Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (19)

Глава деветнадесета

Сарсбрук излезе от фонтана, измокрен до кости, с усещането, че това е някакъв изключително ужасен кошмар. Въпреки това, той осъзна, че положението определено е комично и ако някой го види, здраво ще се посмее за негова сметка.

Виконтът тръгна от фонтана към къщата. Как можа тя да постъпи с него по този начин, запита се той. Намръщен, Сарсбрук се отправи към входа за прислугата. Пандора изглеждаше толкова шокирана, когато той спомена, че е била любовница на сър Хъмфри. Тя отрече това така бурно, че той се обърка.

Сарсбрук се намръщи отново, като си припомни срещата с Уинфийлд Марш. Със сигурност никой брат няма да каже такова нещо за сестра си, ако то не е истина. Все пак, при първата им среща, Уинфийлд беше оставил впечатлението в негова светлост, че е безпринципен негодник. Ами ако е излъгал с мисълта да получи пари? Ами ако Пандора не беше госпожица М.? Сарсбрук не знаеше на какво да вярва.

Когато пристигна до входа за прислугата, той почука на вратата. Отвори му един изненадан лакей, който изгледа с неприкрит ужас измокрените официални дрехи на новодошлия.

— Какво се е случило, господине! — извика той.

Неговият вик доведе икономката на Върдън и тя веднага позна виконта.

— Лорд Сарсбрук! Влезте, милорд! Наранен ли сте!

— Не — измърмори Сарсбрук.

— Трябва да свалите тези дрехи, преди да сте премръзнал до смърт — каза икономката. — Боб ще ви заведе при камериера на лорд Върдън и той ще ви намери нещо от дрехите на господаря.

— Не е необходимо — отказа Сарсбрук. — Ако може някой да намери каретата ми и да я докара тук, ще си отида вкъщи.

— Съвсем не — каза икономката, една вдъхваща уважение жена с непоклатими решения. — Не искам да отговарям пред нейна светлост за това, че съм ви позволила да си тръгнете оттук в това състояние, милорд. Не спорете, милорд, моля ви…

— Добре — кимна виконтът.

— Хубаво. Сега вървете с Боб, милорд.

Сарсбрук последва един от лакеите по задното стълбище, започващо от помещението на слугите. Като чу гласовете и музиката от балната зала, виконтът се замисли дали Пандора все още е там. Той реши да я открие и да оправи бъркотията.

Лакеят отведе виконта до тоалетната стая на Върдън и го остави под грижите на камериера на неговия зет. Този възхитителен човек бързо взе няколко хавлиени кърпи и помогна на Сарсбрук да съблече мокрите си дрехи. След това камериерът избра някои от дрехите на господаря си и помогна на виконта да се облече. Тъй като негова светлост беше доста по-висок и по-слаб от барона, дрехите на Върдън не му стояха особено добре. Все пак, каза си Сарсбрук като видя отражението си в огледалото, едва ли е време да се тревожи за дължината на ръкавите си.

— Робърт! Какво се е случило?

Сарсбрук се обърна и видя сестра си, изправена на прага.

— Изабел.

Сестра му го изгледа неодобрително и влезе в стаята.

— Казаха ми, че си пристигнал в помещението на прислугата мокър до кости. Искам да знам какво се е случило. — Като видя, че камериерът на съпруга й стои до виконта, тя го освободи. — Това е всичко, Хил.

— Добре, милейди. — Слугата се поклони и ги остави.

— А сега, какво стана, Робърт?

— Паднах във вашия фонтан.

— Падна в нашия фонтан? Мили Боже, да не си пиян, Робърт?

— Определено съм трезвен. Може би ще бъде по-точно да кажа, че ме блъснаха във фонтана.

— Блъснаха те? — изуми се Изабел. — Кой?

— Госпожица Пандора Марш.

— Небеса! — възкликна Изабел и се намръщи срещу брат си, сякаш той беше провинил се ученик. — Тя те блъсна във фонтана? Не се и съмнявам, че си си го заслужил. Трябва да кажа, че цялата тази работа с теб и госпожица Марш е доста шокираща. Само като си помисля, че ме накара да поканя тази млада жена на моя бал, сякаш тя е почтена личност. Направи ме на глупачка и аз съм ти страшно ядосана.

— За какво говориш, Изабел? — каза нетърпеливо Сарсбрук.

— Няма нужда да се правиш, че не разбираш какво искам да кажа.

— Уверявам те, че нямам представа за какво говориш.

— Добре, тогава ще ти кажа. Тази вечер ме осведомиха за госпожица Марш. Можеш ли да си представиш как се чувствах, когато ми казаха, че е била любовница на вуйчо ни? И след това, като чух, че сега е твоя любовница? Как можа, Робърт! Всички говорят за това. Щом като си искал да имаш любовница, не можа ли да бъдеш по-внимателен?

— Тя не ми е любовница — възропта бурно Сарсбрук, ужасен от думите на сестра си. — Кой ти каза това?

— Из цялата зала се говори. Бях осведомена от Джорджина Каткарт, която чула това от лорд Томас Атъртън. Можеш ли да си представиш моето унижение, когато тази отвратителна жена ми наговори тези неща…

— Това е лъжа — отсече Сарсбрук, който все повече се дразнеше от сестра си. — Защо слушаш такива абсурдни клюки?

— Абсурдни ли са?

— Казах ти. Госпожица Марш не ми е любовница.

Изабел го изгледа недоверчиво.

— Може би ще ми обясниш какво правеше сам с нея в парка и защо тя те блъсна във фонтана?

Сарсбрук се намръщи.

— Бих предпочел да оставим този разговор. Кажи на съпруга си, че съм му задължен за заетите дрехи. Извини ме, Изабел.

— Няма да те извиня — не се предаде Изабел. — Смятам, че заслужавам по-добро обяснение от това и трябва да ти кажа, че съм ти много ядосана, Робърт. Намирам, че поведението ти е напълно изумяващо. Да ме караш да въведа това семейство Марш в обществото! Мислех, че тази госпожица Марш е почтено момиче, в което си се влюбил. Тази идея ме зарадва много. Да, имах желание да приема факта, че тя не ти е равна, че е нищожество без нито едно пени, от семейство, за което никога не съм чувала. Наистина можех да пренебрегна това, само да те видя женен. А сега откривам, че тя е лека жена, за която всички вярват, че е твоята фуста! Това наистина е чудовищно, Робърт! Не те ли интересува какво говорят хората?

— Не давам пукната пара кой какво говори — отвърна виконтът ядосано. — И те предупреждавам да не казваш нищо повече за госпожица Марш. Наистина те предупреждавам да престанеш да ми говориш за каквото и да било?

Сарсбрук напусна стаята, като не даде възможност на сестра си да отговори.

Изабел кресна след него, докато той вървеше по коридора:

— Робърт! Веднага се върни!

Без да й обърне внимание, Сарсбрук продължи бързо напред.

 

 

Докато Уинфийлд и Пандора пристигнат вкъщи, Уинфийлд беше почти обезумял. Сестра му ридаеше и отказваше да разговаря с него, а той нищо не можеше да й каже, за да оправи нещата. През целия си живот Уинфийлд не беше се чувствал така напълно изгубен.

Пандора отказа да му позволи да й помогне при слизането от каретата, като блъсна гневно протегнатата му ръка, а после влезе забързано в дома им. Отиде направо в спалнята си и хлопна вратата зад гърба си.

Уинфийлд застана пред вратата на Пандора.

— Пандора — изпъшка той.

— Махай се!

Уинфийлд постоя известно време, но знаеше, че е безполезно да казва каквото и да било.

— Добре, Пан — каза той, отдалечи се от вратата й и излезе от къщата, за да се качи в наетата карета и да се върне на бала.

Щом влезе в стаята си, Пандора възвърна самообладанието си дотолкова, че успя да облече нощницата си. После седна пред тоалетната масичка и започна мрачно да сресва косите си, докато сълзите й се стичаха по бузите.

Пандора отново се вживя в сцената със Сарсбрук до фонтана и изпита усещането за горчиво предателство, докато си припомняше целувките и докосването на ръцете му. Каква глупачка е била да си мисли, че той ще я моли да се омъжи за него! А през цялото това време той я е мислел за лека жена, неподходяща за брак.

Ами Уинфийлд! Пандора се намръщи при мисълта за брат си. Да каже на Сарсбрук, че тя е била любовница на вуйчо му. Беше невероятно! Пандора остави четката за коса и се загледа нещастно към образа си в огледалото.

На вратата се почука и прислужницата Марта влезе. Тъй като не беше очаквала някой да се върне толкова рано, тя се чудеше какво ли не е наред.

— Имате ли нужда от нещо, госпожице?

— Не, Марта. Легни си. Нямам нужда от теб.

Пандора успя да проговори със спокоен глас, въпреки че много повече й се искаше да избухне в сълзи.

— Добре, госпожице. Нали не сте болна?

— Не, не, Марта.

— Но къде са господарят и госпожица Лизи? Не се ли върнаха с вас.

— Не, не са, Марта. А сега те уверявам, че няма за какво да се тревожиш. Върви си. Искам да си легна. Затвори вратата като излезеш, Марта.

Прислужницата се поколеба, но после кимна.

— Тогава лека нощ, госпожице.

Марта излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Очевидно господарката й беше разстроена. Какво ли може да се е случило на бала, чудеше се тя. Докато слизаше по стълбите, Марта чу, че се чука на вратата. Като предположи, че са господин Марш и Лизи, тя побърза да отвори, но много се изненада, като видя един висок господин, в когото разпозна лорд Сарсбрук. Той изглеждаше силно развълнуван.

— Трябва да видя госпожица Марш.

— Милорд, наистина е много късно. Госпожица Марш си легна.

— Много е важно да я видя — повтори Сарсбрук настоятелно.

— Не, милорд, това е съвсем невъзможно — отряза Марта твърдо. — Ще й кажа, че сте идвал.

— Не, вие не разбирате — и виконтът влезе в къщата. — Аз трябва да я видя. Къде е тя?

Марта доста се стресна от поведението на Сарсбрук. В погледа му имаше нещо необуздано и тя предположи, че е пил.

— Трябва да си вървите, милорд — настоя Марта.

Сарсбрук погледна към стълбите, които водеха нагоре.

— Стаята й горе ли е?

— Милорд, наистина трябва да си отидете.

— Стойте настрана.

Виконтът мина покрай изумената прислужница и забърза по стълбите. Марта хукна след него.

— Милорд! Това няма да стане!

Сарсбрук не обърна внимание на прислужницата. Като забеляза затворената врата, той сякаш инстинктивно усети, че Пандора е вътре. Почука рязко на вратата.

— Пандора! Аз съм, Сарсбрук.

Пандора се изправи ужасена от мястото си пред тоалетната масичка.

— Сарсбрук!

Виконтът отвори рязко вратата.

— Пандора, трябва да поговорим.

Известно време тя се взира в него, замлъкнала от изумление.

— Как посмяхте да дойдете тук!

— Съжалявам, госпожице — извика слисаната Марта.

Сарсбрук погледна Пандора. Застанала там по нощница, под меката светлина на лампата, тя изглеждаше потресаващо красива. Червените й коси падаха по раменете й, а нощницата разкриваше съблазнителните извивки на тялото й.

— Пандора, трябва да ме изслушаш.

— Няма! — каза Пандора.

— За Бога, ще го направиш! — извика Сарсбрук и влезе още по-навътре в стаята й.

Пандора го изгледа разгневено. В този миг чувстваше, че го мрази.

— Марта — каза тя с възхитително спокойствие. — Доведи Андрю.

Марта се поколеба. Андрю беше единствения мъж в домакинството на семейство Марш. Почти седемдесетгодишен, той едва ли можеше да се сравнява с лорд Сарсбрук.

— Добре, госпожице — каза тя, накрая, после се обърна и избяга от там.

— Пандора — поде Сарсбрук, — смятам, че можеш да ме изслушаш. Ти едва не ме удави в онзи проклет фонтан.

— Иска ми се да бях успяла — каза Пандора. — Сега се махайте. Не искам да ви виждам повече. Не ми ли сторихте достатъчно?

— Пандора, обичам те! И ти каза, че ме обичаш.

— Не ви обичам, милорд — кресна Пандора, като едва се сдържаше да не избухне в сълзи. — Ненавиждам ви! Вървете си, умолявам ви…

— Няма — извика виконтът. Скочи напред и я сграбчи грубо за ръцете. — Ще ме изслушаш.

Като се вгледа в кафявите му очи, тя усети моментна слабост.

— Няма — отказа тя и се опита да се изскубне от него, но той я държеше здраво.

— Обичам те — повтори той.

Тя го изгледа сърдито.

— И така ли показвате любовта си? Като нахлувате в спалнята ми по този безобразен начин!? О, знам, имате впечатлението, че съм свикнала да забавлявам мъжете в спалнята си.

— Пандора. — Сарсбрук престана да стиска ръцете й. — Знаеш, че не си мисля такова нещо.

— Но вярвате, че съм била любовница на вуйчо ви…

— Какво очакваш да мисля, когато собственият ти брат ми казва, че си била такава? Моя ли е грешката? За Бога, Пандора, бъди разумна.

Сивите очи на Пандора проблеснаха гневно.

— Разумна? Предполагам, че смятате за разумно да стана ваша любовница. Страхувам се, че ще остана неразумна, лорд Сарсбрук. А сега настоявам да си вървите.

— Пандора…

Отговорът на виконта беше прекъснат от мъжки глас:

— Най-добре си вървете, милорд.

Сарсбрук се обърна и видя един възстар слуга, който стоеше до прислужницата, която му беше отворила. Побелял и прегърбен от годините, слугата не изглеждаше особено заплашителен, въпреки че носеше дебела тояга, която въртеше с едната си ръка. Виконтът премести поглед от слугата към Пандора.

— Не бих посмял да се изправя срещу страховития ви слуга, госпожице Марш. — Той си тръгна, но после се спря. — Пандора, съжалявам…

— Моля ви, вървете си.

Сарсбрук кимна и излезе от стаята. Когато той си тръгна, Пандора отново се отпусна в леглото си и избухна в ридания.

 

 

Господин Марш, Лизи и Уинфийлд се върнаха вкъщи по-малко от час след като Сарсбрук си тръгна. Господин Марш беше доста озадачен от неочакваното заминаване от бала на по-голямата си дъщеря. След като не получи задоволителен отговор от Уинфийлд, той настоя и те да си вървят вкъщи.

Лизи беше съкрушена, че трябва да напуснат бала. Тя се забавляваше чудесно. Красотата й беше привлякла цял рояк заинтригувани господа, които нямаха търпение да се запознаят с нея. Беше танцувала с мнозина възхитени мъже, а някои от тях бяха достатъчно красиви и елегантни, за да възбудят интереса й. На Лизи й изглеждаше ужасно, че трябва да разочарова толкова многообещаващи младежи, на които беше обещала танци. Все пак тя нямаше друга възможност, освен да се сбогува и да си тръгне към къщи, за да види какво става със сестра й.

Когато влезе вкъщи, господин Марш беше посрещнат от Марта, която му каза, че Пандора е в спалнята си.

— Болна ли е? — попита той със загрижен поглед.

— Не, господине — отвърна прислужницата. Тя се поколеба, несигурна дали да спомене за Сарсбрук. Като реши, че господарят й трябва да знае, Марта продължи: — Страхувам се, че госпожица Пандора е много разстроена от посещението на лорд Сарсбрук.

— Посещението му? — извика Уинфийлд.

— Той е бил тук? — учуди се и господин Марш.

— Да, господине. Преди по-малко от час. Госпожицата беше в стаята си. Аз му казах, че е в леглото си, господине, но това не промени нищо. Той се качи направо в спалнята й.

— Мили Боже! — извика Уинфийлд. — Ще го убия!

— Нищо лошо не се е случило, господине — опита се да го успокои Марта. — Двамата с Андрю го пратихме да си върви. Но госпожица Пандора много се разстрои.

— Не разбирам — промълви Лизи. — Защо лорд Сарсбрук ще идва тук и ще се държи по този озадачаващ начин? Мислех, че той харесва Пандора. Това е много странно. Трябва да отида при нея.

Лизи се насочи към стълбите, но когато стигна до тях, тя с изненада видя сестра си, която слизаше надолу, облечена в нощницата си.

— Пан! Добре ли си?

— Да, Лизи — отвърна Пандора и продължи надолу по стълбите.

— Каква е тази работа със Сарсбрук? — каза господин Марш. — Марта каза, че е бил тук. Какво означава това, Пандора?

— Ще ви кажа какво се случи — каза Пандора, а в гласа й се усети умора. — Нека отидем да седнем.

След като седнаха в гостната, тримата зачакаха нетърпеливо.

— Хайде, кажи ни за какво е всичко това, Пан — помоли Лизи. — Не знаех какво да мисля, когато татко каза, че си тръгнала към къщи. А Уини почти нищо не каза.

Пандора кимна.

— Бях голяма глупачка. Виждате ли, смятах, че лорд Сарсбрук много ме харесва. Дори си мислех, че може да поиска да се ожени за мен. На бала научих истината. Негова светлост не е искал да се ожени за мен. Вместо това, той ме попита дали ще стана негова любовница.

— Как така, дявол да го вземе! — кресна господин Марш ужасен.

Очите на Лизи се разшириха от удивление.

— О, Пан!

— Има нещо, което не съм ти казвала, татко, но не исках да те тревожа. Когато Сарсбрук се появи за пръв път тук, заради огърлицата, той направи една ужасна грешка. Огърлицата била за любовницата на покойния му вуйчо, която той познавал само с името госпожица М. Той предполагаше, че аз съм тази жена.

— Той е смятал, че ти си любовницата на вуйчо му? — извика господин Марш, задъхан от възмущение.

— О, аз отрекох това много бурно. — Тя се намръщи срещу Уинфийлд. — Мислех си, че той ми е повярвал, че това е някаква ужасна грешка. Въпреки това, тази вечер аз открих, че Сарсбрук продължава да ме смята за тази личност госпожица М. Той ми призна възхищението си, но тъй като предполагаше, че съм загубила целомъдрието си, не можел да мисли за брак с мен. Вместо това ми предложи да стана негова любовница.

— О, Пан! — изплака Лизи. — Ти какво направи?

— Блъснах го във фонтана на лейди Върдън — отвърна Пандора.

— Добро момиче! — одобри господин Марш. — Това е моята Пандора! Горката ми тя! Толкова съжалявам, че е трябвало да понесеш такава ужасна обида. Този човек със сигурност е негодник. И той е имал наглостта да идва в дома ни!

Пандора се намръщи.

— И той беше много разстроен.

— Не разбирам неговото пълно безочие да се покаже пред теб. А аз го приех като благородник. Мислех го за почтен човек.

— Съжалявам, че съсипах бала ти, Лизи — каза Пандора. — Сигурно щеше да танцуваш всички танци.

— О, Пан — отвърна Лизи, — ни най-малко не ме интересува балът. Е, беше много весело, признавам, но щях да се чувствам ужасно, ако бях останала, по-дълго, а после науча какво се е случило.

— Предполагам, че лейди Върдън няма да ни изпраща повече покани — каза Пандора.

— Да върви по дяволите, тази жена — промърмори господин Марш, — заедно с брат си.

— Да — кимна и Лизи решително, въпреки че в действителност не беше особено доволна от мисълта, че пребиваването й сред висшето общество е било прекъснато така внезапно.

Уинфийлд запази каменно мълчание. Той чувстваше огромната си вина, още повече, че сестра му го предпазваше толкова благородно от гнева на баща им. Той се закле да направи всичко, което е по силите му, за да промени нещата, но осъзна, че в най-добрия случай ще му бъде много трудно. В края на краищата, постъпката му беше изключително жалка.

— Край на моята тъжна история — заключи Пандора, като се опита да смекчи катастрофалните събития от тази вечер. — Лизи, разкажи ми за бала.

Лизи с готовност се съгласи и започна да разказва развълнувано за приключенията си на бала на Върдън.