Стефан Чирпанлиев
Мъчната буквичка

— Аз съм Петълчо от детската гладина номел тли. А това е моята длугалка Милка.

— Не съм Милка, а Мирка! — сърдеше се момиченцето, а на Петърчо му се доплака. Ужасно му се изплъзва тази бръмчаща буквичка „р“. Когато играят на пилоти, Огнян разперва ръце, издува бузи, докато се изчервят и из целия двор се чува бръмченето на неговия самолет.

— Бр-р-р! Бр-р-р!

Това немирно „р“ се промъква през високата ограда на улицата и хуква по нея, заедно с москвичите и големите камиони.

Петърчо притиска с длан уста, дано се чуе това проклето „р“, пък излиза присмехулно едно гладко и хлъзгаво „л“.

Има едно лошо момче в детската градина, което нарочно го нарича Петълчо. Хе-хе, Петълчо, а не Петърчо, защото не може да казва „р“.

Една сутрин в двора се появи много висока пързалка — нова-новеничка. Първи на върха й се качи Огнян. Той погледна надолу:

— Бр-р, страшно.

И слезе обратно по стъпалата. Мирето заплеска с ръце:

— Страхливко. Страхливко.

Изведнъж по стълбата се закатери Петърчо. Той стигна площадката на върха и притвори очи: „У-у — страшно-о!“

Отдолу се чу гласът на лошото момче:

— Вижте Петълчо къде се е качил. Хайде да видим сега как ще слезеш.

Тогава Петърчо затвори очи и се спусна надолу по пързалката. Въздухът изсвистя и след малко крачетата му се заровиха в пясъка.

— Ура-а! — извикаха другарчетата му.

— Ура-а! — викаше Огнян. И дръвчетата. И тревичките.

— Ур-р-ра-а! — извика Петърчо.

— Петърчо е храбро момче. Той ще стане космонавт! — рече Огнян.

— Ей, чухте ли — обади се Мирка — Петърчо извика „Ура“, той може вече да казва „р“.

— Ами, той извика „Ула“ — натърти лошото момче.

Петърчо се изкачи на един дъх на върха на площадката и извика с пълни гърди:

„Ур-ра-а!“

И полетя надолу. „У-р-а!“ — викаше дружината.

Кракът го заболя и той се надигна с мъка от пясъка. Огнян го хвана за ръка:

— Момчета, напред към нашата червена ракета. Командир ще ни бъде Петърчо. Той може да се спуска от високата пързалка.

— И може да казва буквата „р“ — добави тихо Мирка.