Нора Робъртс
Нощни сенки (1)

Първа глава

Той вървеше в мрака. Сам. Нетърпелив. Бдителен. В черно облекло и с маска на лицето. Сянка сред сенките, тих шепот сред приглушените нощни шумове и гласове.

Съсредоточено преследваше онези, които превръщаха в свои жертви безпомощните и уязвимите. Непознат, невидим, нежелан, безшумно дебнеше ловците в изпаренията на града — джунгла. Необезпокояван от никого, обикаляше тъмните улички и булевардите, изпълнени с насилие. Лек като дим се промъкваше по високите покриви на сградите или се спускаше надолу към влажните мазета.

Но когато някой имаше нужда от него, той се движеше като светкавица или вихър. Появяваше се като взрив от светлина, като оптическо ехо, което остава след светкавицата, пронизала небето.

Наричаха го Немезис, по името на древногръцката богиня на възмездието, и той бе навсякъде.

Вървеше в нощта, като заобикаляше звуците на смеха и кристалния звън на приемите. Привличаха го само стоновете и сълзите на самотните, отчаяните молби на жертвите. Нощ след нощ, облечен в черно и с маска на лицето, той се промъкваше безшумно из опасните тъмни улици. Не го правеше в името на закона. Законът лесно можеше да бъде манипулиран от онези, които не изпитваха никакъв респект към него. Прекалено често бе изопачаван и заобикалян от хора, които се преструваха, че го защитават. Знаеше — о, колко добре го знаеше. И никога не го забравяше.

Обикаляше града през нощта в името на справедливостта и правосъдието — дамата с невиждащите очи.

Справедливостта означаваше въздаване за греховете и равновесие на везните на правосъдието.

Подобен на сянка в мрака, той наблюдаваше града под себе си.

 

 

Дебора О’Роарк вървеше бързо. Както винаги, нямаше търпение да догони собствените си амбиции. Спретнатите й елегантни обувки енергично потропваха по неравния тротоар на Ийст Енд в Урбана. Искаше час по-скоро да се върне в колата си, но не защото се страхуваше, въпреки че кварталът беше опасен — особено през нощта — за сама и привлекателна жена. Носеше се на крилете на успеха. В качеството си на заместник областен прокурор тя току-що бе приключила с разпита на свидетел на убийство от движеща се кола — престъпление, което напоследък се срещаше все по-често и се бе превърнало в истинска напаст за града.

Съзнанието й бе изцяло ангажирано с мисълта, че още тази вечер трябва да се отбие в прокуратурата и да докладва за резултата от разпита, за да се задвижи колелото на правосъдието. Дебора вярваше в правосъдието и неговите безстрастни, твърдо установени и методични процедури. Убийците на младия Рико Мендес щяха да отговарят за извършеното престъпление. А с малко повече късмет, тя щеше да води делото от страна на обвинението.

Неугледната сграда с изпопадала мазилка, в която бе прекарала цял час, за да вади с ченгел думите на две уплашени момчета, се намираше на напълно тъмна улица. Всички лампи, освен две, бяха изпотрошени. Можеше да разчита само на бледите отблясъци на лунната светлина. Знаеше, че тъмните силуети, които се спотайваха в тесните проходи между сградите, бяха пияници, пласьори на дрога и проститутки. За пореден път си напомни, че и тя би могла да прекара живота си в някоя от тези мрачни, неприветливи сгради. Ако не беше по-голямата й сестра, която направи всичко възможно да й осигури дом, образование и добро съществуване.

Всеки път, когато предаваше поредното дело в съда, Дебора имаше чувството, че изплаща част от своя дълг към съдбата, която бе толкова добра с нея.

Една от спотайващите се сенки извика нещо по неин адрес — явно нещо неприлично. Последва дрезгав женски кикот. Въпреки че живееше само от осемнайсет месеца в Урбана, Дебора вече бе разбрала, че не бива да спира или дори да се издава, че е забелязала подвикването.

Продължи напред все така целеустремено, без да забавя крачка. След малко слезе от бордюра, за да се качи в колата си. Но някой я сграбчи отзад.

— Я, маце, колко си сладка.

Беше мъж, с петнайсетина сантиметра по-висок от нея и жилав като пружина. Целият вонеше, но не на алкохол. За частица от секундата тя разбра по изцъкления му поглед, че не беше под влияние на уискито, а на някакво химическо вещество, което ускоряваше, а не забавяше реакциите му. Здраво хвана с две ръце служебното си куфарче и с всички сили го блъсна в корема. Той изръмжа и отслаби хватката. Дебора се изтръгна от ръцете му и се затича, като трескаво търсеше в джоба си ключовете от колата.

Тъкмо беше напипала хладния метал, когато мъжът я настигна и я сграбчи за яката на сакото. Лененият плат се разцепи под натиска на пръстите му. Тя се обърна, за да го удари, ала в същия момент пред очите й проблесна острието на ножа, който нападателят притисна към нежната кожа под брадичката й.

— Пипнах те — обяви той и се изхили.

Дебора замръзна на място, страхуваше се дори да диша. В очите му прочете злобно задоволство и разбра, че този тип нямаше да обърне внимание нито на молбите й, нито на аргументите на логиката. Въпреки това произнесе с тих и овладян глас:

— Имам само двайсет и пет долара.

Мъжът се наведе още по-близо и леко я одраска с острието.

— Не си права, маце, имаш много повече от двайсет и пет долара. — Уви косата й около ръката си и я дръпна силно назад. Тя изпищя и тогава той я задърпа към тъмната пресечка. — Хайде, викай — изхили се в ухото й. — Обичам, когато жените вдигат врява. Хайде де. — Притисна ножа към гърлото й, — викай.

Дебора се подчини и гласът й отекна в тъмната улица, достигайки подземията на сградите. Веднага се разнесоха поощрителни подвиквания — естествено, към нападателя. Обитателите на близките сгради се спотайваха зад затъмнените прозорци и се правеха, че нищо не чуват.

Мъжът я блъсна върху влажната стена и тя се вцепени от ужас. Умът й, обикновено така остър и бърз, сега с нищо не можеше да й помогне.

— Моля те — промълви, макар да знаеше, че е безсмислено. — Не го прави.

Той се ухили.

— Защо? Ще ти хареса. — С върха на ножа отряза горното копче на блузата й. — Не можеш да си представиш колко съм готин.

Като всяко силно чувство, страхът изостри сетивата й. Усети сълзите си, горещи и влажни, които се стичаха по бузите й. Едва не се задуши от зловонния му дъх и смрадта на застоялите отпадъци, струпани в тясната уличка. Представи си как изглежда в неговите очи — бледа и безпомощна.

Ето че и аз се превърнах в поредния статистически случай, като насън помисли Дебора. Още една цифра в непрекъснато увеличаващия се брой на жертвите.

Постепенно, но все по-силно, зад вледеняващия ужас започна да се надига гняв. Нямаше да се унижава и да хленчи. Нито щеше да се предаде без бой. Усети ключовете, здраво стиснати в десния й юмрук. Съсредоточи се и с помощта на палеца постави върховете им между свитите си пръсти. Затаи дъх и се постара да насочи цялата си сила в тази ръка.

Ала точно когато смяташе да нанесе удар, нападателят й изведнъж се издигна във въздуха и полетя към металните контейнери за боклук, като размахваше безпомощно ръце.

Дебора си заповяда да се затича. Сърцето й туптеше силно, но беше сигурна, че за секунда ще успее да стигне до колата, да отключи вратата и да запали мотора. И тогава го видя.

Беше целият в черно — удължена тъмна сянка сред сенките в мрака. Стоеше над въоръжения с нож наркоман с леко разтворени крака и напрегнато тяло.

— Не мърдай — рязко заповяда мъжът в черно, когато тя машинално пристъпи напред. Гласът му прозвуча като нещо средно между шепот и ръмжене.

— Мисля, че…

— Недей да мислиш — прекъсна я все така рязко, без да си прави труда да я погледне.

Дебора се вбеси от грубия му тон, ала в същия момент наркоманът се надигна с рев, а ръката с ножа се изви в опасна дъга. Пред замъгления й и озадачен поглед проблесна мигновено движение, последвано от вик на болка и стържещият звук на ножа, който се удари в паважа.

Докато си поеме дъх, мъжът в черно беше застанал в предишното си положение. Наркоманът беше повален на колене, стенеше и притискаше с ръце корема си.

— Много… — Тя трескаво се опитваше да намери някоя подходяща дума. — … впечатляващо. Предлагам да… да повикаме полицията.

Той отново не й обърна внимание. Извади от джоба си парче здрава връв и завърза ръцете и краката на продължаващия да стене нападател. Вдигна ножа и натисна копчето на автомата. Острието изсъска и се прибра. Чак тогава се обърна към нея.

Забеляза, че сълзите на бузите й бяха почти изсъхнали. И въпреки че бе леко задъхана, нямаше вид на жена, която всеки момент ще припадне или ще изпадне в истерия. Беше впечатлен от самообладанието й.

Хладнокръвно отбеляза наум, че беше изключително красива. Бяла като слонова кост кожа на фона на облак от разбъркани черни коси. Нежни, почти крехки черти на лицето. Но очите променяха всичко. В тях имаше толкова много твърдост и решителност, въпреки че слабото й тяло продължаваше да трепери от преживяния ужас.

Сакото й бе скъсано, блузката — срязана отпред и отдолу се подаваше синкавата дантела на копринен комбинезон. Любопитен контраст с почти мъжката кройка на спретнатия делови костюм.

Не би трябвало да гледа на нея като на жена, а като на жертва на безбройните насилници, които кръстосваха улиците на града. Затова се изненада и донякъде се обезпокои от своята неочаквано земна и чисто мъжка реакция. Това беше много по-опасно от който и да било автоматичен нож.

— Ранена ли сте? — Гласът му беше тих и безстрастен. Остана скрит в сянката на сградите.

— Не. Всъщност не съм. — Вероятно преживяното беше оставило следи и по тялото, и в чувствата й, ала после щеше да мисли за това. — Просто се уплаших. Искам да ви благодаря за… — Докато говореше, направи крачка към него. На слабата светлина на уличните лампи забеляза, че лицето му бе закрито с маска. Очите й се разшириха от изненада и той забеляза, че бяха сини, яркосини. — Немезис — промърмори Дебора. — А аз си мислех, че си плод на нечие буйно въображение.

— Не по-малко реален съм от него — кимна към стенещата човешката фигура, която се търкаляше сред боклуците. В този момент забеляза на гърлото й капка кръв. Неизвестно защо, това окончателно го вбеси. — А ти изглежда си голяма глупачка.

— Моля?

— Този квартал е истинска клоака и не е място за такива като теб. Никой, който има поне капка мозък, не би дошъл тук доброволно.

Дебора се ядоса, но потисна гнева си. В края на краищата, нали й беше спасил живота.

— Бях по работа.

— Глупости — възрази той. — Нямаш работа на тази улица, освен ако не искаш да бъдеш изнасилена и убита.

— Нищо подобно. — Винаги, когато беше развълнувана, говореше с лек южняшки акцент. — Зная как да се грижа за себе си.

Погледът му се плъзна надолу, задържа се върху скъсаната блуза, след което отново се вдигна към лицето й.

— Очевидно.

Тя не можеше да различи цвета на очите му. Бяха тъмни, много тъмни. Изглеждаха почти черни на оскъдната светлина. Ала ясно долови непокорството в тях. Имаше и много надменност.

— Вече ти благодарих за помощта. Въпреки че не беше необходимо да се намесваш. И сама щях да се справя с този боклук.

— Нима?

— Точно така. Тъкмо щях да му издера очите. — Показа му острите върхове на ключовете, здраво стиснати между пръстите й. — С това.

Той отново я изгледа преценяващо и бавно кимна.

— Да. Вярвам, че щеше да го направиш.

— Нали точно това казвам.

— Значи напразно съм си губил времето. — Извади от джоба си черен парцал. Уви ножа и й го подаде. — Ето, ще ти потрябва като веществено доказателство.

В момента, в който докосна оръжието, отново си спомни чувството на ужас и безсилие. Промърмори някакво проклятие, но се постара да потисне гнева си. Който или каквото да бе този човек, той бе рискувал живота си заради нея.

— Много съм ти благодарна.

— Не търся благодарност.

Дебора обидено вирна брадичка.

— А какво?

Изгледа я проницателно, опитвайки се да проникне в същността й. В очите му за кратко проблесна някакво чувство и тя усети как я побиват хладни тръпки, когато чу думите му:

— Справедливост.

— Това не е начинът да се постигне справедливост — възрази Дебора.

— Обаче за мен е. Нали щеше да викаш полиция?

— Да. — Тя притисна с пръсти слепоочията си. Усещаше леко замайване. И стомахът й се бунтуваше. Не беше нито време, нито място да води спор за морала и прилагането на закона с войнствено настроени маскирани мъже. — В колата ми има телефон.

— Тогава иди да се обадиш.

— Така и ще направя. — Беше прекалено уморена, за да му противоречи. С леко разтреперани крака тръгна към колата. Видя на земята куфарчето си и се зарадва. Вдигна го и прибра ножа вътре. Обади се на 911, обясни къде се намира и какво се бе случило с нея и след няколко минути отново се върна в тясната пряка. — Обещаха да изпратят патрулна кола. — Уморено отметна от челото си един кичур.

Видя наркомана свит на кълбо върху цимента. Очите му бяха широко отворени и обезумели от ужас. Преди да си тръгне, Немезис подробно му беше обяснил какво го чака, ако отново го хване да се опитва да насилва жени. Заплахата бе достигнала дори до замъгленото му от дрогата съзнание.

— Хей? — Дебора озадачено огледа улицата, ала не видя спасителя си.

Беше си тръгнал. По дяволите, къде ли е отишъл? Въздъхна и се облегна на лепкавата, влажна стена. Спорът им още не беше приключил.

А той беше толкова близо до нея, че ако искаше, можеше да я докосне. Но тя не го виждаше. Това беше неговата благословия и проклятие — разплата за загубеното време, което беше прекарал между живота и смъртта.

Не протегна ръка към нея и не разбираше защо толкова му се иска да го направи. Просто я наблюдаваше и се стараеше да запази в паметта си неясния овал на лицето й, меката кожа, цвета на лъскавата коса, леко завита навътре към шията й.

Ако беше по-романтичен, сигурно щеше да мисли за нея в стихове или музика. Ала тъй като не беше, реши просто да изчака ченгетата, за да е сигурен, че нищо лошо няма да й се случи.

Забеляза как тя постепенно си възвърна маската на спокойствието, когато воят на сирените проряза нощта. Пое си дълбоко дъх и закопча скъсаното сако върху разрязаната блузка. Здраво се вкопчи в куфарчето си, вдигна гордо брадичка и с уверена стъпка се запъти да пресрещне полицейската кола.

Застанал сам в своя свят, наполовина реален, наполовина илюзорен, усети възбуждащия полъх на парфюма й.

За пръв път от четири години усещаше сладката и нежна болка на копнежа по жена.

 

 

Дебора не беше в настроение за приеми. Представяше си, че не е издокарана в червена рокля без гръб и с пластмасови банели, които се впиват в тялото й. Че не носи тесни обувки с осемсантиметрови токчета, които изтезаваха уморените й крака. Нито че се усмихва така, че лицето й всеки момент можеше да се разцепи на две.

В мечтите си виждаше как вместо това жадно поглъща криминален роман и похапва шоколадови бисквитки. Представяше си как се излежава в горещата вана, обвита в нежна пяна, за да успокои натъртванията по тялото си, които продължаваха да я безпокоят, въпреки че от отвратителното преживяване в Ийст Енд бяха минали цели три дни.

За съжаление въображението не можеше да я спаси от пронизващата болка в краката.

Ала не можеше да отрече, че приемът беше организиран добре. Е, може би музиката беше прекалено силна, но това не я притесняваше. Покрай сестра си, фанатична любителка на рокендрола, Дебора се чувстваше съвсем естествено в света на силните звуци. Сандвичите с пушена сьомга и спанак определено отстъпваха пред хрупкавите шоколадови бисквитки, ала не бяха лоши на вкус. Виното, което внимателно крепеше в едната си ръка, беше първокласно.

Имаше много блясък и разкош, целувки по бузите и приятелски ръкостискания. Естествено, нали приемът беше организиран от хотелиерския магнат Арло Стюърт за събиране на средства за предизборната кампания на сегашния кмет на Урбана, Тъкър Фийлдс. И Стюърт, и градската администрация се надяваха, че през ноември кампанията ще завърши благополучно и той ще бъде преизбран.

Тя още не беше решила кого да подкрепи — Фийлдс или младия му съперник Бил Тарингтън. Шампанското и пастетът не можеха да й окажат влияние. При избора си щеше да се ръководи от програмата на кандидата, а не от контактите, създадени по време на прием — както светски, така и политически. Тази вечер беше дошла тук поради две причини. Първо, Джери Бауър — дясната ръка на кмета, й беше личен приятел. Второ, прекият й шеф, областният прокурор, бе използвал хитроумно съчетание от служебен натиск и деликатност, за да я убеди да мине през позлатените врати на „Стюърт Палас“.

— Господи, колко добре изглеждаш. — Облечен в смокинг, елегантен и красив с чупливата си руса коса, която свободно падаше на приятното му почерняло лице, Джери Бауър се спря при Дебора и лепна една целувка на бузата й. — Извинявай, че не успях да ти се обадя по-рано. Нали знаеш, трябваше да посрещна и да представя гостите.

— Винаги е така с приближените на големите шефове, нямат време да си поемат дъх — усмихна се тя и вдигна чашата си за тост. — Доста хора са ви удостоили с вниманието си.

— Стюърт натисна всички възможни лостове. — Джери огледа присъстващите с окото на опитен политик. Остана доволен — на едно място се бяха събрали богатите и прочутите. Разбира се, предизборната кампания имаше и други аспекти — речи и различни публични изяви, пресконференции, срещи със собственици на магазини и работници от заводите — или работа сред всички сини, сиви и бели якички. Джери предварително бе решил, че след като се налага да прекара част от осемнайсетчасовия си работен ден в раздаване на усмивки и похапване на изискани сандвичи, поне да го прави с удоволствие.

— Направо съм зашеметена — увери го Дебора.

— Дано, защото разчитаме главно на твоя глас.

— Може и да го получите.

— Как си? — Джери се възползва от непринудения разговор и започна да трупа всевъзможни ордьоври в чинията си.

— Добре съм. — Предпазливо премести поглед към почти избелялата синина на лакътя си. Под червената коприна на роклята имаше и други, още по-неприятни следи.

— Наистина ли?

Тя отново се усмихна.

— Наистина. Не бих искала да го преживея още веднъж, но това, което ми се случи, ме накара да се замисля и то сериозно колко още работа ме чака, докато улиците на Урбана станат безопасно място за живот.

— Не биваше да ходиш там сама — промърмори той.

Все едно, че я заля със студена вода. Дебора засвятка гневно с очи, бузите й се зачервиха, брадичката й войнствено се насочи към него.

— Защо? От къде на къде в града ще има места, където човек не може да се движи свободно? Трябва ли да се примиряваме с факта, че някои квартали в Урбана са напълно недостъпни за приличните хора? Ако ние…

— Стига, предавам се. — Джери покорно вдигна ръце. — Вие, юристите, сте единствените, които един политик не може да надприказва. Напълно съм съгласен с теб, само се успокой. — Взе чаша вино от преминаващия наблизо келнер и мислено си напомни, че това трябва да е първото му и последно питие до края на вечерта. — Просто отбелязах един факт. Не казвам, че е справедливо, ала това е истината.

— А не би трябвало. — Очите й потъмняха от яд и възмущение.

— Кметът провежда твърда политика срещу престъпността — припомни й Джери и кимна с усмивка на двойка избиратели, които го поздравиха. — Надали някой по-добре от мен познава статистическите данни за престъпността в града. Няма спор, цифрите са потискащи и имаме намерение да ги намалим. Но е необходимо време. — Захапа едно морковче. — Само не ми казвай, че си на страната на онзи тип, Немезис. Да не би и ти да разсъждаваш като него: „Щом законът не може да се справи, аз мога“?

— Не. — Поне по този въпрос тя имаше твърдо становище — справедливостта се раздава от правосъдието и от никой друг. Вярваше в силата на закона дори когато действаше мудно. — Не обичам самодейността в прилагането на закона. Напомня ми за съда на Линч. Ала да си призная, много се радвам, че завчера Немезис беше тръгнал да се бие с вятърни мелници именно в онази уличка.

— И аз. — Нежно я докосна по рамото. — Като си помисля какво можеше да се случи…

— Нали не се случи. — Потисна спомена за чувството на безсилие и ужас, които бе изпитала тогава. — И въпреки романтичния ореол, с който го обвива пресата, отблизо той се оказа доста груб и невъзпитан. — Отпи от виното. — Задължена съм му, обаче никак не го харесвам.

— Добре познато чувство за един политик.

Дебора се отпусна и се засмя. Джери успя да я развесели.

— Добре, стига сме се занасяли. Кажи ми, с кого от гостите трябва да се запозная и с кого не е желателно; кого трябва да забележа и за кого изобщо не трябва да зная, че е сред присъстващите?

Джери беше забавен. Както винаги. През следващите няколко минути не само успя да унищожи впечатляващ брой сандвичи, но и да изброи имената и размера на доходите на хората, събрани в балната зала на „Роял Стюърт“. Тя искрено се смееше на остроумните му и хапливи забележки. Небрежно го хвана под ръка, докато обикаляха из салона. Случайно обърна глава и сред човешкото множество едно лице привлече погледа й.

Стоеше в група от пет-шест души, а от двете му страни, плътно притиснати до него, имаше по една красива жена. Да, наистина е хубав, помисли Дебора. Ала нали на приема беше пълно с привлекателни мъже. Плътна тъмна коса обрамчваше издълженото му слабо лице, което по нещо напомняше лицето на учен. Имаше едри черти и дълбоко поставени очи, кафяви очи, осъзна тя, тъмни и дълбоки като натурален шоколад. В момента изглеждаха леко скучаещи. Устните му бяха плътни, чувствени и извити в едва загатната усмивка.

Носеше смокинга си така, като че ли беше роден с него — естествено, спокойно, равнодушно. Дългите му пръсти отметнаха един огненочервен кичур от лицето на жената, която се наведе към него. Тя каза нещо и усмивката му стана по-широка.

В същия момент, без да се обръща, мъжът отмести поглед към нея.

— И тогава донесоха на малките чудовища телевизор с широк екран.

— Какво? — Дебора премигна, колкото и да бе абсурдно, имаше чувството, че внезапно се бе освободила от магия. — Какво каза?

— Разказвам ти за пуделчетата на госпожа Фортрайт.

— Джери, кой е онзи човек? Ей там. Между двете красавици — червенокосата и русата?

Той погледна и направи гримаса, след което сви рамене.

— Странно как на гърба му не се е качила и някоя брюнетка. Жените му се лепят като мухи на мед.

Не беше необходимо да й го казва, виждаше го със собствените си очи.

— Кой е този човек? — отново попита тя.

— Гътри. Гейдж Гътри.

Очите й замислено се присвиха.

— Защо имам чувството, че името ми е познато?

— Защото всеки ден го срещаш в светската рубрика на „Уърлд“.

— Не чета светски рубрики. — Макар да осъзнаваше, че се държи неприлично, Дебора упорито се вторачи в мъжа в противоположната част на салона. — Познавам го отнякъде — промърмори, — но не мога да си спомня откъде.

— Сигурно си чувала неговата история. Бивше ченге.

— Ченге ли? — Веждите й се извиха от изненада. Стори й се, че се вписваше прекалено добре сред богатите и привилегированите за едно ченге.

— При това доста добро, беше от местните — от полицейското управление на Урбана. Преди няколко години той и партньорът му пострадаха по време на служба. И то сериозно. Партньорът беше убит, а Гътри беше почти отписан.

Тя се замисли и изведнъж се досети.

— Да, сега си спомням. Четох за неговата история във вестниците. Божичко, че той беше в кома…

— Осем или девет месеца — уточни Джери. — Вече смятаха да изключат поддържащите системи, когато той неочаквано отвори очи и се върна сред живите. Не можеше повече да обикаля по улиците и го преместиха на канцеларска работа в полицейското управление. Междувременно, докато се луташе из „зоната на здрача“, получи тлъсто наследство. Може да се каже, че парите му дойдоха тъкмо навреме.

Надали е толкова просто, помисли си Дебора. В подобни случаи парите не са всичко.

— Сигурно се е чувствал ужасно. Загубил е почти една година от живота си.

Джери отново напълни чинията си с вкуснотии и се огледа да не е пропуснал нещо интересно.

— Не се безпокой, наваксал си е загубеното. Жените много го харесват. Вероятно защото успя да превърне наследството от три милиона долара в трийсет. И продължава да го увеличава. — Отхапа парченце скарида с подправки и забеляза, че Гейдж плавно се измъкна от придружителките си и тръгна в тяхна посока. — Бре, бре — промърмори под нос. — Изглежда интересът е взаимен.

 

 

Гейдж я забеляза веднага щом влезе в залата. Спокойно наблюдаваше как се спира при свои познати, после се отдалечава и продължава напред сама. Усещаше всяко нейно движение, докато поддържаше лек светски разговор, и от това изпитваше неясно безпокойство. Забеляза я как се усмихва на Джери, видя и как неколцина други мъже я целуват и небрежно я прегръщат през раменете.

Искаше да разбере какви бяха отношенията й с тези хора. Макар да нямаше особено значение. Или по-скоро не би трябвало да има, поправи се той. Нямаше време за сочни брюнетки с интелигентни очи. Въпреки това решително се насочи към нея.

— Джери — усмихна се Гейдж, — приятно ми е да те видя.

— Удоволствието е взаимно, господин Гътри. Добре ли се забавлявате?

— Разбира се. — Погледът му се отмести към Дебора. — Здравейте.

Поради някаква смехотворна причина гърлото й беше парализирано и тя остана безмълвна.

— Дебора, искам да ти представя господин Гейдж Гътри. Господин Гътри, запознайте се със заместник областния прокурор Дебора О’Роарк.

— Значи заместник областен прокурор. — Усмивката на Гейдж беше ослепителна. — Радвам се, че правосъдието се намира в толкова красиви ръце.

— Компетентни — поправи го тя. — Предпочитам да ги разглеждате като компетентни.

— Разбира се. — Макар да не му бе подала ръка, той я пое и я задържа няколко секунди.

Внимавай! Пази се, предупредително проблесна в съзнанието й в момента, в който дланите им се докоснаха.

— Ще ме извините ли за момент? — Джери отново постави ръка на рамото й. — Кметът ме вика.

— Разбира се. — Събра сили и му се усмихна. За свой най-голям срам трябваше да признае, че напълно го бе забравила.

— Сигурно отскоро сте в Урбана — забеляза Гейдж.

Въпреки смущението си, Дебора го погледна право в очите.

— От година и половина. Защо?

— Изненадан съм, че не ви познавам.

— Нима? Да не си водите списък на всички заместник областни прокурори?

— Не на всички. — Докосна перлената капка на обицата й. — Само на красивите. — Възмущението, проблеснало в очите й, му достави искрено удоволствие. — Искате ли да потанцуваме?

— Не — въздъхна дълбоко. — Не, благодаря. Не мога да остана повече. Имам доста работа.

Той погледна часовника си.

— Минава десет.

— Законът действа двайсет и четири часа в денонощието, господин Гътри.

— Гейдж — поправи я той. — Тогава ще ви изпратя с колата си.

— Не. — Внезапно и необяснимо чувство на паника стегна гърлото й. — Не е необходимо.

— Щом не е необходимо, да го направим просто за удоволствие.

Галантен е. Дори прекалено за мъж, който току-що се е отървал от една блондинка и от една червенокоса красавица. Не й допадаше идеята да попълни триото като липсващата засега брюнетка.

— Не искам да ви лишавам от удоволствието да останете на приема.

— Никога не стоя до късно на подобни събирания.

— Гейдж… — Приближи се червенокоската с пълните и леко влажни устни и отново се овеси на ръката му. — Сладурче, още не си ме поканил да танцуваме. Хайде, само един танц.

Дебора се възползва от ситуацията и се измъкна към изхода. Знаеше, че се държи глупаво. Ала губеше самообладание само при мисълта, че ще остане с него насаме в колата му. Вероятно ставаше дума за най-обикновен инстинкт за самосъхранение. На пръв поглед Гейдж Гътри беше мил, чаровен и привлекателен мъж. Но тя усещаше зад приятната му външност още нещо — нещо като подводно течение, тъмно и опасно. Дебора реши, че и без него си имаше достатъчно проблеми. Не й трябваше да се тревожи още и за Гейдж Гътри.

Излезе навън в топлата влажна нощ.

— Да ви поръчам ли такси, госпожице? — попита я портиерът.

— Не. — Гейдж здраво я хвана под ръка. — Не, благодаря.

— Господин Гътри — започна тя.

— Гейдж. Колата ми е съвсем наблизо, госпожице О’Роарк. — Посочи към дълга елегантна лимузина, черен металик.

— Прекрасна е — отбеляза Дебора през зъби. — Ала напълно ме устройва и едно такси.

— Не и мен. — Кимна на високия пълен мъж, който седеше на мястото на шофьора. Той веднага стана и отвори задната врата. — Улиците в нашия град не са безопасни нощем. Искам да съм сигурен, че ще пристигнете жива и здрава там, закъдето сте се запътили.

Тя отстъпи крачка назад и го изгледа продължително и изпитателно. По същия начин би погледнала снимката на някой престъпник в полицейското му досие. Вече не й изглеждаше толкова опасен, въпреки присмехулната усмивка, която не слизаше от устните му. Стори й се дори малко тъжен. Или може би самотен.

Обърна се към лимузината. И за да не си мисли Гейдж Гътри, че лесно се е предала, погледна го през рамо и подхвърли:

— Случайно да са ви казвали, че сте прекалено нахален, господин Гътри?

— Често ми го повтарят, госпожице О’Роарк.

Седна до нея и й подаде червена роза с дълга дръжка.

— Подготвили сте се — промърмори Дебора. Интересно за кого — за русата или за червенокосата, запита се наум.

— Старая се. Къде да ви закарам?

— До сградата на съда. Намира се на Шеста и…

— Зная адреса. — Гейдж натисна някакво копче и стъклото, което ги отделяше от шофьора, безшумно се отвори. — Карай към съда, Франк.

— Да, господине. — Стъклото се върна на мястото си и те отново бяха изолирани от външния свят.

— Доколкото разбирам, двамата сме от една и съща страна — забеляза тя.

— На какво?

— На закона.

Той се извърна към нея. В тъмните му очи имаше нещо хипнотизиращо. Това я накара да се замисли какво ли бе видял през дългите месеци лутане из онзи странен свят между живота и смъртта. Или по-точно, когато е бил толкова близо до смъртта.

— Вие защитавате закона?

— Поне се надявам да е така.

— Но се споразумявате с адвокатите на престъпници и се отказвате от обвинения?

— Системата е претоварена — опита да се оправдае Дебора.

— О, да, системата. — Пренебрежително сви рамене. — Откъде сте?

— От Денвър.

— Съмнявам се. Усещането за кипариси и цветове на магнолия в гласа ви надали е от Денвър.

— Всъщност съм родена в Джорджия, ала двете със сестра ми сме се местили в доста градове. В Урбана пристигнах от Денвър.

Сестра й, забеляза Гейдж. Не спомена нито родители, нито семейство. Само сестра си. Но реши да не я пита нищо. Поне засега.

— Защо се преместихте?

— Заради предизвикателството. Исках да използвам натрупаните в колежа знания за нещо добро. Блазнеше ме мисълта, че помагам да възтържествува справедливостта. — Спомни си делото на Мендес и четиримата членове на бандата, които бяха арестувани и всеки момент щяха да бъдат съдени. — И донякъде успявам.

— Вие сте идеалистка.

— Може би. Защо, лошо ли е?

— Не. Само че понякога идеалистите изживяват жестоки разочарования. — Замълча и я погледна изпитателно. Уличното осветление и фаровете на насрещните коли ту проблясваха, ту изчезваха. Тя бе еднакво красива и на светло, и на тъмно. Беше впечатлен не само от красотата й, но и от силата, която излъчваха очите й. Онази сила, която се дължеше на съчетанието на интелигентност, остър ум и решителност. — Бих искал да ви видя в съда — каза след малко.

Дебора се усмихна и той добави към силата и красотата още нещо. Амбиция. Убийствено съчетание.

— Там съм истинска харпия.

— Не се и съмнявам.

Копнееше да я докосне, да усети поне с върховете на пръстите си тези красиви бели рамене. Ала дали щеше да се задоволи само с едно докосване? И тъй като се опасяваше, че няма, предпочете да се въздържи. Изпита истинско облекчение, когато колата се приближи до бордюра и спря.

Дебора се обърна и отправи невиждащ поглед през прозореца към старинната, внушителна сграда на Градския съд.

— Колко бързо пристигнахме — промърмори тихо, като се опитваше да скрие разочарованието си. — Благодаря, че ме докарахте.

Шофьорът отвори вратата и тя слезе.

— Пак ще се видим.

И за втори път Дебора се обърна и подхвърли през рамо:

— Може би. Лека нощ.

За миг той остана прикован към меката седалка, замаян от аромата на парфюма й.

— Прибираме ли се? — попита шофьорът.

— Не. — Гейдж си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Остани тук и я закарай у тях, когато свърши. Аз имам нужда от малко чист въздух.