Джеймс Кейн
Серенада (12)

XII

Тя се изплю в кръвта, отстъпи назад и вдигна пелерината. Чуваше се само задъханият хленч на Пудински, който се гърчеше от ужас до пианото. После всички хукнаха към вратата, за да се измъкнат, преди да е дошла полицията. Блъскаха се, жените псуваха като мъже, хомосексуалистите пищяха като жени и като излязоха в коридора, дори не изчакаха асансьора. Втурнаха се един през друг по стълбището, някои паднаха, разнесоха се още псувни, раздаваха се ритници. Аз се свих на един стол, а тя дойде и коленичи до мен.

— Сега няма да му паднеш в ръцете. Сбогом и помни Хуана.

Целуна ме, скочи и излезе, като изшумя с роклята си. Аз седях и гледах това приковано на канапето нещо, с увиснала зад облегалката глава и засъхваща по ризата кръв. Пудински вдигна глава от пианото, изстена, изтича, завря се в един ъгъл и там продължи да хлипа и ридае. Взех едно килимче да покрия Уинстън. Но стомахът ми се сви и се запрепъвах към банята. Не бях ял от обяд, но започнах да повръщам нещо бяло и дори след като стомахът ми се изпразни, пак ми се гадеше и издавах ужасни звуци, защото се задушавах. Погледнах си лицето в огледалото. Беше позеленяло.

 

 

Излязох от банята, а в това време бяха вече пристигнали две ченгета, четирима — петима от хомосексуалистите, едно от момичетата с фрак и един тип с бомбе. Не знаех дали не е детективът, който бе чакал Хуана. Сигурно ги беше подбрал, като излизаха. Ченгетата ме видяха, махнаха ми да стоя настрана и един от тях отиде да телефонира. Скоро горе дойдоха още две ченгета, двама детективи и докато се усетя, апартаментът се напълни с ченгета. Един ми заприлича на лекар, а друг — на фотограф от полицията. Както и да е, той постави триножника си, започна да снима със светкавицата и да хвърля изгорелите крушки в саксията с папратите. Скоро едно ченге приближи към мен, махна ми и тръгнахме заедно с още един детектив. Нямах сако, но не казах нищо. Не знаех дали са я намерили, нито дори къде е отишла и се страхувах, че ако помоля да ме пуснат до апартамента, ще дойдат с мен и ще я заварят там. Слязохме с асансьора. Хари ни свали долу. Във фоайето други ченгета говореха с Тони.

 

 

Качихме се в една полицейска кола, минахме по Второ Авеню, после по Лафайет Стрийт и продължихме към центъра до една сграда — очевидно полицейското управление. Влязохме вътре, ченгетата ме заведоха в една стая и ми казаха да седна. Единият излезе. Другият остана и взе някакъв вестник от масата. Сигурно сме седели така около час, той си четеше вестника и двамата мълчахме. Попитах го дали има цигари. Без да вдигне поглед, побутна към мен един пакет. Запуших и поседяхме така още един час. Навън се развиделяваше.

 

 

Към шест часа влезе друг детектив, седна и доста време ме гледа втренчено. После ме заразпитва.

— Беше ли там тази вечер? В апартамента на тоя Хос?

— Да.

— Видя ли как тя го уби?

— Да.

— Защо го уби?

— Това не знам.

— Разбира се, че знаеш. Ти какво, подиграваш ли се с мен?

— Казах ти, че не знам.

— Нали живееш с нея?

— Да.

— Тогава как да не знаеш? Защо го уби?

— Нямам никаква представа.

— Незаконно ли е влязла в страната?

По това разбрах, че Тони е издрънкал каквото знае.

— Това не мога да ви кажа. Възможно е.

— Какво можеш да ни кажеш, по дяволите?

— Ще ви кажа всичко, което знам.

Цяла минута той ми обяснява на висок тон как ще ме накара да проговоря, но това беше грешка. Даде ми време да поразмисля. Можеше да се заяде заради незаконното влизане и да поиска да ме задържи, а аз можех да й бъда полезен само ако се измъкна оттук. Не знаех дали са я намерили, или не, но нямаше да има полза от мен, ако отидех зад решетките. Гледах го и си прехвърлях в ума какво е записано в паспорта ми и докато продължаваше с въпросите, успях да обмисля всичко и реших, че лъжата ми ще мине.

— Стига си го увъртал. Ако пак отговориш, че не знаеш нищо, ще ти отпуша устата. Хайде. Тя е влязла незаконно, нали?

— Казах, че не знам.

— Нали ти си я довел?

— Не.

— Какво? Не беше ли в Мексико?

— Бях.

— Не я ли доведе оттам със себе си?

— Не. Запознахме се в Лос Анджелис.

— Ти как пристигна?

— С автобус до Ногалес, качих се на автостоп до Сан Антонио и оттам с друг автобус до Лос Анджелис. След около седмица се запознах с нея в Мексиканския квартал. После започнах да работя в киното и се сближихме. После тя дойде с мен в Ню Йорк.

Разбрах, че с това сам си изпросих обвинение, че търгувам с бели робини^[1]. Той ми се сопна още преди да съм свършил.

— А, значи ти си я довел в Ню Йорк?

— Не. Тя си плати билета.

— Какви ги приказваш? Нали казах да престанеш да извърташ?

— Добре, тогава питайте нея.

В очите му проблесна пламъче. Веднага подуших, че още не са я намерили.

— Питайте нея, аз толкова мога да кажа. Да не съм идиот. Не бих платил билета на никоя жена от Лос Анджелис до Ню Йорк. И аз съм чувал нещичко за закона „Ман“.

— Кой направи доноса срещу нея?

— Това не знам.

— Хайде де.

— Казах ти, не знам. Ако зарежеш тия тъпотии, ще ти кажа каквото знам и може би то ще ви помогне. Но по-добре прекрати веднага тоя разпит трета степен, да не започна и аз както си знам, че сигурно няма да ти хареса.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. Не съм ти някакъв долен убиец от „Хелс-Кичин“^[2], че да разговаряш така с мен. Имам си някои и други приятели, разбра ли? Не моля за услуги. Но си искам правата и ще си ги получа.

— Добре, Шарп. Казвай.

— Отидохме с нея на забавата.

— Странно — човек като теб да отиде при такава сбирщина.

— Освен хомосексуалист, той беше и музикант, работил съм за него и когато ни покани да полеем новия му апартамент…

— Ти хомо ли си?

— Пак ли започваш? Значи отидохме. Скоро дойде едно момче…

— От хомосексуалистите ли?

— От персонала в блока. От него разбрах, че долу ме чакал някой и искал да ме види. Разбрах още, че този ден Хос е говорил три пъти по телефона с Имиграционната служба.

— Значи той е направил доноса?

— Казах ти, че не знам. Но не исках да рискувам. Предадох й какво са ми казали момчетата и се опитах да я измъкна оттам. Казах й да си върви и тя тръгна, но след малко се върна с шпагата и започнаха да играят на корида.

— За нея вече ни разказаха.

— И тя го намушка. Но той си го търсеше. Какво му влизаше в работата дали тя…

— Защо е направил доноса?

— И това не знам. Намекна ми няколко пъти, че животът ми с нея няма да ми донесе нищо хубаво, че вреди на кариерата ми…

— Като певец?

— Точно така.

— Какво общо има той с това?

— Много. Аз не пея само в Ню Йорк. Имам договор и с една киностудия в Холивуд, която той контролираше или поне така твърдеше и се страхуваше…

— „Кантората на Хейс“^[3] ли?

— Точно така.

— Сега разбирам. Продължавай.

— Това е. Не става въпрос за нравите му, ако искате да знаете, нито за приятелството или нещо подобно. Ставаше въпрос и за пари, имаше и страх, че заради закона „Ман“ може да се провали една от големите му звезди и такива работи. Да, но се захвана с нея и там му беше грешката. Тя му видя сметката и сега му остава да си брои първокласния капитал на оня свят.

Зададе ми още няколко въпроса и излезе. Доколкото можех да преценя, мина добре. Скалъпих й смислен мотив — той се е опитвал да ни раздели — и щеше да звучи далеч по-добре като се оженим, което според мен щеше да стане преди работата да стигне до съда. Премълчах какво имаше всъщност между Уинстън и мен. Щях да разкажа дори това, ако можеше да й помогне, но знаех, че една дума е достатъчна да развали всичко и да я погуби. И без това замазах някак си нарушението на закона „Ман“ и нелегалното й влизане в страната; не можеха да го докажат, ако самата тя не си признаеше, а от нея нищо нямаше да изкопчат. Към седем часа ми дадоха да ям и зачаках следващия им ход.

 

 

Към осем дойде друго ченге и ми донесе дрехи в един от пътническите ми куфари. Значи бяха влизали в апартамента. Бях още с официалните дрехи и започнах да се преобличам.

— Има ли къде да се измия?

— Ще те заведем. Искаш ли да извикаме и бръснар?

След като й дадох парите, в джоба ми бяха останали само дребни монети, но все пак ги преброих. Събраха се около два долара.

— Да, изпратете го.

Той излезе и ченгето, което ме пазеше, ме заведе в умивалнята. Там имаше и душ, изкъпах се и се преоблякох. Дойде бръснарят и ме обръсна. Прибрах официалните дрехи в куфара. Сложих си и шапката, която ми бяха донесли. После се върнахме в същата стая.

 

 

Към девет и нещо си блъсках главата какво да правя и реших, че ако не друго, то поне мога да си взема адвокат. Сетих се за Шолто.

— Искам да се обадя по телефона. Може ли?

— Имаш право на един разговор.

Излязохме в коридора, където на едната стена имаше поставени телефонни автомати. Намерих в указателя номера на Шолто, позвъних и той се обади.

— Здравей, чудех се дали ще ме потърсиш. Подразбрах, че имаш малко неприятности.

— Да, трябваш ми…

— Веднага идвам.

Пристигна след около половин час. Изслуша ме. В присъствието на ченгето можах да му кажа само, че искам да изляза, но това, изглежда, му стигаше.

— Сигурно могат да те освободят под гаранция.

— За какво ме задържат? Знаеш ли?

— Като важен свидетел.

— Разбирам.

— Щом намеря гарант… но ако предпочиташ да платиш гаранцията в брой…

— Колко?

— Не знам. Предполагам около пет хиляди.

— Как ще стане по-бързо?

— О, парите са всичко.

Той имаше празна чекова бланка и аз попълних чек за 10 хиляди.

— Смятам, че ще стигнат. Надявам се, че най-много след един час ще можем да действаме.

Към десет часа той се върна и заедно с ченгето отидохме в съда. Всичко стана за пет минути. Прие ни един помощник на окръжния прокурор, Шолто прати гаранцията — 2 500, излязохме и взехме такси. Върна ми останалите пари в банкноти от 100 долара. Отделих 10 банкноти и му ги дадох.

— Предварителен хонорар.

— Много добре, благодаря.

Първо исках да разбера дали вече са я хванали. Когато ми каза, че не са, грабнах първия вестник, който едно момче ми буташе през прозореца, и го прочетох. Цялата първа страница се занимаваше с тоя случай, бяха отпечатали моята снимка и снимката на Уинстън, но нейната снимка я нямаше. Поне това беше добре. Доколкото си спомнях, тя не си беше правила снимки тук. Все не ни оставаше време за това. В една статия се разказваше за кариерата на Уинстън, в друга — за мен, но главно се описваше какво точно е станало вечерта. Всичко, което бях казал на детектива, беше отпечатано, а голямото заглавие я наричаше „Саблеубийцата“ и съобщаваха, че „се търси“. Още четях, когато спряхме близо до Рейдио Сити.

Качихме се в кабинета му и разказах какви сведения съм дал на детектива за незаконното й влизане в страната и кое защо съм казал, но той ме прекъсна.

— Слушай, нека се разберем. Твоят адвокат не е и твой съучастник, когато мамиш полицията. Той е твой представител в съда, които се грижи да имаш всички права според закона и да представи колкото е възможно по-добре твоето, нейното или някакво друго дело, с което се е заел. Не е моя работа какво си казал на детектива и по-добре засега да не знам нищо. Като му дойде времето, ще ти искам сведения за това и тогава гледай да ми кажеш истината. Но сега предпочитам да не знам за лъжите ти. Между другото, отсега нататък най-добрата тактика ще бъде да си мълчиш пред полицията.

— Разбирам.

Той спря да се разхожда из кабинета, взе вестника, внимателно го прегледа и пак тръгна.

— Искам да те предупредя за нещо.

— Да, какво?

— Стори ми се, че много лесно се измъкна.

— Не съм направил нищо.

— Ако искаха да те задържат, можеха да предявят срещу теб най-малко две обвинения. Все нарушения, за които могат да те пуснат под гаранция, но щеше да останеш там доста време. Можеха да ти създадат неприятности. Освен това сумата за гаранция беше смешно малка.

— Не те разбирам.

— Те не са я намерили. Ако са я хванали и напъхали в някой полицейски участък в Бронкс, крият я от страх съдът да не издаде „хабеас корпус“^[4], но не ми се вярва. Тя не е в полицията и е много вероятно да са те пуснали, само за да я намерят чрез теб.

— А, сега разбирам.

— Ще се връщаш ли в апартамента?

— Не знам. Сигурно.

— … Ще те следят. Вероятно ще имаш денонощно „опашка“. И телефона ти сигурно ще подслушват.

— Могат ли да го направят?

— Могат и го правят. Предполагам, че вече са поставили микрофон, и то така майсторски, че нито ще го намериш, нито ще се сетиш къде е. Апартаментът ти е голям и това още повече ги улеснява. Не им знам плановете, очевидно и ти не ги знаеш. Но случаят е труден. Ако я хванат, ще направя всичко за нея, но те предупреждавам, че ще бъде трудно. Много по-добре е да не я намерят. Бъди внимателен.

— Добре.

— Най-опасно е, ако ти телефонира. Каквото и да правиш, щом ти позвъни, на секундата я предупреди, че я подслушват.

— Ще запомня.

— Използват те като примамка.

— Ще бъда много предпазлив.

 

 

На Двайсет и втора улица имаше рояк журналисти и се задържах при тях около десет минути. Мислех, че ще е по-добре да дам някакви отговори на въпросите им и да се отърва от тях, отколкото цял ден да се мъчат да се докопат до мен. Когато се качих в апартамента, телефонът звънеше — обаждаха се от един вестник и ми предлагаха 5000 долара да напиша каквото знам за случая и за нея, аз отказах и затворих. Пак зазвъня, обадих се долу и помолих дежурния, ако някой ме търси по телефона да не ме свързват и никого да не пускат горе. Позвъни се на вратата. Хари и Тони идваха да ми разкажат каквото знаят. Започнаха, аз извадих една стодоларова банкнота и им я подадох, но се сетих за микрофона. Излязохме в коридора и те заразказваха шепнешком. Тя не тръгнала веднага. Отишла в апартамента, преоблякла се и след пет-десет минути позвънила два пъти, както й бях казал. Тони държал през цялото време асансьора на етажа и я чакал, отворил й, издърпал я вътре и я свалил на приземния етаж. Излезли през задния вход, на Двайсет и трета улица и я качил на едно такси и тя заминала. Тогава я видял за последен път и не е казвал това на полицията. В това време Хари стоял във фоайето и не обърнал голямо внимание, когато хомосексуалистите излизали, а и оня от Имиграционната служба не ги забелязал много-много. Не знаеха как ченгетата са разбрали за станалото, но предполагаха, че ония сигурно са налетели на някое чеше навън или са се уплашили и са решили, че е по-добре да съобщят или нещо подобно. Тони каза, че ченгетата били в апартамента на Уинстън още преди тя да излезе от блока.

Двамата слязоха долу, а аз се прибрах вътре. С изключен телефон беше доста тихо и започнах да търся микрофона. Нищо не можах да намеря. Погледнах през прозореца да видя дали някой не наблюдава сградата. Нямаше никой. Започнах да си мисля, че Шолто преувеличава.

Към два часа огладнях и излязох. Журналистите още бяха долу и ме наобиколиха, но аз скочих в едно такси и казах на шофьора да ме откара в Рейдио Сити. Стигнахме Четвърто Авеню, накарах го да завие и да се върне по Второ Авеню и слязох пред един ресторант близо до Двайсет и трета улица. Хапнах малко и си записах номера на телефонния автомат. Върнах се и пошепнах на дежурния да ме свърже, ако позвъни мистър Куглър. Качих се горе и набрах номера на ресторанта.

— Там ли е мистър Куглър?

— Почакайте, ще проверя.

След минутка пак се обади:

— В момента го няма.

— Като дойде, предайте му да се обади на мистър Шарп.

— Да, сър, ще му предам.

Затворих. След около двайсет минути телефонът иззвъня.

— Мистър Шарп? Обажда се мистър Куглър.

— О, здравейте. Бях ви обещал пропуски за операта, но се страхувам, че засега трябва да ви разочаровам. Сигурно сте прочели във вестника, че имам малки неприятности. Нали може да отложим за другата седмица?

— Разбира се. Когато ви е удобно.

— Много съжалявам, мистър Куглър.

Затворих. Стана ми ясно, че Шолто знае какво говори. Не познавах никакъв мистър Куглър.

 

 

Хари непрекъснато ми носеше най-новите вестници и пощата, която пристигаше за мен. Още не бяха я намерили. Открили таксиметровия шофьор, който я взел на Двайсет и трета улица. Той разказал как я откарал до Батъри Парк, платила му с петдоларова банкнота и трябвало да слезе в подлеза да я развали, а после тя тръгнала с куфара си. Спрял го Тони и затова го извикали в полицейското. Там обсъждали вероятността тя да е скочила в реката и как да я извадят. Пристигаха купища телеграми, писма и картички от всякакви изкукуригали типове, любители на операта и адвокати — шарлатани. Но две телеграми бяха по-особени. В едната ми съобщаваха от „Панамиер“, че временно програмата ще се води от друг. В другата Лутер ми съобщаваше, че без съмнение предпочитам да не пея в операта, докато не си уредя работите. В последното следобедно издание имаше статия за Пудински. Устата ми пресъхнаха. Единствен той може би знаеше нещо за Уинстън и мен. Но явно нищо не беше казал. Обясняваше колко добър човек и верен приятел е бил Уинстън и го оправдаваше затова, че се е обадил на имиграционните власти. И още, че Уинстън ми е мислел само доброто.

Около седем часа излязох, пак се измъкнах от журналистите и отидох да вечерям пържола в един ресторант близо до Бродуей. Снимките ми бяха отпечатани във всички местни вестници, но като че ли никой не ме позна. Може би защото повечето бяха още от времето, когато бях в Холивуд, а вече бях доста напълнял. Като пристигнах от Мексико, никак не бях дебел. После зрението ми нещо се влоши и сложих очила. Хапнах колкото можах, поразходих се малко и към девет часа се върнах в апартамента. Докато се разхождах, непрекъснато се обръщах назад да видя дали някой не ме следи, мъчех се да не го правя, но не успях да си наложа. И в таксито все се въртях да видя кой е зад нас.

 

 

Очакваше ме още една камара писма, но не си направих труда да ги отворя. Прочетох още веднъж всички материали във вестниците, после нямаше какво друго да правя и си легнах. Лежах и първо се опитвах да мисля, после — да заспя. Не успях да направя нито едното, нито другото. Но след известно време съм се унесъл. Събудих се облян в студена пот, стенейки. Целият ми ден беше преминал като в трескав сън — вземах таксита, измъквах се от журналисти, мъчех се да се отърва от полицията, ако беше по петите ми, четях вестници. Сега за пръв път, изглежда, осъзнавах в какво затруднено положение се намираме. Хуана я търсеха за убийство и ако я хванеха, щяха да я пратят на електрическия стол.

На другата сутрин ме събуди телефонът. Беше Хари.

— Знам, че казахте да не ви свързвам, мистър Шарп, но ви търси един човек, който вчера цял ден звъня, казва, че е ваш приятел, че трябва да говори с вас по важна работа и реших да ви се обадя.

— Кой е той?

— Не иска да си каже името, помоли само да ви кажа думата „Акапулко“ или нещо такова и ще разберете кой е.

— Свържи ме.

Надявах се да е Конърс и разбира се, когато чух „Ти ли си, момче?“, разбрах, че е той. Беше доста кратък.

— Опитвах се да се свържа с теб. Звънях, телеграфирах и пак звънях.

— Накарах да ми изключат телефона, а последният куп телеграми още не съм отворил. Ако знаех, че си ти, веднага щях да им кажа да ни свържат. Искам да те видя, трябва да те видя.

— Наистина трябва. Имам новини.

— Спри! Нито дума повече. Предупреждавам те, че телефонът ми се подслушва и чуват всичко, което казваш.

— Досетих се. Затова отказах да си дам името. Как можем да се видим?

— Чакай малко. Чакай малко… Обади ми се след пет минути. Ще измисля нещо.

— Добре, след пет минути.

Той затвори, а аз се опитах да измисля как и къде да се срещнем и как да му го кажа, че да не разберат ченгетата по телефона. Не можех да се съсредоточа. Той каза, че има новини и на мен просто свят ми се зави. Телефонът иззвъня, преди да ми е хрумнало каквото и да е.

— Е, момче, какво ще кажеш?

— Нищо не мога да кажа. Лошото е, че ме и следят. Чакай малко, чакай малко…

— Аз измислих нещо, което може и да стане.

— Какво?

— Спомняш ли си такта на серенадата, която първо ми изпя?

— Разбира се.

— Напиши двете цифри една до друга. Сега пак ги напиши по същия начин. Трябва да получиш четири цифрен номер.

Скочих, взех писалка и написах цифрите на лист от бележник. Беше серенадата от „Дон Жуан“, в такт 6/8. Написах 6868.

— Готово.

— Сега извади от този номер следното число…

Каза ми едно число. Извадих го.

— Това е номерът на телефонния автомат, от който ти се обаждам. Номерът на кварталната станция е 6. Излез и позвъни от друг автомат.

— След двайсет минути. Веднага се обличам.

Навлякох си бързо дрехите, изтичах до една дрогерия и позвъних. Не ме интересуваше дали се навъртат около кабината и ме подслушват. Не можеха да чуят какво ми казва той.

— Ти ли си, момче?

— Да. Какви новини имаш?

— Тя е при мен. Тръгваме на юг. Сега се намирам в началото на Седемнайсета улица, тази вечер в полунощ вдигам котва. Ако искаш да я видиш, преди да тръгнем, ела на кораба някъде след единайсет часа, но внимавай да не те проследят.

— Как я намери?

— Не аз. Тя ме намери. Ако беше вдигнал телефона, щеше да научиш, че е при мен от вчера.

— Ще дойда. Тогава ще ти благодаря.

 

 

Върнах се в апартамента, реших, че трябва да престана да се разтакавам и се напрегнах да размисля. Поотделно обмислих всяко нещо, което трябваше да свърша през деня, после си направих малка програма кое да свърша първо и кое второ. Знаех, че ще ме следят и съобразих целия си план с това. Първо отидох на „Гранд Сентръл“ и проверих какви влакове има за Рай. Открих един пътнически, който тръгваше около десет вечерта. После влязох в един магазин и си купих игли и конци. След това отидох в банката. Бяха ми останали повече от 6000 долара в 100 доларови банкноти, но ми трябваха още пари. Изтеглих 10000 и помолих да ми дадат половината в 1000 доларови банкноти, 2500 на стотачки, останалите по 5 и 10 и около 50 по един долар. Натъпках ги в джобовете си и се върнах вкъщи. Спомних си за двете ризи, с които тръгнах от хотела в Мексико, и направих същото. Взех два чифта гащета, сложих едните в другите и натиках почти всичките пари вътре, а в джобовете си натъпках банкнотите по един долар и малко по пет и десет долара. Обух гащетата. Малко ми тежаха, но успях да обуя панталоните отгоре и почти не личеше. Дойде Тони. Бяха го накарали да каже как е наел таксито и едва не се разплака, че се е раздрънкал. Казах му, че няма никакво значение.

Като дойде време за вечеря, вместо да изляза навън, поръчах да ми пратят нещо за ядене в апартамента. После си опаковах багажа. Напъхах куп вестници и разни тежки неща в една пътническа чанта и я заключих. Обух си едни спортни панталони, които ми бяха останали от Холивуд, а върху ризата облякох тъмночервен пуловер. Облякох си сако и шлифер. Избрах сива шапка и си я сложих килната на една страна. Погледнах се в огледалото и видях точно това, което исках — човек, облечен за предстоящо пътуване. След като си е изтеглил парите. Знаех, че това очакват от мен. Затова скроих плана си така.

В девет и половина извиках Тони, накарах го да ми свали чантата долу и да извика такси, стиснах му ръката и казах високо на шофьора:

— „Гранд Сентръл“.

Свихме по Второ Авеню. По-надолу, откъм Двайсет и първа улица, зад нас потеглиха още две коли, а като завихме на запад по Двайсет и трета улица, трета кола се отдели от бордюра. Завихме по Четвърто авеню и те — след нас. Като стигнахме до Гранд Сентръл, бяха още зад нас и петима типа излязоха, без да поглеждат към мен. Дадох си чантата на един носач, отидох на касата и си купих билет за Рай, после отидох да си купя вестник от будката. Слях се с тълпата на перона и се зачетох. Трима от петимата също застанаха там и зачетоха вестници.

Носачът ме настани, но не го оставих да ми избере вагон. Избрах си го сам. Пътнически, без отделни купета, но аз исках да има открита платформа между двата вагона. Случи се за пушачи, което беше добре. Избрах си място близо до вратата и продължих да си чета вестника. Тримата заеха места по-надалече, но единият се премести и седна тъй, че да ме вижда. Не вдигнах поглед нито като спряхме на Сто двайсет и пета улица, нито като потеглихме пак. Но когато влакът бе изминал около шейсет метра, скочих, оставих чантата където си беше, с три крачки се озовах на платформата и офейках. Не спрях за секунда. Спуснах се като стрела право към едно такси и казах на шофьора бързо да кара към „Гранд Сентръл“. Той потегли. Отварях си очите на четири. Никой не се виждаше зад нас.

Когато зави към парка, почуках на стъклото, казах, че вече съм изпуснал влака си и поисках да ме откара до ъгъла на Осмо авеню и Двайсет и трета улица. Той кимна и продължи. Свалих шапката си, шлифера и сакото и ги оставих на седалката. Като стигнахме на ъгъла на Осмо авеню и Двайсет и трета улица, излязох и извадих пет долара.

— Оставих в колата някои неща — две сака и една шапка. Закарайте ги на „Гранд Сентръл“ и ги дайте на багаж с отделни квитанции. Оставете трите квитанции на информацията на моето име — мистър Хендерсън. Не е спешно. Когато успеете тази вечер.

— Да, сър, да, сър.

Той грабна петарката, вдигна ръка за поздрав и потегли. Аз тръгнах по Осмо Авеню. Вече не бях облечен за пътуване, бях просто един човек без шапка, излязъл да се поразходи в пролетната вечер. Погледнах си часовника. Беше единайсет без петнайсет. Върнах се на Двайсет и трета улица и влязох в едно кино.

 

 

В единайсет и двайсет излязох от киното, пак тръгнах по Осмо Авеню и стигнах до Седемнайсета улица. Не бързах, зяпах витрините и поглеждах часовника си. Стигнах на кея в дванайсет без петнайсет. По табелката се ориентирах къде е „Порт ъв Коб“ и бавно се качих. Никой не ме спря. Горе при лебедката видях една позната фигура. Качих се и го прегърнах.

— Тя е в старата ви кабина… а ти закъсня.

Почуках и влязох. Вътре беше тъмно, но преди да съм затворил вратата, две ръце ме притиснаха и две устни се впиха в моите, аз се опитах да кажа нещо и не можах, тя се опита да каже нещо и не можа, седнахме на едната койка и силно се прегърнахме.

Почти веднага на вратата се почука и влезе той.

— Трябва да слизаш вече. Защо не дойде по-рано?

— Какво приказваш?

— След две минути вдигам котва.

— Котва, глупости. Аз тръгвам с нея.

— Не, Хони. Сбогом, сбогом, сега си свободен, помни Хуана, но не идвай. Не, сега има много пари, добре съм. Сега целувка, много те обича.

— Идвам с теб.

— Не, не!

— Момче, не знаеш какво говориш. Сама тя може да изчезне като дим. С теб е обречена.

— Тръгвам с нея.

Той излезе. Откъм влекача се чу звънец и потеглихме. Погледнахме навън. Корабът се насочи по течението на реката и от нашата страна се виждаше Джърси Сити. Отминахме го, излязохме на палубата и намерихме Конърс на мостика. Беше от другата страна и гледаше към Лонг Айланд. Аз казах нещо, но той не ми обърна внимание и посочи. Рояк светлини се носеше към нас.

— Полицейски катер, идва право към нас.

Стояхме и не смеехме да дишаме. Той приближи, после направи завой под носа ни и пое към Стейтън Айланд. Набрахме скорост. Първата вълна надигна носа на кораба. Тя сложи ръка в моята и леко я стисна.