Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (5)

Пета глава

— Деймън!

Брена се спусна към падналия. Беше просто рефлекс. А не би трябвало да го прави, независимо кой лежеше на земята.

— Остави го, Брена. Той е добре. — Гласът на Райдър бе невероятно нежен.

Но тя вече бе коленичила до Деймън, който изпъшка и отвори очи. Брена хвърли разгневен поглед към Райдър. Лицето му бе съвсем спокойно. Явно идваше от своето бунгало, защото бе облечен в черни джинси и бяла риза на ситни райенца. Косата му бе леко разрошена, а когато сребристите очи срещнаха гневния й поглед, тя прочете в тях спомените от миналата нощ. Кой знае защо това усили гнева й.

— Подобна жестокост не бе необходима, Райдър. Така ли решаваш всеки възникнал проблем? Чрез глупави действия, признак на безмозъчна мъжественост? Този човек е мой колега! Уважаван професор по философия! Знаеш ли какво направи?

— Той си го заслужаваше. Удари те. — Райдър я гледаше, но лицето му бе непроницаемо.

— И аз си го заслужавах! — извика Брена. — Казах му ужасни неща, оскърбих го! — Беше разстроена от поведението си. Бе обидила непростимо човека, който се грижеше за кариерата й, за нея самата и за бъдещето й в научния свят! Нали бе дошъл чак дотук, за да поговорят!

— Ела, Брена. — Райдър не беше склонен да спори в този момент. Вниманието му бе привлечено от жертвата, която бавно повдигна ръка и докосна ударената си челюст.

Брена не помръдна. Напротив, наведе се над Деймън.

— Съжалявам. Не исках да те обиждам, а още по-малко да те забъркам в конфликт с Райдър. Добре ли си? Нека ти помогна…

— Брена, казах, дръпни се. Ела тук или аз ще те принудя да дойдеш.

Гласът му бе променен и тя го усети веднага. Познаваше този мек, учтив тон. Беше го чувала и преди — когато заповядваше и когато правеше любов. И в двата случая беше опасен. Затова се изправи, като наблюдаваше Деймън, който седна с болезнена гримаса.

— Кой е този каубой, Брена? Твой приятел ли? Така ли прекарваш летните си ваканции? Като се подвизаваш с всякаква измет?

— О, Деймън, моля те, ти не разбираш… — опита се да заглади унизителната забележка. Грешката бе нейна.

— Стига — прекъсна ги сухо Райдър. — Ако някой от двама ви не е забелязал, да ви напомня, че единственият отговорен в момента съм аз и нямам настроение да слушам никакви извинения, обяснения и коментари. Вие, професоре, сега ще станете и ще си идете. Не сте ударен лошо. Нищо ви няма. Ако обаче посегнете към Брена, ще ви изхвърля, ясно ли е?

— Върви по дяволите! — Деймън все пак се изправи и тръгна към вратата. Брена се опита да го хване за ръкава, но Райдър я спря.

— Брена!

Тя отпусна ръка. Деймън излезе и Брена почувства с някаква съдбовна обреченост, че той излиза не само от бунгалото, а и от живота й. През вратата се изплъзваше цялото й бъдеще в колежа, където скоро Деймън Филдинг щеше да стане декан. Не бе готова да вземе подобно решение, а сега то бе наложено без нейно участие.

Когато Деймън затвори след себе си, тя се обърна към Райдър с пламтящи от ярост очи.

— Имаш ли представа какво направи? Как смееш? Как си позволяваш да влизаш тук и да объркваш целия ми живот?

— Брена, влязох и видях, че някакъв мъж те удря. Какво очакваше да направя?

Имаше чувството, че не беше свикнал да дава обяснения за действията си.

— Очаквах един интелигентен, цивилизован мъж, който да попита какво става и да разбере какво се е случило, преди да действа юнашки.

— И какво се е случило?

— Дявол да те вземе! Не е ли малко късно да питаш?

— Имаш предвид, след като разбих живота ти ли?

— Не се шегувам!

— А знаеш ли какво почувствах аз? Господи, Брена! Той имаше късмет, че не го пребих!

— Какво те спря? — запита язвително тя.

— Отдай го на факта, че бях великодушно настроен след такава прекрасна нощ — отвърна не много учтиво Райдър. Тя най-сетне забеляза, че всъщност беше много ядосан.

— Прекрасна нощ!

— Да, в която бях прелъстен! — отвърна студено той. — Не бях този, който ускори нещата, ако смея да ти напомня. Мисля, че ти го казах съвсем ясно. Можех и да почакам.

— Искаш да кажеш, че миналата нощ е изцяло моя грешка? — Беше така ядосана, че моментално забрави за Деймън.

— Да.

— Защо, ти…

— Измет? — предложи услужливо той и нещо се мярна в очите му. Ирония, насмешка?

Беше повече, отколкото можеше да понесе. След всичко, което се случи през последните дванайсет часа, чашата преля. Тя се обърна и грабна някакъв дебел учебник, който бе оставен наблизо. Хвърли го с ярост към мъчителя си.

Райдър се отдръпна, но по лицето му се четеше изненада. Книгата се удари с трясък в стената зад него. Падна на пода и в стаята настъпи тишина. Брена стоеше като вкаменена, широко разтворила очи. Устните й трепереха. Тогава той пристъпи към нея.

Обзе я паника. Искаше да избяга, а не можеше да контролира мускулите си. Комбинацията от вина и гняв я сковаваше. Остана така, с ръце на кръста и предизвикателно вдигната брадичка.

Райдър приближи с походката си на промъкваща се пантера и спря на крачка от нея.

— Както отбелязах и по-рано, не си страхливка. — Думите му прозвучаха фантастично, нереално.

Брена не отговори. Дишаше тежко, сърцето й щеше да изхвръкне.

— Мога ли да заключа от реакцията ти, че не ме възприемаш съвсем като измет, с която смяташ да прекараш лятото?

— Ти си непоносим.

— Знам — съгласи се с въздишка той. — Ще трябва да ми простиш.

За нейна изненада неочаквано се обърна и тръгна към кухнята.

— За всяко нещо си има време, скъпа. Има време за действия и време за разговори. А също и време за ядене. Действията приключиха и аз предлагам да преминем към другите две точки от програмата. А, чудесно, виждам, че вече си започнала — добави той и взе още едно яйце.

— Правех закуска за Деймън — обясни Брена по инерция.

— Деймън го няма. Отиде си.

— Райдър…

— Седни. Трябва да поговорим. Няма да ти се извинявам за това, което стана. Всеки би реагирал по този начин.

— Всеки, който има навика да задоволява физическата си необходимост от насилие!

Той вдигна рамене.

— Ще ми се да беше видяла какво щях да направя, ако го заварех да те целува. Освен това позволи ми да изтъкна, че той самият се бе поддал на желанието си за насилие!

Брена затвори очи при спомена.

— О, Райдър, ако знаеш какво му наговорих!

— Дочух нещо, но не можах да разбера. Какво става, Брена? — запита той, като наливаше чая.

— Деймън дойде да ми помогне. Загрижен е за мен, за кариерата ми. Аз… трябва да взема важно решение. От него зависи цялото ми бъдеще. Горкият! Само се опитваше да ме накара да погледна положението от практичната му страна… — Тя взе чая си. — Няма значение. Много е сложно и се съмнявам, че те интересува…

— Отлично знаеш, че ме интересува — прекъсна я навъсено Райдър. — Продължавай.

Тя се поколеба за миг. Всъщност какво значение имаше дали ще му каже, или не?

— Сигурно си чувал колко е важно да се правят публикации.

— Да, или публикуваш, или умираш.

— Страхувам се, че си прав. Ако искаш да напреднеш в кариерата и да се издигнеш, публикациите са абсолютно задължителни. Месеци наред работих върху един интересен проблем — компютърната етика…

— Какво? — Райдър бе наистина изненадан.

— Това е съвсем нова област във философията — усмихна се Брена. — Честно казано, философските факултети не са от най-предпочитаните в университетите. Не всички смятат, че изучаването на тази древна наука е важно за модерното общество. Изследването на етиката при използването на компютри и злоупотребите с тях може би е начин да възвърнем реномето на философията и да я възродим. Нещо като „приложна философия“. — Тя млъкна и го погледна несигурно.

— Добре, вярвам ти — промърмори той и продължи да разбърква яйцата.

— И така, бях написала доста за логиката и етиката при компютрите в светлината на историческото философско мислене. Ако приложим идеите на Аристотел, Кант и други известни мислители към днешните проблеми при използването на компютри, се получава нещо забележително. Древните мъдреци ни дават зашеметяващи идеи, задават съвсем актуални въпроси… — В кехлибарените й очи проблесна ентусиазъм.

— И за това ти вярвам — засмя се Райдър.

— Имах много бележки и в общи линии публикацията, която смятах да напиша, бе в бюрото ми. Не беше тайна за никого, че работя върху тази тема и смятам да я изнеса в най-реномираното философско списание. Една събота отидох в кабинета си. Възнамерявах да поработя още малко. И открих, че всичките ми бележки са изчезнали.

— Някой ги беше откраднал? — Райдър явно бе за интригуван.

— В понеделник сутрин отново си бяха на мястото. Не разбрах какво се бе случило. Започнах да ги нося у дома, но белята бе сторена. Един Господ знае колко съботи са били взимани от бюрото ми!

— И кого подозираш?

— Шефа на факултета, кого другиго! — отвърна с гняв Брена. — Известният професор Пол Хъмфри, който иска да отбележи последната си година в академичния свят със статия, която ще направи невероятно впечатление и ще създаде мнението, че е в първите редици на модерната философия. Предполагам, трябва да се чувствам поласкана! Не знаех, че изследванията ми са толкова задълбочени и ще възбудят такъв интерес!

— Как го откри?

— В миналия брой на списанието в обширно резюме той самият обяви, че подготвя публикация по темата в най-скоро време. Във факултета бяха разпространени копия от резюмето, за да знаят всички и да се възхищават на шефа. Не бях прегледала докрай първата страница, когато осъзнах, че чета собствените си писания.

— И какво направи? Излезе на следващия съвет и го обвини в кражба? — запита Райдър, докато сервираше яйцата и препечения хляб. — Ех, защо не съм бил там!

— Не, не отправих открито обвинение. Бях обърка на и отидох при човека, когото чувствах най-близък. Този, който вероятно ще бъде следващият декан…

— Този, на когото за малко не избих зъбите, нали?

— Казва се Деймън Филдинг. Професор Филдинг.

— И той веднага извади шпагата вместо теб?

— Нищо подобно! Каза, че ми вярва, но нищо не може да направи. Заяви, че само ще си навлека неприятности, ако се опитам да предизвикам Хъмфри. Той е много известен и уважаван учен, а аз съм начинаеща. Опита се да ми въздейства с твърдението, че ако искам да постигна успех, трябва да се науча да играя по свирката им. Обясни ми, че живеем в света на обикновени те хора с всичките мръсни номера и битки, които водят, за да стигнат до върха.

— Вероятно е прав — рече Райдър.

Тя премига, тъй като не очакваше подобна реакция.

— Всяка ситуация, при която има съревнование или надпревара за постигане на успех, създава подобен проблем. Така е и във военната сфера, и в обикновения живот, значи и в научния свят. Не можеш да промениш живота, скъпа. Можеш само да решиш дали ще играеш играта. Изборът е твой.

— Ти изглежда и друг път си мислил по този въпрос.

— Да, доста често съм се сблъсквал с подобна ситуация. Това е една от причините да напусна военноморските сили, а също и да пропиша приключенски романи. Затова избрах да живея по собствени закони, доколкото е възможно — заключи Райдър.

Брена го загледа с ужас, сетне зададе въпроса, кой то се въртеше в главата й.

— Ти какво щеше да направиш на мястото на Деймън?

— Имаш предвид, ако бе дошла при мен с доказателство, че шефът на факултета е откраднал материалите ти? Ами нещо лудо, невъзпитано и побъркано, без съмнение. А също и насилствено. Скъпа, щях да се боря от твое име и вероятно щях да бъда изхвърлен от колежа. Не може да се каже, че моето поведение е по-добро или по-лошо от това на твоя приятел Деймън. Всъщност ти си тази, която трябва да вземе решението.

— Да — съгласи се тя, осъзнала истината. — Изглежда, вече съм го взела. Деймън няма да ми прости сцената, която се разигра тази сутрин. И всичко бе моя грешка. Не биваше да му казвам, че се държи неетично и непочтено само защото не застава на моя страна.

— Това ли го накара да загуби самообладание и да те удари?

Тя кимна.

— Обидих го. Той искаше да ми помогне. Беше изминал целия път дотук заради мен.

— Всъщност до каква степен държиш на този мъж? — неочаквано настойчиво запита Райдър. — Имам чувството, че ти е повече от колега.

— Той е… беше… — Брена вдигна безпомощно рамене. — Бяхме близки. Срещахме се и… — Не можеше да издържа повече настойчивия поглед на сребристите очи.

— И си се надявала на по-сериозна връзка?

— Мислех, че си подхождаме. Уважавахме се, беше ни приятно заедно, имаме много обши неща…

— Всяко от които не значи нищо след снощи — прекъсна я с безизразен глас Райдър. — И не ме гледай, сякаш си преживяла катастрофа. Не си имала много общо с Деймън Филдинг, нито си засегната от отказа му да те защити. Ако го познаваше добре, щеше предварително да знаеш как ще реагира в подобна ситуация. От друга страна, сигурен съм, че можеш да предвидиш моите действия, макар да ме познаваш само от три дни, защото не бе никак изненадана от реакцията ми тази сутрин!

— Не разбирам за какво говориш? — Обзе я смътно предчувствие.

— Каквито и да са били отношенията ти с Филдинг, между вас всичко е свършено — обясни той. — Миналата нощ ти сама взе това решение, когато ме покани в леглото си. Сега ми принадлежиш. Ти си моя, Брена Луелин.

„Ти си моя!“ Думите се забиха в мозъка й.

— Не — прошепна тя. — Ти не разбираш…

— Опитваш се да избягаш ли? — запита нехайно той.

— Ако мислиш, че се познаваме толкова добре, че да предсказваме поведението на другия, защо не си отговориш сам?

Как смееше да твърди, че му принадлежи? Може би в неговия свят хората наистина мислят примитивно, но не и в нейния! Само че още като се събуди тази сутрин знаеше, че е неизбежно. Беше най-лошото, което очакваше, откакто отвори очи. Направи страшна грешка, като си позволи да следва настроението си. Как можа да постъпи толкова глупаво!

— Ще ти кажа истината. Можеш да избягаш само за да провериш дали ще те последвам.

— Детинщини! — извика разгневена Брена, защото през главата й мина същата мисъл. Дали щеше да я последва? Беше безсмислено да опитва. Брена Луелин не разчиташе на емоционални трикове. Беше свикнала да се справя с проблемите по доста по-разумен и интелигентен начин!

— Не детински, но вероятно напълно женски! — поправи я той. — За да ти спестя терзанията, веднага ще те предупредя, че ще те последвам. И сигурно няма да бъда много благоразположен, когато те открия. Но мога да се обзаложа, че вече си взела решение да останеш.

— На твое място не бих била толкова сигурна.

— Е, аз съм готов да изчакам. Така, както бях готов да чакам и снощи. Няма да те хвърля обратно в леглото!

— Много си великодушен! — Брена просто не вярваше на ушите си. Денят се очертаваше катастрофа лен!

— Не е въпрос на щедрост — усмихна се той. — Просто те познавам много добре и разбирам, че случилото се снощи бе малко прибързано. Знаех го и те предупредих. Казах ти, че държа на твоето решение. Тази сутрин ти се паникьоса и изнерви. Ще ти дам време да подредиш мислите си. Явно трябва да вземеш и други важни решения. Бъди спокойна, имаш достатъчно време, без да се тревожиш, че ще се опитам отново да те вкарам в леглото!

— Много си сигурен! — прошепна скептично тя.

— Сигурен съм в теб. Ти си жена на честта — знам, че няма да обърнеш гръб на всичко, което се случи между нас. Трябва ти само време. Не се паникьосвай, скъпа, аз съм много търпелив, когато залогът е толкова висок.

— Не разчиташ ли твърде много на една-единствена безразсъдна нощ?

— Безразсъдна ли? Струва ми се, у теб наистина има голяма доза безразсъдство. Знаеше ли го преди това лято?

Очите й плувнаха в сълзи. Какво да прави? Как да се справи с всички проблеми? Кризата в кариерата й, случилото се между нея и Райдър! Беше прав за едно: тя наистина се нуждаеше от време.

— Бих искала да се поразходя. — Брена стана и се опита да преглътне сълзите. — Много ми се събра.

Обърна се и излезе от къщичката.

Откри малко закътано заливче, близо до бунгалото. Точно място, каквото й трябваше. Сълзите повече не се появиха, за огромно нейно облекчение. Били са плод на объркването, гнева и паниката. Беше горда, че успя да потисне желанието си да заплаче. Можеше да оправи нещата и без да ги топи в сълзи. Нима не беше го правила досега?

Но трябваше да помисли. Все още се чувстваше много объркана и леко уплашена. Мисълта да се обади на брат си се появи и мигновено бе отхвърлена. Той не можеше да направи нищо, а ситуацията само щеше да го разгневи. Тя се усмихна. Брат й приличаше на Райдър. Щеше да постъпи като него. Щеше да се бие заради нея, дори да беше напълно безполезно.

Леко движение привлече вниманието й. Тя се обърна и забеляза Райдър да се появява иззад боровете. Носеше няколко книги и термос.

— Чудесен ден да седнеш и да почетеш край езерото с чаша чай, нали?

Той клекна до нея и сребристите очи срещнаха нейните с разбиране и нежност.

— Райдър, аз не…

— Донесох ти книга — прекъсна я той и свали запушалката на термоса.

Тя машинално погледна двете книги в скута му. Едната бе сборник от философски текстове, а другата — написан от него роман с ярка корица.

— Благодаря ти, но нямам настроение да чета нищо философско в момента.

— Философията взех за себе си. Другата книга е за теб.

— Искаш да прочета твой роман?

— Знам, че не са съвсем по вкуса ти. Известно ми е, че не съм и от най-прочутите автори, но искам да прочетеш една от моите книги. Ще го направиш ли?

— Но защо? — Тя взе книгата и я загледа учудено.

— Защото в книгите ми има нещо и от мен, а ти си интелигентна жена. Ще го откриеш.

— А ти смяташ да се мъчиш с философията?

— Интересно ми е да разбера от какво живееш.

— Няма смисъл, Райдър — възрази Брена, втренчена в корицата. — Ние сме толкова различни. Какво искаш да постигнеш?

— Казах ти, малко взаимно разбиране. Мисля, че е важно, след като ще живеем заедно. — Той отвори книгата и разгледа съдържанието.

— Ще живеем заедно ли? Ти луд ли си? Райдър, миналата нощ бе грешка, трябва да го проумееш!

— Защо?

— За да престанеш с погрешните си изводи.

— В нощта, когато прескочи през прозореца ми, знаех, че те желая. Сноши ти показа, че също ме желаеш.

— Това не е достатъчно, за да живеем заедно — отвърна ядосано тя. Напрежението помежду им, породено от думите му, бе непоносимо. Част от нея копнееше да се съгласи, да се подчини на лятото и влечение то си към Райдър.

— Освен това ние се нуждаем един от друг, скъпа моя.

— От къде на къде! Та ние почти не се познаваме!

— Мога да ти обясня, но не сега. Затова искам да прочетеш една от моите книги. Надявам се, ще разбереш нещо от това, което се опитвам да кажа.

Брена се почувства безпомощна. Знаеше, че е права, но не знаеше как да го докаже. Погледна отново книгата в ръцете си.

— Ами ако не се получи? Ако все още съм на същото мнение, дори след като прочета книгата ти?

— Ти и сега нямаш никакво мнение. — Той се засмя. — Прекалено си объркана, за да разсъждаваш трезво.

— Затова трябва да прекарвам времето си в изучаване на характера ти чрез историите, които пишеш, така ли? — отвърна Брена, макар вече да знаеше, че ще прочете книгата.

— Искам да използвам всички възможности.

— Може би ще се разочароваш от мен, когато прочетеш тази скучна книга по философия. Не си ли помислил за това? Може би ще разбереш, че съм само безчувствен, скучен, безинтересен преподавател по предмет, който никога не те е интересувал.

— Ти така ли мислиш за себе си?

— Да ти кажа право, никога не съм мислила нито себе си, нито за професията си като за скучни и безинтересни. Но съм сигурна, че другите мислят така.

— Значи няма опасност книгата да промени мнението, което вече имам за теб — усмихна се Райдър. — Само ще ми даде малко повече яснота. Това е всичко.

Брена се поколеба. Искаше да попита какво му е мнението, но не й достигна кураж.

— Райдър, снощи…

Той се наведе и заглуши думите й с бавна, гореща, неочаквана целувка. Беше ласкава, нежна и говореше за възторг, задоволство и копнеж. Говореше за глад, който се таеше в него и щеше да се появи всеки миг. Брена остана безмълвна, неподвижна и някак странно спокойна след целия хаос от сутринта.

— Нека да не разваляме изминалата нощ с думи, сладка моя — прошепна той и неохотно се отдръпна.

С треперещи пръсти тя взе книгата.