро.

— Точно така. Лодката взима стоката от кораба и я докарва до малко пристанище като това, където няма митническа проверка. Предполагам, че товарят дрогата в тези варели, но последния път един от чувалите се е скъсал и част от хероина се е изсипала.

— Трудно ми е да повярвам, че някой ще е толкова смотан, та да остави такива улики.

Морели изсумтя.

— Когато непрестанно работиш с дрога, тя вече не ти прави впечатление. Няма да повярваш какво оставят хората в апартаментите и гаражите си. Освен това яхтата принадлежи на Сал, а шансовете са, че той не е участвал лично в превоза. По този начин, ако лодката някога бъде заловена, Сал може да каже, че я е дал на заем на приятел и не е знаел, че използват имуществото му за незаконна дейност.

— Мислиш ли, че заради това в Трентън има толкова много хероин?

— Възможно е. Когато имаш лодка за доставки, можеш да внасяш огромни количества и да елиминираш куриерите. Цената на дрогата по улиците спада, а чистотата на продукта се повишава.

— И наркоманите започват да умират.

— Да.

— Защо според теб Рамирес е застрелял Сал и Луис?

— Може да е искал да изгори мостовете зад себе си.

Морели насочи лъча на фенера към задните ъгли на камиона. Едва го виждах в тъмнината, но чувах скърцането на подметките му, докато се движеше.

— Какво правиш? — попитах.

— Търся оръжие. В случай че не си забелязала, напоследък хич нямам късмет. Свидетелят ми е мъртъв. Ако не успея да открия липсващия пистолет на Зиги, и то с добър отпечатък, аз също съм все едно мъртъв.

— Все пак съществува и Рамирес.

— Който може и да не иска да проговори.

— Мисля, че пресилваш. Аз мога да свидетелствам, че Рамирес е бил на местопрестъпление, където са извършени две убийства, всъщност екзекуции, а и разкрихме мащабна операция с наркотици.

— Възможно е това да хвърли известни съмнения върху неопетненото реноме на Зиги, но не променя факта, че аз съм застрелял невъоръжен човек.

— Рейнджъра твърди, че трябва да имаш доверие на системата.

— Рейнджъра винаги пренебрегва системата.

Не исках да видя Морели в затвора заради престъпление, което не е извършил, но също така не исках да го видя как прекарва целия си живот като беглец от правосъдието. Всъщност той беше готин тип и колкото и да ми бе неприятно да си призная, бях започнала да се привързвам към него. Когато ловът свършеше, щяха да ми липсват закачките и компанията му през нощта. Наистина, Морели все още ми лазеше по нервите от време на време, но по-голямата част от предишния ми яд се бе стопил благодарение на новото чувство за партньорство. Беше ми адски трудно да повярвам, че въпреки новите доказателства може да го изпратят в затвора. Вероятно щеше да си загуби работата в полицията, но това ми се струваше дреболия в сравнение с дългите години, които можеше да прекара в бягство и криене.

— Мисля, че трябва да повикаме полицията и да ги оставим да се оправят с това — обърнах се към Морели. — Не можеш да се криеш до края на живота си. Ами майка ти? Ами телефонната ти сметка?

— Телефонната ми сметка? Мамка му, Стефани, не си навъртяла прекалено много разговори по телефона ми, нали?

— Имахме споразумение. Ти щеше да ми позволиш да те отведа в полицията, когато намерим изчезналия свидетел.

— Да, но не смятах, че той ще е мъртъв.

— Ще ме изритат от апартамента.

— Слушай, Стефани, апартаментът ти не е особено хубав. Пък и само си губим времето с тези разговори. И двамата знаем, че не можеш да ме закараш в полицията насила. Единственият начин да си прибереш парите е с моето съгласие. Просто ще ти се наложи да изчакаш още малко.

— Не ми харесва отношението ти, Морели.

Лъчът на фенера смени посоката си и Джо се хвърли към вратата.

— Не ми пука какво мислиш за отношението ми. Не съм в добро настроение. Свидетелят ми е мъртъв, а аз не мога да намеря шибаното оръжие, с което е извършено престъплението. Вероятно Рамирес ще заквичи като прасе и ще ме оправдаят, но докато това не стане, ще остана скрит.

— Не, по дяволите! Не вярвам, че това е в твой интерес. Да предположим, че някое ченге те види и те застреля, а? Освен това трябва да си свърша работата и ще го направя. Въобще не трябваше да сключвам тази тъпа сделка с теб.

— Сделката си беше добра — възрази той.

— Ти щеше ли да я сключиш, ако беше на мое място?

— Не. Но аз не съм ти. Имам умения, за които само можеш да мечтаеш. И съм много по-гаден, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Подценяваш ме. Аз мога да бъда адски гадна.

Морели се ухили.

— Ти си бонбонче. Меко и сладко, а когато си разгорещена, си адски съблазнителна.

Онемях. Не можех да повярвам, че преди секунди през главата ми минаваха нежни и дружелюбни мисли по отношение на този кретен.

— Бързо се уча, Морели. Допуснах няколко грешки в началото, но вече мога да те отведа в полицията.

— Да бе! Какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

Сарказмът му никак не ми хареса.

— Мисълта е доста привлекателна, но стрелбите са излишно нещо. Просто трябва да ти затворя вратата, арогантно копеле.

Въпреки мижавата светлина забелязах как се ококори, когато осъзна какво става миг преди да затръшна тежката врата на камиона. Чух приглушения удар на тялото му в изолираната врата, но беше прекалено късно. Резето вече беше паднало.

Настроих термостата на пет градуса. Реших, че температурата е достатъчно ниска, за да не позволи на труповете да се размразят, но не чак толкова ниска, че да превърна Морели в ледена висулка, докато стигнем до Трентън. Качих се в кабината и запалих двигателя с ключовете на Луис. Излязох от паркинга и се отправих към магистралата.

На половината път към къщи намерих обществен телефон и звъннах на Дорси. Съобщих му, че водя Морели в полицията, но не го зарадвах с подробности. Казах му, че ще бъда на паркинга на участъка след около четиридесет и пет минути и се надявам да прояви любезността да ме чака там.

Завих по „Норт Клинтън“ точно навреме и на светлината на фаровете си видях Дорси и две униформени ченгета. Угасих двигателя, поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах, и излязох от кабината.

— Може би ще имаш нужда от повече от две ченгета — споделих с Дорси. — Предполагам, че Морели ще е ужасно вбесен.

Дорси повдигна вежди.

— Да не би да го возиш в хладилника?

— Да. При това не е сам.

Един от униформените свали резето, вратата се отвори и Морели се хвърли върху мен. Проснахме се на асфалта, като се борехме, търкаляхме и ругаехме ожесточено.

Дорси и ченгетата издърпаха Морели от мен, но той продължаваше да псува и да размахва ръце.

— Ще те пипна! — изкрещя ми той. — Когато изляза оттук, ще ти закова проклетия задник! Ти си смахната идиотка! Ти си заплаха за обществото!

Появиха се още двама униформени и четирите ченгета завлякоха Морели в участъка през задната врата. Дорси се приближи към мен.

— Май няма да е лошо да изчакаш тук, докато Морели се успокои — посъветва ме той.

Почистих няколко боклука от коляното си.

— Това може да отнеме доста време.

Дадох на Дорси ключовете от камиона и му обясних всичко за дрогата и Рамирес. Докато приключа с обясненията, Морели вече бе преместен горе, теренът бе чист и можех да вляза и да си взема разписката за предаването му от дежурния лейтенант.

Беше почти дванадесет, когато най-после си влязох у дома. Съжалявах единствено за това, че си бях оставила миксера на паркинга на пристанището. Наистина се нуждаех от едно дайкири. Заключих вратата и метнах чантата си на плота в кухнята.

Изпитвах смесени чувства по отношение на Морели. Не бях съвсем сигурна, че съм постъпила правилно. Но все пак не го бях направила заради парите. Действията ми бяха продиктувани от негодувание от грубото му държане и от убеждението ми, че би трябвало да се предаде.

Апартаментът ми беше тъмен и спокоен, осветен само от лампата в антрето. Сенките във всекидневната бяха плътни, но не ме плашеха. Преследването беше приключило.

Сега вече трябваше да помисля за бъдещето си. Да си ловец на хора се оказа доста по-сложна работа, отколкото бях предполагала в началото. Но пък си имаше и добри страни, а и бях научила много през изминалите две седмици.

Жегата бе понамаляла и температурата бе спаднала до приятните двадесетина градуса. Завесите ми бяха спуснати и лекият ветрец нежно ги полюляваше. Помислих си, че е идеална нощ за сън.

Събух си обувките и седнах на ръба на леглото. Внезапно се почувствах неспокойна. Не можех да определя източника на проблема обаче. Нещо ми се струваше нередно. Сетих, че чантата ми е чак на плота в кухнята, и тревогата ми нарасна. Казах си, че ме е обзела параноя. Бях заключена в апартамента си, а ако някой се опиташе да влезе през прозореца, което не беше твърде вероятно, щях да имам време да го спра.

Но тревогата ми не изчезна.

Погледнах прозореца и нежно полюляващите се завеси. Зловеща мисъл ме прониза като нож. Когато бях излязла от къщи, бях оставила прозореца затворен и заключен, а сега беше отворен. Господи, прозорецът беше отворен! Заля ме вълна от див ужас и останах без дъх.

В апартамента ми имаше човек. Или пък някой ме чакаше на противопожарната стълба. Прехапах си силно долната устна, за да не изхленча. Боже, моля те това да не е Рамирес! Който ще да е друг, но не и Рамирес. Сърцето ми заби лудо, а стомахът ми се сви.

Реших, че имам две възможности. Можех да побягна към предната врата или да се хвърля към противопожарната стълба. Но и двете възможности бяха изпълними само, при положение че краката ми успеят да помръднат. Помислих си, че е по-вероятно Рамирес да е в апартамента, отколкото на стълбата, затова отидох до прозореца. Поех си дълбоко дъх, дръпнах завесите и се вторачих в райбера. Беше спуснат. От горния прозорец бе изрязано кръгло парче стъкло, което бе позволило на някого да мушне ръка вътре и да отвори. Хладният нощен въздух нахлуваше през кръглия отвор.

Помислих си, че това е професионална работа. Не приличаше на Рамирес. Вероятно бе някой обикновен крадец. Може би човекът се бе обезкуражил от бедността ми и бе решил да си търси по-добра плячка, като любезно бе заключил след себе си. Огледах противопожарната стълба през кръгчето. Беше празна и ми се стори безопасна.

Казах си, че трябва да звънна в полицията и да съобщя за нахлуването в дома ми. Безжичният телефон лежеше на нощното ми шкафче. Натиснах копчето, но не чух сигнал. Мамка му! Някой сигурно бе изключил базата в кухнята. Уплашено гласче в главата ми прошепна, че трябва да изчезна от апартамента. Посъветва ме да използвам противопожарната стълба и да се движа бързо.

Върнах се до прозореца и се помъчих да сваля райбера. Чух движение зад себе си и усетих присъствието на натрапника. Видях отражението му в стъклото. Стоеше до вратата на спалнята ми, осветен изотзад от лампата в коридора.

Той ме извика по име. Косата ми настръхна като козината на ударена от ток котка.

— Пусни завесите — нареди ми той. — Обърни се бавно и спокойно, за да мога да те виждам.

Подчиних се на заповедта му. Присвих очи в тъмнината, за да го видя по-добре. Познах гласа му, но все още не схващах целта на посещението му.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Добър въпрос — отговори той и светна лампата.

Беше Джими Алфа с пистолет в ръка.

— И аз си задавам този въпрос през цялото време. Как се стигна до това? Аз съм почтен човек, нали разбираш? Опитвам се да постъпвам правилно.

— Това е хубаво — окуражих го.

— Какво е станало с мебелите ти?

— Преживях трудни моменти.

Той кимна.

— Значи знаеш как е — ухили се Джими. — Затова ли започна да работиш за Вини?

— Да.

— Ние с Вини си приличаме. Правим каквото е нужно, за да оцелеем. Предполагам, че и с теб е така.

Не ми харесваше да ме сравняват с Вини, но не възнамерявах да споря с човек, който държи пистолет.

— Да, вероятно е така — потвърдих бързо.

— Следиш ли боксовите мачове?

— Не.

Алфа въздъхна.

— Мениджър като мен цял живот чака и се надява да се появи добър боксьор. Повечето мениджъри умират без желанието им да се изпълни.

— Но ти си имаш добър боксьор. Имаш Рамирес.

— Поех Бенито още когато беше дете. Четиринадесетгодишен. Веднага разбрах, че ще е различен от останалите. Имаше нещо у него. Амбиция. Сила. Талант.

И лудост също. Не трябваше да забравяме за лудостта.

— Научих го на всичко за боксирането. Отдадох му цялото си време. Внимавах да се храни правилно. Купувах му дрехи, когато нямаше пари. Пусках го да спи в офиса, когато майка му побесняваше от дрогата.

— И сега той е шампион — отбелязах.

Усмивката на Джими не беше щастлива.

— Това е мечтата ми. Цял живот съм се стремил към това.

Започвах да схващам насоката на разговора.

— А сега не можеш да го контролираш — казах.

Алфа се облегна на вратата.

— Да. Не мога. Той ще унищожи всичко… всички чудесни моменти… всички пари. Но вече не мога да му кажа нищо. Не ме слуша.

— И какво ще направиш?

— Ах — въздъхна Алфа. — Точно това е големият въпрос. А отговорът му е: „разнообразие“. Аз разнообразявам дейността си, правя много пари и изчезвам. Нали знаеш какво означава да разнообразяваш? Означава, че взимам парите, които печеля от Рамирес, й ги инвестирам в друг бизнес. Ресторант за пилета, обществена пералня, може би дори месарница. Вероятно дори успявам да купя месарницата адски евтино, тъй като бившият й собственик не може да изплати някои от залозите, които е приел.

— Сал.

— Да, Сал. Ти ужасно го притесни днес. Влезе в магазина в неподходящ момент, когато и Луис беше там. Но предполагам, че в крайна сметка всичко ще свърши добре.

— Не знаех, че Сал ме познава.

— Скъпа, не е трудно да бъдеш разпозната. Нямаш вежди.

— Сал се е притеснил, задето съм забелязала Луис, нали?

— Да. Обади ми се и каза, че трябвало да се срещнем на пристанището. Луис бездруго трябваше да отиде дотам. Утре ще има доставка. Мислех си, че трябва да очистя Луис, задето е такъв загубеняк. Не може да свърши нищо като хората. Позволи на разни хора да го видят у Кармен, а после му се наложи да се погрижи за тях. Но успя да се справи само с двама от тримата свидетели. Не можа да очисти Морели. И това тъпо лайно намери колата му на твоя паркинг и не помисли дори за момент, че може би някой друг кара джипа, а не Морели, и взе та опече Морти Байърс. А сега пък ти можеше да идентифицираш Луис. Реших, че времето е изтекло. Взех на заем поршето на Бенито и потеглих към пристанището. На път за там те видях на бензиностанцията и ми дойде гениална идея. Казах си, че това е най-добрият начин да се отърва.

Не ми беше много лесно да следя мислите му. Все още не разбирах напълно участието на Джими в цялата история.

— От какво да се отървеш? — попитах объркано.

— От цялата тази шибана бъркотия. Трябва да знаеш нещо за мен. Посветих прекалено много на скапания бокс. Не се ожених и не си създадох семейство. През целия си живот се занимавах само с бокс. Когато си млад, това не е проблем. Мислиш си, че все още разполагаш с много време. Но един ден се събуждаш и осъзнаваш, че не ти остава много. Единственият ми добър боксьор обича да наранява хората. Болен е. В главата му има нещо ужасно объркано, а аз не мога да го оправя. Знам, че няма да направи чудеса с кариерата си, затова взимам парите, които направих от него, и купувам няколко имота. После обаче се запознавам с един тип от Ямайка, който ми казва, че има и по-добри начини за правене на пари. Дрога. Осъществявам покупката, а неговата организация се заема с дистрибуторството. Пера парите чрез бизнеса си и Рамирес. Занимаваме се с това известно време и всичко върви като по вода. Единствената ни задача е да държим Рамирес извън затвора, за да можем да си перем мангизите чрез него. Проблемът е, че вече имам сума ти пари, но не мога да се измъкна. Организацията ме държи за топките, ако разбираш какво имам предвид.

— „Страйкър“.

— Точно така. Огромната шибана ямайска банда. Алчни, гадни копелета. Та както и да е, значи шофирам си към пристанището, за да очистя Луис, виждам те на бензиностанцията и в главата ми се оформя страхотен план. Решавам да екзекутирам Сал и Луис в стила на „Страйкър“. После оставям малко висококачествен хероин, разпилян в лодката и по варела. Ченгетата загряват каква е операцията и й слагат край. Не остава никой, който да ме изпее, а за „Страйкър“ е прекалено рисковано да продължат да ме използват. А най-прекрасното е, че Сал и Луис ще бъдат прикачени на Рамирес благодарение на теб. Сигурен съм, че когато си дала показания пред ченгетата, си им казала, че покрай теб е минал Рамирес.

— Все още не разбирам защо си тук и защо насочваш пистолет към мен.

— Не мога да рискувам Рамирес да се раздрънка пред ченгетата. Те може да стигнат до извода, че наистина е толкова тъп, колкото изглежда. А и може да им каже, че ми е дал колата си на заем, а те да му повярват. Затова ще те принудя да му пуснеш един куршум. И тогава няма да има нито Бенито, нито Сал, нито Луис.

— Ами Стефани?

— Е, няма да има и Стефани.

Той бе пъхнал базата на телефона в джоба на панталона си. Извади я, включи я в контакта и набра някакъв номер.

— Хей, мой човек — каза, когато се свърза. — Тук има едно момиче, което иска малко внимание.

От другата страна му отговориха нещо.

— Стефани Плъм — каза Джими. — У дома си е и те чака. Бенито, внимавай някой да не те види. Май ще е по-разумно да се качиш по противопожарната стълба.

Разговорът приключи и той захвърли телефона настрани.

— Това ли се случи и с Кармен? — попитах.

— За Бога, онова с Кармен беше убийство от милосърдие. Не знам как въобще е успяла да се добере до дома си. Но докато се усетим, тя вече бе звъннала на Морели.

— И сега какво?

Алфа се облегна на стената.

— Сега ще чакаме.

— Какво ще стане, когато Рамирес дойде тук?

— Ще ви обърна гръб, докато той си свърши работата, после ще го застрелям с твоя револвер. Докато ченгетата се появят, и двамата ще сте мъртви и цялата история ще приключи.

Алфа беше смъртно сериозен. Щеше да гледа как Рамирес ме изнасилва и измъчва, а после щеше да се увери, че съм мъртва.

Стаята се завъртя пред очите ми. Краката ми омекнаха и седнах на ръба на леглото. Отпуснах глава между коленете си и зачаках мъглата да се проясни. Пред очите ми проблесна обезобразеното тяло на Лула и настръхнах от ужас.

Постепенно замайването ми премина, но сърцето ми продължаваше да думка. Помислих си, че трябва да рискувам. Казах си, че трябва да направя нещо. Не можех просто да седя така и да чакам Рамирес.

— Добре ли си? — попита ме Алфа. — Не ми изглеждаш добре.

Продължих да държа главата си наведена.

— Ще повърна — отговорих кратко.

— Искаш ли да отидеш до кенефа?

Главата ми беше още между коленете. Заклатих я отрицателно.

— Не. Просто ми дай една минута да си поема дъх.

До нас Рекс тичаше на колелото в клетката си. Нямах сили да го погледна, тъй като знаех, че може би ще го видя за последен път. Странно как човек може да се привърже към малко същество като хамстера. В гърлото ми заседна огромна буца при мисълта, че Рекс може да остане сираче. Отново си напомних, че трябва да направя нещо.

Промълвих кратка молитва, стиснах зъби и се хвърлих напред. Метнах се върху Алфа и го фраснах в корема с глава.

Той изпусна въздуха си шумно, пистолетът изтрещя над главата ми и разби прозореца. Ако въобще имах някакво хладнокръвие, щях да го сритам силно в топките, но действах с лишена от мисъл енергия, възбудена от прилива на адреналин.

Скочих от него и се втурнах през отворената врата на спалнята към всекидневната. Почти бях стигнала до антрето, когато пистолетът отново изтрещя и остра болка прониза левия ми крак. Изпищях от болка и изненада и се олюлях към кухнята. Грабнах чантата си от плота и затърсих револвера си. Алфа застана до вратата и насочи оръжието към мен.

— Съжалявам — каза той. — Няма друг начин.

Кракът ми гореше от болка, а сърцето ми биеше лудо в гърдите. Носът ми течеше, а сълзи замъгляваха зрението ми. Бях стиснала малкия „Смит и Уесън“, пъхнала дълбоко ръце в чантата си. Примигнах, за да проясня зрението си, и стрелях.