Марлис Мелтън
В тъмнината (5)

Четвърта глава

Военноморска база Куантико

22:34 ч.

— Искам да отида с него! — настоя Хана, когато Уести, целият в черно и с боя по лицето, излезе от пикапа. — Ами ако не може да открие ключа? — Беше оставила резервен ключ за колата в магнитна кутийка, залепена под единия калник.

— Ще счупи прозореца, ако трябва. Ти в никакъв случай няма да доближаваш колата! — непреклонно отсече Лутър. И той като Уести беше навлякъл черна тениска, но лицето му не беше боядисано. Връчи й чифт слушалки.

— Стой тук и се ослушвай. Ако чуеш или видиш нещо, само кажи името ми и аз ще дойда незабавно. Ще се намирам на петнайсетина метра от теб.

— Боже мой, не съм безпомощна! Поне ще получа ли оръжие?

В тъмнината трудно можеше да види изражението му.

— Съжалявам — каза Лутър. Тя не разбра дали съжалява, че се отнася с нея като с аматьор, или за това, че нима да й даде оръжие. — Пробвай слушалките.

Хана чукна с пръст микрофона.

— Проба, едно, две…

— Работи. Сега стой тихо. Веднага се връщаме.

Тя отпусна глава на облегалката и въздъхна. Не така си беше представяла претърсването. Ърни беше неин колега. Намирането на бележника беше нейна грижа, а не на Лутър или Уести.

Но трябваше да спазва инструкциите на Лутър, иначе можеше да изложи на опасност изпълнението на задачата. Затова остана на мястото си, чувствайки се ужасно в нелепата си рокля. Дантеленият сутиен й боцкаше, а главата й се потеше под перуката.

В името на дълга, Бог и родината, каза си Хана намръщено.

Бавеха се вече ужасно много, каквото и да правеха. Бяха решили само Уести да влезе в паркинга. Нейната кола се намираше някъде в оградената с мрежа част, извън която имаше паркирани и други конфискувани и изоставени автомобили. Задачата на Лутър беше да пази периферията, докато Уести претърси колата и опита да намери скрития под таблото бележник.

Тя се ослуша напрегнато. Прозорците на пикапа бяха спуснати, но се чуваше единствено цвърченето на щурците. От време на време подухваше вятър и през прозореца влизаше свеж въздух. Хана вдигна ръце, за да усети хладния полъх. За момент се изкуши от мисълта да махне перуката от главата си. В този момент полето се освети от фарове. Тя впери поглед нататък и щом видя, че автомобилът се приближава, почука с пръст микрофона.

— Внимавайте, момчета! Имаме компания. Прилича ми на… рутинна проверка от военна полиция.

— Прието — отвърна спокойно Лутър, но тя усети, че вече тича към нея. — Не мърдай оттам, идвам веднага.

Той скочи до нея на задната седалка точно когато белият седан бавно спря до пикапа им. За нейна огромна изненада, Лутър я стисна в любовна прегръдка. От патрулната кола излезе военен полицай и бавно се приближи към тях, осветявайки вътрешността на автомобила с фенерче. Хана и Лутър примигнаха на светлината, преструвайки се на ненадейно заловени любовници.

— Спрели сте в район със забранен достъп — каза жената полицай. Тя се приближи, за да освети отблизо кабината, но за щастие не успя да забележи слушалките, които Лутър предвидливо беше подритнал под предната седалка. Не успя да види и пистолети му, пъхнат между вратата и седалката.

— Много съжалявам, полицай — ухили се Лутър глуповато, — просто търсехме къде да се усамотим.

— Ами вземете си стая тогава! — грубо каза тя. — Може ли да видя личните ви документи?

Лутър въздъхна и започна да бърка в задния си джоб, а Хана се престори, че търси чантата си.

— О, не, забравила съм чантата си в клуба при Джейни! — проплака тя.

Жената полицай се намръщи неодобрително, докато разглеждаше документите на Лутър. Изражението й едва доловимо се промени, когато забеляза ранга му.

— Напуснете района, сър — предупреди тя.

— Да, полицай — отвърна той, докато се измъкваше от задната седалка, за да седне зад волана. — Няма ли да седнеш до мен, бебчо? — попита той Хана.

Тя се измъкна сковано от автомобила и седна отпред. Лутър запали мотора и помаха на полицайката, преди да потегли.

— Никога повече не ме наричай бебчо! — предупреди го Хана.

Той я погледна, ухилен.

— Исках да видя как ще се наежиш.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от патрулната кола, Лутър изключи фаровете, намали и спря в една горичка. Протегна се за слушалките и опита да установи връзка.

— Уести, чуваш ли ме?

— Аз съм в задната част на паркинга, сър. Намерих автомобила. Дори не ми потрябва ключ. Тук няма нищо. Колата е изтърбушена.

Хана изстена, като си представи любимия си мустанг в това състояние.

— Погледнал ли е долу, до ръчната спирачка? — попита тя.

Лутър предаде въпроса й.

— Прието, сър. И там няма нищо. Ако Валентино не е намерил бележника, значи жената на Обрадович го е направила.

— Прието. Трябва да тръгнеш в посока към нас. Не мога да се върна при теб, докато патрулната кола на военна полиция е наоколо.

— Тръгвам към вас — отговори Уести.

Лутър му обясни подробно къде са и само след няколко минути Уести вече отваряше предната врата на пикапа.

— О, извинете, госпожо — каза той, виждайки седналата отпред Хана.

— Чакай, ще се преместя.

— Не, не… Аз ще седна отзад — той се мушна бързо на задната седалка; беше тичал през полето и все още дишаше тежко. — Сега какво ще правим, сър?

Лутър запали мотора и се отправи към изхода.

— Ще се върнем във Вирджиния Бийч, друго не ни остава — каза той разочаровано.

— Ами копието в кабинета ми? — попита Хана.

— Валентино вече го е претърсил и не е успял да го намери, не помниш ли?

— Просто не е знаел къде да търси — отвърна Хана многозначително.

Лутър я погледна изненадано.

— Мислиш, че не са го намерили? — предположи той.

— Сигурна съм. И ако тази вечер отидем във Военновъздушна база Болинг, ще уредя да влезем в отдел „Анализи“ към Военно разузнаване и да го потърсим.

— Това не е много добра идея — обади се Уести от задната седалка, бършейки боята от лицето си с кърпа. — Мога да ти гарантирам, че сега някой седи и те чака да се появиш в кабинета си.

— Виж, наясно съм с опасностите точно колкото и вие — противопостави се тя. — Но няма аз да се появявам там, не е ли така? Никой няма да ме разпознае в този ми вид.

— Как предлагаш да влезем? — попита Лутър. Тонът му разкриваше, че идеята му допада точно толкова, колкото и на Уести.

— Не забравяйте, че директорът е мой кръстник. Ще го помоля да ни придружи.

Двамата мъже потънаха в дълбок размисъл.

— Валентино те предупреди да не се свързваш с никого от колегите си. Как да сме сигурни, че точно кръстникът ти не е Единака?

Добричкият, любвеобилен чичо Калеб? Това беше абсурдна идея. Но Хана чувстваше, че двамата мъже са напълно прави. Моментът изобщо не беше подходящ да претърсват кабинета й.

— Как тогава ще докажем вината на Лъвит? — попита тя.

— Колко от съдържанието на бележника си спомняш? — попита Лутър.

— Известна част. Мога да ви кажа точно какъв вид оръжие е било откраднато и откъде. Работата е там, че Ърни успя да свърже Лъвит с всички кражби. Доказа, че Лъвит е бил информиран за всяка една от мисиите на тюлените предварително, което му е давало възможност да пристига там преди тях.

— Можем да тръгнем отначало и да намерим всичко, до което се е добрал Ърни — предложи Лутър. — Имаме достъп до информация за мисиите в отдел „Специални операции“.

— Можем, да — съгласи се Хана. — Но няма да стане бързо. Колко време имаме до предварителното изслушване на делото на лейтенант Рено?

— Не знам. Първата му среща с адвокат от защитата е утре. Ще дойдеш с нас и в негово присъствие ще разкажеш всичко, което знаеш. Може да се стигне до отлагане на делото и така ще спечелим малко време.

— Ще бъде добре — каза Хана.

На портала намалиха и дружно затаиха дъх, докато морският офицер от охраната огледа автомобила им. За всеобщо облекчение, той ги пусна да минат.

Дали разочарована от неуспеха им да намерят бележника, или потисната от факта, че колата й е разсипана, Хана седеше притихнала, изтощена до мозъка на костите си.

— Отпусни назад облегалката и дремни — предложи й Лутър, като я видя, че сваля очилата си и разтърква очи.

Уести дръпна краката си, за да й освободи място.

— Благодаря — тя свали назад облегалката, сви се на една страна и се престори, че спи. Чуваше единствено монотонния звук от гумите.

Малко по-късно дочу Лутър да шепне на Уести:

— Старши, удобно ли ще е всички да останем у вас известно време?

— Няма проблем.

— Предполагам, че къщата ви е все тъй празна, а?

— Да — глухо отвърна Лутър.

Хана наостри уши. Не разбираше някои моменти от разговора им.

— Не биваше да позволявате на Вероника да изнесе мебелите — каза Уести. — Всичко е купувала с ваши пари.

— Благодаря ти, че ми напомняш.

Някакво странно чувство премина през нея, докато подслушваше разговора им. Вероника. Значи е била права; Лутър е преживял раздяла съвсем наскоро. Съпруга или приятелка?, запита се тя, въпреки че всъщност нямаше значение, нали така…

Когато беше почувствала нужда да я прегърне, той го бе направил. Това беше мила постъпка и той щеше да го стори за всеки, нуждаещ се от малко повече увереност.

Двамата с Лутър не бяха заедно по романтични причини. Той беше защитник, който стоеше между нея и неизвестния, появил се от нищото Единак. Свързваше ги единствено взаимното им желание да накарат Лъвит да отговаря за престъпленията си.

* * *

Себастиан беше облечен в черно от глава до пети: черни ботуши, черен спортен панталон с ципове на джобовете, черна блуза с дълъг ръкав и черни ръкавици. Нямаше нужда от маскировъчна боя по лицето. Благодарение на мексиканския си корен имаше мургава кожа, а къдравата му коса беше черна като катран. Не се тревожеше, че двамата моряци, които минаха покрай него, залитайки, на път към асансьора, ще го забележат. След двадесет и две години като тюлен беше овладял до съвършенство изкуството да се слива със сянката.

Ала никога не го беше правил сам.

Този път обаче трябваше да го направи. Ако успееха да докажат, че Милър не се е самоубил, а Лъвит е поръчал да го убият, това можеше да наклони везните в полза на Ягуар.

За жалост точно Себастиан трябваше да наруши правилото, за да намери доказателството, което им трябваше. Входната врата на Милър беше залостена и отцепена от коридора с жълта полицейска лента. Нямаше как да влезе оттам.

Вратите на асансьора се затвориха и скриха от погледа му закъснелите посетители. Излезе от скривалището си и се покатери на парапета, който опасваше паркинга. Придърпа плътно ръкавиците си и погледна нагоре. Приживе Милър се беше радвал на гледка към океана от петия етаж. Входът към покрива на сградата беше затворен, така че единственият начин да влезе беше да се покатери по фасадата от балкон на балкон.

Молейки се четиридесетгодишното му тяло да не го предаде, Себастиан подскочи. Пръстите му се вкопчиха в железния парапет на първия балкон. Усети, че пръчките са ръждясали и няма да се изплъзне, после се вдигна на мускули и закачи коляното си за ръба. Движеше се напълно безшумно, за да не го усетят обитателите на стаята.

Когато най-после се прехвърли през парапета на петия стаж, пръстите му бяха изтръпнали, бицепсите му трепереха от напрежение, а тениската му беше мокра от пот.

Успя все пак! Приклекнал до стъклената плъзгаща се врата, той извади миниатюрно фенерче от джоба си, за да огледа ключалката. Това, което видя, го накара да изтръпне. Нямаше да се наложи да изпробва уменията си с шперц върху нея. Резето беше срязано на две с трион.

Някой вече беше минал по същия път преди него.

Бръкна в другия си джоб и извади оттам компактен цифров фотоапарат за разузнаване. Апаратът работеше с инфрачервена светлина, а не със светкавица, която да го издаде. Бдителният патрул на военна полиция в базата „Дам Нек“ обикаляше пустите улици навън. Себастиан направи снимка на счупената ключалка, изправи се и отвори вратата.

Тежка завеса преграждаше входа. Дръпна я встрани и се озова в мрачна всекидневна. Блъсна го тежка миризма на гнило. Вътре беше тихо; през завесата долиташе единствено ритмичното бучене на океана.

Скован от напрежение, Себастиан включи фенерчето, за да огледа стаята. Насочи го към простите мебели — всичките собственост на флота, никакви лични допълнения. Милър очевидно беше изгубил повече от съпруга при развода си.

Лъчът на фенерчето се плъзна по бюрото срещу балкона. Петната по стената приковаха вниманието му. Стоеше неподвижно, вперил поглед в следите от засъхнала кръв и сиво вещество. Докато стигне до ранг помощник-капитан, се беше нагледал на ужасни неща, но това тук изглеждаше наистина гадно.

Според версията, Милър се беше застрелял в челото. За да се размаже мозъкът му по стената така, би трябвало да е седял на стола зад бюрото си с лице към балконската врата. От полицията бяха направили изявление, че Милър е оставил предсмъртно писмо. Ако то е било на бюрото, трябваше да е цялото в кръв.

Себастиан направи още няколко снимки на петната по стената и лепкавата повърхност на бюрото. Посегна и отвори едно чекмедже. С изключение на кутия деветмилиметрови куршуми, бюрото беше подозрително празно.

Хвърли последен поглед наоколо и се измъкна навън, за да прочисти дробовете си от зловонието. Прибра фенерчето и фотоапарата и погледна надолу. Районът около военните квартири беше абсолютно пуст.

Усети ореола на смъртта около себе си и кожата му настръхна. Вдигна поглед към звездите, за да потърси облекчение в утешителното им блещукане.

Най-голямата грешка, която човек може да направи, мислеше си Себастиан, е да живее като Милър — отчужден от семейството си, изцяло посветен на тюлените. Животът беше много повече от това. Ако Бог беше милостив, Себастиан много скоро щеше да усети радостта да има свое семейство и да стане баща.

Ала преди това трябваше да спечели сърцето на Лийла Езар.

Американката от турски произход и той имаха споразумение. Тя се беше появила в живота му миналата пролет, променяйки всичко. За пръв път той видя за себе си бъдеще, каквото никога не си бе представял — живот, различен от всекидневието му на тюлен, като съпруг и баща.

Ала Лийла, чийто съпруг я беше напуснал и оставил разорена, не искаше от Себастиан нищо друго, освен бебе. Беше на трийсет и осем и биологичният й часовник тиктакаше неумолимо. В крайна сметка Себастиан се беше съгласил да й даде бебето, което тя толкова искаше, в замяна на удоволствието от компанията й веднъж месечно.

Само че това нямаше да му е достатъчно. Точно в този момент, когато усети колко преходно нещо е животът, той реши да направи всичко възможно да промени намерението на Лийла.

За целта трябваше да наруши равновесието в спокойното й всекидневие. Щеше да е ужасно разгневена и той се усмихна само при мисълта за това. В гнева си беше толкова страстна, колкото и в леглото.

Луната се скри зад един облак и той преметна крак през парапета, за да повтори опасното катерене — този път спускане надолу.