Линда Хауърд
Среднощна дъга (8)

Осма глава

Тази нощ промени напълно начина, по който Джейн възприемаше тъмнината. Страхът да остане сама в тъмното сигурно винаги щеше да е в нея, но когато Грант я привлече към себе си, тъмнината вече не беше враг, когото да държи на разстояние. Превърна се в топло одеяло, донесло сигурност, обвило ги отвсякъде, изолирало ги от целия свят. Усети ръцете му по тялото си и забрави за нощта.

Целува я, докато тя се притисна към него и започна да моли да я освободи от избуялото желание. Съблече и нея, и себе си нежно и бавно, след това се отпусна по гръб и я сложи отгоре.

— Нараних те тази сутрин — каза той с тих категоричен глас. — Този път ти водиш, вземи колкото искаш.

Да се люби с него й донесе примитивна радост, която нямаше край. Тя загуби контрол, движеше се диво, а необузданата й страст премина границата на контрола, който той се опитваше да запази. Грант издаде гърлен стон и я притисна към себе си, превъртя я така, че да остане под него. След невероятното удоволствие, което изпита, можеше да мисли само за него и за любовта си. Тъмнина нямаше. Със страст и желание той я бе извел от мрака. Когато заспа в прегръдките му, дори не се замисли за непрогледния мрак около тях.

На следващата сутрин, както обикновено, тя се събуди бавно, размърда се, мърмореше нещо, докато се гушеше до прекрасната топлина на мускулестото тяло под нея и знаеше дори в съня си, че това е Грант. Ръцете му се спуснаха по гърба и стиснаха бедрата й, за да я събудят напълно. След това той внимателно се обърна на една страна, задържа я в ръцете си и я положи по гръб. Очите й трепнаха, но наоколо бе все още тъмно, затова тя отново стисна клепачи и притисна лице във врата му.

— Почти се зазори, мила — каза до косата й той, но не можеше да си наложи да спре да я докосва, да се изправи и да се облече. Ръцете му се плъзгаха по копринено гладката кожа, откриваха отново местата, които бе докосвал и целувал през нощта. Ответът й го покори. Тя бе толкова открита и искрена, желаеше го и се предлагаше с простота, която му отне дъха.

Джейн простена и той я изправи да седне, след това дръпна ципа на палатката, за да влезе лъч светлина.

— Будна ли си?

— Не — измърмори тя и се прозя.

— Трябва да вървим.

— Знам. — Измърмори нещо неясно, напипа дреха, която реши, че е блузата й и се опита да я оправи. Не, платът беше прекалено много, затова спря разочарована и му я подаде. — Май е твоята. Прекалено голяма е, за да бъде моя.

Той взе ризата, а Джейн заопипва наоколо, докато намери своята под одеялото, върху което спяха.

— Не можеш ли да откраднеш някой камион, нещо такова? — попита тя, защото не можеше да понесе още един ден да ходят.

Той не се разсмя, но Джейн усети как ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Нали знаеш, че това е забранено от закона?

— Престани да ми се смееш! Нали си минал специално обучение? Не знаеш ли как да скачиш жичките, които трябва?

Той въздъхна.

— Мога да запаля всеки автомобил, на който имаме късмета да попаднем, но ако го открадна, то е все едно да афишираме намеренията си пред Турего.

— На какво ли разстояние сме от Лимон? Можем да стигнем там преди Турего да е претърсил всички селища до там.

— Мила, прекалено рисковано е. Най-сигурният ни път е да минем през крайбрежните блата, а след това да поемем покрай брега. В блатата няма как да ни проследят. — Той замълча за момент. — Трябва да спрем в селото за храна, но ти ще останеш да се криеш в гората.

Джейн се дръпна.

— Как ли пък не!

— Дяволите до го вземат, твърде опасно е да се показваш, не разбираш ли?

— А за теб не е ли опасно да се показваш? Аз поне имам черна коса и очи като местните. Не забравяй, че онзи войник те видя, а приятелят ти, пилотът сигурно им е разказал за теб, така че са научили, че сме заедно. Тази руса грива, дето я размахваш е доста необичайна за тази част от света.

Той прокара ръка през разбърканата си коса, учуден, че е пораснала толкова дълга.

— С това лесно ще се справим.

Тя скръсти категорично ръце.

— Никъде няма да ходиш без мен.

За момент настъпи мълчание. Започваше да си мисли, че е спечелила удивително лесна победа, когато той заговори, а от тихия му глас по гърба й пробягна ледена тръпка, защото това бе най-страшният глас, който някога бе чувала.

— Ще вършиш каквото ти кажа, иначе ще те завържа, ще ти запуша устата и ще те оставя в палатката.

Бе неин ред да замълчи. Близостта им я бе накарала да забрави, че той първо бе войн, а след това неин любовник. Въпреки нежността и страстта му към нея, той все още бе същият мъж, който я бе ударил и прехвърлил през рамо, за да я отнесе в джунглата. Не му се сърдеше за това, особено след начина, по който го бе посрещнала, но сега ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Стори й се, че той нарочно й напомня причините за връзката им и я кара да признае, че физическата им близост не я прави равна на него. Все едно че бе използвал тялото й, след като тя бе готова да му го предложи, но не виждаше причина да допусне тя да му влияе.

Джейн му обърна гръб, опита се да оправи блузата си и най-сетне успя. Нямаше да го остави да види болката в очите й, а и знаеше, че любовта, която изпитва не е споделена.

Той протегна ръка и дръпна блузата.

Тя го погледна стресната.

— Трябва да се облека. Нали каза, че…

— Много добре знам какво съм казал — изръмжа той и я положи на одеялото. Примамливото й меко тяло, мисълта че я е наранил и характерното вирване на брадичката, както и опитът й да не му позволи да разбере, бяха много по-важни, отколкото да продължат. Ледът, натрупан в гърдите му не позволяваше да й признае колко много означава за него. Самотата и навикът да е изолиран, докато живееше на прага на смъртта, все още не бяха преодолени, а може би никога нямаше да бъдат. За него бе жизненоважно да запази част от себе си скрита, далечна, студена. Същевременно не можеше да й позволи да се отдръпне от него с това равнодушно изражение. Беше негова и бе дошъл моментът да я накара да приеме този факт.

Постави ръце на бедрата й, разтвори ги и се отпусна върху нея. Джейн си пое рязко въздух, а ръцете й стиснаха гърба му. Навлезе в нея бавно, изпълни я с един тласък, при който тялото й се изви на одеялото.

Навлизаше дълбоко и я държеше здраво. Бе толкова стегната, че му се искаше да изпъшка, докато по гърба му се стрелкаха тръпки на удоволствие. Вплете пръсти в косата й и извъртя главата й така, че устата й да е под неговата, а след това я целуна с настървение, което ясно говореше за ада, който преживява. Тя откликна веднага. Устните й бяха негови, както и тялото, готово да посрещне забързаните тласъци. Искаше му се да се потопи в нея, да навлезе още по-дълбоко, докато останат свързани заедно, докато плътта им се слее. Притискаше я под себе си, телата им вплетени заедно. Не можеше да се насити на вълните задоволство, които ги караха да се притискат един в друг, да се напрягат, за да достигнат върха на страстта. Когато бе в нея, не изпитваше нужда да се изолира. Тя отнемаше част от него, която той не бе готов да й предложи, но не можеше да спре. Сякаш бе на гребена на вълна и не можеше да се отдели от нея, докато не стигнеше брега. Трябваше да я следва до самия край и бе решен да се порадва на всеки миг на опиянение за краткото време, което им оставаше.

Джейн стисна раменете му, подлудяла от мощното въздействие на тялото му. Той изглежда бе изгубил контрол. Беше див, беше неукротим, бе толкова горещ, че кожата чу сякаш прогаряше дланите й. Тя бе обзета от неговата страст, надигаше се към него и молеше за още. След това удоволствието се извиси и той впи устни в нейните, за да заглуши виковете. Екстазът й дойде едновременно с неговия и двамата се отпуснаха тръпнещи, докато ги заливаха вълните на удоволствието. Сега тя го държеше, всичко бе свършило и той се бе отпуснал върху нея, очите му затворени, гърдите му се повдигаха, тялото му лъщеше от пот.

Пръстите й нежно докоснаха обърканите тъмно златисти кичури на косата му и ги пригладиха настрани от челото. Нямаше представа какво бе предизвикало тази неочаквана огнена страст, но и нямаше значение. Важното бе, че независимо от всичко, той имаше нужда от нея по един първичен начин, който той не одобряваше, но на който не можеше да устои. Не това искаше и тя, но поне бе някакво начало. Бавно го погали по гърба и усети стегнатите мускули под бронзовата кожа. Мускулите му трепнаха, след това се отпуснаха под милувката й и той стана по-тежък, когато напрежението го напусна.

— Сега вече наистина трябва да тръгваме — прошепна до гърдата й той.

— М-м-м. — Не искаше да помръдне. Краката й тежаха, напълно отпуснати. С радост бе готова да лежи тук целия ден, да се отпусне до него, а при всяко събуждане да се любят отново. Знаеше, че това спокойствие няма да продължи дълго. И наистина, след малко той се размърда и се отдели от нея.

Облякоха се мълчаливо. Чуваше се само шумоленето на дрехите им, докато тя започна да връзва ботушите. Той протегна ръка и повдигна брадичката й, а палецът му погали долната устна.

— Обещай ми — настоя той и я накара да го погледне. — Кажи ми, че ще правиш каквото ти кажа, без да спориш. Не ме принуждавай да те вържа.

Какво искаше той, покорство, или доверие? Джейн се поколеба и реши да се остави на инстинктите си.

— Добре — прошепна тя. — Обещавам.

Зениците му се разшириха, а палецът се спря в ъгълчето на устата й.

— Аз ще се грижа за теб — каза той и това бе повече от обещание.

Събраха палатката, а след това Джейн извади оскъдните им запаси от храна. Пресипа последното Перие в манерката, скриха бутилките и си разделиха шоколадчето, което тя бе запазила. Шоколадът и кутийка сок от грейпфрут бе цялата им закуска и последната храна.

Утрото минаваше и горещината и влажността ставаха нетърпими, когато Грант спря и се огледа. Избърса чело с ръкава.

— Почти до селото сме. Стой тук. Връщам се след около час.

— А какво ще рече „около“? — попита любезно тя, а стиснатите й зъби го накараха да се усмихне широко.

— Ще рече, докато се върна. — Извади пистолета от кобура и й го подаде. — Предполагам, че знаеш как да го използваш.

Джейн пое оръжието от ръката му, стиснала сърдито устни.

— Да. След отвличането, татко настоя да се науча да се отбранявам. Това включваше и курс по огнестрелни оръжия, както и курс по самозащита. — Слабата й ръка задържа внимателно, но опитно пистолета. — Никога не съм използвала такъв. Каква марка е?

— Десетмилиметров брен — изръмжа той.

Тя повдигна вежди.

— Те не бяха ли експериментални?

Той сви рамене.

— За някои хора може и да са. Използвам го от известно време. Върши ми работата, за която съм го взел. — Наблюдава я за кратко, след това сключи вежди. — Можеш ли да го използваш, ако се налага?

— Не знам. — Колеблива усмивка трепна по устните й. — Да се надяваме, че няма да се стигне до това.

Той докосна косата й с искрената надежда никога да не разбере отговора на този въпрос. Не искаше нищо да замъгли веселата й усмивка. Наведе се, целуна я жарко и без да каже и дума повече се сля с гората по онзи типично негов тих начин. Джейн остана загледана в пистолета в ръката си, след това мина до повалено дърво и внимателно огледа животинския свят, преди да посмее да седне.

Не можеше да се успокои. Беше нервна, притеснена, и въпреки че не трепваше всеки път, когато някоя птица изпискаше, или ревнеше маймуна, или нещо прошумолеше в храстите, сетивата й бяха изострени към всеки шум. Беше свикнала Грант да е до нея и самото му присъствие я караше да се чувства в безопасност. Без него бе уязвима и по-самотна, от когато и да е преди.

Страхът я гризеше, но този страх бе за Грант, не за нея. Беше се забъркала в това с отворени очи и бе приела опасността, защото тя бе цената, която се налагаше да плати, но Грант бе замесен единствено заради нея. Ако нещо му се случеше, тя знаеше, че няма да може да го понесе, затова се страхуваше. Как очакваше да се появи най-спокойно в едно провинциално село и никой да не го забележи? Всичко у него привличаше погледа, от стойката до рошавата руса коса и тези диви златни очи. Знаеше, че Турего е посветил и дните и нощите си да я търси, а след като вече бяха виждали Грант с нея, животът му висеше на косъм, както и нейният.

Сигурно Турего вече е разбрал, че микрофилмът е в нея. Щеше да изпадне в бяс, защото го бе направила на глупак, щеше да бъде отчаян, защото тя можеше да съсипе кариерата му в правителството. Джейн преплете пръсти, а тъмните й очи гледаха напрегнато. Беше мислила да унищожи микрофилма, за да е сигурна, че няма да попадне в ръцете на Турего, или на някоя друга враждебна групировка, или правителство, но тъй като не знаеше какво има на него, не посмя. Знаеше само, че е много важен и не искаше да лиши страната си от важна информация. Не само това, но можеше да й се наложи да го използва като разменна монета. Джордж я бе обучил добре, бе я запознал с хлъзгавата предпазливост, с тактиката, която му бе позволила да остане в сянка и много малко хора да имат представа за съществуването му. Ако някой я притиснеше в ъгъла, бе готова да използва всяко преимущество, с което разполагаше, да направи каквото се налагаше, но искрено се надяваше да не се налага да взема подобно отчаяно решение. Най-добрият сценарий бе този, в който Грант я измъкваше от страната. Щом се озовеше на сигурно място в Щатите, щеше да се свърже с когото трябва и да го предаде на хората, които щяха да го съхранят. След това можеше да се съсредоточи да преследва Грант, докато той разбереше, че не може да живее без нея. Най-лошият сценарий, който можеше да си представи бе нещо да се случи на Грант. Всичко у нея се сви при тази мисъл.

Вече бе наранен прекалено много. Грант бе опитен, закален войн, който носеше белезите на миналото, както невидимите в душата му, така и тези, които личаха по тялото. Беше се оттеглил от служба, беше се опитал да се откъсне от миналото, но пустотата в очите му й казваше, че все още живее в сенките, където слънцето и топлотата не могат да проникнат.

У нея се надигна силно желание да го защити. Беше силна, беше преживяла много, бе преодоляла детския кошмар, който можеше да я съсипе емоционално. Не бе позволила това да прекърши крилете й, напротив, беше се научила да се извисява и да се радва на свободата. Само че не се чувстваше достатъчно силна, за да продължи да живее без Грант. Трябваше да е сигурна, че е жив и здрав, иначе слънцето нямаше да изгрее никога повече за нея. Ако някой се осмелеше да го нарани…

От потта кичурите покрай слепоочията й се бяха накъдрили, капчици се стичаха между гърдите й. Въздъхна и се зачуди от колко време вече чака. Избърса лице и зави косата си на кок, за да не усеща плътната й топлина на врата си. Толкова беше горещо! Въздухът бе натежал и притискаше кожата й като горещо мокро одеяло, затрудняваше дишането. Сигурно скоро щеше да завали. Наближаваше времето, когато започваше бурята.

Известно време наблюдава колона мравки, след това се опита да се позабавлява като броеше различните птици, които прелитаха и цвърчаха из зеленината над нея. Джунглата бе оживяла и тя вече знаеше, че ако е предпазлива, може да върви през нея, не че й се искаше да опита без Грант. И знанията, и опита бяха негови. Вече не бе сигурна дали смъртта не я дебне зад всеки храст. Животните из гората бяха срамежливи и заобикаляха, когато приближеше човек. Истина бе, че най-опасното животно в джунглата бе човекът.

Бе минал доста повече от час и някакво неспокойство започваше да я притиска. Седеше неподвижна, дрехите й в зелено и черно се сливаха със зеленината наоколо. Всичките й сетива бяха нащрек.

Не забеляза нищо, не чу нищо необичайно, но чувството на притеснение, пролазило по гърба й продължаваше да я измъчва. Джейн остана неподвижна още миг, след това се поддаде на инстинктите си. Опасността беше близо, съвсем близо. Раздвижи се бавно, внимателно, за да не прошумоли нито едно листо и пропълзя зад корените на поваленото дърво. Те бяха обвити в лиани и заслонени от храсти, избуяли високо, възползвали се от смъртта на огромното растение. Тежкият пистолет й напомни, че Грант е имал основание да й го остави.

Някакво движение привлече погледа й и тя измести единствено очи, за да види какво е. След няколко дълги секунди го забеляза отново — загоряла кожа и нещо зелено, което не бе нито животно, нито растение, а шапка. Мъжът се движеше бавно, предпазливо и не издаваше никакъв шум. Носеше пушка и вървеше по посока на селото.

Сърцето на Джейн блъскаше като обезумяло. Грант лесно можеше да се изправи срещу него в ръкопашен бой, но той можеше да изненада Грант, докато мъжът, партизанин вероятно, очакваше да го открие. Джейн не се съмняваше, че при нормални обстоятелства Грант ще бъде победител, но ако го нападнеха в гръб, можеха да го застрелят преди още да реагира.

Чу се ясно доловимото бучене на хеликоптер, все още сравнително далече, но това означаваше, че издирването на двамата бегълци продължава. Джейн изчака шумът от хеликоптера да заглъхне с надеждата присъствието му да предупреди Грант. Сигурно се бе сетил, той бе достатъчно предпазлив и нямаше да се остави да го изненадат. Поне затова бе доволна, че има хеликоптер.

Трябваше да открие Грант, преди да се сблъска с партизанина и преди партизанинът да открие нея. Този мъж едва ли бе единственият, който я търсеше.

Бе научила много от Грант през последните няколко дни. Бе усвоила тихият му начин на придвижване, инстинктивният подбор на подходящо скривалище. Пъхна се в джунглата, движеше се бавно, снишила се към земята, застанала отстрани и отзад на преследвача. Ужас стисна гърдите й, почти я задуши, но тя си напомни, че няма друг избор.

Бодлива лиана закачи косата й, дръпна я болезнено силно и в очите й бликнаха сълзи, а тя прехапа устни, за да възпре вика. С разтреперани пръсти освободи косата си. Господи, къде беше Грант? Да не би вече да се го заловили?

Коленете й трепереха толкова силно, че вече не можеше да ходи. Отпусна се на ръце и колене и започна да пълзи, както Грант я бе научил. Стараеше се най-гъстият листак да бъде между нея и непознатия, а през всичкото време стискаше неумело пистолета и напредваше.

В далечината проехтя гръм и й напомни за прииждащия дъжд. Той щеше да заглуши всички звуци и да намали видимостта под метър, а така шансовете й да избяга щяха да са много по-големи, но също така за Грант щеше да е невъзможно да я открие.

Тихо пропукване в шубрака зад нея я предупреди, а тя се завъртя частица от секундата по-късно. Преди да успее да насочи пистолета, мъжът скочи върху нея, изби оръжието от ръката й и изви китката на гърба. Тя изхлипа, дъхът й спря заради натиска на коляното му върху гърба й. Усети влажните гнили листа на земята в устата си. Изви глава на една страна и изплю пръстта и мръсотията. Опита се да освободи ръката си; той изруга и я изви още по-силно зад гърба й, а тя извика от болка.

Някой се провикна в далечината и мъжът отговори, но ушите на Джейн бучаха и не успя да разбере какво казват. След това той я претърси грубо, потупвайки тялото й със свободната си ръка, а тя поаленя от ярост. Когато се увери, че не носи други оръжия, пусна ръката й и я обърна по гръб.

Понечи да замахне с крака, но той насочи пушката така, че дългата цев почти опря в лицето й. Погледна дулото, след това вдигна очи към мъжа.

— Кой сте вие? — попита тя в доста успешна имитация на разярена, обидена жена и отмахна пушката, сякаш бе досадно насекомо. Отегчените му тъмни очи блеснаха от изненада, след това той стана предпазлив. Джейн скочи на крака и приближи лице до неговото, за да види той добре присвитите й гневни очи. Призова всички знания на испански, за да му каже какво мисли за него. Добави и всички груби думи, научени в колежа, но се зачуди за значението на някои от думите, с които нарече войника. Той не можеше да повярва на чутото.

Тя го бодеше с пръст в гърдите и настъпваше към него, докато той не бе принуден да отстъпи няколко крачки. Другият войник, онзи, когото бе забелязала преди малко пристъпи до тях.

— Тихо! — кресна първият.

— Няма тихо! — кресна в отговор Джейн, но новодошлият сграбчи ръцете й и завърза китките. Вбесена Джейн ритна назад и ботушът й попадна в пищяла му. Той извика приглушено от болка, завъртя се и замахна с юмрук, но в последния момент се спря. Турего сигурно се бе разпоредил да не я нараняват, поне докато не измъкнат необходимата информация.

Джейн тръсна коса и погледна яростно войниците.

— Какво искате? Кои сте вие?

Не й обърнаха никакво внимание и я блъснаха грубо пред тях. С вързани отзад ръце, тя трудно успяваше да запази равновесие и се препъна на никаква преплетена лиана. Не успя да се задържи и полетя напред писък. Един от войниците успя да я хване. Опитвайки се да представи нещата напълно случайни, тя замахна напред с единия си крак и го преплете с неговия, при което мъжът се срути в някакъв храст. Тя, на свой ред, се озова върху корена и от падането ушите й писнаха и тя се усети замаяна.

Той изскочи от нищото. В първия момент го нямаше, а след това се оказа сред тях. Три бързи последователни саблени удара с ръка повалиха първия войник и той се отпусна на земята като смачкана кукла. Другият, когото Джейн бе успяла да препъне, изкрещя и се опита да свали пушката си от рамото, но Грант го ритна в брадичката. Чу се отвратително хрущене, главата на мъжа отскочи назад и той се отпусна.

Грант дори не се бе задъхал, но лицето му бе сгърчено от студена ярост, докато помагаше на Джейн да се изправи на крака и грубо я завъртя. Ножът му сряза въжено на китките.

— Защо не остана там, където трябваше? — изръмжа той. — Ако не те бях чул, че крещиш…

Дори не й се мислеше какво може да стане.

— Останах — възропта тя. — Докато тези двамата едва не се препънаха в мен. Опитвах се да се скрия, да те намеря, преди да се натъкнеш на тях!

Той я погледна с досада.

— Щях да се справя с тях.

Сграбчи я за китката и я повлече след себе си. Джейн искаше да му обясни, но след това само въздъхна. След като бе очевидно, че се е справил с тях, защо да му говори? Опита се да внимава къде стъпва и да избягва бодливите израстъци, протегнали се към нея.

— Къде отиваме?

— Млъквай.

Чу се пропукване и Грант я блъсна на земята, покривайки я с тялото си. Джейн бе объркана и в първия момент й се стори, че това е гърмеж от наближаващата буря, но в следващия миг сърцето й се сви и тя разбра какъв е бил шумът. Някой стреляше по тях! Двамата войници не бяха единствените наоколо. Очите й се разшириха. Та те стреляха по Грант, не по нея! Сигурно заповедите им са били да я опазят жива. Паника стегна гърлото й и тя го стисна здраво.

— Грант! Добре ли си?

— Да — изръмжа той, прегърна я с дясната си ръка и запълзя редом до нея, за да се прикрият зад огромно махагоново дърво. Влачеше я също като хищник, понесъл жертвата си към някое скривалище. — Къде е бренът?

— Изритаха ми го от ръката… ей там. — Тя замахна с ръка, за да покаже, че пистолетът бе паднал някъде в джунглата.

Грант се огледа, прецени скривалището им и изруга, защото не бяха никак защитени.

— Извинявай — измрънка Джейн, тъмните й очи изпълнени с чувство на вина.

— Няма значение. — Той свали пушката от рамото с бързи уверени движения и бързо я насочи. Джейн се прилепи към земята, докато той опипваше с поглед наоколо. В кехлибарените му очи се появи блясък, който събуди истинско страхопочитание у нея. В този момент той се бе превърнал във войн, великолепно обучен и уверен, готов да прецени ситуацията и да реши кой ще бъде най-удачният вариант.

Нов изстрел бръмна сред дърветата и отнесе кората на дървото на сантиметри от лицето на Грант. Той се дръпна назад, след това избърса кръвта от скулата си, където го беше пернала отлетяла треска.

— Стой ниско долу — нареди той, гласът му беше безизразен и категоричен. — Пълзи по корем през тези храсти зад нас и напредвай, каквото и да става зад теб. Трябва да се измъкнем от това място.

Тя бе пребледняла, когато забеляза как кръвта се стича по лицето му, но не каза и дума. Опита се да овладее треперенето на ръцете и краката си и запълзя по корем към най-близките храсти. Усещаше го зад себе си, докато я напътстваше с ръка на крака й. Умишлено бе застанал между нея и посоката, от коя го идваха изстрелите и сърцето й се сви болезнено.

Разнесе се гръм, толкова близо, че земята потръпна. Грант изви поглед към небето.

— Хайде, дъжд — измърмори той. — Започвай!

Дъждът наистина започна след няколко минути, първите капки се процедиха през листата с капещ звук, а след това бързо се превърнаха в потопа, който тя вече познаваше. Подгизнаха веднага, сякаш бяха паднали в някой водопад. Грант я побутваше пред себе си и не обръщаше внимание дали вдигат шум, или не, защото шумът на дъжда заглушаваше всичко друго. Минаха около сто метра на ръце и колене, след това той я изправи и доближи усти до ухото й.

— Тичай! — ревна той, за да може тя да го чуе през грохота на дъжда.

Джейн нямаше представа как може да тича, но го послуша. Краката й трепереха, тя бе замаяна и нямаше представа къде отива, но краката й затичаха сами, докато Грант я тласкаше напред към гората с бясна скорост. Пред очите й всичко бе замазано, виждаше неясно зелено петно и навсякъде около тях имаше само дъжд. Нямаше представа накъде отиват, но се довери на инстинктите на Грант.

Изведнъж изскочиха от джунглата, където хората бяха окастрили краищата на растенията, за да запазят за цивилизацията малка част от тропическата гора. Клатушкаха се по полята, превърнати в блато от дъжда, а Грант не изпускаше китката й. Тя се подхлъзна и падна на колене, а той я повлече, защото не бе забелязал. Без да каже и дума се наведе, пое я на ръце и я метна на рамо. Понесе я без всякакво усилие, без да показва и следа от изтощението, което я притискаше.

Тя затвори очи и се задържа за него, още по-замаяна, усети, че й се повдига, докато стомахът й се удряше в рамото му. Навсякъде около тях се спускаха сиви дъждовни пелени, обвиваха ги, заглушаваха звуците и им пречеха да виждат. Ужасът образува в стомаха й студена мокра буца, която се надигна, когато видя кръвта по бузата на Грант. Нямаше да го понесе, ако нещо му се случеше, просто нямаше…

Той я повдигна от рамото си, подпря я на нещо твърдо и студено. Пръстите на Джейн потърсиха опора и тя усети, че пипа нещо метално. След това той отвори вратата на стар очукан пикап и я сложи вътре в каросерията. С едно бързо движение скочи зад волана и хлопна вратата.

— Джейн — викна той и сграбчи здраво рамото й и я разтърси. — Добре ли си? Улучиха ли те?

Тя хлипаше, въпреки че очите й бяха сухи. Протегна треперещата си ръка, за да докосне червената резка на мокрото от дъжда лице.

— Ти си ранен — прошепна тя, но той не чу думите, заради бумтенето на дъжда по металния капак на стария пикап, но прочете по устните й, привлече я до себе си, притисна я и целуна мократа коса.

— Това е само драскотина, мила — увери я той. — Ами ти? Добре ли си?

Тя успя да кимне, притисната до него. Усещаше топлината на тялото му, въпреки че и той бе целият мокър. Той я подържа за малко, след това свали ръцете й от врата си и я премести на другата седалка.

— Стой мирно, докато подкарам това чудо. Трябва да се махнем преди дъждът да е спрял и всички да излязат.

Наведе се и опипа под таблото, а след това издърпа някакви жици.

— Какво правиш? — попита неразбиращо Джейн.

— Опитвам се да подкарам тази стара каруца — отвърна той и бързо й се усмихна. — Гледай внимателно, защото беше много любопитна дали мога да го направя. А някой ден може да ти се прииска да откраднеш камион.

— Нищо не се вижда, как ще караш? — попита тя. Гласът й прозвуча безпомощно, примирено и нямаше нищо общо с обичайно веселия тон. Той свъси вежди, но не се въздържа и я привлече до себе си, за да й вдъхне увереност, че всичко ще се оправи. Сам той не беше убеден, че е така; нещата се бяха объркали и си бе спомнил колко много мрази да стрелят по него — а сега и Джейн се бе превърнала в мишена. Толкова му бе неприятно, че в очите му се появи жестокост, този поглед бе станал известен в джунглите и блатата на югоизточна Азия.

— Виждам достатъчно добре, за да успеем да се измъкнем.

Той скачи две жици, моторът закашля, но така и не запали. Той изруга тихо и опита отново. Този път моторът заработи. Включи на скорост и отпусна ръчната спирачка. Подкара, а старият пикап пъшкаше и протестираше. Дъждът се изливаше върху предното стъкло толкова силно, че чистачките не смогваха, но Грант изглежда знаеше накъде кара.

Джейн се огледа и забеляза учудващо много сгради, а улицата, по която караха, се разклоняваше. Селото бе богато, което й се стори доста неестествено като знаеше колко близо се намира до джунглата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На юг, мила. В Лимон, или поне ще пътуваме, докато тази таратайка ни вози.