Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (1)

Глава 1

Затворът „Белим“ в Белим, Колумбия

По ръката й пълзеше хлебарка. Елена Кайлър потрепери и се отърси от нея. Господи, как мразеше хлебарките! Това мазе беше пълно с тях, но те поне не бяха толкова лоши, колкото плъховете…

Затвори се за реалността. Нека тя остане навън. Животът не е това мазе. Мисли за нещо красиво. Отец Доминик непрекъснато й повтаряше, че това е единственият начин да се изтърпи непоносимото. Не и в тази ситуация обаче. Непоносимо би било да се предаде и да позволи на копелето да спечели. Затова нямаше да мисли за нищо красиво. Не искаше да внесе нищо, което цени, в това мръсно мазе.

Загърна се по-плътно. Беше й толкова студено. Беше топло през деня, но веднага щом слънцето залезеше, настъпваше силен студ. Мазето беше по-влажно от колибите, в които я бяха държали по пътя за насам, а одеялото беше тънко и износено. Не беше спала през цялата нощ.

Престани да се самосъжаляваш.

Може би тук имаше по-добра възможност за бягство. Охраната изглеждаше по-самонадеяна и беше по-невнимателна, а и не я познаваха. Просто трябваше да е готова. Времето щеше да дойде.

Отхвърли одеялото встрани и започна да прави загряването, което предхождаше рутинните й физически упражнения. Упражняваше се по четири часа на ден, откакто я бяха пленили, и сега беше дори по-силна. Без оръжия, трябваше да е по-силна. Изяждаше всяка хапка от оскъдната дажба, която й даваха, за да запази силите си и да прекара останалата част от времето, в което бодърстваше, в планове за бягство. Щеше да е готова.

 

 

Сан Франциско

— Той тук ли е? — запита Бен Форбс, когато влезе в офиса на Джон Лоугън. — Свърза ли се с Гален?

— Той е тук. Или, по-скоро, ще е тук след няколко минути. — Лоугън се наведе напред в кожения стол на изпълнителния директор. — Но ми каза да те предупредя, че няма намерение да приеме работата. Дошло му до гуша от всичко онова, което се случва в Колумбия.

— Нима на всички не ни е дошло до гуша? — каза уморено Форбс. — Но събитията в Колумбия продължават и някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Кажи го на Гален. Той загуби двама души по време на онази операция за извеждане на заложници. А не обича да губи хора. Също така не обича да работи с военните или полицията. Дори нямаше да дойде на срещата, ако вие двамата не бяхте отстъпили.

— А ти не можеш ли да използваш влиянието си? — възрази Форбс.

Лоугън поклати глава.

— Гален винаги прави това, което иска, и няма да му останеш приятел, ако се опитваш да промениш решението му.

Никой не знаеше по-добре от Форбс, че Шон Гален не слуша никого и е много различен от останалите хора. Беше се занимавал с всичко — от наемен войник до контрабандист, както и с много други „по-тъмни“ дейности. Но, различен или не, той беше несъмнено най-добрият в онова, с което се занимаваше.

— Имам нужда от него, Лоугън.

— Платиха му повече от милион долара за онази операция със замесения изпълнителен директор на „Фолгърс кофи“. Можеш ли да предложиш толкова?

— Не — каза Гален, появил се в този момент на прага. — Не и ако не е забогатял изведнъж. А това никак не е вероятно. — Той влезе в стаята. — Как се справяш, Бен?

— Бил съм и по-добре. — Той стисна ръката на Гален. — Но нещата може и да се подобрят за мен, ако ти ми сътрудничиш.

— Току-що приключих една доста трудна работа. Във ваканция съм. — Той седна на стола за посетители. — С Лоугън ще отидем на риболов навътре в морето.

— Ще се отегчиш — каза Форбс. — Имам нещо по-интересно за теб.

— Точно сега мога да понеса малко скука — усмихна се широко Гален. — А майка ми винаги е казвала, че не играя добре с останалите. Особено с по-охранените. Те винаги искат да ръководят шоуто.

— Да тръгвам ли? — запита Лоугън.

— Защо да те гоним от собствения ти офис? — запита Гален. — Разговорът няма да трае дълго.

Лоугън се облегна назад.

— Добре. Преструвайте се, че не съм тук.

Форбс си помисли, че това ще е много трудно. Джон Лоугън беше с мощно телосложение и ни най-малко не беше скромен. Но пък скромност не беше необходима, за да се достигне неговото положение в света на бизнеса. Беше странно да се гледат Гален и Лоугън заедно. Бяха толкова различни, колкото са камъкът и живакът, а същевременно близостта между тях беше почти видима. Форбс беше чул слуховете за участието на Лоугън в някои от извънредно съмнителните занимания на Гален във времето, преди Лоугън да стане успял и богат. Тези преживявания очевидно бяха оформили връзка, която беше устояла на времето. Дали той би могъл да се възползва от нея?

— Чувствай се свободен да се намесиш, Джон. Знам, че даде щедро дарение за онзи рехабилитационен център за наркомани в Лос Анжелис.

Лоугън поклати глава.

— Ще трябва да се справиш сам.

Форбс въздъхна и се обърна към Гален.

— Не бива да се тревожиш, че ще имаш работа с американското правителство. Няма да има намеса и на военните или полицията.

Гален повдигна вежди.

— Ти не си ли свързан с тях?

— По този случай работя сам.

— Това няма да се хареса на чичо Сам.

— Така е. Това е част от сделката. За първи път през последните десет години имам възможност да стигна до Хавес.

Изражението на Гален не се промени, но Форбс долови нова нотка в гласа му.

— Хавес?

— Рико Хавес. Картелът „Хавес“. Мисля, че имаш известен опит с него.

— Преди две години.

— Тогава загуби двама души, нали? Опитваше се да освободиш Уйлям Кац, онзи изпълнителен директор, от бандата бунтовници, които го държаха за откуп, но Хавес пусна хората си, за да им помогнат. А ти не очакваше това от него.

— Обикновено бунтовниците подкрепят нарковите барони по онези места. Значи ти преследваш Хавес?

— Преследвам Хавес от години. На няколко пъти почти го хванах. Този път може и да имам шанс, ако ми помогнеш.

Гален присви очи.

— Искаш от мен да го убия?

— Не, искам го тук, в Щатите, където ще можем да заведем дело срещу него. И искам да знам кой работи за него в тази страна.

— Хавес няма да дойде в Щатите. Ще остане там, където е в безопасност.

— Освен ако няма добра причина да дойде тук.

Гален поклати глава.

— Няма да имаш този късмет.

— Може би не. Преди два месеца ми се обади жена на име Елена Кайлър. Каза, че е с банда бунтовници в Южна Колумбия и иска от мен да й помогна да се измъкне, а после да я защитя, когато влезе в Щатите. Притежавала доказателства, които ще накарат Хавес да излезе от скривалището си в Колумбия.

— Какви доказателства?

— Не ми обясни. Помоли ме да се срещна с нея в къща в близост до малкото селце Томако и тогава ще обсъдим въпроса.

— Капан. Хавес иска да вземе скалпа ти, Бен.

— Не съм глупав. Говорих с моите информатори сред бунтовниците и се оказа, че там наистина има Елена Кайлър. Баща й е Франк Кайлър, американски наемен войник, който отишъл в Богота преди повече от трийсет години. Оженил се за Мария Лопес, борец за свобода от лявото крило на националната група „Свобода“. Имали две деца, Елена и Луис. Мария била убита от войници на правителството четири години след раждането на Елена. Очевидно двете деца били отгледани от баща си, който бил убит преди седем години. И двамата, и Елена, и Луис били членове на бунтовническа група в планините. — Той направи пауза. — Планините, които заграждат кокаиновите полета на Хавес. Така че връзката съществува.

— Готов си да се хванеш и за сламка.

— Ще разбера дали е така, когато я видя. Тя иска да се срещна с нея и да съм готов. Само за това помоли. Струва си да стреляме напосоки.

— Но не и да бъдем застреляни.

Той се усмихна горчиво.

— Може и да си струва. Ако успеем да накараме Хавес да се покаже, ще пресъхне един от най-големите източници на наркотици в Колумбия. А така ще спасим много деца. Не обичаш дилърите на наркотици повече от мен, нали, Гален?

— Но съм повече реалист от теб. Битката е загубена.

— Не и този път. — Той направи пауза. — Имам усещането… Вярвам й.

— Добре. Тогава иди сам да се срещнеш с нея.

— Може да не е толкова лесно. Един от моите информатори ми каза, че е избягала от Хавес, че е изчезнала. — Той се поколеба. — Говори се, че е заловена и я държат в затвора в Белим.

— Затвор?

— Правителствен затвор, но Хавес подкупва охраната, за да държат там специалните му затворници.

— Тогава тя е безполезна за теб. Ако притежава някакви доказателства, Хавес ще я подлага на мъчения, докато не се предаде.

— Хавес има важна среща със семейство Делгадо в Мексико сити. Тя има временна почивка. Чух, че той обича сам да върши мръсната си работа.

Той въздъхна.

— Не ми казвай. Работата не е чак толкова проста. Ти искаш да ти я измъкна и да ти я доставя?

— Това може да е необходимо.

— Забрави. Ще се стигне до нахлуване на военни сили.

— Да припишем убийствата на правителството, за да не можем никога вече да бъдем гости в тази страна? — Той се поколеба, преди неохотно да добави: — Освен това, в агенцията може да има информатори.

— От това боли, нали? — каза Гален. — По дяволите, да, има информатори. Когато наоколо има толкова много пари, корупцията е просто факт от живота. Ти си единственият военен, на когото вярвам, без да задавам въпроси. — Той се усмихна. — Ти си изкопаемо от някой друг век. Недостижим и недокоснат от времето. Чудовището Нес в света на наркотиците.

— Не се чувствам недостижим. — Форбс направи гримаса. — Чувствам се мръсен. Прекалено дълго съм в тази игра. Искам поне веднъж да се случи нещо хубаво. Направи това за мен, Гален.

— Затвор? — Гален поклати глава. — Рискът е прекалено голям. Не искам да загубя още един човек заради този кучи син. Ще отида на риболов.

— Помисли си. Това ще бъде едно интересно предизвикателство и възможност да натриеш носа на Хавес. — Форбс се обърна с намерението да тръгне. — Ще ти се обадя след няколко часа. Може да нямаме много време. Не знам колко ще трае срещата на Хавес.

Той се спря на прага и погледна към Гален. Не разбра нищо от изражението на лицето му. Е, направи всичко, каквото можа. Използва всякакви възможни доводи — от спасяването на много деца от пристрастяване към наркотици до отмъщение. Дали беше достатъчно? Гален беше едно от най-трудните копелета и избухлив като експлозив. Трябваше просто да чака, за да види.

 

 

— Какво мислиш? — запита Лоугън, когато вратата се затвори зад Форбс.

— Какво мисля? — повтори грубо Гален. — Мисля, че някой го обработва. Вероятно Хавес се е уморил да бъде преследван от честен човек като Форбс и се готви да му устрои засада.

— Форбс не е глупак.

— Но е отчаян. Иска го прекалено много. Бори се с наркотиците повече от двайсет и пет години, а това е най-неблагодарната работа на планетата. След всичките тези години Форбс има нужда да знае, че е някой в тази област. — Той отиде до прозореца и се загледа над залива. — Лудо копеле.

— Ти го харесваш — усмихна се Лоугън. — Мисля дори, че му се възхищаваш. Вътрешно винаги си бил съпричастен към Дон Кихот.

— Това не означава, че ще му помогна в борбата с неговите вятърни мелници.

— Каква е ситуацията в Колумбия сега?

— Не по-добра от онази през последните четирийсет години. Най-левите бунтовници се борят с правителството, полувоенните се бият с бунтовниците и защитават селата, а понякога и наркотрафикантите. Нарколордовете седят на троновете си и плащат на всички и вероятно контролират цялото това представление със стрелбата.

— И Хавес е главното действащо лице?

— Един от водачите. След разпадането на наркокартела „Кали“ вече няма ясно изразен крал. Търговията с наркотици се децентрализира и се разпредели между няколко групи, което беше също толкова печелившо, както и безопасно. В наши дни вече се използва и Интернет. Всичко се разиграва под масата. Единственият ясен факт е, че едва ли има някой в цялата страна, на когото можеш да се довериш. Защото почти всички са замесени.

— Звучи малко подозрително, че тази Елена Кайлър ще избере Форбс, за да се обърне към него за помощ.

— Само тази част от цялата история има смисъл за мен. Форбс отказва всяко повишение, защото не иска работа на бюро, която ще му попречи лично да преследва трафикантите на наркотици. Военните го уважават и го оставят да действа както намери за добре, а честността му е станала легендарна сред бунтовниците в онези планини. — Той се усмихна накриво. — Повярвай ми, те знаят кого могат да подкупят и кого не могат. Той, естествено, ще е изборът на Елена Кайлър, ако тя наистина съществува.

— Което, разбира се, не е така. — Лоугън се изправи и последва Гален до прозореца. — Водата изглежда малко развълнувана. Може би седмицата няма да е добра за риболов.

— На мен ми изглежда прекрасна. За Бога, знаеш ли колко операции съм извършил в Колумбия? В това проклето място стават повече отвличания откъдето и да е другаде по света. Това не е моя работа, Лоугън. По дяволите, Форбс дори не може да ми плати.

— Ти имаш достатъчно пари.

— Такива думи от устата на милиардер като теб звучат направо смешно.

Лоугън се засмя.

— Нали? Е, аз имам нужда от пари повече от теб. Имам семейство, което трябва да издържам. — Усмивката му изчезна. — Работата е там, че ти искаш да отидеш.

— По дяволите, ако е така. — Той смръщи вежди. — Не е моя работа. Всичко това са просто куп лъжи. Прекалено удобно е, че Хавес е в Мексико. Така наречените доказателства вероятно въобще не съществуват. Жената е подкупена, за да примами Форбс.

— Значи, според теб, Елена Кайлър не е в мазето на затвора „Белим“?

— Нима думите ти имат за цел да извикат в съзнанието ми сърцераздирателна картина и да възбудят чувствата ми на защитник? Глупости. — Той втренчи поглед в Лоугън. — Тя най-вероятно се къпе във ваната на луксозен апартамент, платен от Хавес. Няма начин Елена Кайлър да е в онова мазе в Белим.

 

 

Белим

„Това е само тялото ми, повтаряше си непрекъснато Елена. А аз не съм само тяло. Аз съм още ум, сърце и душа“.

— Добре. — Мъжът от охраната проникна дълбоко в нея и я притисна с тялото си към твърдия бетонен под. — Добра малка курва. Харесва ти, нали?

— Да.

„Аз не съм тялото. Мога да понеса това“.

Не беше толкова зле, колкото когато беше изнасилена, защото този път го беше избрала.

— Харесва ми. Ти си истински бик, Хуан.

Изхвърли го от съзнанието си. Отиди с духа си на друго място, както направи и при изнасилването. Не, не можеше да го направи. Трябваше да е готова.

„Аз не съм тялото си.“

— Исусе! — Той изви тяло и нададе гърлен стон, когато се изпразни в нея.

Моментът на най-голяма слабост.

Сега.

Тя се повдигна с вик и обви врата му с ръце.

— Хуан!

Той се задъхваше.

— Доставих ти удоволствие. Накарах те да изпиташ оргазъм, нали?

Ръцете й се стегнаха около врата му.

— Какъв мъж си само… — Тя го дръпна обратно към себе си. — Ела тук…

— Държиш ме прекалено здраво. — Но в гласа му се долавяше задоволство. — Дай ми малко време и ще съм готов от…

Тя изви и счупи врата му.

Мъжът падна безжизнен върху нея. Исусе, колко беше тежък. Тя го избута встрани и скочи на крака, издърпа го в тъмния ъгъл на килията и хвърли одеялото върху него. Нямаше смисъл да го облича в дрехи. Скоро щеше да дойде другият. Бяха хвърлили монета, за да видят кой ще е първи с нея, и онзи беше доста разочарован.

Елена се сви до стената на килията и се опита да спре треперенето си. Чувстваше се наранена, насинена и насилена. И мръсна. Господи, колко мръсна!

Преглътна сълзите.

„Аз не съм тялото си.“

„Аз не съм тялото си.“

 

 

— Ще се срещнем на летището след двайсет минути — каза натъртено Гален, когато Форбс вдигна телефонната слушалка.

— Ще го направиш ли? — запита Форбс.

— Ще вземем частния реактивен самолет с пилот на Лоугън. Казах му, че и той може да допринесе с нещо. Ще кацнем на летището извън Меделин, а там ще ни чака джип, който ще ни закара до Томако. Няма да докладваш нищо на шефовете си. Няма да говориш с никого, докато не одобря. Аз ще ръководя шоуто. Минутата, когато уведомиш някого, ще е минутата, в която ще изляза от операцията. Разбра ли?

— Ще говорим за това по-късно.

Гален се опита да сдържи несъгласието си.

— Чуй ме, Форбс. Писна ми. Мисля, че може да пострадам, само защото съм достатъчно идиот да отида там с теб. Следователно сега не е моментът да разговаряш с мен. Знам, че обичаш да ръководиш шоуто и че можеш да свършиш добра работа. Но не и тази. Тая е изцяло моя или няма да се кача на самолета.

Форбс мълча минута.

— Аз й обещах, Гален.

— Ще стане по моя начин.

— Окей — въздъхна Форбс. — Шоуто е твое. — И затвори.

Гален прибра телефона в джоба си и тръгна към вратата. Победата не беше малка. Форбс беше упорит и твърдоглав човек и притежаваше увереността на годините и на опита си. Гален подозираше, че също така притежава и особено чувство към старомодната галантност, поради което Хавес е избрал жена за примамка.

Защото това беше капан. След като беше преценил всички за и против, беше решил, че историята на Елена Кайлър не е истинска, но в живота на Гален се бяха случвали и по-странни неща от сценария, който Форбс беше описал.

Гален трябваше да мисли за това като за капан — само така можеше да запази живота на Форбс.

И своята собствена кожа.

 

 

— Повтори това много бавно, Гомес. — Рико Хавес стисна още по-силно телефонната слушалка. — Тя е избягала?

— Снощи. Убила е двама от охраната на затвора и е избягала преоблечена в една от униформите.

— Ах, вие, глупаци! Разчитали сте на охраната на затвора, вместо на нашите собствени хора?

— Хуарес, надзирателят, не хареса идеята нашите хора да поемат каквото и да е управление над затвора. Каза, че няма да изглежда добре отстрани.

— На него му се плаща достатъчно, така че няма защо да се тревожим какво му харесва и какво — не. Защо сте я тикнали в затвора, вместо да я заведете в лагера?

— Бяхме близо до „Белим“ и аз помислих, че няколко дни в онова мазе може да я накарат да омекне.

— Намерете я.

— Вече сме по следите й. Жена, отговаряща на нейното описание, е видяна да се отправя към хълмовете южно от Белим. Няма да стигне далеч. Все пак тя е само жена.

— Чудя се дали това са помислили и двамата от охраната, преди тя да ги убие — каза Хавес с коприненомек глас.

Гомес разбра, че го правят на глупак.

— Аз няма да приема нищо за дадено. Ще доклад вам веднага, щом открием местонахождението й.

Идиот.

Когато остави слушалката, кокалчетата на Хавес бяха побелели. Беше предупредил Гомес да внимава, но той нямаше и най-малка представа, какво може Елена Кайлър. Само той беше равен на нея. Ако не беше решил, че е съществено важно да дойде на тази среща със семейство Делгадо, катастрофата никога нямаше да се случи.

Нямаше значение. Още два дни и преговорите щяха да бъдат завършени, а той — свободен да си тръгне. Отиде до огледалото и оправи реверите на смокинга си. Намираше любовта на семейство Делгадо към официалното облекло почти уморителна, каквато беше и липсата им на амбиция. Това щеше да е още една нощ на пиене и комар, а от него щеше да се очаква да чука блондинката, която му бяха осигурили да го забавлява. Винаги беше блондинка, обикновено висока и с прекрасни извивки. И мека.

Точно тази мекота той намираше отвратителна. Мъжът беше ловец, завоевател, а не можеше да се наслади на силата и властта си, ако партньорката му е слаба. Жената би трябвало да е силна и умна и да притежава достатъчно власт, за да му осигури истинско забавление.

Като Елена Кайлър.

Нямаше търпение да си тръгне оттук и да се включи в лова.

 

 

— Говориш по телефона, откакто сме във въздуха — каза Форбс. — Позволяваш ли да запитам на кого се обаждаш?

— Хосе Манеро.

— Манеро?

— Той е един от най-добрите информатори. Снабдявал ме е с информация за голям брой дела в Съединените щати и Южна Америка. Има най-добрите контакти в света на бизнеса и „къртици“ практически във всяка операция с наркотици в Колумбия.

Форбс смръщи вежди.

— Никога не съм чувал за него.

— На него му харесва така. Ти си от военните. А аз ти имам доверие, че ще запазиш името му за себе си. В момента, също така, съставям екипа. — Гален задраска и последното име в списъка си. — Ще са необходими двайсет и четири часа, за да могат всички членове на екипа да пристигнат в Колумбия. Това може да е добре, все пак. Обадих се на връзките си в Мексико сити и научих, че Хавес е все още там. Моят човек ще ми каже, когато той тръгне оттам. — Сведе поглед към бързо надрасканите си бележки. — Затворът „Белим“ не би трябвало да представлява трудност. Едва ли е по-голям от градски затвор, а пазачите не ги бива, както и надзирателя им. По-скоро бих използвал правилно силата на подкупа, отколкото тази на експлозивите. Но пък с експлозивите става по-бързо, а подкупът понякога изисква време и финес. Ще трябва да видим дали…

— Не мисля, че се налага да се тревожиш за Белим.

Гален вдигна поглед към него.

— Мисля, че май ставаше въпрос точно за това.

— Току-що се обадих на собствената си връзка в Белим.

Гален стисна устни.

— Казах ти да не телефонираш на никого, без да си говорил с мен.

— Не беше официално, а ти беше зает. — Форбс за говори бързо. — Преди две нощи в затвора имало голямо раздвижване. Двама души от охраната били убити. Елена Кайлър избягала.

— Разбирам.

— Ентусиазмът ти е заразителен — каза Форбс. — Така ще е много по-лесно за нас. Сега просто ще трябва да я вземем отнякъде. Ще отидем в Томако и ще чакаме тя да дойде при нас.

— Да дойде при теб, искаш да кажеш. Аз съм вън от играта. Предупредих те, Форбс.

Той застина.

— Не съм направил нищо, което… Окей, не последвах инструкциите ти. Няма да го направя отново. Никакви изключения. Така добре ли е?

Гален не отговори.

— Моля те.

Гален го гледа втренчено минута и после сви рамене.

— Сега може да нямаш нужда от мен.

Неочаквано, Форбс се усмихна.

— Разочарован си. Изрови всичката тази информация и направи всичките тези планове, а сега няма да се наложи да ги използваш. Прекалено лошо, Гален.

— Ще се приспособя. — Той остави химикала си. — А може да не е толкова просто, колкото си мислиш ти. Тя може да бъде заловена отново, преди да стигне до Томако. Защото от Белим дотам има цели седемдесет мили. А може това да е просто промяна в плановете на Хавес. А може и тя да се уплаши дотолкова, че просто да избяга и ти никога повече да не чуеш за нея.

— Няма да избяга. — Той премести поглед към мрака отвъд прозореца на самолета. — Ти не си говорил с нея. Не съм чувал по-твърдо решен човек от нея. Тя е на път, Гален. Чувствам го.

 

 

Калта беше в устата й. Елена я изплю и продължи да пълзи. Дъждът, който беше паднал снощи, беше и добър, и лош. По мократа земя оставаха следи, но пък кучетата нямаше да усетят миризмата. Ако имаше късмет, щеше да успее да се измъкне от преследвачите.

Нямаше да се провали. Беше успяла да им избягва в продължение на два дни и щеше да продължава да ги заблуждава. Не бързаше, ослушваше се и се движеше така, както я беше учил баща й. Близо до земята. Няма как да те видят, ако се слееш със земята. Реката беше само на няколко мили отвъд хълмовете, а така щеше да удави съвсем миризмата си.

Спря, за да се ослуша. Трябваше да изчака още миг, преди да може да чуе нещо друго, освен биенето на сърцето си и тежкото си дишане.

Излая куче — доста далеч. Добре.

Но Гомес може би беше изпратил мъже напред да охраняват брода на реката. Всички знаеха, че това е единственото достатъчно плитко място да се прекоси реката в район от четирийсет мили. Трябваше да е готова да заобиколи. Не, тя беше толкова уморена, че не можеше да мисли трезво и правилно. Да бъдеш подготвен, е само защита. Трябваше да атакува. Баща й непрекъснато повтаряше, че когато те преследват като диво животно, единственото, което можеш да направиш, е ти да се превърнеш в ловец и да елиминираш напълно заплахата.

Тя затвори очи. Още смърт. Още кръв по ръцете й.

Престани да хленчиш. Хавес би се съгласил напълно с философията на баща й. И нямаше да се замисли дали да я убие, след като получи онова, което иска. Дали Хавес се беше върнал и присъединил към глутницата зад нея? Как би се радвало копелето на този лов! При тази мисъл я завладя силен гняв, който прогони всяко разкаяние. Щом трябваше да се направи, тогава, направи го. Започни да мислиш на кое място биха ти устроили засада.

Тя отвори очи и извади оръжието, което беше задигнала от охраната. Отново запълзя напред, лактите й се забиваха в калта. Погледът й претърсваше гората в близост до реката. Там ли сте? Чакате ли ме?

Превърни се в ловец. Елиминирай заплахата.

 

 

Томако

Къщата беше рухнала хасиенда с три спални на пет мили от Томако. След предварително претърсване, Гален позволи на Форбс да влезе.

— Не съм впечатлен. Не е от онези великолепни хотели, в които обикновено отсядам — каза Гален и прокара пръсти по покритата с прах маса. — Разочарован съм от теб, Форбс. За такъв важен човек като мен, трябваше да осигуриш поне камериерки. Тук ли каза тя, че ще се срещнете?

Форбс кимна.

— Не искаше да допусне никаква възможност някой от жителите на селото да научи за нашето пристигане. Каза, че никой не е живял тук през последните шест години.

— А тя откъде знае? Мястото е доста далеч от хълмовете, където обикновено скитат бунтовниците.

— Не я попитах. Коя спалня искаш?

— Нито една. И ти няма да спиш в нито една от тях. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Казах на моите хора да се погрижат да сложат спални чували в джипа. Ще лагеруваме в гората и ще наблюдаваме къщата оттам. Майка ми винаги ми е казвала, че чистият въздух е полезен за мен.

— Значи нямаш доверие на Елена Кайлър и мислиш, че ме е примамила тук в капан.

— Нима казах това? — Той излезе навън и се качи в джипа. — Скачай вътре и ще скрием това чудесно возило в храстите, преди да разтоварим багажа и да направим лагера. Като компенсация, че те лиших от покрив над главата, ще ти приготвя най-вкусната вечеря, която някога си ял. Аз съм необикновен готвач.

Форбс седна на седалката до шофьора.

— Предполагам, че и това го е казвала майка ти.

Гален запали двигателя.

— Как позна?

 

 

Беше след полунощ, когато Форбс неочаквано и рязко се събуди.

Нещо не беше наред.

Звук?

Спалният чувал на Гален беше празен.

По дяволите!

Той хвърли одеялата встрани и скочи на крака.

Къщата.

Затича през гората. Един клон го удари през лицето.

Виждаше алеята на къщата точно пред себе си. Двама мъже се бореха. Гален беше отгоре. До него на земята лежеше пушка.

Гален изсумтя и главата му се отметна рязко назад, когато юмрукът на мъжа уцели болезнено брадичката му.

Противникът му се възползва от временната му слабост и се изправи, като повлече със себе си и Гален. После се освободи от него и заопипва наоколо за пушката.

Форбс пристъпи напред и ритна пушката встрани.

Гален се възползва от моментното разсейване на своя враг и го удари силно отстрани по врата.

Мъжът се отпусна безжизнен на земята. Гален въздъхна на облекчено и се изправи на крака.

— Бърза е. — Взе пушката. — И силна. Почти ми счупи челюстта.

— Тя? — Форбс застина на място. — Това е жена? Сигурен ли си?

— Повярвай ми, дори при извънредни обстоятелства мога да усетя разликата.

Форбс подсвирна тихо.

— Елена Кайлър?

— Вероятно.

Форбс направи крачка, за да види по-добре. Жената беше облечена в черни дънки, мръсна бяла риза и кожено яке и представляваше просто неясна фигура на лунната светлина. Беше средна на ръст, с тъмна къса коса.

— Почувствах нещо топло… Тя кърви.

Гален коленичи и разтвори коженото яке. Бялата риза беше изцапана с кръв.

— За Бога, Гален. Трябваше ли да правиш това?

— Не съм го направил аз. Това е рана от нож. Била е зашита, но се е разтворила. Ако не направим нищо, ще изгуби толкова кръв, че ще умре. — Той погледна Форбс. — Трябва да внимаваш повече.

— Какво?

— Добра е. Много е възможно Хавес да я е изпратил да те отвлече. Не позволявай никой никога да ти казва, че жените не са по-малко опасни от мъжете.

— Ти си луд. Вероятно Хавес й е причинил тази рана.

— Някой я е зашил. Като се появи тук с прободна рана, ще направи всяка история, която ти разкаже, много по-правдоподобна. По дяволите, та ти вече си готов да й повярваш! Лош късмет за нея, че налетя на мен, преди да е открила теб. Така че, ти ми кажи да спрем ли кръвта?

— Разбира се, че ще я спрем.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Надявам се, че няма да съжаляваш. — Той разкопча ризата и натисна раната. — Върни се в лагера. Имам комплект за първа помощ в чантата, донеси го, както и две фенерчета. Ще се опитам да спра кървенето. Не мисля, че са засегнати някакви важни органи. Кръвта като че ли намаля.

— Точно така. — Форбс забърза обратно към гората.

 

 

— Вече си в съзнание. Отвори очи — каза Гален. — Говори ми.

Никакъв отговор.

— Говори ми, иначе ще разтворя раната с още два инча, преди Форбс да се е върнал, и така няма да можем да те спасим. Какъв срам!

Тя отвори очи. Огромни тъмни очи, които го гледаха внимателно.

— Добре. И това е напредък — каза Гален. — Елена Кайлър?

— Да.

— Къде е Рико Хавес?

— Не знам.

Той вдигна компреса.

— О, Господи, сигурно се е изплъзнал! Погледни всичката тази кръв!

— Казах ти, не знам. — Тя го погледна гневно. — Бях в затвора в Белим. Той може да е някъде там наблизо. А може да е още в Мексико сити.

— В историята със затвора всичко е наред. Заслужаваш награда. — Той постави обратно компреса. — Помисли си за това! Давам ти две минути. Сигурен съм, че ще можеш правилно да си спомниш неговото местонахождение.

— Този, който току-що тръгна оттук, Бен Форбс ли беше?

— Можеше и да видиш кой е, ако не беше избрала да се правиш на изпаднала в безсъзнание.

— Тук не трябваше да има никого другиго, освен него. Можеше да е капан.

— Изрази много точно моята мисъл.

— Кой си ти?

— Шон Гален.

— Военните?

— Не и в най-лошите ми кошмари.

— Аз не бих мислила така. Виждала съм хора от твоя тип и преди. Била съм се рамо до рамо с наемни войници от целия свят. Баща ми също беше такъв. У теб се долавя същата нотка.

— Не обобщавай. Аз съм уникален. И също така се предполага, че съм твоят спасител. Въплъщението на Супермен. По-бърз от светлината…

— Ето комплекта за първа помощ. Ако може да се нарече така. — Форбс остави огромния комплект, на земята до Гален. — Мили Боже, в него сигурно има всичко необходимо. А в джипа имаш достатъчно оборудване да издържиш и на обсада! И говориш за това, че трябва да сме подготвени. Какво си… О, тя е в съзнание.

Гален кимна.

— В пълно съзнание. Това е Елена Кайлър.

Елена погледна Форбс.

— Ти си Бен Форбс? Предполагаше се, че ще дойдеш сам.

— Имах нужда от малко помощ. Защото ситуацията можеше да се окаже трудна. Спазих обещанието си. Той не е предател. Донесе ли доказателствата?

— Не, ще трябва заедно да отидем да ги вземем. Наблизо е.

— Защо не отидеш сама и да ни ги донесеш? — за пита Гален.

Тя не му обърна внимание.

— Не знам колко време имаме. Хавес ще разбере, че съм прекосила реката на десет мили оттук. Може да реши да изпрати още хора и да ги пръсне из околността.

— И как Хавес ще разбере това? — запита Гален.

— Трябваше да убия двама от хората му, за да прекося реката.

— Боже, боже, килията в мазето май е била много добре оборудвана!

Тя игнорира Гален и се обърна към Форбс.

— Откраднах малко провизии от един магазин и малко дрехи от едно село край реката. Нямам време за подобни мъчения. Просто ме превържете и да тръгваме на път.

— За нещастие, ако направим това, може да изгубиш толкова кръв, че да умреш — каза Гален. — Мога да зашия раната както трябва, Форбс. А вие можете хубаво да си побъбрите, докато правя това. Така тя ще се разсейва. Разбира се, може и да боли малко.

Тя прехапа долната си устна.

— Заший я. — Погледна Форбс и бавно му подаде ръка. — Ще останеш ли с мен, докато свърши? Не искам той да извлече много удоволствие от тази работа.

Той се усмихна и дланта му се сключи около нейната.

— Ще остана.

Елена изпусна въздишка на облекчение.

— Благодаря ти. — Погледът й се премести върху Гален. — Хайде, заеми се.