Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Източник
sfbg.us

1.

Когато човек отива у Боско, никога не знае какво точно му се готви. Обикновено се започва от лабораторията му и се свършва… на различни места. В най-благоприятния случай — на купон. В по-неблагоприятния: на непознато място (евентуално до мацка) и с махмурлук. А в най-лошия — в участъка. Татко ми обеща, че ако още веднъж ни пипнат за глупости, сами ще си плащаме гаранциите, защото сме идиотчета. И сигурно е прав. Тъй де, да си в най-известното престъпно семейство из целия Цивилизован Космос и да те опандизват за скандали в пияно състояние, каране с превишена скорост и задето си се приземил в нечия частна собственост е, меко казано, пълен идиотизъм. Ама с Боско никой не знае…

Боско е кръстен на чичо ни Боскон и гръм да ме удари, ако името не прави човека. Приличат си като две капки вода, само дето чичо ми е малко чалнат, голям многознайко и малко нещо ясновидец. То си трябва за занаят като нашия, ама той е от най-лошите. Обича да си вре носа където не му е работа и всичко знае! Е, Боско е същия. Има си лаборатория, голям изобретател е, обожава да си вре дългия нос насам-натам…

Аз съм кръстен на чичо си Аштън. Те с чичо Боскон също са брадовчеди (като нас двамата с Боско), идват от Старата Земя и навремето с гръм и трясък са поели ръководството на семейството и са ни издигнали към висините. Чичо ми Боскон много го обичам, но с чичо Аштън сме наистина близки. Пак ще кажа — името прави човека. Аз съм като него, той е като мен… Пък и май е по-симпатичен от дъртия Боскон. Много работи знае, но не ги ръси в най-неудобния момент. Оня ден например ме замъкна в кабинета си и ми прошепна на ухо да си оставя вечерта портфейла вкъщи като ще излизаме с брат’чеда. Позна! Преджобиха ме на дискотеката, ама не носех ни пари, ни документи, та нищо не ми откраднаха.

Боско се чоглави с техника, аз си падам по историята. Той е научил наизуст двигателя на Старата Сали, аз — всичките големи и малки обири, дето сме ги правили от Дарковлак Медения насам.

Старата Сали е нашата обща братовчедска кола. Истинска антика. Модел отпреди 50 години. Върви като часовник (благодарение на Боско) и до най-дребния детайл е същата като тази, с която чичовците ни навремето се явили от Старата Земя (това — благодарение на мен).

Та, бях тръгнал да казвам, че когато човек отива у Боско, не знае къде ще свърши. Днес би трябвало да скокнем със Сали до леля ни Лавиния за рождения ден на третата ни братовчедка Смаш, но още като го видях Боско на прозореца, ми стана ясно, че рожденият ден ще почака. Беше с работната си престилка и онази маска на лицето, дето запоява фините схеми с нея.

— Ако можеше да се върнеш назад във времето — поде ме без предисловия — къде би искал да отидеш?

Без да се замислям, отвърнах:

— На Дарковлак Медения.

На него и без обяснения му е ясно защо, но за вас ще кажа:

Преди чичовците ни да се явят в рода, сме били просто малка, дребна, незначителна и без особени успехи бандичка, подвизаваща се в системата Сутрешен чай — тук, където и сега е щаб-квартирата ни. Чичовците пристигнали с гръм и трясъци, огледали положението, предложили рейд на Дарковлак Медения, успели да оберат най-голямата банка в галактиката и от там родът ни тръгнал към възход за да стане това, което е сега. Хиляди по-дребни и стотици страхотни обири (специализираме се по банките), огромни легални корпорации да перат отмъкнатото… Голяма работа. Но аз копнея да видя началото. Първия удар. За мен това е по-важно от заселването на първата извънземна колония, Втората Световна война, поражението на Наполеон при Москва, Анибал и слоновете и пристигането на кометата, дето уж помела динозаврите.

— Дарковлак Медения значи? И аз така си помислих! — Боско благо се усмихна. — Аш, колко пари имаш?

— Знам ли? Двеста? — Порових в джобовете си. — Към толкова.

— Хайде да отскочим до онзи магазин близо до…

— А, не. — Възпротивих се веднага. — Помниш какво каза татко, нали?

— Ако нямаме пари, не можем да си купим подходящи дрехи. — Разумно се оправда той. — Кола поне имаме, но банкноти стари емисии и съответни костюми…

— За какъв дявол ни са? — Зяпнах го аз. — Отиваме на рожден ден, не на бал с маски!

— Не отиваме на рожден ден, а на Дарковлак Медения. После, като се върнем, ще идем да поздравим и братовчедката Смаш.

— Че дотогава празненството ще е минало! Освен това имах предвид не Дарковлак Медения днес, а преди…

— Знам много добре какво имаше предвид! — Отряза ме той. — Ела тук. Дай си часовника.

Лабораторията на Боско е светая светих и той никога не ме кани вътре, освен ако няма намерение да ми демонстрира ново изобретение.

Този път имаше предвид малка кафява дървена кутия с прикрепени върху капака дисплей от течен кристал и бутони от сложен калкулатор. Изглеждаше стилно.

— С това ще отидем на Дарковлак. — Той сложи часовника ми на масата до кутията. — Гледай сега.

Щракна едно копче, дръпна ме назад и безцеременно ме изтика отвъд начертаната на пода тебеширена черта.

Секунда по-късно кутията изпука тихо.

— Готово! — Сега пък ме дръпна към масата.

— И какво? — Посегнах към часовника си.

— Виж колко е часа.

Първо, часовникът беше мокър и кален, все едно е лежал на някое сметище. По кутията също имаше кал. Излишно е да споменавам, че секунди преди това не ги беше имало. Не съм някой мърльо! Второ, според часовника ми, от момента в който го сложих на масата и докато си го взема, бяха минали примерно три часа.

— Видя ли! — Боско гордо се изпъчи. — Пратих го назад във времето и го прибрах от там.

— Не забелязах да липсва.

— На това му се вика затворена времева линия — връща се там, откъдето е започнала. Сега разбра ли как ще отидем до Дарковлак и после на рожден ден?

Кимнах. Наистина ни трябваха пари за костюми и пари. Глупаво звучи, нали? Ама ако се опиташ да пазаруваш с нова банкнота преди петдесет години…

— Ами, ще ходим до магазина — заключих след кратко размишление.

Не се наложи.

Звънна куриер и ни остави кашон от чичовците Боскон и Аштън.

Вътре имаше сак с няколко комплекта дрехи и бельо — всички модел отпреди петдесетина години — и пачки с пари. Сигурно бяха към десетина бона. Предостатъчно да идем, да гледаме, да се позабавляваме, а след това и да отскочим до Паунър Дебърмаунт да се разорим на казината. Банкнотите, не се съмнявайте, бяха от точния времеви период.

Имаше и бележка в смисъл да оставим послание, че сме решили да си пробваме малко късмета сами и че те двамата са ни дали нужното. В случай, че не дай си боже стане нещо, да не се притесняват родителите ни. Хубаво нещо е това да са ясновидци чичовците ти — жалко, че ние с Боско не сме наследили тази им способност. Но пък сме от друг клон на рода.

Написахме и подписахме бележката. После се преоблякохме, натоварихме кашона и машинката на Боско на Старата Сали и напуснахме града. Официално — на път да си пробваме късмета сами. Неофициално — да посетим най-великото събитие в световната история.