Нора Робъртс
Героят на Радли (7)

Седма глава

Хестър можеше да измисли някакво извинение, но истината бе, че не искаше. Знаеше, че Мич я бе принудил да се съгласи на тази среща, ала докато закопчаваше широкия кожен колан около кръста си, откри, че няма нищо против. Всъщност, изпитваше облекчение, че бе взел решението вместо нея… Почти.

Не че не беше нервна. Тя застана пред огледалото над бюрото и няколко пъти пое дълбоко въздух. Да, бе нервна, но не й се свиваше стомахът, както когато ходеше на интервю за работа. Макар да не бе сигурна какви точно бяха чувствата й към Мич Демпси, бе доволна, че поне не се страхуваше.

Взе четката да приглади косите си и се вгледа в отражението си. Не изглеждаше нервна, реши Хестър. Още една точка в неин плюс. Черната вълнена рокля бе вталена и с дълбоко деколте. Червеният колан подчертаваше талията. Кой знае защо, червеното й даваше самочувствие. За нея яркият цвят бе още една защита за човек, който съвсем не бе самоуверен.

Сложи си големи червени обици. Както по-голямата част от гардероба й, роклята бе практична. С нея можеше да отиде на работа, на женско гости или на делови обяд. Сега, помисли с усмивка, отиваше на среща.

Тя се опита да не си спомня откога не бе ходила на среща, ала се утеши, че познава Мич достатъчно добре, за да води непринуден разговор цяла вечер. Една вечер в компания на възрастни. Колкото и да обожаваше Радли, не можеше да не я очаква с нетърпение.

Когато чу почукването, бързо се огледа за последен път и отиде да отвори вратата. В момента, в който я отвори, самоувереността й се изпари.

Той не приличаше на Мич. Нямаше ги прокъсаните джинси и раздърпаните ризи. Този мъж бе облечен с тъмен костюм и светлосиня риза. И вратовръзка. Най-горното копче на ризата му бе разкопчано и възелът на тъмносинята копринена вратовръзка бе разхлабен, но все пак това си бе вратовръзка. Бе гладко избръснат и макар някой да би могъл да каже, че има нужда от подстригване, косата му се спускаше на блестящи вълни над ушите и над яката на ризата.

Хестър изпита внезапна и болезнена стеснителност.

Тя изглеждаше страхотно. Когато я погледна, Мич също за момент се почувства неловко. Вечерните й обувки я правеха по-висока, така че очите им бяха на едно ниво. Точно нейната напрегнатост го накара да се отпусне с усмивка.

— Май съм избрал подходящ цвят. — Подаде й букет червени рози.

Хестър знаеше, че бе глупаво жена на нейната възраст да се вълнува от нещо толкова обикновено като цветя. Ала ги притисна към себе си и сърцето й запърха в гърлото.

— Пак ли забрави какво трябва да кажеш? — прошепна той.

— Какво?

— Благодаря.

Ароматът на цветята се носеше около нея, мек и сладостен.

— Благодаря.

Мич докосна едно от цветчетата. Вече знаеше, че на усещане кожата й бе почти същата.

— Сега трябва да ги сложиш във вода.

Тя отстъпи назад. Чувстваше се повече от глупаво.

— Разбира се. Заповядай.

— Апартаментът е по-различен без Рад — отбеляза той, когато Хестър отиде да вземе ваза.

— Знам. Винаги, когато остане да спи у някой приятел, часове наред не мога да свикна с тишината.

Мич бе дошъл след нея в кухнята. Тя се зае с подреждането на цветята. Аз съм голяма жена, напомни си, и само защото от гимназията не съм ходила на среща, това не значи, че не помня как се прави.

— Какво правиш обикновено, когато имаш свободна вечер?

— О, чета, гледам до късно телевизия. — Обърна се с цветята и едва не се блъсна в него. Водата се плисна опасно близо до ръба на вазата.

— Окото вече почти не се забелязва. — Той докосна с пръст синината, избледняла до лека сянка.

— Не беше чак толкова страшно. — Гърлото й се бе свило. Голяма жена или не, бе много доволна, че вазата с цветята бе между тях. — Ще си взема палтото. — Занесе розите на масичката до дивана и отиде до гардероба. Успя да пъхне едната си ръка в ръкава, преди Мич да дойде зад нея да й помогне. Той правеше такава обичайна задача толкова чувствена, помисли Хестър, загледана право напред. Сложи ръце на раменете й, задържа ги там, после ги плъзна надолу по ръцете и обратно нагоре, за да извади внимателно косата й от яката. Тя се обърна към него със стиснати юмруци: — Благодаря.

— Няма защо. — Мич я завъртя към себе си. — Може би ще се почувстваш по-добре, ако го направим сега. — Без да пуска раменете й, докосна устните й със своите, топли и твърди. Схванатите й ръце омекнаха. В целувката нямаше нищо настойчиво или страстно и непоносимо я трогна със своето разбиране. — Сега по-добре ли си?

— Не съм сигурна.

Той със смях я целуна отново.

— Е, аз съм по-добре. — Хвана я за ръка и я поведе към вратата.

 

 

Ресторантът бе френски и изключителен. Бледите цветя по стените грееха на приглушената светлина и проблясването на свещи. Посетителите разговаряха тихо над ленени покривки и кристални чаши. Уличният шум се спираше от дървени врати.

— А, мосю Демпси, отдавна не сме ви виждали — посрещна ги управителят.

— Знаете, че винаги се връщам за вашите охлюви.

Управителят се засмя и отпрати сервитьора, който се бе приближил.

— Добър вечер, мадмоазел. Ще ви заведа до вашата маса.

Малкото сепаре бе усамотено и осветено от свещи, място за интимни тайни и държане за ръка. Докато сядаха, кракът на Хестър докосна неговия.

— Сервитьорът веднага ще дойде. Приятна вечер.

— Няма нужда да те питам дали си бил тук.

— От време на време ми омръзва да ям замразена пица. Искаш ли шампанско?

— С удоволствие.

Мич поръча една бутилка и с избора си спечели уважението на сервитьора за напитките. Хестър отвори менюто и въздъхна над елегантните блюда.

— Ще си спомня за това следващия път, когато между две срещи захапя сандвич с риба тон.

— Обичаш ли си работата?

— Много. — Тя се чудеше дали „суфле дьо краб“ бе такова, каквото й звучеше. — Роузън може да е досаден, обаче наистина те кара да работиш добре.

— А ти обичаш да работиш добре.

— За мен това е важно.

— Какво друго е важно за теб, освен Рад?

— Сигурността. — Хестър го погледна с полуусмивка. — Предполагам, че и това е свързано с Рад. Истината е, че всичко, което е било важно за мен през последните няколко години, е свързано с Рад.

Тя вдигна очи, когато келнерът донесе виното и започна церемонията по дегустирането. Гледаше как течността се издига в чашата й, бледо златиста и пенлива.

— Тогава за Рад — каза Мич и вдигна своята чаша. — И за неговата очарователна майка.

Хестър отпи, малко изненадана, че нещо можеше да е толкова хубаво. Бе пила шампанско и преди, но както всичко, свързано с Мич, то не бе съвсем такова.

— Никога не съм се смятала за очарователна.

— Една красива жена, която сама отглежда сина си в един от най-опасните градове в света, ме очарова. — Той отпи и се ухили: — Освен това наистина имаш страхотни крака.

Тя се засмя и дори когато Мич сложи ръка върху нейната, не усети смущение.

— Казвал си ми го и преди. Във всеки случай са дълги. Бях по-висока от брат ми, чак докато той завърши гимназия. Това го вбесяваше и трябваше да понасям да ми вика върлина.

— А на мен ми викаха клечка.

— Клечка ли?

— Нали си виждала снимки на четиридесеткилограмови кльощи. Това бях аз.

Хестър погледна над ръба на чашата си как тялото му опъва сакото.

— Не го вярвам.

— Някой ден, когато съм достатъчно пиян, ще ти покажа снимки.

Мич поръча на безупречен френски и тя зяпна. Това бе писачът на комикси, помисли Хестър, който строи снежни замъци и говори с кучето си. Той улови погледа й и вдигна вежди:

— Докато учех в гимназията, прекарах две лета в Париж.

— О! — Това веднага й напомни за неговия произход. — Каза, че нямаш братя и сестри. Родителите ти в Ню Йорк ли живеят?

— Не. — Мич отчупи парче от френската франзела. — Майка ми прескача от време на време да пазарува или да отиде на театър, а баща ми понякога може да дойде по работа, ала Ню Йорк не е в техния стил. Те и досега през по-голямата част от годината живеят в Нюпорт, където съм израснал.

— А, Нюпорт. Минавали сме веднъж оттам с кола, когато бях малка. През лятото винаги ходехме на екскурзии с кола. — Тя прибра косата зад ухото си с несъзнателно движение, което му откри подмамващ поглед към шията й. — Спомням си тези къщи, огромни имения с колони и цветя и декоративни дървета. Дори ги снимахме. Трудно ми беше да повярвам, че някой наистина живее там. — Внезапно се усети и вдигна очи към развеселеното му лице. — Ти си живял.

— Смешно е. Аз пък често през лятото гледах с бинокъл туристите. Може да съм попадал и на вашето семейство.

— Ние бяхме с фургона с куфари, вързани на покрива.

— Разбира се, спомням си. — Той й подаде парче хляб. — Много ви завиждах.

— Наистина ли? — Хестър спря, вдигнала ножа за масло. — Защо?

— Защото отивахте на почивка и ядяхте хотдог. Живеехте в мотели с автомати за сода пред вратите и играехте на бинго между градовете.

— Да — измърмори тя. — Предполагам, това обобщава нещата.

— Не се правя на горкото богато момче — добави Мич, като видя промяната в погледа й. — Просто казвам, че да имаш голяма къща не е задължително да е по-добро, отколкото да имаш фургон. — Доля й още вино. — Във всеки случай, отдавна съм приключил с бунтовническия си период, когато демонстрирах, че съм над парите.

— Не знам дали мога да го повярвам, когато го чувам от човек, който оставя да се събира прах върху такива мебели.

— Това не е бунт, това е мързел.

— Да не споменаваме, че е престъпление — вметна Хестър. — Направо ме сърбят ръцете да взема една кърпа и малко лимоново масло.

— Всеки път, когато ти се прииска да изтъркаш моя махагон, чувствай се свободна — усмихна й се той и тя вдигна вежди:

— Е, и какво правеше по време на бунтовническия си период?

Пръстите й докоснаха неговите. Това бе един от малкото случаи, когато го докосна, без Мич да я кара. Той вдигна очи от ръцете им към лицето й.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Тогава да се споразумеем. Моята леко съкратена история срещу твоята.

Не виното я правеше безразсъдна, Хестър знаеше, а той.

— Добре. Първо твоята.

— Като начало ще ти кажа, че родителите ми искаха да стана архитект. Това беше единствената приемлива и практична професия, в която си представяха, че мога да използвам дарбата си да рисувам. Историите, които измислях, не им допадаха, просто ги объркваха, така че те скоро престанаха да им обръщат внимание. Веднага щом завърших училище, аз реших да жертвам живота си за изкуството.

Сервираха им ордьоврите и Мич въздъхна одобрително.

— И така, ти дойде в Ню Йорк?

— Не, в Ню Орлийнс. По това време парите ми бяха още под попечителство, макар да се съмнявам, че и без това щях да ги използвам. След като отказвах финансовата подкрепа на родителите си, Ню Орлийнс бе най-близкото до Париж, което можех да си позволя. Господи, толкова ми харесваше. Гладувах, но обичах града. Влажните, мъгливи следобеди, мирисът на реката. Това беше първото ми голямо приключение. Искаш ли малко? Невероятни са.

— Не, аз…

— Хайде, ще ми благодариш. — Той поднесе вилицата към устните й и тя неохотно отвори уста.

— О! — Топлият екзотичен аромат се разля върху езика й.

— Не е каквото очаквах.

— С най-хубавите неща обикновено е така.

Хестър вдигна чаша и си помисли как ли би реагирал Радли, когато му каже, че е яла охлюв.

— И какво правеше в Ню Орлийнс?

— Разпънах един триножник на площада и си изкарвах хляба, като правех портрети на туристите и продавах акварели. Три години живях в една стая, където се печах през лятото и замръзвах през зимата, и се смятах за голям късметлия.

— Какво стана после?

— Имаше една жена. Мислех, че съм луд по нея и тя по мен. Позираше ми, когато подражавах на Матис. Трябваше да ме видиш тогава. Косата ми беше дълга горе-долу колкото твоята и я носех опъната назад и вързана с кожена лента. Дори имах златна обица на лявото си ухо.

— Носил си обица?

— Не ми се смей, сега са много модерни. Бях изпреварил времето. — Ордьоврите бяха отнесени, за да отстъпят място на зелените салати. — Както и да е, щяхме да си играем на семейство в моята мизерна стаичка. Една нощ, когато бях изпил малко повечко вино, аз й разказах за родителите си и как те не разбират моите артистични пориви. Тя побесня.

— Ядосала се е на родителите ти?

— Много си сладка — заяви Мич неочаквано и целуна ръката й. — Не, ядоса се на мен. Аз бях богат, а не й го бях казал. Имах купища пари, а очаквах от нея да се задоволява с една гадна стаичка, в която трябваше да готви боб и ориз. Смешното е, че тя наистина държеше на мен, докато мислеше, че съм беден, ала когато разбра, че не съм и че нямам намерение да използвам това, което ми се полага, а оттам и на нея, се вбеси. Имахме един ужасен скандал, в който тя ми каза какво всъщност мисли за мен и за моята работа.

Хестър си го представяше — млад, изпълнен с идеали, борещ се.

— Когато човек е ядосан, казва неща, които не мисли.

Той вдигна ръката й и целуна върховете на пръстите.

— Да, много си сладка. — Ръката му остана върху нейната. — Както и да е, тя си отиде и ми даде възможността да си направя оценка. Три години бях живял ден за ден, казвайки си, че съм велик художник, чието време ще дойде. Истината беше, че аз не бях велик художник. Бях добър, но никога нямаше да стана велик. Така че смених Ню Орлийнс с Ню Йорк и комерсиалното изкуство. Биваше ме. Работех бързо, сврян в своята преградка, и обикновено клиентът бе доволен. А аз бях нещастен. Ала препоръките ми оттам ми осигуриха място в „Юнивърсъл“, отначало като омастилител, после като художник. А след това… — Мич вдигна чашата си за наздравица. — След това дойде Зарк. Останалото е история.

— Ти си щастлив. — Хестър обърна ръката си под неговата, така че дланите им се срещнаха. — Личи си. Не всеки е толкова доволен от себе си, не всеки толкова добре приема това, което е и това, което прави.

— Отне ми известно време да го постигна.

— А родителите ти? Помирихте ли се?

— Стигнахме до взаимното разбиране, че никога няма да се разберем. Но сме едно семейство. Аз имам акции във фирмата, така че те могат да казват на приятелите си, че комиксите са нещо, с което се развличам. И това не е лъжа. — Той поръча още една бутилка шампанско с основното ястие. — Сега е твой ред.

Тя се усмихна и остави нежното суфле да се разтопи върху езика й.

— О, при мен няма нищо толкова екзотично като художническа мансарда в Ню Орлийнс. Имах много обикновено детство в много обикновено семейство. Игра на дама и шах в събота вечер, задушено в неделя. Татко имаше добра работа, мама си стоеше у дома и въртеше къщата. Много се обичахме, ала невинаги се погаждахме. Сестра ми беше много отворена, душата на всяка компания. Аз бях болезнено стеснителна.

— Ти още си стеснителна — промълви Мич и сплете пръсти в нейните.

— Мислех, че не си личи.

— По много симпатичен начин. А бащата на Рад? — Той почувства как ръката й се стегна в неговата. — Исках да те попитам, Хестър, но ако те разстройва, не е нужно да говорим за това сега.

Тя издърпа ръката си да си вземе чашата. Шампанското бе студено и свежо.

— Беше много отдавна. Запознахме се в гимназията. Радли доста прилича на баща си, така че можеш да се досетиш, че той беше много хубав. Беше също малко див, а на мен това ми се струваше неустоимо. — Хестър размърда неспокойно рамене, ала бе решила да довърши това, което бе започнала. — Аз наистина бях болезнено срамежлива и малко затворена, така че той ми изглеждаше много вълнуващ. Влюбих се лудо в него първия път, когато ме забеляза. Беше много просто. Във всеки случай, ходихме две години и се оженихме няколко седмици след като завършихме. Аз още нямах осемнадесет години и бях абсолютно сигурна, че бракът ще бъде приключение след приключение.

— А не беше ли? — попита Мич, когато тя замълча.

— За известно време беше. Бяхме млади и затова никога не изглеждаше ужасно важно, че Алън непрекъснато си сменяше работата или че по седмици наред изобщо не работеше. Веднъж той продаде холовата гарнитура, която ни беше сватбен подарък от моите родители, така че да можем да заминем на пътешествие в Ямайка. Струваше ми се лудо и романтично, а по това време нямахме никакви задължения, освен към себе си. После аз забременях. — Хестър отново замълча, спомнила си вълнението, учудването и страха от мисълта, че ще роди дете. — Бях във възторг. Алън беше на седмото небе и започна да купува на кредит проходилки и високи столчета. Парите не стигаха, но бяхме оптимисти, дори когато към края на бременността трябваше да мина на половин ден, а после, когато Радли се роди, да изляза в отпуск по майчинство. Той беше прекрасен. — Тя се позасмя. — Знам, че всички майки казват същото за своите бебета, ала Радли беше наистина най-красивото, най-скъпоценното нещо, което някога бях виждала. Той промени живота ми. Обаче не промени живота на Алън. — Завъртя в ръце чашата си, опитвайки се да осъзнае това, за което много дълго не си бе позволявала да мисли. — Тогава не можех да го разбера, но той не искаше да приеме бремето на отговорността. Никак не му харесваше, че не можем просто да си излезем от апартамента и да отидем на кино или на танци, когато ни се прииска. Беше все още невероятно безразсъден, когато ставаше дума за пари, а заради Радли аз трябваше да пестя.

— С други думи — вметна Мич тихо, — ти си пораснала.

— Да. — Изненада я, че той го проумя толкова бързо и изпита облекчение, че изглежда я разбираше. — Алън искаше нещата да са както преди, ала ние вече не бяхме деца. Сега, като поглеждам назад, виждам, че той е ревнувал от Радли, но по онова време просто исках от него да порасне, да бъде баща, да поеме отговорността. На двадесет години той все още бе шестнадесетгодишното момче, което познавах от гимназията, ала аз не бях същото момиче. Бях вече майка. Върнах се на работа, защото мислех, че допълнителните доходи биха облекчили част от напрежението. Един ден се върнах вкъщи, след като бях взела Радли от бавачката, и Алън си бе отишъл. Беше оставил бележка, в която пишеше, че просто не може повече да издържа да бъде вързан.

— Знаеше ли ти, че той ще си отиде?

— Не, честно казано, не. Най-вероятно го беше направил импулсивно, както правеше повечето неща. Никога не би му минало през ума, че това бе дезертьорство. За него това би означавало просто преместване. Сигурно мислеше, че е постъпил честно, като е взел само половината пари, обаче остави всички сметки. Аз трябваше да намеря още една работа за вечерта. Много ми беше неприятно, че трябваше да оставям Радли при бавачка и да не го виждам. Тези шест месеца бяха най-лошият период в моя живот. — Очите й за момент потъмняха, после Хестър тръсна глава. — След известно време успях да се стабилизирам достатъчно, за да напусна втората работа. Някъде по това време Алън се обади. Чух го за пръв път, откак си отиде. Държа се много приятелски, сякаш бяхме само случайни познати. Каза ми, че заминава да работи в Аляска. След като затвори, аз се обадих на един адвокат и много лесно получих развод.

— Сигурно ти е било трудно. — Трудно ли? Та той дори не можеше да си представи какъв ад трябва да е било. — Можеше да се върнеш у дома при родителите си.

— Не. Дълго, много дълго бях ядосана. Гневът ме караше да остана тук, в Ню Йорк, и да направя така, че нещата да тръгнат за мен и Радли. А когато гневът отмря, нещата бяха тръгнали.

— Никога ли не се е връщал да види Радли?

— Никога.

— Много е загубил. — Мич обхвана с две ръце брадичката й и се наведе да я целуне леко. — Много е загубил.

Тя откри, че й бе много лесно да вдигне ръка към лицето му.

— Същото може да се каже и за онази жена в Ню Орлийнс.

— Благодаря. — Той отново улови за миг устните й и се наслади на лекия дъх на шампанско. — Десерт?

— Хм?

Мич усети диво тържество от тихата й объркана въздишка.

— Хайде да го пропуснем. — Той направи на сервитьора знак да донесе сметката, после наля на Хестър остатъка от шампанското. — Мисля, че трябва да се поразходим.

Въздухът бе мразовит, свеж почти колкото виното. И въпреки това виното я бе сгряло и тя имаше чувството, че може да измине километри, без да почувства вятъра. Не възразяваше срещу ръката на Мич върху раменете й, нито срещу това, че той водеше. Не я интересуваше къде отиват, стига чувствата, кипящи в нея, да не избледняват.

Хестър знаеше какво е да се влюбиш, да бъдеш влюбен. Времето се забавяше. Всичко около теб се случваше бързо, но като в мъгла. Цветовете бяха по-ярки, звуците по-отчетливи и дори посред зима се усещаше аромат на цветя. Вече бе преживявала това, ала не си бе представяла, че отново ще се случи. Част от съзнанието й се мъчеше да й напомни, че тя не може да се влюби или поне със сигурност не бива да се влюби, но Хестър не й обръщаше внимание. Тази вечер тя бе просто жена.

В Рокфелеровия център имаше кънкьори, които се въртяха по леда под звуците на музиката. Хестър ги гледаше, сгушена в топлите ръце на Мич. Брадичката му бе опряна на главата й и тя чувстваше силния, равномерен ритъм на сърцето му.

— Понякога в неделя водя Радли тук да се попързаляме или просто така, да погледаме. Тази вечер изглежда по-различно. — Хестър обърна глава и устните й бяха само на един дъх от неговите. — Тази вечер всичко изглежда по-различно.

Ако още веднъж го погледнеше така, Мич знаеше, че нямаше да сдържи клетвите си да й даде достатъчно време да си проясни главата и щеше да я напъха в най-близкото такси, за да я закара вкъщи и в леглото, преди да бе спряла да го гледа. Той призова на помощ волята си и я намести така, че да докосне с устни слепоочието й.

— Нещата изглеждат различно през нощта, особено след няколко чаши шампанско. — Мич отново се отпусна. Главата й почиваше на рамото му. — Хубава разлика. Не непременно реална, ала хубава. От девет до пет можеш да получиш достатъчно реалност.

— Не и ти. — Тя се обърна в ръцете му, без да знае каква буря предизвиква в сърцето му. — Ти създаваш фантазии от девет до пет или през които други часове си избереш.

— Би трябвало да чуеш каква фантазия създавам сега. — Той отново пое дълбоко въздух. — Да се поразходим още малко и ще ми разкажеш някоя от твоите.

— Фантазия? — Хестър лесно влезе в крачка. — Сигурно моята не е толкова потресаваща като твоите. Това е просто една къща.

— Къща ли? — Мич вървеше към парка с надеждата, че докато се приберат у дома, и двамата ще стоят по-стабилно на краката си. — Каква къща?

— Селска къща, от онези големи и стари къщи с щори на прозорците и с веранди от всички страни. С много прозорци, за да можеш да гледаш към гората… Трябва да има гора. Вътре ще има високи тавани и големи камини. Навън градина с глицинии, пълзящи по дървената ограда. — Тя чувстваше как зимата я щипе по лицето, но почти долавяше дъха на лято. — Цяло лято ще се чува как в градината бръмчат пчели. Ще има голям двор за Радли, а той ще може да си има куче. На верандата ще имам люлеещ се стол, така че вечер ще мога да го гледам как събира в буркан светулки. — Хестър се засмя и облегна глава на рамото му. — Казах ти, че не е потресаващо.

— Харесва ми. — Толкова му харесваше, че можеше да си го представи, с боядисана в бяло ограда и четирискатен покрив, а в далечината хамбар. — Обаче ти трябва и поточе, за да може Радли да лови риба.

Тя за момент затвори очи, после тръсна глава.

— Колкото и да го обичам, не мисля, че мога да нанижа червей на кукичката. Да построя къщичка за птици може би, или да играя бейзбол, ала червеи не.

— Ти играеш бейзбол?

Хестър вдигна глава и се усмихна: — Миналата година бях помощник-треньор на детския отбор.

— Жена пълна с изненади. По шорти ли играеш?

— Ти си обсебен от краката ми.

— Като начало. — Влязоха в сградата и Мич я поведе към асансьора.

— От много дълго време не съм имала такава вечер.

— Аз също.

Асансьорът потегли към нейния етаж и тя се отдръпна достатъчно, за да го погледне.

— Чудех се за това, че май си нямаш никоя.

Той докосна брадичката й с върховете на пръстите си.

— Нямам ли си?

Тя чу предупредителния сигнал, но не бе съвсем сигурна какво да прави с него.

— Имам предвид, че не съм те виждала да ходиш на срещи или да си прекарваш времето с жени.

Развеселен, Мич прокара пръст по шията й.

— Приличам ли ти на монах?

— Не. — Тя смутено погледна настрани. — Не, разбира се, че не.

— Истината е, Хестър, че след като човек се насити, губи апетит. Не е много приятно да прекарваш времето си с една жена само за да не бъдеш сам.

— От историите, които чувам в службата от неомъжените жени, оставам с впечатлението, че много мъже не биха се съгласили с теб.

Той вдигна рамене:

— Очевидно ти не се държиш като неомъжена жена. — Тя се намръщи и бръкна за ключа си. — Това беше комплимент, ала исках да кажа, че може да е много натоварващо или досадно…

— А това е възрастта на сериозните връзки.

— Казваш го като циник. Ужасно необичайно като за теб. — Мич се опря на рамката на вратата. — Във всеки случай, не ме бива много по лозунгите. Ще ме поканиш ли?

Хестър се поколеба. Разходката бе прояснила главата й достатъчно, за да изплуват съмненията. Но заедно със съмненията отекна и ехото от начина, по който се бе чувствала, докато стояха заедно на студа. Ехото бе по-силно.

— Добре. Искаш ли кафе?

— Не. — Той свали палтото си, без да откъсва поглед от нея.

— Няма проблеми, ще отнеме само минутка.

Мич хвана ръцете й.

— Не искам кафе, Хестър. Искам теб. — Свали палтото от раменете й. — И толкова те искам, че съм нервен.

Тя не се отдръпна.

— Не знам какво да кажа. Нямам опит.

— Знам. — За пръв път нервността му се прояви, когато прокара ръка през косата си. — Това ме притеснява. Аз не искам да те съблазнявам. — Засмя се и отстъпи няколко крачки назад. — Ами, не искам!

— Знаех… Опитвах се да си казвам, че не знам, обаче когато излязох с теб тази вечер, знаех, че ще се върнем така. — Хестър притисна ръка към стомаха си, изненадана, че се бе свил на топка. — Мисля, че се надявах един вид да се отървеш от мен, за да не трябва да вземам решение.

Той се обърна към нея.

— Това е малодушие.

— Знам. — Не можеше да го погледне, не бе сигурна, че би се осмелила. — Не съм била с никой, освен с бащата на Рад. Истината е, че никога не съм искала да бъда.

— А сега? — Мич искаше една дума, само една дума.

Тя стисна устни.

— Толкова беше отдавна, Мич. Страх ме е.

— Ще ти помогне ли, ако знаеш, че и мен ме е страх?

— Не знам.

— Хестър… — Той се приближи и сложи ръце на раменете й. — Погледни ме. — Тя го стори и очите й бяха огромни и болезнено ясни. — Искам да си сигурна, защото не искам сутринта да се разкайваш. Кажи ми какво искаш.

Изглежда животът й бе серия от решения. Нямаше кой да й каже кое е правилно и кое неправилно. Както винаги, Хестър си каза, че след като решението е взето, само тя можеше да се справи с последствията и да приеме отговорността.

— Остани с мен тази нощ — прошепна Хестър. — Искам те.