Атанас Димитров
Наказаният пакостник

Миткови имаха голям котарак. Целият черен, само лапичките му бели, сякаш е с ръкавици. Митко много обичаше да си играе с него, защото котаракът беше добър и не драскаше. Само понякога, когато момчето го дръпнеше за опашката, котаракът изфучаваше и с един скок се намираше на сливата. Иди, че го гони. А пък между нас казано, Митко много обичаше да го дърпа за опашката. Може би защото нямаше опашка и не знаеше колко неприятно е да ти дърпат опашката.

Веднъж опашката на котарака бе подложена отново на изпитание. Този път котаракът не само изфуча, ами и одраска Митко по ръката. Момчето се втурна подире му, но тъй като котаракът беше вече на дървото, започна да го замерва с камъни. Не го улучи, обаче счупи прозореца. Майка му го наказа. Митко се разсърди на котарака, който нямаше никаква вина за неговото наказание, и реши да му отмъсти.

След няколко дни момчето попита баща си:

— Татко, защо котките гледат все на някое дърво да се покачат като ги подгони някой?

— Защото, моето момче, гръдната им кост е слаба и не могат като кучетата да бягат продължително време… Затова бързат да се покатерят някъде… Така си и спасяват опашките! — добави баща му и се усмихна…

Митко ходи известно време замислен, докато най-после в главата му се роди план за отмъщение.

Една сутрин, когато баща му и майка му отидоха на работа, той примами с парче сирене котарака и го помъкна към Белчина поляна, където дядо му пасеше кооперативните овце.

„Като го пусна на оная гола поляна, дето няма никакво дърво, че да го погнат кучетата, ще види той тогава…“ — заканваше се момчето.

Така и направи. Събра трите рунтави кучета и пусна котарака. Кучетата лавнаха, озъбиха се и настръхнали се впуснаха подир котарака. Като се завъртя на голата поляна и видя, че няма къде да се покачи, котаракът се обърна назад и с един скок се хвърли на гърдите на Митко. Докато момчето се опомни, покатери се бързо на главата му и се приготви за борба. Кучетата се хвърлиха върху Митко, задърпаха го. А котаракът, вчепкал се здраво в косата му, фучеше злобно и се готвеше за решителна борба…

Митко заплака, завика за помощ…

Едва го отърва дядо му със скъсани панталони и издраскана глава…

Раните му зараснаха, но Митко никога не забрави тази случка.