Кристин Хана
Златната долина (7)

Шеста глава

Между провисналите брезентови стени на палатката се разнесе болезненият писък на Девън. Тя изруга и хвърли чука, който се завъртя във въздуха, удари се с трясък в грубо издяланата смърчова маса и остави дълбока дупка с формата на полумесец, преди да издрънчи жално на пода.

Девън гледаше ударения си палец. От него към китката й пропълзяваха болезнени тръпки.

„Всичко това е негова грешка“ — помисли си мрачно. През последната седмица тя и Каменния бяха живели като войници във въоръжен лагер — мълчаливи, враждебни и бдителни.

Беше си поставила за цел да превие ината му и следваше плана си с амбицията на генерал и решителността на пехотинец. През изминалите седем безкрайни дни тя не пророни нито дума. Ама нито дума. Не отговаряше даже и когато мъжът изръмжаваше по някоя нечленоразделна сричка. Никакви думи, усмивки или даже погледи към него.

И кой бе забелязал вкиснатото й мълчание? Само тя.

Беше се опитала — деликатно, разбира се — да му трови душата. Всяко от ястията, сготвени през изминалата седмица, бе по-гадно и от свинска помия. Снощи пък беше ред на най-противната вечеря, която някога беше сервирала — твърд като камък сухар, студен боб от консерва, изсъхнали кайсии и лепкав, полусварен ориз. Беше толкова отвратително, че я караше да се задавя.

Той обаче си сипа два пъти, след това се оригна високо, взе книгата и започна да чете.

Болката я върна към действителността. Девън засмука пулсиращия си палец. Ако продължаваше в този дух, щеше да остане без пръсти, преди да завърши шкафа си. Все не можеше да го закове така, че да остане на краката си.

„Да върви по дяволите!“ — реши внезапно тя. Защо ли си губеше времето да закрепя това проклето нещо? Да не би пък точно едно нестабилно гардеробче да успее да развали убийствения интериор на палатката? Защо просто не го заковеше за страничната греда? Щом веднъж реши, тя забързано избута паянтовата конструкция и я прилепи плътно за полудървената-полубрезентова стена. Когато я подравни добре, взе чука и я закова. След това се отдръпна назад, избърса потта от челото си и огледа творението си.

Не беше лошо. В нормални условия, разбира се, нямаше да счита четири дървени греди с подредени между тях сандъчета за гардеробче, но тук, в Юкон, нищо не беше нормално.

Малко по-късно, когато дрехите бяха внимателно провесени на закачалките и обувките и бельото й бяха скрити в подплатени с брезент кутии, тя се почувства по-добре. Животът й беше подреден. Книгите, които бе донесла, се намираха на лавиците, шапките — в кутиите си, леглото беше облечено в чисти чаршафи, а храната, която Каменния държеше навън, натрупана на куп, наричан от него „склад“, бе безупречно подредена. Бе сгъвала, търкала, изтупвала, ковала и редила в кутиите, докато пръстите й се превърнаха в жива рана.

Беше време да се действа, време да подреди и останалата част от живота си.

Знаеше какво трябва да направи. Животът й с Каменния през изминалата седмица беше най-лошият в досегашния й опит. По-лош даже и от живота в сянката на баща й, който пиеше и я обиждаше.

Когато беше малка, тя винаги приемаше разумно словесните атаки на баща си. Той беше вечно пиян и преуморен и може би само така умееше да показва привързаността си. Но сега вече Девън не беше малко момиченце и не можеше да се самозалъгва.

Беше си чиста заблуда да си казва, че може да живее и още един ден с Каменния. Не можеше, поне не по начина, по който бяха изминали последните седем дни. Нервите й бяха разнебитени.

Бе прекосила половината свят, за да дойде тук и да започне нов живот, и сега какво? Преживяваше отново детството си, само дето пиянските брътвежи се бяха сменили с мълчалива изолация.

За бога, тя беше съдружник в магазина и колкото по-рано Каменния осъзнаеше това, толкова по-добре. Беше й дошло до гуша.

Тя грабна една шапка, украсена с цветя, от новото си гардеробче и я нахлупи на главата си. В очите й светеше решителност. Привдигна с два пръста полите си и се отправи към вратата.

Край на мълчанието.

 

 

Край на примирието.

Малката госпожица Уравновесена се намъкна в магазина, сякаш бе негов собственик, каквато за съжаление наистина беше донякъде. Каменния застана нащрек. Косъмчетата по врата му настръхнаха предупредително и завибрираха като пръчици за търсене на подпочвена вода.

Девън се закова точно в средата на помещението, сложи ръце на хълбоците си и отправи към него упорит и недвусмислен поглед. Решителността й увисна като облак между двамата. Държането й не можеше да се изтълкува погрешно. Беше дошла с определена цел.

— Здравей, Каменни!

Той бутна назад оръфаната си миньорска шапка и срещна погледа й.

— Беше твърде хубаво, за да продължи дълго.

Тя се втренчи подозрително в него:

— Какво искаш да кажеш?

Мъжът се усмихна. Бе успял да я обърка за малко. Е, дребна победа, но на война човек трябва да се задоволява и с това.

— Последната седмица беше убийствена за теб — рече той. — Лицето ти беше толкова червено и сгърчено от усилието да мълчиш, че очаквах всеки момент да експлодираш.

Строгата линия около устните й се посмекчи:

— Значи си забелязал.

— Може да съм тъп, но не съм сляп.

Тя пристъпи към него:

— Не си тъп и много съжалявам за случаите, в които съм твърдяла обратното. Да направя ли кафе?

Държеше се мазно като разлято олио и това накара Каменния да потръпне нервно. Все пак какво можеше да навреди малко кафе? Той я погледа още известно време и едва тогава отговори:

— Може.

Защо не? Тя можеше да прави кафе колкото си искаше, даже и да бърбори колкото си ще. Вече беше стигнал до този неизбежен извод. Не можеше да я задържа вечно. Беше тъй дяволски скоклива!

Но този път Каменния бе готов за атаките й. Беше се подготвял мислено за този разговор от дни, защото знаеше, че тя рано или късно щеше да изиска мястото си.

Той потрепери при мисълта, че ще прекарва дните си в магазина и нощите си в леглото до нея. Сигурно през цялата зима щеше да страда от главоболие.

— Знаеш ли, МакКена — каза тя, докато палеше огъня, — бих могла да ти помогна тук.

Те това беше — предлагаше да помогне. Мъжът преглътна мъчително и изведнъж му се прииска да знаеше някоя молитва. Сега беше най-подходящото време да помоли Големия човек за малко помощ.

— Каменни? — прекъсна мислите му тя.

Трябваше да каже нещо. Сега. Моментално се сети за плана, който беше съставил миналата нощ. План А. Намери й развлечение.

Той се покашля:

— Какво ще кажеш да си направиш градина? Това ще ти се отрази добре. Помисли си само колко много мръсотия можеш да почистиш.

— Вече е почти есен. Градините се садят през пролетта и освен това аз съм тук, за да работя в магазина.

Мъжът стисна здраво очи и се опита да не обръща внимание на болката, която избухна в основата на черепа му. Едно изречение и планът, изработен с толкова старание, се беше разбил на парчета.

Каменния започна несъзнателно да разтрива слепоочията си, заслушан в потракването на острите й токчета по дървения под. Шумът стана по-силен, значи тя се приближаваше към него. Той се напрегна да си спомни план Б.

— Хайде да направим сделка.

Каменния веднага отвори очи:

— Ха! Вече направих достатъчно лоши сделки с теб. Стигат ми за цял живот.

— Тогава направи и една добра — каза тя, а ниският й гърлен глас беше пълен с предизвикателство.

И ето, отново една от нейните усмивки, които казваха: „Мога да те въртя на малкото си пръстче.“ Мъжът стисна юмруци:

— Каква например?

— Например такава: хайде да се хванем на бас, че мога да подобря бизнеса.

Кафето в каната завря. Капакът затрака върху стария тенекиен съд и парата заизлиза на облачета в прашния въздух. Девън забърза към печката, махна каната от огъня и наля две чаши.

Каменния наблюдаваше със страхопочитание пестеливите й движения. Тя беше истински пример за сдържаност. Това личеше в движенията й, в дръзко вирнатата й брадичка. Сигурно никога не бе предприемала стъпка в живота си, без да я премисли добре, без да планира всяко свое следващо действие.

— Мисли делово, Каменни — каза тя и се обърна с лице към него. — Ако не мога да направя нищо, за да подобря нашия бизнес, ще стоя настрана до пролетта.

Звучеше твърде хубаво, за да бъде истина. Той я измери с подозрителен поглед:

— И какво ще стане напролет?

— Когато ледът по реката се разтопи, ще си отида, каквото и да стане.

На челото му се появи бръчка. Девън отново мислеше по-бързо от него. По дяволите, защо не беше малко по-умен?!

— И кой ще реши дали си успяла да подобриш бизнеса?

Тя впери очи право в неговите:

— Ти.

— Хайде де — отвърна той, — не си чак толкова глупава.

— Ще опитаме ли?

Разумът му казваше да й се изсмее в лицето. Девън сигурно отново мислеше по-бързо от него. Но инстинктът му казваше високо и ясно: тя не може да спечели. Разчиташе, че той щеше да постъпи честно. Ха! Каменния нямаше начин да загуби. Затова, както винаги, послуша гласа на инстинкта си.

— Добре, имаш четири дни, за да направиш нещо, с което да подобриш бизнеса. Ако не успееш, си вън. Ясен ли съм?

Девън се усмихна и показа блестящите си зъби. Стомахът му се сви предупредително.

— Ясно. А сега — рече тя и се огледа — ще имам нужда от някои неща: восък, буркани и други такива…

Каменния почувства как напрежението напусна тялото му. По лицето му се разля широка усмивка. Тя щеше да готви! Той се сети за ужасния разкашкан ориз, който му беше сервирала миналата вечер. И оня сухар — едно хвърлено точно парченце можеше да убие кученце на петдесет крачки разстояние.

Беше сготвила добре само веднъж — първата вечер. Чиста случайност. Не можеше да бъде иначе, а никой, който имаше избор, нямаше да яде лоша храна.

Да, той беше постъпил правилно. Както винаги, инстинктът му не беше го излъгал. Мъжете в Юкон нямаше да плащат за лошата храна на Девън. Каменния бе ял гадните й ястия само за да я накара да мълчи. За него тишината си струваше тази жертва.

Но не и за останалите мъже. Едва ли бяха толкова закъсали, че да ядат нейните помии. Даже и Майдъс можеше да прави свестен хляб.

Каменния изплю сдъвкано парче тютюн и се ухили още по-широко, когато храчката се разплеска на пода и опръска островърхите сини обувки на Девън. След четири дни щеше да настъпи краят на проблемите му. Той се изкикоти наум.

— Ето, Девън, дай да ти помогна…

 

 

В момента, в който Каменния влезе в палатката, усети, че нещо не беше наред. Той се спря на входа и стисна инстинктивно кожените връзки.

Палатката беше наклонена. Мъжът се намръщи:

— Какво, по…

— Здравей, МакКена, добре дошъл у дома — рече приветливо Девън и му помогна да свали старото прашно палто. След това го преметна внимателно през ръката си и забърза към куката. Полите й прошумоляха по дървения под. Погледът на Каменния се плъзна неволно по изправения й като струна гръб и към хълбоците. Меките извивки се полюляваха съблазнително под твърдата строга зелена пола.

Отне му известно време, докато си спомни, че нещо го тревожи. Той облиза внезапно пресъхналите си устни и попита:

— Защо палатката е наклонена?

Тя се закова на място и дантелата на полата й потрепери:

— Наклонена? Палатката?

Той забеляза, че раменете й се стегнаха неочаквано и направи гримаса:

— Да, Девън, палатката е наклонена. Защо?

Тя се обърна бавно. По високите й скули бе плъзнала внезапна руменина.

— Е — отвърна бавно, — може и да е от шкафа ми.

Той се намръщи:

— Шкаф? Какъв, по дяволите, е този шкаф? И защо той ще накланя моята палатка?

Девън отстъпи наляво. Точно зад нея, в ъгъла на палатката, сега имаше нещо огромно, с квадратни, килнати на една страна стени. Приличаше на голяма полусмачкана щайга, на която някой беше избил дъното.

Каменния присви очи и огледа нескопосаното приспособление. Заковано. Той поклати глава и прокара пръсти през гъстата си черна коса. Как бе възможно някои хора да са толкова умни в едно и толкова глупави в друго?

— Мислех си — долетя треперливият й глас, — че ако се сложи отпред някаква завеска, ще бъде по-добре. Може би басма?

— Басма? — процеди мъжът през зъби. — Кой ти каза, че можеш да слагаш проклетите си женски боклуци в моята палатка? — После се завъртя обратно и тръгна към вратата.

Девън се хвърли напред и му препречи пътя:

— О, не, няма да го направиш! Сготвила съм ядене и ти ще седнеш и ще вечеряш като истински джентълмен. — Тя го огледа от глава до пети. — Или поне ще се постараеш да бъдеш такъв, доколкото ти е възможно.

Лицето му се изкриви от гняв. Защо, дявол да го вземе, тя се мислеше за по-добра от него? Каменния се наведе напред, сграбчи я здраво с две ръце и приближи лицето си на сантиметри от нейното. Тя се стегна и отвърна на погледа му. Бързото им дишане се смеси и изравни. Ехтеше в настъпилата тишина.

Секундите минаваха. Никой от тях не се помръдна, нито пък отстъпи. Най-сетне Девън се покашля:

— Това е нелепо. Ще останеш ли за вечеря или не?

Каменния наистина се почувства нелепо. Как ли, по дяволите, тази жена го постигаше толкова лесно?

— Чудесно — процеди той.

Девън се провря изпод ръцете му и забърза към печката, където веднага започна вечерния си ритуал, танца около кюмбето, или както вече бе започнал да го нарича, танца на врабчето, затворено в стъклен буркан. Сипваше подправки и разбъркваше, отваряше и затваряше капаци, душеше и опитваше, бодеше с вилицата и оглеждаше.

И всичкия този труд за ядене, което щеше да има вкус на кравешко лайно.

Каменния се изпотяваше само като я гледаше. Той пристъпи към масата, отпусна се тежко на един от столовете и облегна лакти отгоре й. Мека, приятна миризма погали ноздрите му. Девън беше поставила консервена кутия, пълна с тлеещи съчки от върбовка, на масата.

Каменния изстена. Бяла спретната къщурка…

В следващия момент една нашарена със синкави петна чиния полетя към него и се приземи върху очуканата маса. Той протегна ръце, за да я спре. Над лакътя му премина полусурово парче бекон и се пльосна в скута му.

Каменния върна бекона обратно в чинията и вдигна поглед. От другата страна на масата му се усмихваше самата невинност:

— Бон апети, Каменни.

Това бяха последните думи, произнесени в палатката през следващите два часа. По времето, когато привършваше с чиниите, нервите на Девън вече не издържаха. Просто се късаха от проклетото мълчание.

Тя изстиска кухненската кърпа и я провеси на въжето. После оправи къдриците, които падаха по лицето й, и погледна към партньора си. Той седеше нехайно на стола, изпънал дългите си крака. До него весело светеше малък коресинов фенер и хвърляше червени и златисти отблясъци в сивата палатка. В големите си мръсни ръце Каменния държеше отворена книга в кожена подвързия.

Девън вдигна поглед към лицето му. Твърдите, сякаш изваяни линии на скулите му бяха смекчени от неясната вечерна светлина, а очите му, обикновено толкова твърди и студени, сега светеха разнежено. Погледът му беше упорито прикован към страниците на книгата.

Сърцето на Девън се сви. Каменния приличаше на малко момченце без приятели, погълнато от приключенската история на своята първа книга…

През ума й преминаха хиляди мисли, но най-важната от тях започваше с „може би“. Може би тя грешеше по отношение на него. Може би той не беше неандерталец, мръсен мечок с гаден характер, както изглеждаше на пръв поглед. Може би под тази мърлява, сплъстена черна коса и омазнени дрехи се криеше човек с истинско мъжко сърце.

Толкова много й се искаше да открие в него някакво положително качество, нещо, което да й позволи да постигне компромис. Нещо, което щеше да им помогне да изкарат зимата, без да се побъркат.

Трябваше отново да се опита да общува с него. Всъщност трябваше да опитва, докато постигнеше своето. Трябваше. От това зависеше разсъдъкът й. Нямаше начин да изкара зимата, прикована в тази заешка дупка с един студен и мълчалив мечок.

— Какво четеш тази вечер? — попита тя, като се опита гласът й да прозвучи нехайно.

Той дори не вдигна глава. Девън се приближи до мястото, където беше седнал, и надникна през рамото му.

— А, „Червеният орден за храброст“. Доста… скучна книга, не мислиш ли?

— Не.

Това все пак беше някакво начало. Девън докосна косата му и нави около пръста си една дълга черна къдрица:

— Знаеш ли, Каменни, едно подстриг…

Той се оригна. Тя трепна, но продължи:

— Много мило. Както и да е, исках да ти кажа…

— Не мисля, че е много хубаво да ме прекъсваш.

— Прав си. Всъщност исках да ти кажа, че едно подстригване и бръснене няма да ти се отразят зле. Даже ще изглеждаш по-малко… ъ-ъ… по-привлекателен.

Той захлопна книгата:

— Ей точно за това не давам пет пари. Привлекателен, хм!

След това отново се оригна, изплю се на пода, изправи се и започна да се съблича.

По твърдите дантелени краища на полата на Девън пръснаха капки от сивокафявата храчка. Очите й се разшириха невярващо, докато гледаше отвратителните петна върху дрехата, която бе изгладила така старателно. След това дръпна партньора си, като използва цялата си сила, за да го обърне с лице към себе си.

— Това беше! — изсъска тя яростно. — Стига толкова! Опитах се да бъда вежлива, но сега ще трябва да установим някакви правила, господинчо! Още една храчка на пода и ще те накарам да съжаляваш!

Каменния изсумтя:

— И как, моля?

— Ще започна да пея след всяко ядене — усмихна се Девън.

Лицето му моментално помръкна:

— Не би го направила.

— Всъщност намирам гласа си за доста приятен.

— Чудесно.

— Добре. Има и още нещо. Няма да лягаш в чистите ми чаршафи с тези отвратително мръсни долни гащи.

Очите му проблеснаха гневно:

— Ще ме вземат мътните, ако не го направя.

Тя постави ръце на хълбоците си и го погледна дръзко:

— Ще те вземат мътните, ако го направиш!

Двамата дълго се гледаха гневно. После Каменния изръмжа:

— Добре. Печелиш.

След това грабна едно от одеялата, уви го като плащ около тялото си и се просна на твърдия студен под. Девън зяпна от изненада.

— Значи предпочиташ да спиш на пода, отколкото да си сложиш чифт чисти гащи?

Той се намести по-удобно:

— Подът е по-топъл от тебе, жено. А сега млъквай и ме остави да спя.