Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (31)

30

Ранчото „Куинтрел“

Сряда, 22 ч.

Мелиса направи последната си обиколка из къщата, за да провери дали са заключени всички външни врати и прозорци, дали са изгасени всички печки и лампи. Трябваше да е сигурна, че всяко нещо е на мястото си, в случай че губернаторът направеше пак някое изненадващо посещение. В много отношения това беше любимата й част от работния ден. Всичко изглеждаше тихо и чисто, мълчаливо признание на нейната организираност.

Ивица светлина се виждаше под вратата, която водеше към апартамента на сестрите. Мелиса се поколеба, после почука леко.

— Уинифред? Да ти донеса ли нещо?

Не се чу отговор.

Мелиса отново се поколеба.

— Уинифред?

Мълчание.

Мелиса бутна вратата, видя, че Уинифред спи, и отиде тихо до леглото. Д-р Сандс беше настоял изрично на всеки няколко часа да проверяват как е Уинифред. Мелиса се наведе и се вслуша в дишането на жената, като същевременно поглеждаше часовника си. След минута се изправи намръщена. Антибиотикът не бе постигнал особен успех срещу пневмонията. Дишането на старицата бе напрегнато, с отчетливи хрипове. Мелиса намести тръбичката с кислорода умело, като стажант медицинска сестра, каквато беше, преди да реши, че предпочита да чисти къщи вместо подлоги.

Тя тихо изгаси нощната лампа. Веднага светна редица малки лампички, които осветяваха пътя към леглото на Силвия в другата половина на апартамента. Мелиса тръгна по светлините, надникна в стаята на болната и видя гледката, неизменна от години — силен огън, който хвърляше танцуващи сенки върху издутината под завивките. Ако се съдеше по височината на пламъците, Уинифред бе ставала да нагледа сестра си по някое време през последния половин час.

С един поглед Мелиса установи, че има достатъчно дърва за цялата нощ. Тя се обърна и тихо се върна назад през спалнята на Уинифред. Вратата се затвори с щракването на добре смазаната брава. Още едно от многото задължения на Мелиса.

Тя бързо тръгна към частта от къщата, която двамата с Пийт бяха превърнали в свой апартамент. Някога апартаментът бе втора, самостоятелна къща за гости, със собствена кухня за лично ползване от Сенатора. Или за тайните му занимания. Мелиса беше чувала прислужниците да си говорят за секс играчките и други подобни, които „гостите“ на Сенатора оставяли след себе си. Когато остана прикован на легло, той бе настоял да се премести в библиотеката, откъдето можеше да вижда всички, които влизаха и излизаха.

Тя забърза по студения коридор, свързващ къщата за гости е голямата къща. Нощта беше ясна и всичко отново бе замръзнало, оставяйки малки ледени остриета по калната пътека. Мелиса бързо отвори вратата и после я заключи зад себе си с въздишка. Край на работния ден.

Най-после.

— Пийт?

— В кабинета съм — отвърна той.

Мелиса изрита ботушите си, намери чифт чехли и тръгна тихо към кабинета. Пийт седеше пред малкото бюро. Беше разхвърлял листове и папки навсякъде.

— Какво става? — попита тя.

— Джош роптае заради отчета за даренията.

Мелиса веднага се напрегна.

— Минаха само няколко дни.

— Да. В сравнение с него Сенатора беше връх на търпението. За Джош се работи адски трудно. Но се надявам да стана толкова ценен за него, че той да ме направи свой счетоводител, както стана със Сенатора.

— Не разчитай твърде много. Чух Ан да пита Джош дали ти можеш да се справиш с тази задача.

Пийт се вкамени.

— Той какво отговори?

— Той ме забеляза и каза нещо от рода колко много те цени.

Пийт изруга.

Мелиса започна да крачи напред-назад. Всичко бе толкова сигурно в продължение на много години и сега… сега нещата се развиваха с часове.

— Дяволите да го вземат онзи свещеник! Всичко беше съвършено.

Пийт я погледна изненадан и поклати глава.

— Това беше преди. А сега е друго. А в момента, в свободното си време, трябва да изготвя за нето счетоводен баланс на ранчото във връзка с продажбата. Плюс всички патенти за водата, субсидиите за земята, правата за пътища, сервитутното право^[1], едно ново геоложко проучване, проверка на септичните ями, на кладенците и всичко останало. Точно с това съм се заел в момента. — За Джош се работи адски трудно. — Той е истинска акула — каза Пийт колкото възхитен, толкова и потиснат. Кара ме да си давам сметка колко добре ни е било със Сенатора. Всичко е преходно в края на краищата.

— Мисля, че трябва да се откажем — каза Мелиса. — Да се откажем напълно. Да не говорим повече за Карибите и Бразилия, а да отидем там. — Тя сплете пръсти, после рязко ги раздели. — Хайде да се оттеглим и да си поживеем малко, преди да станем твърде стари, за да можем да се наслаждаваме на живота.

Пийт стана от бюрото и погледна жена си. Бръчките, които напрежението бе издълбало между веждите й и около устата, добавяха години към възрастта й.

— Не сме достигнали целта, която си поставихме за пенсионирането — каза той. — Още няколко години и ще бъдем готови.

— Каза същото и преди години.

— Но после икономиката изпадна в рецесия и инвестициите ни загубиха част от стойността си. Сега просто се връщаме към положението, което бяхме постигнали.

— Всичко се разпада — каза тя потиснато. — Всичките ни мечти.

Пийт отиде да я прегърне.

— Хей, скъпа, ще се оправим. Понякога минават години, преди да се продаде ранчо като това. — Или може да го продадат за една нощ на някой от лешоядите, които започнаха да кръжат още при новината за влошеното здраве на Сенатора. — Освен това Джош трябва да ти даде добро обезщетение, преди да те съкрати. На мен също, в интерес на истината. Той не може да си позволи да изглежда стиснат или като експлоататор на обикновените хора. Можеш ли да издържиш, докато се наложи той да те уволни след продажбата на ранчото?

Тя дълго го гледа, осъзна, че е прав, и въздъхна.

— Разбира се. Какво са още няколко месеца или години? Но ако той те уволни преди това?

Пийт се засмя.

— Тогава ще се качим на първия самолет към топлите морета, студените бризове и ледените напитки.

За толкова дълго, колкото удържат.

Но нито един от двамата не го каза на глас. Наистина се нуждаеха от още няколко години, за да компенсират някои лоши решения на борсата.

Наистина се нуждаеха от Джош Куинтрел.

А независимо дали го знаеше или не, той също се нуждаеше от тях.