Тошо Лижев
Голямо и малко

Имало едно време едно голямо-голямо слънце. То си живеело както всички слънца в просторите на Вселената. Само дето не греело. Свидели му се лъчите. Слънцето здраво ги стискало и не ги пускало да излязат от него. Защото било голям скъперник.

Ако край него минавал астероид, то го сграбчвало здраво в прегръдката си и било щастливо, че става все по-голямо. Така правело и с дребните космически тела, и с едрите комети…

Веднъж от глъбините на космоса се задала ракета. Тя била толкова дребничка, че голямото слънце най-напред не я забелязало. А когато я видяло, не й обърнало внимание. По навик лениво я притеглило към себе си, без дори да я погледне.

И ахнало от изненада. Толкова му било трудно да я привлече до себе си.

— Какво си ти? — попитало удивено голямото слънце.

— Ракета.

— Никога не съм виждало такова нещо. Но — казало голямото слънце — все едно, ти си съвсем дребна. Затова ще те взема при себе си. Малките неща нямат стойност, когато са сами. Ти ще станеш част от мене. И ще се гордееш, че си част от мене.

— Аз не съм сама — казала ракетата. — Мене са ме създали на планетата Земя и аз пак ще се върна на нея.

— Голяма ли е тази планета?

— Не. Тя е съвсем мъничка в сравнение със звездите.

— Охо-хо-хо! — доволно възкликнало слънцето. — А аз съм голямо, много голямо. Най-голямото нещо на света. Следователно аз съм най-важното нещо на света…

Гласът му пресекнал. То усетило как ракетата взела да му се изплъзва. Извила в пространството и бавно започнала да се отдалечава.

— Хей! — викнало голямото слънце. — Как можеш ти, една нищо и никаква ракета да бягаш от мене?!

— Не съм нищо и никаква — отвърнала тя. И добавила с гордост: — Мене са ме направили хората.

— Не ги познавам — пренебрежително рекло слънцето. — Какво друго умеят да вършат?

— Те летят между звездите. Радват се на хубостите им. Вземат от тяхната топлина и сила, за да могат да летят още по-надалече. Те вършат това, за което са родени — да опознават и променят света.

— Не съм чувало такова нещо. Те, хората, по-големи ли са от мене?

Гласът на слънцето бил изпълнен с недоверие и завист.

— Да — потвърдила ракетата.

— Къде се намират?

— У мене.

— Как? — удивило се отново слънцето. — Нима големите неща могат да се вместват в малките? Не, това е невъзможно. Ако хората са наистина вътре в тебе, значи са съвсем мънички.

— Да, те са у мене. И наистина изглеждат дребни — казала ракетата. — Но нещата не се измерват само с величината на своите тела и с пространството, което заемат.

Ракетата все повече и повече се отдалечавала. Светлото й източено тяло се превърнало в едва забележима точица.

— Чакай! — викнало слънцето. — Не ме оставяй, преди да ме разгледаш хубаво. Моля ти се, погледни ме още веднъж. Погледни ме и ще се убедиш, че аз съм най-голямото нещо на света.

— Лъжеш се — казала ракетата. — Ти си едно тъмно, свидливо слънце. А щом не грееш, все едно че те няма. Та тебе никой не те вижда. Никой не може да ти се радва, да черпи живот от лъчите ти…

Тя се засилила и се отскубнала от притеглянето на слънцето.

То усетило огнения лъх на двигателите на ракетата. Пламъците докоснали тялото му като прощална оскъдна милувка. Слънцето жадно ги сграбчило. Притиснало ги до себе си, но не могло да ги задържи.

Изведнъж се почувствувало изморено и слабо. Дълги-дълги години било вършило само едно нещо — скъпернически стискало цялата си материя от страх да не се разлети в пространството. И тази мъничка топлинка била като последна капка в препълнена чаша. Смутеното слънце вече нямало сила и изведнъж избухнало. Огромното му тяло лумнало в мрака, заблестяло ярко с безброй освободени на воля лъчи…

Тогава то чуло далечен и топъл, изпълнен с възхищение глас:

— Вижте! Вижте каква светла, каква голяма звезда изгря…