Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tribunaux rustiques, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


Залата на мировия съд в Горжвил е пълна със селяни, които, застанали неподвижно край стените, чакат откриването на заседанието.

Сред тях има високи и ниски, червендалести дебеланковци и мършави селяци, издялани сякаш от ябълков пън. Поставили са на пода кошниците си и стоят мълчаливи, спокойни, замислени за работите си. Донесли са със себе си миризма на обор и на пот, на вкиснато мляко и тор. Под белия таван бръмчат мухи. През отворената врата се чува кукуригането на петлите.

Върху нещо като подиум е поставена дълга маса, покрита със зелено сукно. На левия й край седи сбръчкан стар човек и пише нещо. На десния и край един стражар, седнал изпъчен на стола си, зяпа във въздуха. На голата стена е поставено голямо дървено разпятие, на което Христос, сгърчен в мъчителна поза, сякаш изтърпява отново своето вечно страдание за благото на тези вонящи на животно диваци!

Най-сетне господин мировият съдия влиза. Той е червендалест, с голям корем; широката черна съдийска тога се тресе от бързите стъпки на дебелия човек; той сяда, поставя съдийската си шапка на масата и оглежда присъствуващите с израз на дълбоко презрение.

Съдията е провинциален любител на литературата, книжовник от окръжна величина, един от тези, които превеждат Хораций, умеят да се наслаждават на стихчетата на Волтер и знаят наизуст Вер-Вер, както и неприличните стихотворения на Парни.

— Хайде, господин Потел — произнася той, — призовете страните.

След това, усмихвайки се, промърморва:

— Quidquid tentabam dicere versus erat.[1]

Тогава секретарят на съда повдига плешивата си глава и изломотва с неразбираем глас:

— Госпожа Виктоар Баскюл срещу Изидор Патюрон.

Приближава се огромна жена, тя е от онези селски дами, дама от дълбоката провинция, с шапка, окичена с панделки, с ланец на часовника, провиснал през целия й корем, с пръстени по ръцете и с блестящи като запалени свещи къдри около ушите.

Мировият съдия я поздравява бегло като позната, с поглед, в който прозира насмешка, и казва:

— Госпожа Баскюл, изложете вашата жалба.

Противната страна е застанала точно насреща. Тя се състои от трима души. В средата стои млад, двадесет и пет годишен селянин, с червени като мак и кръгли като ябълка бузи. Вдясно от него е съвсем младата му жена; тя е слаба, дребна, прилича на кайенска кокошка, има тясна и плоска глава, увенчана с розово боне като с кокоши гребен. Очите й са кръгли, учудени и гневни; тя гледа встрани както домашните птици. Вляво от момъка е застанал баща му, прегърбен стар човек, чието изкривено тяло се губи в колосаната му блуза като под камбана.

Госпожа Баскюл започва обясненията си: — Господин мирови съдия, преди петнадесет години аз прибрах това момче. Отгледах го и го обикнах като майка, направих всичко за него, направих от него истински мъж. Той ми беше обещал, беше ми се заклел да не ме напуска никога, дори ми подписа документ за това, в замяна на което му приписах един малък имот, земята ми в Бек-дьо-Мортен, която струва около шест хиляди франка. Но ето че една хлапачка, една никаквица, една сополанка…

Мировият съдия. Подбирайте изразите си, госпожа Баскюл.

Г-жа Баскюл. Някаква там… Някаква там… разбирате ли, му завъртяла главата, кой знае какво му е направила, да, кой знае какво… и той отишъл, та се оженил за нея, този глупак, това голямо говедо, и сега й носи зестра моя имот, моя имот в Бек-дьо-Мортен… А, не и не… Аз имам документ, ето го… Да ми върне имота тогава… Ние подписахме при нотариуса един документ за имота, а помежду си, отделно, едно частно споразумение за приятелството. Колкото важи едното, толкова и другото. Всеки търси своето право, нали тъй? (Тя подава на мировия съдия някакъв разтворен, обгербван с марки лист.)

Изидор Патюрон. Не е вярно.

Съдията. Мълчете. Ще говорите след това. (Чете.) „Аз, долуподписаният Изидор Патюрон, обещавам чрез настоящото на г-жа Баскюл, моята благодетелка, да не я напусна никога, докато съм жив, и да й служа предано. Горжвил, 5 август, 1883 г.“

Съдията. Вместо подпис тук е поставен кръст, значи вие не знаете да пишете?

Изидор. Не. Никак не знам.

Съдията. Вие ли сте поставили този кръст тук?

Изидор. Не, не съм аз.

Съдията. Кой го е поставил тогава?

Изидор. Тя самата.

Съдията. Готов ли сте да се закълнете, че не сте поставили този кръст?

Изидор (забързано). Заклевам се в баща си, в майка си, в дядо си, в баба си и в дядо господ, който сега ме слуша, че не съм го поставил аз. (Вдига ръка и плюе встрани, в подкрепа на клетвата си.)

Съдията (смеейки се). И така, какви са били отношенията ви с тук присъствуващата г-жа Баскюл?

Изидор. Тя спеше с мен. (Смях сред публиката.)

Съдията. Подбирайте изразите си. Искате да кажете, че отношенията ви не са били така чисти, както твърди тя.

Патюрон-баща (взема думата). Той нямаше още петнадесет години, петнадесет години още нямаше, господин съдия, когато тя ми го разтвори…

Съдията. Искате да кажете разврати?

Бащата. Отде да знам аз как му викат? Той нямаше още петнадесет години. А преди това повече от четири години вече все тя се грижеше за него, глезеше го, угояваше го като гъска, така го тъпчеше, че, да прощава ваша милост щеше да го пръсне от ядене. И после, кога си рече, че му е дошло времето и че е готов, тя го покри…

Съдията. Поквари… И вие позволихте това?…

Бащата. Дали тази, или онази, все някоя щеше да бъде…

Съдията. Тогава от какво се оплаквате?

Бащата. От нищо. О, от нищо не се оплаквам аз, от нищо, само че той, той не иска вече, защото е вече свободен. Искам закрила от закона.

Г-жа Баскюл. Тези хора ме клеветят, господин съдия. Аз направих от него истински мъж.

Съдията. И още как!

Г-жа Баскюл. А той се отказва от мен, изоставя ме, задига ми имота…

Изидор. Не е вярно, господин съдия. Преди пет години поисках да я напусна, защото беше много затлъстяла, а това никак не ми харесваше. Дотегнала ми беше, какво сега! Казвам й значи, че ще си отида. Тогава тя започна да плаче като капчук и ми обеща имота си в Бек-дьо-Мортен, ако остана още няколко години, още около четири-пет години само. Казах „съгласно“, дявол да го вземе! Вие какво бихте направили, а?

Останах значи още пет години, ден след ден, час след час. Сега сме квит. Всеки получи своето. Работата си струваше труда.

Жената на Изидор (до този миг тя стои мълчаливо, а сега изведнъж започва да крещи с пронизителен глас). Ами че погледнете я, погледнете я, господин съдия, тази бъчва и после ми кажете дали работата си е струвала труда?

Бащата (убедено клати глава и повтаря). Дявол да го вземе, струваше си труда работата, да. (Г-жа Баскюл се отпуска на скамейката и започва да плаче.)

Съдията (бащински). Какво да ви кажа, драга госпожо, нищо не мога да направя. Приписали сте му имота си в Бек-дьо-Мортен с напълно редовен документ. Имотът принадлежи на него и само на него. Имал е неоспоримо право да постъпи, както е постъпил — да го занесе в зестра на жена си. Не мога да се бъркам в такива въпроси… такива… такива… деликатни въпроси… Мога да разглеждам фактите само от гледна точка на закона. Нищо не мога да направя.

Патюрон-баща (гордо). Значи можем да се върнем у дома?

Съдията. Разбира се. (Те си тръгват, изпратени от съчувствените погледи на селяните като хора, спечелили делото. Госпожа Баскюл хълца върху скамейката.)

Съдията (усмихнато). Съвземете се, драга госпожо. Хайде, хайде, съвземете се… и… ако ми позволите да ви дам един съвет — потърсете някой друг… някой друг възпитаник…

Г-жа Баскюл (през сълзи). Няма да мога да намеря… няма…

Съдията. Съжалявам, че не мога да ви посоча някого. (Тя хвърля отчаян поглед към страдалческия и изкривен Христос на разпятието, след това става и си тръгва със ситни крачки, хълцайки тъжно, скрила лице в кърпата си.)

Съдията (обръща се към секретаря на съда и казва насмешливо). Калипсо не можеше да се утеши, когато Одисей я напусна. (След това казва със сериозен глас.) Призовете следващите страни.

Секретарят (изломотва). Селестен Полйт Льокашьор, Проспер Маглоар Диьолафе…

Бележки

[1] Каквото и да се опитвах да кажа, излизаше стих (лат.). — Б.пр.

Край